quo vadis 6

Бръмченето на тетивите и свистенето на украсените с пера стрели се смесваше с воя на
животните и с виковете на смаяните зрители. Вълци, мечки, пантери и хора, които бяха
още живи, падаха като покосени едни до други. Тук-там някой лъв, усетил стрела в хълбока
си, обръщаше с внезапно движение набръчканата си от ярост муцуна, за да хване и
раздроби тънкото дърво. Други пъшкаха от болка. Дребните животни, обхванати от уплаха,
бягаха като слепи по арената или блъскаха глави о решетките, а в това време стрелите
бръмчаха и бръмчаха непрестанно, докато всичко, което беше останало живо на арената,
не бе обхванато от предсмъртни тръпки.
Тогава излязоха на арената стотици циркови роби, въоръжени с лопати за копаене
и гребане, с метли, колички, кошове за вътрешностите и чували с пясък. Те прииждаха
едни след други и по цялата арена закипя трескава работа. След малко тя бе очистена от
труповете, кръвта и животинските нечистотии. Прекопаха я, заравниха я и посипаха с
дебел пласт чист пясък. След това изтичаха амурчета и разхвърляха листчета от рози,
лилии и най-различни цветя. Запалени бяха наново кадилниците и велариумът бе снет,
тъй като слънцето беше се спуснало вече доста ниско.
А тълпите зрители се споглеждаха с учудване и се питаха какво ли ново зрелище ги
чака този ден.
И наистина предстоеше такова зрелище, каквото никой не очакваше. Ето че
цезарят, който от някое време беше напуснал подиума, се появи неочаквано на
обсипаната с цветя арена, в пурпурен плащ и със златен венец на главата. Дванайсет
певци с цитри в ръце вървяха след него, а той, държейки сребърна лютня, излезе с
тържествени крачки на средата на арената, поклони се няколко пъти на зрителите, вдигна
очи към небето и остана известно време така, сякаш очакваше вдъхновение.
След това дръпна струните и започна да пее:
О лъчезарен син на Летона,
владетелю на Кипя, Хриза и Тенед
и покровителю на Илион,
предал ли би свещения си град
на разгневените Ахиви
и би ли изтърпял троянска кръв
да ороси свещените олтари,
които вечно в твоя чест горят?
О, Сребролъки, надалеч прицелен,
към тебе старците ръце простираха,
към тебе майките от глъбините
отправяха разплакан глас,
да се смилиш над техните деца;
те можеха и камъка да трогнат,
но и бе по-безчувствен и от камък
към мъката на хората, Сминтей...*23
[*23 Стиховете преведе Първан Стефанов.]
Песента малко по малко се превърна в тъжна, изпълнена с болка елегия. В цирка
настана тишина. След малко цезарят, сам развълнуван, запя по-нататък:
Ти можеше с божествена форминга
вика и болките да приглушиш,
щом още се наливат със сълзи
очите, както цветето с роса,
от звуците на тая мрачна песен,
която възкресява от праха
пожