quo vadis 7

Page 256
него и да насочи гнева му срещу християните. Най-сетне той разбра, че беше опасно да се
противопоставя повече. Вълнението, започнало в цирка, можеше да обхване целия град и
да има непредвидени последици.
Тогава той погледна още веднъж към Субрий Флавий, към центуриона Сцевин,
роднина на сенатора, към воините и виждайки навсякъде смръщени вежди, трогнати лица
и отправени към него погледи, даде знак за пощада.
Гръм от ръкопляскания се разнесе от горе до долу. Народът вече беше сигурен за
живота на осъдените, тъй като от тоя миг те минаваха под негово покровителство и дори
сам цезарят не би се осмелил вече да ги преследва, за да отмъсти.
>>
XXIV
Четирима витинци носеха внимателно Лигия към дома на Петроний; а Виниций и
Урс вървяха отстрани. Бързаха да я предадат колкото може по-скоро в ръцете на гръцкия
лекар. Вървяха мълчаливо, защото след събитията през днешния ден не можеха да
говорят. И досега Виниций сякаш не беше в пълно съзнание. Повтаряше си, че Лигия е
спасена, че не я заплашва вече нито затвор, нито смърт в цирка, че нещастията им бяха се
свършили веднъж за винаги и че той я прибира в къщи, за да не се раздели повече с нея. И
все пак му се струваше, че това е по-скоро начало на някакъв друг живот, отколкото
действителност. От време на време се навеждаше над откритата лектика, за да гледа това
любимо лице, което на лунната светлина изглеждаше като упоено, и си повтаряше: „Това е
тя! Христос я спаси!“ Спомняше си също, че в сполиариума, където двамата с Урс
отнесоха Лигия от арената, дойде някакъв непознат нему лекар и го увери, че момичето е
живо и ще живее. При тази мисъл радостта напираше в гърдите му толкова силно, че в
някои мигове той отмаляваше и се опираше о ръката на Урс, нямайки сили да върви сам. А
Урс гледаше към осеяното със звезди небе и се молеше.
Вървяха бързо по улиците, издигнатите неотдавна бели къщи блестяха на лунната
светлина. Градът беше пуст. Тук-там само групички хора, окичени с бръшлян, пееха и
танцуваха пред колонадите под звуците на флейти, радвайки се на чудната нощ и на
празничните дни, които бяха започнали с началото на игрите. Едва когато вече наближиха
дома на Петроний, Урс престана да се моли и заговори тихо, сякаш се боеше да не събуди
Лигия:
— Господарю, Спасителя я отърва от смъртта. Като я видях на рогата на бика, чух
глас: „Защити я!“, и това сигурно беше гласът на Агнеца. Тъмницата ми изяде силите, но
той ми ги възвърна в тая минута и пак той накара този немилосърден народ да се застъпи
за нея. Да бъде волята му!
А Виниций отвърна:
— Да бъде благословено името му!...
Но не можа да промълви нито дума повече, защото изведнъж усети, че ридание
дави гърдите му. Обхвана го неудържимо желание да се простре на земята й да благодари
на Спасителя за чудото и за милосърдието.
В това време вече стигнаха в къщи. Слугите, предупредени за пристигането им от
специално изпратен роб, се струпаха да ги посрещнат: Павел от Тарс беше покръстил
повечето от тези хора в Анций. Нещастията на Виниций им бяха добре известни, затова,
като видяха жертвите, изтръгнати от злобата на Нерон, радостта им беше огромна и стана
още по-голяма, когато лекарят Теокъл прегледа Лигия и заяви, че не е наранена и след
като мине слабостта от треската в затвора, тя ще оздравее напълно.
Лигия се свести още същата нощ. Когато се събуди във великолепния кубикулум,
осветен от коринтски лампи и изпълнен с аромат на вербена, тя не знаеше къде е и какво
става с нея. Последното нещо, което помнеше, беше мигът, когато я завързваха за рогата
на спънатия със синджири бик, а сега, виждайки над себе си лицето на Виниций, осветено
от мека светлина, помисли, че навярно не са вече на земята. В изтощената й глава
мислите бяха още объркани; стори й се естествено, че на път за небето са се спрели
някъде поради умората от преживените страдания и слабостта й. Като не усещаше никаква
болка, тя се усмихна на Виниций и искаше да го попита къде се намират, ала от устата й
излезе само тих шепот, в който Виниций едва можа да долови своето име.
Page 257
И той коленичи до нея и като положи леко ръка на челото й, каза:
— Христос те спаси и те върна при мене!
Устните й помръднаха отново в непонятен шепот, но след миг клепките й се
затвориха, гърдите й се надигнаха от лека въздишка и тя се унесе в дълбок сън, който
лекарят Теокъл очакваше и след който според него тя щеше да оздравее.
А Виниций остана при нея, коленичил и потънал в молитви. Душата му се
разтапяше от толкова огромна обич, че той се забрави съвсем. Няколко пъти Теокъл влиза
в кубикулума и няколко пъти иззад привдигнатата завеса се показваше златокосата глава
на Евника; накрая и жеравите, отглеждани из околните градини, известиха с крясъците си
началото на деня, а той все още прегръщаше мислено нозете на Христос, без да вижда и
чува какво става около него, със сърце, превърнато в жертвен благодарствен пламък,
обхванат от възторга потънал в блаженство, сякаш приживе се беше възнесъл на небето.
Петроний, след освобождението на Лигия, не искаше да дразни цезаря, затова го
последва с другите августиани в Палатин. Искаше да чуе за какво ще говорят там, а най-
вече да се убеди дали Тигелин няма да скрои нещо ново, за да погуби девойката.
Наистина сега и тя, и Урс бяха донякъде под закрилата на народа и никой не можеше да
вдигне ръка на тях, без да предизвика смутове, но Петроний знаеше каква ненавист
изпитва към него всевластният префект на преторията и допускаше, че като не може да го
засегне направо, той ще се помъчи по някакъв начин да отмъсти на племенника му.
Нерон беше гневен и сърдит, тъй като представлението не завърши така, както той
желаеше. Отначало императорът не искаше и да погледне Петроний, но той, без да губи
хладнокръвие, се приближи до него с цялата непринуденост на arbiter elegantiarum и му
каза:
— Знаеш ли, божествени, какво ми мина през ума? Напиши песен за девойката,
която владетелят на света заповяда да бъде освободена от рогата на дивия бик и я
предава на любимия й. Гърците имат чувствителни сърца, сигурен съм, че такава песен ще
ги очарова.
Въпреки че Нерон беше раздразнен, тая мисъл му допадна по две причини: първо,
като тема за песен и, второ, в тая песен можеше сам да прослави себе си като
великодушен владетел на света. Погледна за миг Петроний и каза:
— Да! Може би си прав? Но уместно ли е да възпявам собствената си доброта?
— Не е нужно да се назоваваш в песента. И без това всеки в Рим ще отгатне за
какво става дума, а от Рим мълвата се разнася по целия свят.
— Сигурен ли си, че това ще се хареса в Ахея?
— Кълна се в Полукс! — извика Петроний.
И си отиде доволен, тъй като сега бе вече сигурен, че Нерон, целият живот на
когото беше едно приспособяване на действителността към литературните му замисли, не
ще пожелае сам да си развали този сюжет, а така щеше да свърже и ръцете на Тигелин.
Това не промени обаче намерението му да изпрати Виниций вън от Рим веднага щом
Лигия оздравее. Затова, като го видя на другия ден, той му каза:
— Заведи я в Сицилия. Стана така, че от страна на цезаря не ви заплашва нищо,
но Тигелин е готов да използва дори отрова, ако не от омраза към вас, то към мене.
Виниций се усмихна и отговори:
— Тя беше на рогата на дивия бик и все пак Христос я запази.
— Тогава го почети и му принеси хекатомба — отговори отсянка на раздразнение
Петроний, — но не го карай да я спасява втори път. Нали помниш как Еол приел Одисей,
когато той се върнал да го моли повторно за благоприятен вятър? Божествата не обичат
да се повтарят.
— Когато й се възвърне здравето — отговори Виниций, — ще я заведа у Помпония
Грецина.
— И добре ще сториш, защото Помпония лежи болна. Каза ми го един роднина на
Авъл, Антистий. Тук в това време ще станат такива неща, че хората ще забравят за вас, а
днес най-щастливи са тия, които са забравени. Нека Фортуна ви бъде слънце през зимата
и сянка през лятото.
Като каза това, Петроний остави Виниций да се радва на щастието си, а сам отиде
да разпита Теокъл за здравето на Лигия.
Но нея вече не я заплашваше опасност. Изтощението след треската в тъмницата,
Page 258
отровният въздух и несгодите в подземието биха я доубили, но сега я обкръжаваха най-
нежни грижи и не само изобилие, но и разкош. По нареждане на Теокъл след два дни
започнаха да я изнасят в градината около вилата, където тя оставаше дълго. Виниций
украсяваше лектиката й с анемони, а най-вече с ириси, за да й напомнят атриума в дома
на Авъл. Неведнъж, скрити в сянката на клонестите дървета, те се държаха за ръце и
разговаряха за миналите страдания и тревоги. Лигия му казваше, че Христос нарочно го е
превел през страданието, за да промени душата му и да я възвиси към себе си, а пък той
чувстваше, че това е истината и че в него не е останало нищо от предишния патриций,
който не признаваше никакъв друг закон освен своите собствени страсти. Но в тия спомени
нямаше нищо горчиво и на двамата им се струваше, че цели години са преминали над
главите им и че това страшно минало лежи вече далече зад тях. А заедно с това ги
обгръщаше спокойствие, каквото не бяха изпитвали досега. Някакъв нов живот, някакво
неизразимо върховно блаженство идваше към тях и ги завладяваше. В Рим цезарят
можеше да си беснее и да изпълва целия свят с тревога, но те, чувствайки над себе си
стократно по-могъща закрила, не се страхуваха вече нито от неговата омраза, нито от
безумствата му, сякаш той вече не беше господар на живота или смъртта им. Веднъж, при
залез слънце, те чуха рев на лъвове и на други диви зверове, който идваше от далечни
вивариуми. Някога този далечен отглас като лоша прокоба изпълваше с тревога Виниций.
Сега те се спогледаха усмихнато, а после вдигнаха очи към вечерната заря. Лигия беше
все още много слаба и не можеше да ходи сама; понякога тя заспиваше сред тишината на
градината, а той бдеше над нея и като се вглеждаше в унесеното й в сън лице, неволно си
мислеше, че това не е вече онази Лигия, която бе срещнал в дома на Авъл. Наистина
затворът и болестта малко бяха угасили нейната красота. Тогава, когато той я виждаше в
семейството на Авъл, и по-късно, когато отиде в дома на Мириам; за да я отвлече, тя беше
прекрасна, прекрасна като статуя и като цвят едновременно; сега лицето й беше станало
почти прозрачно, ръцете й бяха изтънели, тялото отслабнало от болестта, устните й
побледнели и очите й дори изглеждаха по-малко лазурни от преди. Златокосата Евника,
която й носеше цветя и скъпи тъкани, за да й покрива нозете, до нея приличаше на
кипърска богиня. Естетът Петроний напразно се мъчеше да открие в нея предишната
съблазнителност, вдигаше рамене и си мислеше, че тая сянка от Елисейските полета не е
струвала толкова усилия, толкова страдания и мъки, които едва не изсмукаха живота на
Виниций. Но Виниций, който сега обичаше душата й, я обичаше още повече и когато бдеше
над нея и съня й, струваше му се, че бди над целия свят.
>>
XXV
Вестта за чудното спасение на Лигия се разнесе бързо сред християните, оцелели
дотогава от погрома. Последователите на Христа взеха да идват, за да видят тази, над
която явно се бе изляла Христовата милост. Най-напред дойдоха младият Назарий и
майка му Мириам, у които досега се криеше апостол Петър, а след тях и други. Всички те,
заедно с Виниций, Лигия и покръстените роби на Петроний, слушаха внимателно разказа
на Урс за гласа, който се бе обадил в душата му и му бе заповядал да се бори с дивия
звяр, и всички си отиваха ободрени и обнадеждени, че Христос все пак няма да позволи да
бъдат изтребени всички негови последователи, преди да дойде той самият в часа на
Страшния съд. И тази надежда крепеше сърцата им, защото гонението още не беше
прекратено. Всеки посочен от обществеността като християнин веднага беше отвличан в
затвора от градските пазачи. Наистина жертвите вече бяха по-малко, защото повечето от
последователите на Христа бяха изловени и подложени на мъчения, а останалите или
бяха напуснали Рим, за да изчакат в отдалечените провинции да отмине бурята, или пък се
криеха много старателно, решили да се събират на общи молитви само в аренариите
извън града. Все пак още ги следяха и макар че зрелищата вече свършиха, задържаха ги
за по-нататък или ги осъждаха незабавно. Римският народ вече не вярваше, че
християните са подпалили града, но те бяха провъзгласени за врагове на човечеството и
държавата и едиктът против тях все още беше в сила.
Апостол Петър дълго време не смееше да се появи в дома на Петроний, но най-
после една вечер Назарий извести, че е дошъл. Лигия, която вече можеше да ходи сама, и
Page 259
Виниций изтичаха да го посрещнат и почнаха да прегръщат нозете му, а той ги поздрави с
голямо вълнение, защото малко овце бяха останали от стадото, което му бе поверил
Христос и чиято участ сега оплакваше неговото велико сърце. Затова, когато Виниций му
каза: „Учителю, заради твоята молитва ми я върна Спасителя“, той му отговори: „Върна ти
я заради твоята вяра и за да не замлъкнат всички уста, които славеха името му.“ Навярно
той мислеше за хилядите свои деца, разкъсани от дивите зверове, за кръстовете, с които
бяха пълни арените, и за огнените стълбове в градините на Чудовището, защото говореше
с голяма скръб. Виниций и Лигия забелязаха, че косите му бяха побелели съвсем,
фигурата му бе се превила, а на лицето му имаше толкова тъга и болка, сякаш беше
преминал през всичките онези страдания и мъки, през които бяха минали жертвите на
яростта и безумието на Нерон. Но и двамата вече разбираха, че щом сам Христос се е
предал на мъки и смърт, никой не може да я избегне. Като гледаха апостола толкова
измъчен от бремето на годините, усилията и страданията, сърцата им се късаха. Затова
Виниций, който мислеше след няколко дни да заведе Лигия в Неапол, където трябваше да
се срещнат с Помпония и оттам да заминат за Сицилия, взе да му се моли да напусне Рим
заедно с тях.
Апостолът обаче сложи ръка на главата му и отвърна:
— Ето, аз слушам в душата си словото на господа, който ми рече при
Тивериадското езеро: „Когато беше по-млад, сам се препасваше и ходеше, където си
искаше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и поведе, където не
искаш.“ И право е, наистина трябва да тръгна след стадото си.
А когато те замълчаха, защото не разбираха какво говори, той добави:
— Ето наближава вече краят на труда ми, ала отрада и почивка ще намеря само в
дома на господа.
След това се обърна към тях с думите: „Спомняйте си и за мене, защото аз ви
възлюбих, както баща обича децата си, а каквото правите в живота, правете го за слава на
господа.“
Говорейки така, той простря над тях треперещите си старчески длани и ги
благослови, а те се притиснаха до него с чувството, че това е може би последната
благословия, която получават от него.
Отредено им бе обаче да го видят още веднъж. След няколко дни Петроний донесе
страшни вести от Палатин. Там открили, че един от освободените роби на цезаря бил
християнин и у него били намерени писма от апостолите Петър и Павел от Тарс, а също от
Яков, Юда, Йоан. Тигелин и преди знаел, че Петър е в Рим, но мислел, че е загинал заедно
с хилядите последователи на Христа. Сега се оказало, че и двамата наставници на новата
вяра са още живи и са в столицата. Затова било решено на всяка цена да бъдат намерени
и заловени, тъй като се смятало, че едва с тяхната смърт щели да бъдат изтръгнати
последните корени на омразната секта. Петроний чул от Вестин, че самият цезар издал
заповед в срок от три дни и Петър, и Павел от Тарс да бъдат докарани в Мамертинската
тъмница и че цели отреди преторианци били изпратени да претърсят всички къщи отвъд
Тибър.
Като чу това, Виниций реши да отиде да предупреди апостола. Вечерта двамата с
Урс, наметнати с галски плащове, които закриваха лицата им, тръгнаха към дома на
Мириам, където живееше Петър. Домът се намираше на самия край на Задтибрието, в
подножието на Яникулския хълм. По пътя те видяха войници, които, водени от някакви
непознати хора, обграждаха къщите. Кварталът беше неспокоен, а на места се събираха
любопитни. Тук-там центурионите разпитваха заловените за Симон Петър и за Павел от
Тарс.
Урс и Виниций изпревариха войниците и стигнаха благополучно до жилището на
Мириам, където намериха Петър заобиколен от няколко предани християни. Тимогей,
помощникът на Павел от Тарс, и Лин също бяха около апостола.
При вестта за близката опасност Назарий изведе всички през един таен ход до
градинската врата, а след това до изоставените каменоломни, отдалечени на
няколкостотин метра от Яникулските врати. Урс трябваше да носи Лин, защото костите му,
строшени при мъченията, още не бяха зараснали. Но щом се озоваха в подземието, те се
почувстваха сигурни и на светлината на светилника, който Назарий запали, започнаха тихо
да се съветват как да спасят скъпия на тях живот на апостола.
Page 260
— Учителю — каза му Виниций, — нека утре на разсъмване Назарий те изведе от
града към Албанските планини. Там ще те намерим и ще отидем в Анций, където чака
кораб, който трябва да откара двама ни с Лигия до Неапол и Сицилия. Щастлив ще бъде
денят и часът, в който ти ще влезеш в моя дом и ще благословиш моето огнище.
Другите го слушаха с радост и настояваха пред апостола:
— Пази се, пастирю наш, защото не ще останеш жив в Рим. Запази живата правда,
за да не загине тя заедно с нас и с теб. Послушай тези, които те молят като баща.
— Стори го в името на Христа! — казваха други, хващайки се за дрехите му.
Но той отговори:
— Деца мои! Кой може да знае за кога господ е отредил края на живота му?
Не казваше обаче, че няма да напусне Рим, и сам се колебаеше как да постъпи,
тъй като отдавна вече в душата му се беше прокраднала несигурност и тревога дори. Ето
че неговото стадо беше разпръснато, делото му унищожено, църквата, която преди пожара
беше избуяла като разкошно дърво, бе превърната в прах от силата на Чудовището. Не
остана нищо освен сълзите, нищо освен спомените, мъките и смъртта. Посевът даде
изобилен плод, но сатаната го стъпка в земята. Ангелски сонмове не се притекоха на
помощ на загиващите и ето Нерон се е възправил над света в славата си, страшен, по-
могъщ от всякога, господар на всичките морета и на всичките земи. Неведнъж в
самотността си божият риболовец бе протягал ръце към небето и бе питал: „Господи, какво
да правя? Как мога да остана и как аз, безсилният старец, трябва да се боря с тази
непреодолима сила на злото, на което си позволил да владее и да побеждава?“
И така той зовеше от глъбините на безбрежната си мъка, повтаряйки в душата си:
„Няма ги вече овцете, които ми заповяда да паса, няма я църквата ти, пустош и скръб цари
в твоята столица, а какво ще ми заповядаш сега? Да остана ли, или да изведа това, що е
останало от стадото, та някъде отвъд моретата да славим в тихо убежище името ти?“
И се колебаеше. Вярваше, че живата правда няма да загине и трябва да надделее,
но в някои мигове мислеше, че още не е дошъл нейният час, който ще настъпи едва
тогава, когато господ, в деня на Страшния съд, слезе на земята, целият в слава и
могъщество, стократно по-големи от Нероновите.
Често му се струваше, че ако напусне Рим, вярващите ще тръгнат след него, а той
ще ги заведе далеч, далеч, чак в сенчестите горички на Галилея, край тихата глъбина на
Тивериадското езеро, при пастирите, спокойни като гълъбите или като овцете, които пасат
там сред чубрица и нард. И все по-голямо желание за тишина и почивка, все по-голяма
тъга за езерото и за Галилея обхващаше рибарското му сърце, все по-често сълзи
напираха в очите на стареца.
Но щом, макар и за миг, избереше това, обхващаше го неочакван страх и тревога.
Как да напусне този град, в който земята е всмукала толкова мъченическа кръв и където
устата на толкова загиващи утвърждаваха правдата? Мигар той единствен трябва да се
отклони от това? И какво ще отговори на господа, когато чуе словата: „Ето, те умряха за
своята вяра, а ти избяга!“
Нощите и дните му минаваха в грижа и тревога. Другите, които бяха разкъсани от
лъвовете, които бяха приковани на кръстовете, които бяха изгорени в градините на цезаря,
бяха заспали в лоното на бога след миговете на мъчение, а той не можеше да спи и
преживяваше мъка, по-голяма от всички мъки, които палачите измисляха за жертвите.
Често зората вече хвърляше лъчи върху покривите на къщите, а той още зовеше в
глъбините на тъжното си сърце.
— Господи, защо ми заповяда да дойда тук и в това гнездо на Чудовището да
основа твоята столица?
През всичките тридесет и четири години от смъртта на своя господ той не бе видял
почивка. С тояга в ръка бе обикалял света и проповядвал „благата вест“. Силите му се
бяха изчерпали в пътуване и труд, докато най-после, когато в този възглавил света град
той бе утвърдил Христовото дело, едно огнено дихание на злото унищожи това дело, и
виждаше, че борбата трябва да се подхване отново. И то каква борба! От едната страна,
цезарят, сенатът, народът, легионите, обхванали в железен обръч целия свят, безбройни
крепости, безкрайни земи, могъщество, каквото човешко око не беше виждало, а от друга
страна, той, така превит от възрастта и от дългогодишния си труд, че треперещите му ръце
вече едва можеха да носят тояга.
Page 261
Затова в някои мигове той си казваше, че не нему се пада да мери сили с цезаря на
Рим и че това може да извърши единствено самият Христос.
Всички тези мисли минаваха през угрижената му глава сега, когато слушаше
молбите на последните си верни привърженици, а те го заобикаляха във все по-тесен кръг
и повтаряха с умоляващи гласове:
— Пази се, рави, и изведи ни изпод мощта на Чудовището.
Най-после и Лин наведе пред него измъчената си глава.
— Учителю — говореше той, — на тебе Спасителя е заповядал да пасеш овцете
си, но тях вече ги няма тук или утре няма да ги има, затова иди там, където още можеш да
ги намериш. Ето, живее още божието слово в Йерусалим и в Антиохия, и в Ефес, и в други
градове. Какво ще сполучиш, ако останеш в Рим? Когато загинеш, само ще увеличиш
триумфа на Чудовището. На Йоан господ не е определил края на живота, Павел е римски
гражданин и без съд не могат да го наказват, но ако над тебе, учителю, се разрази
пъклената сила, тогава тези, които вече са паднали духом, ще питат: „Кой стой над Нерон?
“ Ти си скалата, на която се гради божията църква. Остави ние да умрем, но не допускай
победата на антихриста над божия наместник и не се връщай тук, докато господ не
съкруши тогова, който проля невинната кръв.
— Виж сълзите ни! — повтаряха всички, събрани около него. Сълзи се стичаха и по
Петровото лице. След миг обаче той се изправи и като простря ръце над коленичилите,
изрече:
— Да бъде прославено името господне и да бъде неговата воля!
>>
XXVI
Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към
равнините на Кампания.
Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и
своите подложени там на мъки едноверци.
На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все
по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа,
белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града,
се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се
насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се
появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния.
Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса.
Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към
разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните
на храмовете.
Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да
впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините,
се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.
Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение
порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо
и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя.
Тогава Петър се спря и каза:
— Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас?
— Нищо не виждам — отговори Назарий.
След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка:
— Някой иде към нас в слънчево сияние.
До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо.
Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а
слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето.
И се вгледа учудено в апостола.
— Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.
А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно
напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг.
Page 262
Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се
изтръгна вик:
— Христе!... Христе!
И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.
Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова
на стареца:
— Quo vadis, Domine?
Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който
казваше:
— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.
Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На
Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър
се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте
хълма на града.
Виждайки това, момчето повтори като ехо:
— Quo vadis, Domine?
— В Рим — отговори апостолът.
И се завърна.
Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма
тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците
бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички
въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:
— Аз видях господа!
И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава
ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.
И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-
многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови
последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в
кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече
престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и
угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния
разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи
техните грехове.
И намирайки бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл
да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.
А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият
живата правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя
започва да побеждава. Разбра също и защо господ го бе върнал от пътя: сега този град на
надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна
столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.
>>
ХХVII
Най-после дойде часът и на двамата апостоли. А божият риболовец, като че в
завършек на своята служба към бога, можа да улови още две души в затвора. Войниците
Процес и Мартиниан, които го пазеха в Мамертинския затвор, приеха кръщение. След това
дойде часът на мъките. Нерон тогава не беше в Рим. Присъдата бе издадена от Хелий и
Политет, двамата освободени роби, на които цезарят бе поверил управлението на Рим
през време на отсъствието си. Старият апостол беше подложен първо на установеното от
закона бичуване, а на другия ден го изведоха извън градските стени, към Ватиканския
хълм, където трябваше да понесе определеното му наказание — да бъде разпнат на кръст.
Войниците се учудваха на тълпата, която се бе събрала пред затвора, защото според тях
смъртта на един обикновен човек, и при това чужденец, не трябваше да възбуди такова
любопитство. Те не разбираха, че това шествие се състоеше не от любопитни, а от
последователи, които желаеха да изпратят великия апостол до лобното място. Най-после
се отвориха вратите на затвора и Петър се появи сред отряд преторианци. Слънцето вече
- Page 263
бе се наклонило малко към Остия, денят беше тих и ясен. На Петър, поради старостта му,
не беше наложено да си носи сам кръста, тъй като смятаха, че той не ще може да го
вдигне, нито му бяха сложили вила на шията, за да не се затруднява при ходенето. Той
вървеше свободен и вярващите можеха да го виждат добре. В оня миг, когато неговата
бяла глава се показа сред железните войнишки шлемове, в множеството се разнесе плач,
но той престана почти веднага, защото лицето на стареца беше толкова спокойно и
сияеше от такава радост, че всички разбраха, че не някаква жертва отива на гибел, а един
победител извършва триумфалния си поход.
И наистина беше така. Риболовецът, обикновено покорен и приведен, сега
вървеше изправен, по-висок на ръст от войниците, пълен с достойнство. Никога във
фигурата му не бяха виждали толкова величие. Можеше да се помисли, че минава някакъв
владетел, обкръжен от народ и войници. От всички страни се чуваха гласове: „Ето, Петър
отива при господа.“ Всички сякаш забравиха, че го чакат мъки и смърт. Вървяха в
тържествена вглъбеност, но спокойни и чувстваха, че от смъртта на Голгота досега не бе
станало нищо равно на нея по величие и че както Христовата смърт беше изкупление, за
целия свят, така Петровата ще бъде изкупление за този град.
По пътя хората, като виждаха стареца, се спираха учудени, а вярващите слагаха
ръце на раменете им и говореха със спокойни гласове: „Вижте как умира праведникът,
който познаваше Христа и проповядваше любов между хората.“ А минувачите се
замисляха и отминаваха, казвайки на себе си: „Наистина, този не може да е бил
неправеден!“
По пътя утихнаха крясъците и уличните викове. Шествието минаваше между
новопостроени домове, край белите колони на храмовете, над чиито фронтони беше
надвиснало небето, дълбоко, успокоено и синьо. Вървяха в тишина: понякога само
подрънкваха оръжията на войниците или се чуваше молитвен шепот. Петър слушаше
молитвите и лицето му просияваше от все по-голяма радост, защото погледът му едва
можеше да обхване хилядите последователи. Чувстваше, че е завършил делото си и вече
знаеше, че правдата, която той бе проповядвал цял живот, ще залее всичко като вълна и
че вече нищо няма да може да я спре. И мислейки така, той отправяше погледи нагоре и
казваше: „Господи, ти ми заповяда да покоря този град, който владее света, и го покорих.
Заповяда ми да основа в него твоята столица и я основах. Сега той е твой град, господи, а
аз ида при тебе, защото съм много отруден.“
И като минаваше край храмовете, той казваше: „Христови храмове ще бъдете вие.
“ А като гледаше множеството хора наоколо, той им говореше: „Христови слуги ще бъдат
вашите деца.“ И вървеше с чувството, че е завършил своето завоевание, със съзнание за
своята заслуга, със съзнание за силата си, успокоен, велик. Войниците го преведоха през
Триумфалния мост*27, давайки по този начин, без да съзнават, символично свидетелство
за неговия триумф, и го заведоха по-нататък към Наумахия и цирка. Последователите от
другата страна на Тибър се присъединиха към шествието и множеството стана още по-
голямо. Центурионът, който командваше преторианците, се досети най-после, че откарва
навярно някакъв виден жрец, заобиколен от своите последователи, и се обезпокои поради
твърде малкия брой на войниците. Обаче нито един вик на възмущение или ярост не се
чуваше в тълпата. Лицата бяха завладени от величието на този миг, тържествени и в
същото време пълни с очакване, тъй като някои вярващи, като си спомняха, че при
Христовата смърт земята се разтворила от ужас, а мъртвите ставали из гробовете,
мислеха, че и сега може би ще има някакви поличби, след които няма да се забрави през
вековете смъртта на апостола. Други дори си казваха: „А може би Господ ще избере
Петровия час, за да слезе от небето, както е обещал, и да съди света!“ При тази мисъл те
се уповаваха на милосърдието на Спасителя.
[*27 Pons Triumphalis.]
Но наоколо беше спокойно. Хълмовете сякаш се припичаха на слънцето и си
почиваха. Шествието най-после спря между цирка и Ватиканския хълм. Войниците се
заловиха сега да копаят дупка за кръста, други сложиха на земята кръста, чуковете и
гвоздеите и чакаха, докато бъдат завършени приготовленията. А множеството, тихо и
съсредоточено, коленичи наоколо.
Апостолът се обърна за последен път към града. Главата му бе озарена от лъчи и
златен блясък. Нататък някъде, малко по-ниско, блестеше Тибър; на другия бряг се
Page 264
виждаше Марсово поле, по-нагоре мавзолеят на Август, по-долу огромните бани, които
строи, още по-долу театърът на Помпей, а зад тях, отчасти закрити от други постройки,
стените на Септима Юлия, много струпани портици, храмове, колони здания, и най-после
там, в далечината, хълмовете, покрити с къщи, огромният човешки мравуняк, чиито
покрайнини се губеха в синя мъгла, това гнездо на престъпления, но и на сила, на безумие,
но и на ред, което оглавяваше света, негов угнетител, но заедно с това и негов закон и
мир, всемогъщо, непобедимо, вечно.
Петър, заобиколен от войниците, гледаше града тъй, както един владетел би
гледал своето наследено царство. И му говореше: „Ти си изкупен и си мой.“ И никой, не
само между войниците, които копаеха дупката за кръста, но дори и между
последователите, не можеше да се досети, че всъщност сред тях е истинският владетел на
града и че ще преминат цезарите, ще отминат вълните на варварите, ще отлетят векове, а
този старец ще остане да властва тук вечно.
Слънцето все повече клонеше към Остия и стана голямо и червено. Цялата
западна страна на небето пламна в безкраен блясък. Войниците се приближиха към Петър,
за да го съблекат.
Но той, както се молеше се изправи изведнъж и издигна високо ръка. Палачите се
спряха, сякаш сепнати от неговата осанка, вярващите също затаиха дъх, като мислеха, че
той иска да говори, и настана пълна тишина.
А той, застанал на височината, направи кръстен знак с издигнатата си десница,
благославяйки в смъртния си час:
— Urbi et orbi!
Същата тази чудна вечер друг отряд войници отвеждаше по Остийския път Павел
от Тарс към местността, наречена Акве Салвия. И след него също вървеше множество от
вярващи, покръстени от него, а той се спираше и разговаряше с близките си познати,
понеже към него, като римски гражданин, стражата беше по-снизходителна. Извън
Тригеминската порта той срещна Плаутила, дъщерята на префекта Флавий Сабин, и като
видя младото й лице обляно в сълзи, рече й: „Плаутило, щерко на вечното спасение, иди
си в мир. Дай ми само воала си, с който ще ми завържат очите, когато се отправя към
господа.“ И като взе воала, продължи пътя си с лице, озарено от такава радост, с каквато
работникът, който се е трудил цял ден, се прибира у дома си. Неговите мисли, като
Петровите, бяха спокойни и ведри като онова вечерно небе. Очите му гледаха замислено
към равнината, която се простираше пред него, и към Албанските планини, облени в
светлина. Спомняше си за своите пътувания, за усилията и работата си, за борбите, в
които бе побеждавал, и за църквите, които бе основал по всичките земи и през всичките
морета, и си мислеше, че добре е заслужил почивката си. И той също беше завършил
своето дело. Чувстваше, че вятърът на злото вече не ще развее посеяното от него.
Отиваше си с увереността, че в борбата, която неговата истина бе обявила на света, ще
победи тя и безкрайна ведрина нахлуваше в душата му.
Пътят към лобното място беше дълъг. Започна да се свечерява. Планините
станаха пурпурни, а подножията им бавно потъваха в сянка. Стадата се прибираха. Тук-
там минаваха групи от роби със сечива на рамо. Пред къщите по пътя играеха деца, които
гледаха с любопитство минаващия отряд войници. И тази вечер, в този прозрачен златен
въздух имаше не само тишина и успокоение, но и някаква хармония, която сякаш се
издигаше от земята към небето. А Павел я слушаше и сърцето му се препълваше с радост
при мисълта, че към тази всемирна музика и той бе прибавил един звук, който не
съществуваше дотогава и без който цялата земя беше само „като мед, която звънти, и като
цимбал, който дрънка“.
И си спомни как учеше хората на любов, как им говореше, че макар да биха
раздали имота си на сиромасите и да биха изучили всички езици и всички тайни, и всички
науки, те не ще бъдат нищо без любовта, която е ласкава, търпелива, която не причинява
зло, не желае почести, всичко понася, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко
издържа.
Целият му живот бе минал в проповядване на тази истина сред хората. А сега си
казваше: „Каква сила може да й се противопостави и какво може да я победи? Как ще
успее цезарят да я задуши, дори да би имал двойно повече легиони, двойно повече
градове и морета, и земи, и народи?“
Page 265
И отиваше към възмездието като победител.
Отрядът най-после напусна големия път и сви на изток по една тясна пътека към
Салвийските води. Слънцето лежеше червено над храстите. При извора центурионът спря
войниците, защото часът беше дошъл.
А Павел, като метна на плещите си воала на Плаутила, за да си завърже с него
очите, за последен път вдигна зениците си, пълни с безкрайно спокойствие, към отвечните
вечерни блясъци и се молеше. Така дойде последната минута, обаче той виждаше пред
себе си голям път от лъчи, отвеждащ към небето, и вътрешно си казваше същите ония
думи, които преди това беше написал с чувство за изпълнен дълг и за близкия си край: „С
добри подвизи се подвизавах, вярата опазих, делото си завърших, накрая ме очаква
венецът на справедливостта.“*28
[*28 Второ послание към Тимотей, гл. 4, стр. 7–8.]
>>
XXVIII
А Рим, както и преди, се отдаваше на безумието си. Като че ли този град, който бе
покорил света, започна най-сетне да се разкъсва отвътре, останал без водачи. Още преди
да удари последният час на апостолите, дойде заговорът на Пизон, а след него настана
толкова безмилостно клане, че то смути и най-високопоставени глави в Рим, та дори и
тези, за които Нерон беше бог, започнаха накрая да виждат в неговото лице бог на
смъртта. Над града надвисна скръб, в домовете се всели страх, но външните врати се
окичваха с бръшлян и цветя, защото не беше разрешено да се жали открито за мъртвите.
Хората, които се събуждаха сутрин, се питаха на кого ще дойде днес редът. Върволицата
от сенки на погубени, която следваше цезаря, от ден на ден ставаше все по-голяма.
Пизон плати за заговора, с главата си, а след него погинаха Сенека и Лукан, Фений
Руф и Плавций Латеран, и Флавий Сцевин, и Афраний Квинциан, и разгулният приятел в
лудостите на цезаря Тулий Сенецион, и Прокул, и Арарик, и Тигурин, и Грат, и Селан, и
Проксим, и Субрий Флавий, някога предан с цялата си душа на Нерон, и Сулпиций Аспер.
Едни загиваха поради собствената си низост, други — поради страха си, трети поради
своите богатства, четвърти поради смелостта си. Императорът, изплашен от броя на
заговорниците, струпа войски по защитните стени и държеше града като в обсада. Всеки
ден той изпращаше центуриони със смъртни присъди към заподозрените домове.
Осъдените пишеха раболепни писма, пълни с ласкателства, като благодаряха на цезаря за
присъдата и му приписваха част от своите богатства само за да запазят остатъка за
децата си. Всичко изглеждаше най-после тъй, сякаш Нерон нарочно искаше да премине
всяка граница, за да се убеди до каква степен може да стигне унижението на хората и
колко дълго те ще могат да понасят кървавата власт. След заговорниците бяха погубвани
техните роднини, приятели и дори обикновени познати.
Обитателите на великолепните, издигнати след пожара къщи, излизайки на
улицата, вече знаеха, че ще срещнат цели върволици от погребения: Помпей, Корнелий,
Марциал, Флавий Непос и Стаций Домиций загинаха, защото не обичали императора;
Новий Приск умря като приятел на Сенека; Руфий Криспин беше лишен от правото на огън
и вода, защото някога е бил мъж на Попея. Великият Тразеа бе погубен заради
добродетелта си, мнозина заплатиха с живота си за своя знатен произход, дори Попея
стана жертва на едно моментно озлобление на цезаря.
А сенатът раболепничеше пред страшния владетел, издигаше храмове в негова
чест, вземаше решения по негова воля, окичваше статуите му с цветя и венци,
определяше му жреци като на бог. Сенаторите с треперещо сърце отиваха в Палатин, за
да присъстват на пеенето на „Периодоницес“ и да гуляят заедно с императора сред оргии
на голи тела, сред вино и цветя.
А в това време на нивата, напоена с кръв и сълзи, кълняха зърната от посева на
Петър.
>>
XXIX
Page 266
Виниций до Петроний:
„Знаем и тук, carissime, какво става в Рим, а което не знаем, научаваме го от
твоите писма. Както когато хвърлиш камък във водата, вълните се разпространяват
наоколо все по-далеко и по-далеко, така и вълната на безумието и злобата стигна от
Палатин чак до нас. На път за Гърция, тук се отби, изпратен от цезаря, Каринат,
който ограби градовете и храмовете, за да попълни празната хазна. С цената на
потта и сълзите на хората в Рим се строи Domus Aurea. Светът навярно не е виждал
досега такъв дворец, но не е виждал и такива неправди. Ти нали познаваш Каринат. На
него приличаше и Хилон, преди да изкупи със смъртта живота си. Но в градчетата
около нас не стъпи кракът на хората му, може би защото там нямаше храмове и
богатства. Питаш дали сме в безопасност. Ще ти отговоря само, че сме забравени и
нека това да ти е достатъчно като отговор. Ето, в тази минута, от портиката,
където пиша, виждам нашия спокоен залив и лодката с Урс, който хвърля мрежата в
светлите глъбини. Жена ми преде червена вълна край мене, а в градината, под сянката
на бадемовите дървета, пеят нашите робини. О, какво спокойствие, carissime, и каква
забрава на миналите тревоги и огорчения! Но не парките, както ти пишеш, предат
тъй благодатно нишката на нашия живот, а той ни е благословен от Христа, нашия
възлюбен бог и спасител! И ние познаваме и сълзите, и скръбта, защото нашата
правда ни повелява да плачем над чуждото нещастие, но дори и в тия сълзи се крие
непознатата вам утеха, че някога, когато изтече времето на нашия живот, ще
намерим отново всички скъпи хора, които загинаха и ще загинат за божието учение. За
нас Петър и Павел не са умрели, а са се родили в слава. Нашите души ги виждат и
когато очите ни плачат, сърцата ни се радват с тяхната радост. О, тъй е, скъпи, ние
сме щастливи с щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за
вас е край на всичко, за нас ще бъде само преминаване към още по-голям покой, още по-
голяма любов, още по-голяма радост.
И тъй ни преминават тук дните и месеците с ведрина в сърцата. Слугите и
робите ни вярват като нас в Христа и понеже неговият завет е обичта, всички се
обичаме. Неведнъж, когато слънцето клони към залез или когато месецът блесне върху
водата, разговаряме с Лигия за миналото, което днес ни се струва като сън. И като
помисля как тази скъпа глава, която сега всеки ден люлея на гърдите си, беше тъй
близко до мъките и гибелта, с цялата си душа славя моя бог, защото само той можа да
я изтръгне от тези мъки, да я спаси от арената и да ми я върне завинаги. О, Петроний,
ти видя колко утеха и издръжливост в неволята дава това учение, колко търпение и
смелост вдъхва срещу смъртта! Затова ела и виж колко много щастие дава то и в
обикновените делнични дни на живота. Хората не са познавали досега бог, когото биха
могли да обичат, затова не са се обичали и помежду си. Това е било причина и за
тяхната неволя, защото, както светлината извира от слънцето, тъй и щастието
извира от любовта! Не са ги научили на тази истина нито законодателите, нито
философите и не са я знаели нито в Гърция, нито в Рим; когато казвам: в Рим, това
значи по цялата земя. Сухото и студено учение на стоиците, което допада на
добродетелните хора, калява сърцата като мечове, но вместо да ги прави по-добри, то
ги прави по-скоро безразлични. Но защо говоря това на тебе, който повече си учил и
повече разбираш от мене? Нали ти също познаваше Павел от Тарс и неведнъж си
разговарял дълго с него, затова и най-добре знаеш дали пред истината, която той
проповядваше, всичките учения на вашите философи и риторици не са празни мехури и
празен звук на думи без значение. Помниш ли въпроса, който той ти зададе: «А ако
цезарят беше християнин, дали не бихте се чувствали по-спокойни и по-сигурни за
това, което имате, избавени от тревоги и мисли за утрешния ден?» Ти ми казваше, че
нашата истина е враг на живота, а аз сега ти отговарям, че ако от началото на
писмото си бях повтарял само две думи: «Щастлив съм!», пак не бих могъл да изразя
щастието си. На това ти ще ми кажеш, че моето щастие е Лигия! Да, скъпи! Защото
обичам нейната безсмъртна душа и двама обичаме Христа, а в такава обич няма нито
раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато
премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта,
любовта ще остане, понеже ще останат душите. Преди да се отворят очите ми за
тая светлина, бях готов за Лигия да подпаля и собствения си дом, но сега мога да ти
Page 267
призная: не съм я обичал, защото да обичам ме научи едва Христос. В него е изворът на
щастието и успокоението. Това не ти го казвам аз, а самата очевидна
действителност. Сравни вашите фалшиви наслади, изпълнени с тревога, вашите
опиянения, смущавани от несигурността в утрешния ден, вашите оргии, прилични на
погребални угощения, с живота на християните, и ще намериш готов отговор на
всичко. Но за да можеш по-добре да направиш сравнението, ела в нашите ухаещи на
чубрица планини, в нашите сенчести маслинови горички, на нашите покрити с бръшлян
брегове. Тук те очаква спокойствие, каквото отдавна не си вкусвал, и сърца, които те
обичат истински. Ти имаш благородна и добра душа и трябва да бъдеш щастлив. Твоят
жив ум ще успее да познае истината, а когато я познаеш, ще я обикнеш, защото човек
може да бъде неин враг, както цезарят и Тигелин, но към нея никой никога не може да
остане равнодушен. О, мой Петроний, ние двамата с Лигия лелеем надеждата, че скоро
ще те видим. Бъди здрав и щастлив и ела!“
Петроний получи писмото на Виниций в Куме, където беше отишъл заедно с други
августиани, придружаващи цезаря. Дългогодишната му борба с Тигелин отиваше към своя
край. Беше му вече ясно, че ще изгуби борбата, и разбираше причините за това. Колкото
по-ниско с всеки изминал ден слизаше цезарят и колкото повече се превръщаше в
комедиант, шут, каруцар, колкото повече затъваше в уродливия, гнусен и груб разврат,
толкова повече изящният арбитър на елегантността му ставаше само в тежест. Дори
когато Петроний мълчеше, Нерон виждаше в мълчанието му упрек, дори когато го
хвалеше, той виждаше подигравка. Изисканият патриций дразнеше неговото самолюбие и
възбуждаше в него завист. Неговите богатства и прекрасни творби на изкуството бяха
станали изкушение и за владетеля, и за всемогъщия му помощник. И ако главата му все
още се крепеше на раменете, това беше само поради предстоящото пътуване в Ахея,
където неговият вкус и познаване на гръцкия живот можеха да бъдат потребни. Тигелин
обаче отдалеко почна да внушава на цезаря, че Каринат превъзхожда по вкус и знайния
Петроний и по-добре от него би могъл да урежда в Ахея зрелища, приеми и триумфални
шествия. От тая минута съдбата на Петроний беше решена. Не се осмеляваха обаче да му
изпратят смъртната присъда в Рим. И императорът, и Тигелин си спомняха, че този
привидно изнежен естет, който „превръщаше нощта в ден“ и беше зает само с
удоволствия, изкуство и пиршества, когато беше проконсул във Витиния, а след това
консул в столицата показа учудваща работоспособност и енергия. Смятаха го за човек,
надарен за всичко, а знаеше се, че в Рим го обичаше не само народът, но и преторианците
дори. Никой от приближените на цезаря не можеше да предвиди как ще постъпи в този
случай Петроний и затова решиха, че ще е по-разумно да го подмамят да напусне Рим и в
провинцията да се разправят с него.
Поради това Петроний получи покана заедно с други августиани да отиде в Куме.
Въпреки че допускаше тая подлост, той замина, може би — за да не даде явен отпор, а
може би — за да покаже още веднъж на цезаря и на августианите своето весело и
безгрижно лице и да спечели последната си, предсмъртна победа над Тигелин.
Между това Тигелин го обвини веднага в приятелство със сенатора Сцевин, който
беше душата на Пизоновия заговор. Хората на Петроний, останали в Рим, бяха заловени,
а домът му — заобиколен от преторианска стража. Обаче като узна това, той не показа
никаква тревога, нито дори смущение, и с усмивка се обърна към августианите, които
приемаше в своята разкошна вила в Куме:
— Ахенобарба не обича преките въпроси и ще видите как ще се обърка, като го
запитам той ли е заповядал да арестуват моята фамилия в столицата.
След това им съобщи, че ще устрои пиршество пред „по-нататъшните си
пътешествия“ и точно когато подготвяше пиршеството, получи писмото на Виниций.
След като го прочете, Петроний се замисли малко, но след миг на лицето му
отново изгря обикновената ведрина. Същата вечер написа следния отговор:
„Радвам се на вашето щастие и се възхищавам от вашите сърца, carissime,
защото не мислех, че двама влюбени могат да помнят за някой трети, който се
намира далеко; вие не само че не сте ме забравили, но искате да ме убедите да дойда в
Сицилия, за да разделите с мене хляба си и своя Христос, който, както пишеш, така
Page 268
обилно ви дарява с щастие.
Ако е така, почитайте го. Аз мисля, драги, че Лигия ти бе възвърната донякъде
и от Урс, и от римския народ. Ако цезарят беше друг човек, можех дори да смятам, че
по-нататъшните преследвания са били прекратени поради роднинството ти с него
чрез онази внучка, която Тиберий дал на времето на един от вашия род. Но щом ти си
убеден, че Лигия е спасена от Христос, няма да споря с тебе. Нека бъде тъй! Не
скъпете жертвите в негова чест: Прометей също се е пожертвал за хората, но eheu!
Прометей, изглежда, е само измислица на поетите, а хора, на които може да се вярва,
са ми казвали, че са виждали Христос със собствените си очи. Аз заедно с вас мисля, че
това е най-почтеният от боговете.
Помня въпроса на Павел от Тарс и съм съгласен, че ако например Ахенобарба
живееше според учението на Христос, може би щях да имам време да дойда при вас в
Сицилия. Тогава под сянката на дърветата, край изворите щяхме да водим разговори
за всичките богове и за всичките истини, както някога гръцките философи. Сега
трябва да ти напиша кратък отговор.
Признавам само двама философи: единият се нарича Пирон, а другият —
Анакреон. Останалите мога да ти ги продам евтино заедно с цялата гръцка школа и
нашите стоици. Истината днес е толкова високо, че дори и самите богове не могат да
я съгледат от висините на Олимп. На тебе, скъпи мой, ти се струва, че вашият Олимп
е още по-висок и ти, като стоиш на него, ме зовеш: «Изкачи се и ще видиш такива
изгледи, каквито още не си виждал!» Може така да е. Но аз ти отговарям: «Приятелю,
нямам вече крака!» И когато дочетеш това писмо до края, смятам, че ще ми дадеш
право.
Не, щастливи съпруже на царкинята-зорница! Вашето учение не е за мене. Да
обичам витинците, които носят моята лектика, или египтяните, които отопляват
банята ми, или Ахенобарба и Тигелин? Кълна се в белите колене на харитите, че дори
да искам да сторя това, не мога. В Рим има най-малко сто хиляди души или с изкривени
плещи, или с дебели колена, или със съсухрени крака, или с изпъкнали очи, или с големи
глави. И тях ли ще ми заповядаш също да обичам? Откъде да я взема тази любов, щом
не я чувствам в сърцето си? А ако вашият бог иска да обичам всички тия хора, защо в
своето всемогъщество не им е дал форми като например на ниобидите, които си
виждал на Палатин? Който обича красотата, не може да обича грозното. Друг въпрос
е, че не вярваме в нашите богове, но да ги обичаме, можем, както са ги обичали Фидий и
Праксител, и Мирон, и Скопас, и Лизип.
Дори и да искам да тръгна натам, накъдето ме насочваш, не мога. А понеже и не
искам, то два пъти не мога. Ти вярваш, както и Павел от Тарс, че някога, от другата
страна на Стикс, на някакви Елисейски полета ще видите вашия Христос. Добре! Нека
тогава той сам да ти каже дали би ме приел с моите геми, с моята халцедонова ваза и
с изданията на Созий, и с моята Златокоса. Като си помисля за това, иска ми се да се
смея, скъпи мой, защото и Павел от Тарс ми казваше, че заради Христос трябва да се
откажа от розовите венци, от пировете, от насладите. Истина е, че той ми
обещаваше друго щастие, но му отговорих, че за това друго щастие съм вече стар, а
че розите винаги ще радват очите ми и уханието на теменужките винаги ще ми бъде
по-приятно, отколкото смрадта на нечистия «ближен» от Субура.
Това са причините, поради които вашето щастие не е за мене. Обаче освен тях
има още една причина, която съм оставил да ти открия най-накрая. Ето че Танат ме
зове. За вас се разпуква зората, а за мене слънцето вече е залязло и здрач пада над
главата ми. С други думи, аз трябва да умра, carissime.
Не си струва дълго да се говори за това. Така трябваше да се свърши. Ти, който
познаваш Ахенобарба, лесно ще разбереш това. Тигелин ме победи или по-скоро — не!
Просто моите победи вече стигнаха до своя край! Живях, както исках, и ще умра, както
ми харесва!
Не взимайте това присърце. Никой бог не ми е обещавал безсмъртие, затова и
смъртта не идва като изненада. Но искам още да прибавя, че ти грешиш, Виниций,
като твърдиш, че само вашето божество учи хората а умират спокойно. Не! Нашият
свят знаеше и преди вас, че когато е изпита последната чаша, настава време да се
оттеглим и да си починем, и ние ще съумеем да сторим това спокойно. Платон казва,
че добродетелта е музика, а животът на мъдреца — хармония. Ако е така, ще умра,
Page 269
както живях — добродетелно.
Бих искал да се простя с твоята божествена съпруга с думите, с които я
поздравих някога в дома на Авъл:
«Никога мъж, ни жена като теб не са виждали още мойте очи по света.»
И така, ако душата е нещо повече от това, за което я смята Пирон, то моята
душа ще се отбие при вас на път за бреговете на Океана и ще кацне пред вашия дом
като пеперуда или, както вярват египтяните, като крагуй.
По друг начин да дойда, не мога.
А сега нека Сицилия се превърне за вас в хесперидска градина, нека полските,
горските и изворните богини засипват пътя ви с цветя, нека по всичките аканти на
колоните на вашия дом свият гнезда бели гълъби.“
>>
XXX
Наистина Петроний не се лъжеше. След два дни младият Нерва, който му беше
винаги предан, изпрати в Куме свой освободен роб с известия за всичко, което ставаше в
двореца на цезаря.
Краят на Петроний бил вече решен. На другата вечер щели да изпратят центурион
със заповед Петроний да остане в Куме и да чака там по-нататъшни разпореждания.
Следващият пратеник, който щял да тръгне няколко дни по-късно, трябвало да му донесе
смъртната присъда.
Петроний изслуша вестта на пратеника с невъзмутимо спокойствие, след това каза:
— Ще занесеш на господаря си една от моите вази, която ще ти дам, преди да
тръгнеш. Кажи му също, че му благодаря от цялата си душа, защото така ще изпреваря
присъдата.
И изведнъж се разсмя като човек, на когото е хрумнала чудесна идея и
предварително се радва на изпълнението й.
Още същата вечер слугите му бяха разпратени да канят на пиршество във
великолепната вила на арбитъра на елегантността всички намиращи се в Куме августиани
и августианки.
А той самият писа нещо през следобедните часове библиотеката, после се изкъпа,
заповяда на вестиплиците да го облекат и великолепен, изящен, подобен на боговете,
влезе в триклиниума, за да проследи с вещ поглед на познавач приготовленията. След
това мина в градината където момчета и млади гъркини от островите виеха венци от рози
за пиршеството.
На лицето му не се забелязваше и сянка от грижа. Прислугата позна, че
угощението ще бъде необикновен само по това, че господарят нареди да се дадат
необичайно големи награди на всички, от които беше доволен. А на онези, от чиято работа
не бе доволен или пък се бяха провинили преди, нареди да бъде наложено леко наказание
— малко да ги набият с пръчки. На цитристите и певците поръча да заплатят щедро още
преди празненството. Най-после Петроний седна в градината под един бук;слънчевите
лъчи проникнаха през листата му и изпъстряха земята с големи светли петна. Повика при
себе си Евника.
Тя дойде облечена в бяло, с миртово клонче в косите, прекрасна като харита. Той я
сложи да седне до него и леко докосвайки с пръсти главата й, се загледа в нея с такава
любов, с каквато познавачът на изящните изкуства разглежда статуята на бог, излязла
изпод длетото на майстор.
— Евника — обърна се той към нея, — знаеш ли, че ти отдавна вече не си робиня?
А тя вдигна към него спокойните си, сини като небето очи и поклати отрицателно
глава:
— Аз съм ти робиня, господарю, и винаги ще бъда.
— Но ти още не знаеш — продължи Петроний, — че тази вила и тези роби, които
там вият венци, и всичко във вилата, и полята наоколо, и стадата по тях, всичко от днес
вече е твое.
Като чу това, Евника се отдръпна изведнъж от него и с глас, в който затрептя
Page 270
внезапно безпокойство, запита:
— Защо ми казваш това, господарю?
После отново се приближи до него и започна да го гледа с примигващи от уплаха
очи. След миг лицето й побледня като платно, а той непрекъснато се усмихваше и най-
после й отговори само с една дума:
— Така!
Настана тишина, само лек ветрец размърда листата на бука.
Петроний имаше основание да мисли, че пред него стои статуя, издялана от бял
мрамор.
— Евника! — каза той. — Искам да умра спокойно.
А девойката, като го погледна със сърцераздирателна усмивка, прошепна:
— Слушам те, господарю!
Вечерта многобройните гости, които не за пръв път идваха на пиршествата на
Петроний и знаеха, че в сравнение с тях дори и пиршествата на цезаря изглеждаха [скучни
и варварски, започнаха да прииждат, но никому не минаваше през ума, че това щеше да
бъде последният „симпозиум“ във вилата на Петроний. Наистина мнозина от гостите
знаеха, че над главата на изискания арбитър бяха надвиснали облаците на цезаревата
неприязън, но това се случваше вече толкова пъти и толкова пъти Петроний съумяваше да
ги разпръсне с някоя ловка постъпка, или с една смела дума, та сега никой не допускаше,
че го застрашава сериозна опасност. Веселото му лице и обикновената му небрежна
усмивка затвърдиха у всички без изключение това убеждение. Божественото лице на
прекрасната Евника, на която беше казал, че иска да умре спокойно, и за която всяка
негова дума беше закон, излъчваше спокойствие. Само в зениците й проблясваха някакви
чудни пламъчета, които можеха да се приемат за израз на радост. До вратата на
триклиниума момчета със златни мрежи на косите поставяха венци от рози върху главите
на дошлите, като ги предупреждаваха според обичая да прекрачват прага с десния крак. В
залата се носеше лек аромат на свежи теменужки; светлината струеше през разноцветни
александрийски стъкла. При леглата стояха гръцки момичета, които натриваха нозете на
гостите с благовония. В залата, край стените, се бяха наредили цитристи и певци и чакаха
знак от тоя, който ги ръководеше.
Трапезата блестеше от разкош, но този разкош не дразнеше, не тежеше, това бе
разкош, който винаги цъфтеше тук, а не само за тоя случай. Веселие и свобода се
разливаха из залата заедно с дъха на теменужките. Като влизаха, гостите чувстваха, че тук
над тях няма да тегне нито принуда, нито заплаха, както у цезаря, където всяка
недостатъчно висока оценка или дори несполучлива похвала можеше да струва живота на
някого. Заедно с това при вида на разноцветните светлини, окичените с бръшлян стакани,
изстудените в сняг вина и изисканите ястия сърцата на гостите се развеселиха.
Разговорите забръмчаха живо, както бръмчат пчели около разцъфтяла ябълка. Само от
време на време избухваше весел смях или шумна похвала, или звучна целувка върху
някое бяло рамо.
Като пиеха вино, гостите изливаха от големите чаши по няколко капки в чест на
боговете, за да бъдат те благосклонни към домакина и да го закрилят. Нямаше значение,
че мнозина не вярваха в боговете. Така повеляваше обичаят и поверието. Петроний, който
беше легнал до Евника, разговаряше за новините от Рим, за най-новите разводи, за
любовта, за флиртовете, за състезанията, за Спикул, който напоследък се прославил на
арената, и за най-новите книги, които се бяха появили в книгопродавниците на Атракт и
Созий. Отливайки от виното, той казваше, че отдава почит само на владетелката на Кипър,
която е по-древна и по-велика от всички богове и единствена е безсмъртна, вечна,
всемогъща.
Неговият разговор беше като слънчев лъч, който пада ту върху един, ту върху друг
предмет, или пък като летен повей, който раздвижва цветята в градината. Но ето че той
даде знак и веднага тихо зазвучаха цитрите, а към тях се присъединиха млади гласове.
После се появиха танцьорки от Кос, откъдето беше и Евника, розовите им тела се мяркаха
под прозрачни воали. Накрая един египетски гадател започна да предсказва бъдещето на
гостите по движението на дъгоцветните знамения, заключени в кристален съсъд.
Когато се наситиха на всички тези забави, Петроний се надигна малко върху
сирийската си възглавница и каза небрежно:
Page 271
— Приятели, простете ми, че на това пиршество се обръщам с молба към вас; нека
всеки приеме като дар от мен чашата, от която за пръв път днес отля в чест на боговете и
за моето благополучие.
Чашите на Петроний блестяха от злато, скъпоценни камъни и с изкусната си
изработка, затова, макар раздаването на подаръци да беше нещо обикновено в Рим,
радост изпълни сърцата на всички гости. Едни започнаха да му благодарят и да го
славословят, други казваха, че и самият Юпитер не е почел никога боговете на Олимп с
подобен дар; имаше и такива, които се колебаеха дали да приемат подаръка, толкова
необичайно им се струваше това.
А Петроний вдигна високо своята чаша от халцедон, подобна по блясък на
небесната дъга и просто безценна и каза:
— А това е чашата, от която отлях в чест на кипърската богиня. Нека отсега
нататък ничии устни да не я докосват и ничии ръце да не отлеят от нея в чест на други
богове.
И хвърли скъпоценния съсъд на мраморния под, посипан с лилавите цветове на
шафран, а когато той се разби на дребни късчета, Петроний, виждайки изумените погледи
наоколо, каза:
— Скъпи мои, веселете се, вместо да се учудвате. Старостта и безсилието са
тъжни другари на последните години от живота. Но аз ще ви дам добър пример и добър
съвет: човек може да не ги чака и преди те да дойдат, да си отиде доброволно, както аз си
отивам.
— Какво искаш да направиш? — запитаха няколко гласа с безпокойство.
— Искам да се веселя, да пия вино, да слушам музика, да гледам тези божествени
форми, които виждате до мен, а после да заспя с увенчана глава. Вече се простих с цезаря
и искате ли да чуете какво му написах за сбогом?
Като каза това, той извади изпод пурпурната възглавница писмо и започна да чете:
— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти
приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми
поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са
го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на
Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка
ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище,
скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в
живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че
ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати
при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е
неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но
да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави
крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и
твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме
накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък
и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар
да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога
приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай,
но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти
пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“
Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това
би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва
да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:
Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил
най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:
— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е
слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина
реката.
След това даде знак на лекаря грък и протегна към него ръката си. Изкусният лекар
за миг я стегна със златна лента и преряза вената на мястото, където ръката се прегъва.
Кръвта бликна върху възглавницата и обля Евника, която, подпирайки главата на
Page 272
Петроний, се наведе над него и промълви:
— Господарю, нима мислеше, че аз ще те оставя? Дори ако боговете ми даряха
безсмъртие, а цезарят власт над целия свят, пак бих тръгнала с теб.
Петроний се усмихна, повдигна се малко, докосна с устните си нейните устни и
отговори:
— Ела с мен!
После добави:
— Ти наистина си ме обичала, божествена моя!...
Тя протегна своята розова ръка към лекаря. А след миг нейната кръв бликна и се
смеси с кръвта на любимия мъж.
Но той даде знак и отново отекнаха цитрите и гласовете; пяха най-напред
„Хармодий“, а след това песента на Анакреон, с която поетът се оплаква, че намерил
веднъж пред вратата си премръзналото и разплакано дете на Афродита, взел го, стоплил
го, изсушил му крилцата, а то неблагодарното, му проболо за отплата сърцето със
стрелата си; оттогава спокойствието го напуснало.
А те двамата, облегнати един о друг, красиви като божества, слушаха усмихнати и
бледнееха. След като свърши песента, Петроний нареди да поднасят още вино и ястия,
после поведе разговор с тия, които седяха наблизо, за неща дребни, но приятни, за
каквито обикновено се разговаря на пиршества. Накрая повика гърка, за да му превърже за
малко вените, защото каза, че му се спяло и първо искал да се отдаде на Хинос, преди
Танат да го приспи завинаги.
Наистина той заспа. Когато се събуди, главата на девойката лежеше вече на
гърдите му, подобна на бял цвят. Тогава той я сложи на възглавницата, за да я погледа
още малко. След това отново му развързаха вените.
По негов знак певците запяха тихо нова песен на Анакреон, а цитрите леко им
пригласяха, за да не заглушат думите. Петроний ставаше все по-блед и по-блед, но когато
замлъкнаха последните звуци, той се обърна още веднъж към гостите и каза:
— Приятели, признайте, че заедно с нас загива...
Но не можа да довърши. Ръката му прегърна с последно движение Евника, след
това главата му падна на възглавницата — и той умря.
Гостите, като гледаха двете бели тела, които приличаха на две чудни статуи,
разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още
беше притежавал — поезията и красотата.
>
ЕПИЛОГ
Отначало бунтът на галските легиони под предводителството на Виндекс не
изглеждаше много опасен. Цезарят беше едва на трийсет и една години и никой не смееше
да се надява, че светът може толкова скоро да се освободи от задушаващия го кошмар.
Спомняха си, че в легионите неведнъж, по време на владичеството на предишните цезари,
са ставали бунтове, които обаче са отминавали, без да са довеждали до края на властта.
Така по времето на Тиберий бунтът на панонските легиони бе потушен от Друз, а на
рейнските легиони — от Германик. „Та кой ли би могъл — говореха си хората — да поеме
властта след Нерон, когато почти всички потомци на божествения Август загинаха през
време на Нероновата власт?“ Други, като гледаха огромните статуи, които го представяха
като Херкулес, неволно си мислеха, че няма сила, която да разгроми такова могъщество.
Имаше и такива, които след заминаването му за Ахея тъгуваха за него, защото Хелий и
Политет, на които беше поверил властта в Рим и Италия, проливаха още повече кръв.
Никой не беше сигурен за живота и имота си. Законът престана да бъде защита.
Човешкото достойнство и добродетелта гаснеха, роднинските връзки се разкъсаха, а
опошлелите сърца не смееха дори да се надяват на нещо. От Гърция достигаше ехото за
нечувани триумфи на цезаря, за хиляди венци, които е придобил, и за хиляди съперници,
които е победил. Светът изглеждаше като една кървава и шутовска оргия, но заедно с това
се вкореняваше убеждението, че е дошъл краят на добродетелите и на сериозните неща,
че е настанало време за танци, музика, разврат, кръв и че отсега нататък животът ще
трябва да тече така. Цезарят, за когото бунтът откриваше път за нови грабежи, не се
Page 273
тревожеше много от разбунтуваните легиони от Виндекс и дори често изразяваше
радостта си от станалите събития. От Ахея не искаше да заминава и чак когато Хелий му
съобщи, че всяко протакане може да му струва властта, той отпътува за Неапол.
Там Нерон отново свиреше и пееше, без да обръща внимание на новините за все
по-опасното развитие на събитията. Напразно Тигелин му обясняваше, че старите бунтове
на легионите не са имали водачи, а сега начело стои мъж, който произхожда от старите
аквитански владетели, а освен това е славен и опитен воин. „Тук — отговаряше Нерон —
ме слушат гърците, които единствени умеят да слушат и единствени са достойни за моите
песни.“ Казваше, че първото му задължение е изкуството и славата. Когато обаче най-
после получи вестта, че Виндекс го е провъзгласил за бездарен артист, Нерон захвърли
всичко и замина към Рим. Нанесените му от Петроний рани, които бяха зараснали в
Гърция, отново се отвориха в сърцето му и той реши да потърси в сената справедливост
за тая нечувана обида.
По пътя видя бронзова скулптура, изобразяваща гал, повален от римски воин, и
смяташе това за добро знамение. Оттогава споменаваше разбунтувалите се легиони и
Виндекс само за да им се присмива. Пристигането му в Рим засенчи всичко, виждано до
този момент. Влезе със същата колесница, с която някога Август бе влизал триумфално.
Разрушиха една от арките на цирка, за да отворят път на шествието. Сенатът, воините и
безбройните тълпи излязоха да го посрещнат. Стените трепереха от викове: „Поздрав на
тебе, Августе, поздрав на тебе, Херкулес! Бъди поздравен, божествени, единствени,
олимпийски, питийски, безсмъртни!“ След него носеха получените венци, надписи и
имената на градовете, в които беше постигнал триумф, табелки с имената на съперниците,
които бе победил. Нерон беше опиянен и питаше с вълнение заобикалящите го августиани
какво е бил триумфът на Цезар в сравнение с неговия. Мисълта, че някой от смъртните би
дръзнал да вдигне ръка срещу такъв артист полубог, не можеше да се побере в главата
му. Чувстваше се истински олимпиец и това го правеше сигурен във всички.
Въодушевлението и безумието на тълпите възбуждаха и неговото собствено безумие. В
деня на този триумф наистина изглеждаше, че не само цезарят и Рим, но и целият свят бе
изгубил разсъдъка си.
Никой не можеше да види, че под цветята и грамадите венци зееше пропаст. Още
същата вечер обаче колоните и стените на храмовете се покриха с надписи, които
изтъкваха престъпленията на цезаря, заплашваха го с отмъщение и го осмиваха като
артист. От уста на уста се носеше: „Пя, докато събуди петлите (gallus)“.*29 Тревожни вести
започнаха да обхождат града и да вземат ужасяващи размери. Августианите почнаха да се
безпокоят. Хората, несигурни за бъдещето, което ги очакваше, не смееха да изкажат
никаква надежда, не смееха почти да чувстват и да мислят!
[*29 Двусмислица, тъй като gallus освен петел означава и гал.]
А той продължаваше да живее с театъра и музиката. Занимаваха го новооткритите
музикални инструменти и новият воден орган, с който правеха репетиции в Палатин. С
вдетинения си ум, неспособен за никаква мисъл или действие, той си въобразяваше, че
замислените за по-далечно бъдеще представления и зрелища ще отстранят сами по себе
си опасността. Неговите приближени, като виждаха, че вместо да се грижи за средствата
на държавата и за войската, той се грижеше единствено за изразните средства, с които би
обрисувал по-сполучливо трагичното положение, започнаха да се ужасяват. Други обаче
смятаха, че той само външно заглушава тревогата у себе си и другите с цитати, а душата
му е изпълнена със страх и смут. Наистина постъпките му станаха трескави. Всеки ден
хиляди идеи му минаваха през ума. От време на време искаше, да се опълчи срещу
опасността, заповядваше да товарят на коли цитрите и лютните, да въоръжават млади
робини като амазонки, а заедно с това да изтеглят легиони от Изток. Понякога пък
мислеше, че не с война, а с песни ще усмири бунта на галските легиони. Душата му се
усмихваше, когато си мислеше какво зрелище щяха да представляват укротените от
неговите песни войници: ето, те ще го заобиколят със сълзи в очите, а той ще им запее
песен на победата и от този момент ще започне златна епоха за него и за Рим. Понякога
пък искаше да лее кръв; друг път заявяваше, че ще се задоволи с управлението на Египет
и си спомняше за гадателите, които му предсказваха, че ще бъде наместник в Йерусалим;
или пък го обхващаше умиление при мисълта, че ще си изкарва насъщния хляб като
скитник-певец, а градовете и страните ще го почитат не като цезар, господар на цялата
Page 274
земя, а като певец, какъвто човечеството не е раждало дотогава.
И тъй той се луташе, безумстваше, свиреше, пееше, променяше намеренията си,
променяше цитатите си, превръщаше живота си и живота на света в някакъв сън, нелеп,
фантастичен и страшен едновременно, в някаква креслива комедия, скърпена от надути
думи, лоши стихове, стонове, сълзи и кръв. А в това време облакът на Запад растеше и
ставаше по-голям с всеки изминал ден. Чашата беше препълнена, шутовската комедия
отиваше към своя край.
Когато вестите за Галба и за присъединяването на Испания към бунта стигнаха до
ушите на цезаря, той изпадна в бяс и безумие. Изпочупи чашите, преобърна масата, на
която гуляеше, и издаде заповеди, които нито Хелий, нито самият Тигелин смееше да
изпълни. Да бъдат избити галите, които живеят в Рим, след това да се подпали още
веднъж градът, да се пуснат зверовете от аренариите, а столицата да се пренесе в
Александрия — това му се струваше велико, изумително и лесно изпълнимо дело. Но
дните на всемогъществото му вече бяха минали и дори съучастниците в предишните му
престъпления започнаха да гледат на него като на луд.
Смъртта на Виндекс и несъгласията между разбунтувалите се легиони обаче като
че ли отново накланяха везните на негова страна. Вече бяха разгласени в Рим нови
пирове, нови триумфи и нови присъди, когато една нощ от лагера на преторианците
долетя на разпенен кон вестител, който съобщи, че в самия град войниците са вдигнали
знамето на бунта и са обявили Галба за цезар.
Когато пристигна вестителят, цезарят спеше, но като се събуди, напразно взе да
вика охраната, която нощем пазеше пред вратите на покоите му. В палата бе вече пусто,
само робите в по-отдалечените кътове грабеха всичко, което можеше да се ограби
набързо, но се изплашиха, като го видяха. А той се луташе самотен из двореца и го
изпълваше с викове на ужас и отчаяние.
Най-накрая бившите му роби Фаон, Спир и Епафродит дойдоха да го спасяват.
Караха го да избяга, като му казваха, че няма нито миг за губене, но той продължаваше да
се залъгва с илюзии. Ами ако, облечен в траур, се обърне към сената, нима сенатът би се
противопоставил на неговите сълзи и красноречие? Ако използва цялото си ораторско
изкуство, цялото си артистично умение и дарбите си, нима ще се намери на света някой,
който ще му се противопостави? Дали не биха му дали поне префектурата в Египет?
А бившите му роби, приучени към раболепие, още не смееха направо да му
противоречат, предупредиха го само, че още преди да стигне до Форума, народът ще го
разкъса на парчета, и го заплашиха, че ако веднага не се качи на коня, ще го напуснат и те.
Фаон му предложи убежище във вилата си, която се намираше отвъд
Номентанската врата. След малко яхнаха конете. Скрили главите си под плащовете, те
препускаха към покрайнините на града. Нощта светлееше. По улиците вече цареше
оживление, което предвещаваше нещо изключително. Войниците, поединично или на
малки групи, бяха се пръснали из града. Недалеч от лагера конят на цезаря подскочи
неочаквано встрани при вида на един труп. В този момент наметалото се свлече от
главата на ездача и един войник, който минаваше край него, позна владетеля, но объркан
от неочакваната среща, отдаде му чест по войнишки. Минавайки край лагера на
преторианците, чуха гръмки викове в чест на Галба. Най-после Нерон разбра, че
наближава часът на смъртта му. Обзе го страх и угризение на съвестта. Казваше, че вижда
пред себе си някаква тъмнина като черен облак, а от облака се надвесват лица, в които
разпознава майка си, жена си и брат си. Зъбите му тракаха от ужас, но все пак
комедиантската му душа сякаш намираше някаква красота в ужаса на тази минута. Да
бъде всемогъщ владетел на земята и да изгуби изведнъж всичко, това му се струваше
връх на трагедията. И верен на себе си, играеше главната роля в нея докрай. Овладя го
треска да произнася цитати и страстното желание да ги запомнят присъстващите за
потомството. В някои моменти казваше, че иска да умре и зовеше Спикул, който убиваше
най-сръчно от всички гладиатори. В други моменти декламираше: „Майка ми, жена ми,
баща ми ме зоват към смъртта!“ Но от време на време проблясваше в душата му и някаква
надежда — празна и детинска. Виждаше, че иде смъртта и в същото време не му се
вярваше.
Номентанската порта беше отворена. Препуснаха по-нататък и минаха край
Остриан, където Петър бе поучавал и покръствал. На разсъмване пристигнаха във вилата
Page 275
на Фаон.
Там бившите роби не скриваха повече от него, че е дошъл часът на смъртта му, и
той заповяда да му изкопаят гроб, като легне на земята, за да му вземат точно мярка. Но
като гледаше изхвърляната пръст, обхвана го страх. Тлъстото му лице побледня, а по
челото му като утринна роса избиха капки пот. Започна да протака. С разтреперан и в
същото време актьорски глас заяви, че минутата още не е дошла, и започна пак да цитира.
После взе да моли да изгорят тялото му. „Какъв артист загива!“ — повтаряше той сякаш с
учудване.
В това време пристигна вестителят на Фаон с известие, че сенатът е издал
присъда и че той, като „parricida“, трябва да бъде наказан според стария обичай.
— Какъв е тоя обичай? — попита с побелели устни Нерон.
— Ще ти притиснат шията с вила и ще те бичуват до смърт, а тялото ти ще хвърлят
в Тибър! — отговори рязко Епафродит.
Цезарят разгърна наметалото на гърдите си.
— Значи, време е! — каза той и погледна към небето.
И пак повтори:
— Какъв артист загива!
В това време се чу шум от конски копита. Центурион начело на отряд войници
идваше за главата на Ахенобарба.
— Побързай! — завикаха околните.
Нерон допря ножа до шията си, но само си бодеше кожата със страхлива ръка.
Виждаше се, че никога няма да се реши да забие острието. В това време Епафродит
неочаквано му натисна ръката и ножът се заби чак до дръжката. Очите му изпъкнаха
страшни, огромни, ужасени.
— Нося ти живот! — извика влизащият центурион.
— Късно — отвърна с хриплив глас Нерон.
И добави:
— Това е вярност!
След миг смъртта започна да го завладява. От дебелото му гърло бликаше кръв
като черна струя. Краката му потрепераха, ровейки земята — и той издъхна.
Вярната Актея го обви на сутринта в скъпи тъкани и го изгори на обсипана с
благовония клада.
И тъй премина Нерон, както преминава вихър, буря, пожар, война или мор, а
базиликата на Петър властва и досега от Ватиканския хълм над града и над света. А край
старата Капенска врата днес има малък параклис с полуизтрит надпис: „Quo vadis,
Domine?“
> ПРИЛОЖЕНИЕ
>> ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА
_Агрипина_ — майката на Нерон, съпруга най-напред на Гней Домиций Ахенобарб,
после на император Клавдий; убита по заповед на сина си.
_Аполон_, мит. — гръцко божество с твърде разнообразни функции; бог на музите
и техен предводител (музагет); култът към Аполон проникнал в Рим по времето на
император Август; на Палатин имало богат храм на Аполон.
_Шия_ — в античен смисъл навсякъде в текста се разбира Мала.
_Алкмеон_, мит. — син на Амфиарай и Ерифила, един от участниците в похода на
Седемте срещу Тива. Когато се върнал, убил майка си като виновница за гибелта на баща
му.
_Актеон_, мит. — ловец, който видял къпещата се Артемида; разгневената богиня
го превърнала в елен и той бил разкъсан от собствените си кучета.

p-276

_Амфитрита_, мит. — царица на моретата, дъщеря на Нерей и съпруга на
Посейдон.
_Анакреон от Теос_ (VI век пр.н.е.) — гръцки лирик, автор на лека любовна и
пиршествена лирика с хедонистично настроение.
_Апиций_ — Марк Габий Апиций, прочут гастроном от времето на Август и Тиберий.
Запазеното съчинение „За кулинарното изкуство“ от Апиций не е от него, а от по-късно
време.
_Аполоний от Тиана_ (I век на н.е.) — прочут чудодеен, неопитагореец; посещавал
няколко пъти Рим.
_Аристип от Кирена_ (IV век пр.н.е.) — гръцки философ, ученик и последовател на
Сократ, основател на хедонистическата школа; според него всяко действие, което цели
постигането на удоволствие, е добро и красиво.
_Аристогейтон_ — вж. Хармодий.
_Ата_, мит. — богиня на моментното безумие, отнемащо човешкия разсъдък, която
носи нещастие на хората.
_Атинската академия_ — школата на Платон в Атина.
_Ахенобарб, т.е. Червенобрад_ — семеен прякор на рода на Домициевци, към
който принадлежал Нерон, преди да бъде осиновен от император Клавдий. Пълното му
име било Луций Домиций Ахенобарб.
_„Ауреолус“_ — жълтицата; заглавие на драма.
_Байи_ — прочут в римско време курорт на север от Неапол, където Нерон
направил неуспешен опит да убие майка си.
_Батави_ — германско племе, населявало земите на съвременна Белгия.
_Бона Деа_, мит. — Добрата богиня, римско женско божество с лечителни
функции; съпруга или дъщеря на Фавън.
_Брен_ — предводител на сеноните срещу Рим (ЗОО г. пр.н.е.).
_Бриарей_, мит. — прозвище на великана Егеон, който имал 50 глави и 100 ръце.
_Британик_ — Тиберий Клавдий Цезар, син на император Клавдий и Месалина,
жертва на Нерон.
_Брут_ — Луций Юний Брут, свалил царската власт в Рим и пръв римски консул
заедно с Марк Хораций в 509 г. пр.н.е. Осъдил на смърт своите синове, участвали на
страната на свалените царе в заговор срещу републиката.
_Ваал_, мит. — главното божество на старосемитските народи, бог на природната
сила и слънцето.
_Ваний_ — цар на квадите; по времето на Тиберий обединил няколко германски
племена в едно царство.
_Велика Гърция_ — Южна Италия.
Page 277
_Верес_ — Гай Корнелий Верес, богат римски сановник, пропретор на Сицилия
(73–71 г. пр.н.е.), прочул се с грабежите си. Даден под съд и обвиняван от Цицерон, бил
осъден на конфискация на имуществото и изгнание.
_Веста_, мит. — богиня на домашното огнище; в храма й горял вечен огън; жриците
на Веста, весталките, били свободни римски жени от знатен произход, обречени с
целомъдрие на богинята.
_Вологез I_ (52–78 г.) — партски цар, водил дълги войни с Рим и накрая станал
негов съюзник; име на много партски царе.
_Галба_ — Сервий Сулпиций Галба, римски военачалник, провъзгласен за
император от испанските и галските легиони; управлявал в края на 68 и началото на 69 г.
след самоубийството на Нерон.
_Горгий_ (V век пр.н.е.) — прочут оратор и софист.
_Данаидите_, мит. — дъщери на Данай, убили своите съпрузи Египтиадите в
брачната нощ по поръчение на баща си и затова осъдени в подземното царство да
наливат вечно вода в бъчва без дъно.
_Девкалионов камък_, мит. — след потопа, на единствено оцелелите хора
Девкалион и Пира било предсказано, че човешкият род ще се зароди отново, ако двамата
хвърлят през рамо костите на майката. Девкалион разбрал, че става дума за камъните,
които са костите на майката земя. И така мъжете се зародили от хвърлените от Девкалион
камъни, а жените — от хвърлените от Пира.
_Дедал_, мит. — легендарен строител и художник; построил на Крит лабиринта за
чудовището Минотавър; за да освободи себе си и сина си Икар от лабиринта, където ги
затворил Минос, направил за двамата крила, които прикрепил към ръцете с восък.
_Демокрит от Абдера_ (V в.пр.н.е.) — главен представител на античната
атомистика; според традицията изключително весел човек за разлика от мрачния
Хераклит.
_Диоген от Аполония_ (V в.пр.н.е.) — гръцки философ, автор на съчинението „За
природата“.
_Диоклециан_ — Гай Валерий Диоклециан, римски император от 284 до 305 г.
_Дирка_, мит. — съпруга на тиванския цар Лик. Като завоювал Сикион, Лик
направил царицата Антиопа робиня на Дирка. Синовете на Антиопа отмъстили за майка си,
като привързали Дирка за рогата на бик.
_Домиция_ — леля на Нерон, убита от него по внушение на майка му Агрипина.
_Евандър_, мит. — син на Хермес, преселил се от Аркадия в Лаций и основал
селище на Палатин.
_Елисейските полета или Елисий_ — според Омир красива долина на запад на
брега на Океана, където обитават невидими за смъртните блажените, получили
безсмъртие. Според по-късните вярвания част от подземния свят, дето обитават след
смъртта праведните.
_Еней_, мит. — троянец, син на Анхиз и Венера; след разрушаването на Троя се
преселил с отряд троянци в Италия; неговите потомци основали Рим.
Page 278
_Еол_, мит. — божество на ветровете. Според „Одисея“ Одисей намерил убежище
на неговия остров. Когато го изпращал, Еол оставил да духа само попътният вятър, а
всички останали ветрове поместил в мех, който му дал. Любопитните другари на Одисей
отворили меха и ветровете върнали отново кораба в Еолия. Разгневен, Еол отказал да
приеме втори път Одисей.
_Епидавър_ — град в Средна Гърция, считан за родно място на Асклепий, с
прочуто светилище.
_Епиктет_ (50–130 г.) — философ — стоик, освободен роб от гръцки произход,
живял и творил в Рим.
_Ереб_, мит. — син на Хаос и брат на Нощта, олицетворение на вечния мрак;
метонимия за подземния свят.
_3енон от Китион_ (335–262 г.пр.н.е.) — основател на стоическата школа.
_Зет_, мит. — съпруг на Аедона, която завиждала на Ниоба за прекрасните й деца
и решила да убие сина й, но по погрешка заклала своя син Итил.
_Ида_ — планина в Троада; метонимия за Троя.
_Идумея_ — област в Палестина.
_Изида_, мит. — египетска богиня, сестра и съпруга на Озирис, майка на Хор.
Заедно със Серапис проникнала в Рим със своя култ; почитана като богиня на природната
сила и съдбата; наложила се въпреки съпротивата на римския сенат.
_Как_, мит. — разбойник, известен със своята сила, убит от Херкулес.
_Каледония_ — Британия.
_Калигула_ — Гай Юлий Цезар Германик, римски император (37–41 г.), убит от
своята лична охрана.
_Касий Херея_ — убиецът на Калигула, началник на преторианската гвардия.
_Квади_ — германско племе, населявало земите на съвременна Чехия.
_Кимерийци_, мит. — племе, което живеело в далечния Запад, дето не достигали
лъчите на слънцето; там се намирала долината на блажените.
_Клавдий_ — Тиберий Клавдий Друз Германик, римски император (41–54 г.),
отровен от своята втора съпруга Агрипина, майката на Нерон.
_Клио_, мит. — отначало муза на героическата поезия, после на историята.
_Корнут_ — Луций Аней Корнут, философ — стоик, учител на Нерон, по-късно
заточен от него.
_Ксенофан_ (570–480 пр.н.е.) — гръцки философ, критикува вал антропоморфната
представа за божеството; според него единият бог е идентичен със самото битие и има
формата на сфера.
_Лето_, мит. — титанка, майка на Аполон и Артемида.
Page 279
Либетриди_, мит. — музите, наречени така по името на един извор.
_Либитина_, мит. — староиталийска хтоническа богиня на подземния свят и
смъртта.
_Лизип от Сикион_ (IV век пр.н.е.) — прочут гръцки скулптор.
_Локуста_ — отровителка от времето на Нерон (Тацит, Анали, кн. 12, гл. 66).
_Лотофаги_, мит. — обитатели на Африка, които се хранели с лотос; в преносен
смисъл страна, дето хората забравят всички мъки. В „Одисея“ се разказва, че хора, които
ядат лотос, забравят своето минало.
_Лукан_ (39–65 г.) — Марк Аней Лукан, римски поет с републикански възгледи,
автор на поемата „Фарсалия“; участник в заговора на Пизон срещу Нерон, заставен да се
самоубие по негово нареждане.
_Лукреций_ (95–55 г. пр.н.е.) — Тит Лукреций Кар, римски поет, автор на
философската поема „За природата на нещата“, която започва с химн към Венера.
_Луцина_, мит. — прякор на Диана като покровителка на раждането.
_Масиниса_ (238–149 г.пр.н.е.) — нумидийски цар, отначало враг, по-късно съюзник
на Рим във Втората пуническа война.
_Мая_, мит. — горска нимфа, майка на бог Хермес.
_Мемнон_ — древен египетски цар, на когото била издигната колосална статуя
близо до египетската Тива. При изгрев слънце тя издавала звук, приличен на стенание.
_Мирон_ (V век пр.н.е.) — един от най-големите гръцки скулптори. Известен в ново
време с Дискобола и групата на Марсий.
_Митра_, мит. — староиранско божество и герой; в императорската епоха неговият
култ се разпространява сред римските легиони; император Нерон също се посветил в
неговите мистерии; свързан и с християнството — рожденият му ден (зимното
слънцестоене) църквата възприела за деня на рождество Христово.
_Мопс_, мит. — прорицател, когото обожествили и почитали като герой; имал храм
в малоазийския град Колофон.
_Музоний_ — Гай Музоний Руф, философ — стоик, заточен от Нерон.
_Муций Сцевола_ — легендарен римски младеж, решил да убие етруския цар
Порсена, който обсадил Рим. Но убил неговия писар. Доказал смелостта си, като оставил
спокойно ръката си да изгори на един мангал. Поучен от това, Порсена вдигнал обсадата.
_Неморенската гора_ — лесът на Диана край град Ариция; там имало и нейно
светилище, неговият жрец се наричал неморенски цар.
_Нес_, мит. — кентавър; прободен от стрела на Херкулес, умирайки, подарил на
Деянира дреха, натопена в неговата кръв; по-късно, без да знае за губителната сила на тая
дреха, тя убила Херкулес, като го накарала да я облече.
_Ниоба, Ниобея_, мит. — наказана от Латона за своята гордост, тя загубила
всичките си деца, които били избити от Аполон и Артемида; от скръб тя се превърнала в
скала.
Page 280
_Нума Помпилий_ (VII век пр.н.е.) — вторият римски цар, уредил религиозните
култове.
_Озирис_, мит. — египетски бог на плодородието, честван с празник, подобен на
Дионисовия.
_Октавия_ — първата съпруга на Нерон, удушена по негова заповед на остров
Пандатария край бреговете на Кампания.
_Орест_ — син на Агамемнон и Клитемнестра, убиец на майка си; действащо лице
от драмата на Есхил „Евмениди“, в която е показано как богините на отмъщението
Ериниите го преследват по света.
_Пазитея_, мит. — една от трите арити, в която бил влюбен Сън (Морфос).
_Пазифая_, мит. — съпруга на критския цар Минос, която в противоестествена
любов с бик родила чудовището Минотавър.
_Парки_, мит. — трите богини на съдбата, орисници: Клото, Лахизис и Атропос.
_Парменид_ (V век пр.н.е.) — гръцки философ от елеатската школа; с учението си
за единното битие предходник на Платоновата метафизика.
_Пафос_ — град на остров Кипър. Според един мит Афродита се родила в
лесовете край града.
_Персий_ (34–62 г.) — Авъл Персий Флак, поет от етруско потекло, стоик по
философски възгледи; автор на малък сборник сатири.
_Петроний_ — Гай Петроний Арбитер, римски конник, проконсул във Витиния,
консул в Рим; приближен на Нерон, заподозрян в участие в заговора на Пизон, се
самоубил (66 г.). Основен източник за живота му са Аналите на Тацит (кн. 16, гл. 18).
_Пизон_ — Гай Калпурний Пизон; заточен от Калигула и помилван от Клавдий; в 65
г. организирал заговор срещу Нерон, разкрит от Тигелин. Тацит (Анали, 15, гл. 48) казва за
него, че се занимавал с ораторство и се отличавал със своята кротост.
_Пирон_ (IV–III век пр.н.е.) — гръцки философ, основател на античния
скептицизъм.
_Плиний_ (23–79 г.) — Гай Плиний Секунд Стари, съвременник на събитията;
приближен на император Веспасиан; автор на енциклопедическо съчинение „Естествена
история“, в което са разказани и много невероятни истории; загинал при избухването на
Везувий.
_Праксител_ (IV век пр.н.е.) — прочут гръцки скулптор.
_Продик_ (V век пр.н.е.) — гръцки философ — софист.
_Протагор_ (V век пр.н.е.) — гръцки фисолоф — софист; на него принадлежи
максимата: „Човекът е мярка на всички неща.“
_Протей_, мит. — морски бог, който можел да приема най-различни образи и да се
изменя; синоним на непостоянство.
_„Сатирикон“_ — голям пародиен и сатиричен роман на Петроний, достигнал до
Page 281
нас в откъси, най-пълният от които е „Пирът у Трималхион“, преведен на български език.
_Сатурн_, мит. — древен римски бог на посевите и добрата реколта. С името
Сатурн е свързана представата за златния век.
_Свеби_ — най-голямото и най-силно германско племе, което Рим не успял да
покори.
_Сенека_ (4 г.пр.н.е. — 65 г. на н.е.) — философ, писател и държавен мъж,
управлявал почти неограничено Римската империя в първите години на Нероновата власт,
по-късно изпаднал в немилост и бил принуден от Нерон да се самоубие; от него са
запазени диалози, писма, трагедии и научни съчинения.
_Серапис_, мит. — египетско — гръцко божество на небето, подземния свят и
лечението, чийто култ бил пренесен от Птолемей I от Синопа в Александрия, Неговият
храм (Серапеума) бил средище на лекари и учени — филолози; към храма имало и
библиотека.
_Сервий Тулий_ (VI век пр.н.е.) — римски цар, издигнал стена около седемте хълма
на Рим.
_Сеян_ — Елий Сеян, преториански префект, по времето на император Тиберий
играл важна роля в управлението, по-късно убит от Тиберий заедно с децата и роднините
си.
_Сибила_, мит. — пророчица, която предсказвала, като изпадала в екстаз,
обикновено жрица на Аполон. В античността се говорело за няколко Сибили. В Рим най-
известна била Сибила от Куме; в текста се споменава също Сибила от Песинунт. Нейните
предсказания, събрани в т.нар. Сибилински книги, се пазели на Капитолий.
_Сикамбрийци_ — племе от Северозападна Германия.
_Сион или Цион_ — име на хълм в Йерусалим, върху който възникнал градът,
превзет от Давид и наречен Давидовград; метонимия за Йерусалим и за божия храм.
_Скопас_ (IV век пр.н.е.) — гръцки скулптор и архитект, работил върху фриза на
Мавзолея в Халикарнас.
_Созиевци_ — братя, прочути издатели и книжари от времето на Хораций. В
Нероново време тяхната фирма още съществувала.
_Стикс_, мит. — една от реките на подземното царство; метонимия за подземния
свят.
_Субиакум_ — гориста местност, която се отличавала с особената си красота и
тишина и се смятала за свещена.
_Субура_ — улица в Рим, дето се намирал пазарът на съестни продукти.
_Табига_ — християнка, за която се споменава в Деянията на апостолите, гл. 8, ст.
36–43.
_Танагра_ — град в Беотия (Северна Гърция), известен със своите теракотни
фигурки.
_Танат_, мит. — олицетворение на смъртта, брат — близнак на Съня.
Page 282
_Тацит_ (55–120 г.) — Публий Корнелий Тацит, най-значителният римски историк,
чиято книга „Анали“ е основен източник за описваните събития.
_Теокрит от Сиракуза_ (III век пр.н.е.) — елинистически поет. От него е запазен
сборник от 30 идилии, голямата част от които са на буколическа тема. Привърженик на
малките поетически форми.
_Тигелин_ — Софоний Тигелин, освободен роб, преториански префект; получил
след разкриването на заговора на Пизон триумфални почести; по-късно предал Нерон и
минал на страната на Галба; самоубил се при император Отон.
_Тигранес_ — име на арменски царе, баща и син (I век пр.н.е.).
_Тиридат_ — име, носено от много арменски царе.
_Тразеа Пет_ — сенатор, автор на една биография на Катон Млади; в опозиция на
Нерон, заставен да се самоубие от него.
_Трималхион_ — герой от романа на Петроний „Сатирикон“, приказно богат и
необразован освободен роб, символ на наивност, тъпота и пошъл вкус.
_Троил_, мит. — най-малкият син на троянския цар Приам, паднал от ръката на
Ахил. Според средновековната традиция, идеща от рицарския роман на Бенуа дьо Сент —
Мор, Троил бил влюбен в Кресида.
_Тулианум_ — подземието на държавния римски затвор.
_Феникс_, мит. — легендарна птица, която според вярването живеела повече от
ЗОО години, след това сама се изгаряла и отново възкръсвала от пепелта.
_Флора_, мит. — италийска богиня на цветята и младостта. В нейна чест уреждали
празника флоралии от 28 април до 3 май.
_Харити_, мит. — богини на красотата и радостта, дъщери на Зевс и Евринома; от
свитата на Афродита; отговарят на римските грации.
_Хармодий и Аристогейтон_ (VI век пр.н.е.) — заговорници, организирали
убийството на синовете на Пизистрат Хипий и Хипарх, успели да убият само Хипарх;
символ на тираноубийци.
_Харон_, мит. — лодкар, който превозвал душите на мъртвите през подземната
река до портите на дома на Хадес.
_Хеката Триформис_, мит. — Триликата богиня на кръстопътищата, духовете и
магията.
_Хелвеция_ — антично название на Швейцария.
_Хераклея Понтийска_ — град във Витиния на крайбрежието на Черно море.
_Хеспериди_, мит. — пазителки на чудодейните златни ябълки. Те живеели в
градина, намираща се далече на запад, където растяло дърво, раждащо златни ябълки;
градината на Хесперидите е синоним за земен рай.
_Хиберния_ — антично название на Ирландия.
_Хиперборейските страни_ — местата отвъд Севера, дето живеели
Page 283
хиперборейците, митично племе, отличаващо се със своята набожност.
_Цезар_ (100–44 г. пр.н.е.) — Гай Юлий Цезар, римски пълководец, държавен мъж,
оратор и писател; застъпвал изискването за краткост и яснота.
_Церера_, мит. — римска богиня на плодородието, който съответства на гръцката
Деметра. Нейният празник цереалиите се празнувал през април.
_Цирцея (Кирка)_, мит. — магьосница от остров Еея. Според „Одисея“ тя
превърнала в свини Одисеевите другари и държала една година при себе си Одисей в
любовен плен.
_Юпитер — Амон_, мит. — смесено римско — египетско божество.
_Юпитер Либератор_, мит. — т.е. Освободител.
_Юпитер Статор_, мит. — Юпитер, който възпира бягството, също защитник,
спасител.
>>
ПОКАЗАЛЕЦ НА РЕАЛИИТЕ
_августиани_, лат. — издигнати от Нерон римски конници, негови приближени.
_агапи_, гр. — вечери на обичта, братски християнски трапези.
_агер_, лат. — поле; също равнинната част на град Рим.
_акант_, гр. — южно растение с едри листа, чиито цветове се използвали като
декоративен елемент.
_аква_, лат. — вода; особ. водопровод (иначе акведукт).
_алумна_, лат. — храненица.
_аренариум_, лат. — кариера, отдето черпели пясък за цирка.
_ас_, лат. — медна монета, най-дребната парична единица.
_асклепиади_, гр. — лекари към храма на Асклепий и негови свещенослужители.
_асфодел_, гр. — бардун, лилиеподобно растение; гърците го садели на гробовете
като символ на скръбта; според вярването в подземното царство имало поляна, обрасла в
асфодел.
_атриум_, лат. — централната част на римската къща без покрив и с басейн в
средата, дето събирали дъждовна вода.
_ауреус_, лат. — монетата златен денарий.
_бестиарии_, лат. — гладиатори, които се борят със зверове в цирка; също
звероукротители.
_бестия_, лат. — звяр.
_бис_, гр. — скъпа бяла или червена материя, употребявана в древно време; също
вид ценна кожа.
Page 284
_була_, лат. — брошка, по-рано носена от етруските царе и пренесена в Рим
заедно с тога претекста. Носена в Рим като амулет от децата на знатните семейства. В
деня на зрелостта заедно с тога претекста, посветявана на домашните лари.
_велариум_, лат. — платно, което опъвали над атриума, за да пази от слънце.
_велариус_, лат. — роб, чието специално задължение е да се грижи за завесите в
атриума; също телохранител.
_вербена_, лат. — зелени клончета от мирта, лавър и кипарис.
_виа_, лат. — голям път, шосе.
_вивариум_, лат. — клетка за животни, зверилник.
_гема_, лат. — скъпоценен камък; в по-широк смисъл изобщо камък, който служи за
украса; под гема се разбира както инкрустираният камък, поставян на пръстени, така и по-
големият камък с релефно изображение — т.нар. камея.
_грекули_, лат. — гърчета, презрително обръщение към гърците.
_диатриба_, гр. — литературен спор по предварително уговорена тема; къс
повествователен жанр, култивиран в елинистическата философия.
_диота_, гр. — винен съд с две дръжки.
_диспенсатор_, лат. — иконом, ковчежник.
_едил_, лат. — висша държавна длъжност; имало двама плебейски и двама
курулни едили, които се грижели за благоустройството на града, за зрелищата и
снабдяването.
_емпориум_, гр. — пазарище.
_епилатор_, лат. — роб, който прислужва при къпането; авторът смесва епилатор с
депилатор — т.е., който обезкосмява тялото на изкъпания.
_епилима_, гр. — вид помада.
_епиникий_, гр. — победна песен.
_ергастулум_, лат. — изправителен дом за роби.
_ефебия_, гр. — онова място в палестрата, дето се упражнявали младежите;
метонимия за палестра.
_инкубация_, лат. — лекуване с приспиване в храма на Асклепий; богът се явява в
съня на болния, дава му съвети и му предписва лек.
_инсула_, лат. — противоположно на domus, богатската къща, висока сграда,
подобна на съвременната кооперация, където живеело под наем бедното гражданство на
Рим.
_капса_, лат. — чанта, кутия.
_карбасова_, гр. — тънка ленена тъкан, муселин.
Page 285
_карука_, лат. — богата колесница на четири колела.
_катехумен_, гр. — ученик на християнската вяра, който още не е получил
кръщение.
_квадрига_, лат. — колесница на две колела.
_квирити_, лат. — римски граждани; с това име, отначало означаващо граждани на
сабинския град Cures, римляните се нарекли след съединяването със сабините.
_кливус_, лат. — хълм; също улица по наклон и изобщо улица.
_клиент_, лат. — специфична римска форма на зависимост; като се поставял в
услуга на по-богат и влиятелен човек, клиентът получавал в замяна защита и
покровителство; в случая става дума за обичая клиентите да отиват в дома на своя патрон
за утринен поздрав.
_кодицили_, лат. — тайно съчинение, дневник; като юридически термин също
притурка към завещание.
_Колос_, гр. — едно от седемте чудеса на света, огромна статуя на Аполон на
Родоското пристанище, висока 32 метра.
_компедитус_, лат. — окован.
_консул_, лат. — най-висшата държавна длъжност в републиканската епоха в Рим
с едногодишен мандат.
_корибанти_, гр. — жреци на фригийската богиня Кибела, чието богослужение се
състояло в шумни танци; в случая преносно танцувачи.
_кохорта_, лат. — отделение от римската пехота, една десета от легиона (римският
легион в тази епоха се състоял от 12 000 души).
_криптопортика_, лат. — покрита колонада.
_кубикулум_, лат. — стая, спалня.
_куникулум_, лат. — подземен ход.
_куратор_, лат. — настойник, опекун.
_лаконикум_, лат. — част от топлото отделение на римската баня, потилия.
_лампадарии_, лат, — роби, които осветяват пътя с фенери или факли.
_ланист_, лат, — преподавател в гладиаторска школа.
_лари_, лат. — римските домашни богове, чиито изображения стояли заедно със
смъртните маски на прадедите в специален шкаф — т.нар. ларариум, до домашния олтар.
_лацерна_, лат. — горна дреха, която римляните обличали в студено време върху
тогата.
_лектор_, лат. — роб, чието задължение било да чете на глас на господаря си.
Page 286
_лемурии_, лат. — празник в чест на душите на умрелите.
_ликтори_, лат. — служители — свита на висшите римски магистрати, — които
носели в очертанията на града, когато ги съпровождали, снопче пръчки (fasces), символ на
гражданската власт на магистрата, а извън очертанията на града и втъкната в снопчето
секира.
_логос_, гр. — в случая теологически термин, разум, дух; според началото на
Евангелието на Йоан също и самият бог.
_лупанариум_, лат. — публичен дом.
_матрона столата_, лат. — облечена в стола, в дългата широка дреха на
омъжената римлянка.
_мина_, гр. — гръцка парична мярка, равна на 100 драхми.
_мирмилон_, лат. — гладиатор, въоръжен с меч, щит и шлем.
_молоси_, гр. — кучета от Молосида, област в Епир, Пелопонес.
_мора_, лат. — игра, популярна и в ново време в Италия; трябва да се познае
колко пръста показва противната страна в момента, когато протяга ръка.
_нард_, гр. — благовонно растение, от което приготвяли масло и балсам.
_наумахия_, гр. — морско сражение; специално — изуствено езеро, където
представяли морско сражение.
_номенклатор_, лат. — роб, чието специално задължение е да съобщава за
пристигналите гости.
_отците_ — лат. patres, прозвище на римските сенатори или патриции.
_периодоницес_, гр. — постоянен победител на общогръцките състезания
(Олимпийските, Немейските, Пиетийските и Истмийските игри), които се уреждали на
определен период години.
_перистил_, гр. — вътрешен двор с колонада или колонада около къщата.
_пилеулус_, лат. — кръгла плъстена шапка, носена от свободните римляни.
_пинакотека_, гр. — картинна галерия, помещение за художествени ценности.
_понтифекс максимус_, лат. — върховен жрец, който обединявал всички жречески
колегии. Названието минало по-късно върху римския папа.
_право на народите_ — лат. ius gentium, правна система, по-обща от валидното
само за римски граждани римско право (ius Rommanum).
_прандиум_, лат. — по-голяма закуска, която се правела на обед; основното ядене
на римляните било привечер.
_претекста_, лат, — тога, обшита с пурпурна ивица, която носели децата на
римските граждани до 17 — годишна възраст.
_претор_, лат. — висша държавна длъжност със съдебни функции; след
Page 287
изтичането на едногодишния мандат, преторът отивал да служи като пропретор, като
управител на римска провинция.
_префект_, лат. — началник, управител.
_прокуратор_, лат. — управител, който се грижи за императорските приходи в
провинциите.
_пронуба_, лат. — шаферка; също матрона — родственица на невестата, която я
учи на семейните задължения.
_рави_, евр. — учителю!
_рециарий_, лат. — гладиатор, въоръжен само с мрежа, в която оплитал
противника си.
_ритор_, гр. — учител по красноречие.
_ростра_, лат. — ораторска трибуна; наричала се така, защото на нея окачвали
отрязаните носове на корабите на победените войски.
_сагация_, лат. — подхвърляне върху опънат войнишки плащ за забава или
подигравка.
_сармантиции или семаксии_, лат. — християнски мъченици, наречени така от
Тертулиан според начина, по който били убивани — изгаряли ги привързани на стълб, като
натрупвали наоколо храсти.
_сика_, лат. — кама.
_симпозиум_, гр. — пир.
_сирма_, гр. — дълга дреха на трагическите актьори, която ги правела да
изглеждат по-високи и по-внушителни.
_скрупули_, лат. — дребни златни монети на стойност една трета от златния
денарий.
_сполиариум_, лат. — място в амфитеатъра, дето събличали убитите гладиатори.
_стадий_, гр. — мярка за дължина, около 180 метра.
_табличките_ — т.е. посланието на императора; за писма античните си служели
обикновено с восъчни таблички, върху които пишели с остра метална пръчица (т.нар.
стило).
_табулинум_, лат. — кабинет.
_тауматург_, гр. — чудодеец.
_тепидариум_, лат. — гореща вода.
_тесера_, лат. — дъсчица, която служела за пропуск, марка или билет.
_теург_, гр. — вълшебник, магьосник.
_тирс_, гр. — тояга, обвита с бръшлян и лозови листа, на върха с шишарка; жезъл
Page 288
и атрибут на Бакхус.
_трибун_, лат. — обикновено военна длъжност, висш офицер; във всеки легион
имало по шест души; в републиканската епоха още висша магистратура — народните
трибуни, които защищавали интересите на народа пред сената.
_триглиф_, гр. — т.е. с три нареза, архитектурна украса, характерна за дорийския
фриз.
_триклиниум_, лат. — канапето, върху което възлягали при ядене; и също това
отделение на къщата, където се хранели, т.е. трапезария.
_унктуариум (ункториум)_, лат. или елеотезиум, гр. — едно от последните
отделения на римската баня, дето се извършвало намазването с елей.
_фамилия_, лат. — робите, т.нар. familia urbana, градските роби, за разлика от
familia rustica, робите, които обработват земята и живеят в селското имение.
_фламини_, лат. — жреци, колегия от 15 души първослужители на различни
божества.
_форум_, лат. — площад, пазар.
_фосор_, лат. — копач, гробар.
_фригидариум_, лат. — студена вана.
_халцедон_, гр. — скъпоценен камък, наречен по името на град Халкедон във
Витиния.
_хипогеум_, гр. — подземие, т.е. крипта; също гробище.
_хипокауст_, гр. — един вид централно парно отопление в римската къща, което
напомня съвременното лъчисто отопление; тръбите били скрити в пода и отчасти в
стените на помещенията.
_хистрион_, лат. — актьор, шут.
_центурион_, лат. — офицер, началник на центурия (отряд от сто души);
принципиларен центурион (или по-вярно примипиларен) — началник на първата манипула
на легиона — т.е. пръв, главен центурион.
_янитор_, лат. — роб вратар.
>>
ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛАТИНСКИТЕ ИЗРАЗИ
_Animal impudens... etc_, — безсрамно животно... и т.н.
_Arbiter elegantiarum_ — съдник на изящния вкус.
_Ave, Caesar imperator, morituri te salutant_, — Привет, повелителю Цезар, тия,
които отиват на смърт, те поздравяват.
_Carissime_ — скъпи.
_Christus regnat_ — Христос царува.
Page 289
_Diva Augusta_ — божествената Августа, т.е. съпругата на Нерон Попея Сабина.
Титула „Августа“ носели, съпругата, дъщерите, майката и сестрите на императора.
_Domus Aurea_ — златният дом, дворецът на Нерон.
_Domus transitoria_ — дом, който има излаз на две посоки; домът на Нерон, защото
от него се излизало и на Палатинския, и на Есквилинския хълм.
_Eheu_ — уви.
_Euhan или euoe_, гр. — възглас на вакханките, когато изпаднат в божествен транс.
_Extra humanum gaudium_ — с радост, която надминава човешките граници.
_Flava coma_ — златокоса, в случая обидно.
_Habet_ — има, т.е. получил е рана.
_Heu, heu, me miserum_ — Ах! Ах! Аз нещастният!
_Hic Abdera._ — Тук е Абдера. Поговорка, която ще рече: — Ето глупака! Смятало
се, че в Абдера (тракийски град на Егейско море) живеят най-глупавите хора на земята.
_Icuncula_ — кукла.
_Innoxia corpora_ — невинни тела.
_Ludus matutinus_ — сутрешни зрелища.
_Macte_ — отлично.
_Maran atha_, евр. — „Господи, ела!“ — начални думи на химн.
_Matricida_ — майкоубиец.
_Mea culpa_ — аз съм виновен.
_Ne, sutor, supra crepidam._ — „Обущарю, съди само за обувката.“ По един анекдот,
разказан от Плиний Стари (Естествена история, кн. 35, гл. 10), художникът Апелес (IV век
пр.н.е.) изложил готовата си картина на един балкон и се скрил зад нея, за да подслуша
забележките на минувачите. Когато един обущар направил справедлива забележка за
детайл в сандалите, но си позволил да изкаже мнение и за другото, Апеле се обадил с
горните думи.
_Nonte peto, piscem peto. Quid mefugis, Galle?_ — Не тебе търся, риба търся. Защо
бягаш от мене, Гале?
_Ocelle mi_ — мое оченце; латинско нежно обръщение.
_Pagus_ — село.
_Panem et circensis_ — хляб и зрелища.
_Parricida_ — отцеубиец; особ. убиец на близък роднина.
_Pax Romana_ — римският мир, единството на Римската империя, провъзгласено
Page 290
от император Август; персонифицирано женско божество, на което бил издигнат храм в
Рим и били сечени монети с негово изображение.
_Pax vobiscum!_ — Мир вам!
_Peractum est_ — свършено е.
_Piacula_ — изкупителни жертви.
_Proh pudor_ — о, срам.
_Pro Christо!_ — За Христос!
_Puticuli_ — Вонещите ями — гробище на Есквилинския хълм, дето погребвали
бедните и робите.
_Quo vadis, Domine?_ — Къде отиваш, господи?
_Salve_ — здравей.
_Scripta duodecim_ — популярна римска игра: на едно поле, разделено на
квадратчета от дванадесет взаимнопресичащи се линии, се играело с разноцветни
камъчета.
_Sine armis et sine arte_ — без оръжие и без изкуство (т.е. без гладиаторска
подготовка).
_Sponsamea_ — моя годеница.
_Univira_ — жена, която е имала само един съпруг.
_Urbi et orbi_ — на град Рим и на целия свят; благословия на Петър, като се
подчертава, че тя се разпространява над целия свят.
_Vae misero mihi!_ — Горко на мене, нещастния!
_Veni, vidi fugi_ — парафраза на veni, vidi, vici — дойдох, видях, избягах.
_Veni, vidi, vici_ — дойдох, видях, победих — краткото послание на Юлий Цезар до
сената след победата му над боспорския цар Фарнак при Зела (47 г. пр.н.е.).
_Venus Genitrix_ — Венера Родителка, богиня на съпружеската любов.
_Vicus_ — квартал (специално за Рим); също главна улица.
_Videant consules_ — Консулите да се погрижат! — формулно начало на сенатски
декрет за извънредно положение.
_Virgo magna или Vestalis maxima_ — главната жрица на Веста.
КРАЙ
1895 Хенрик Сенкевич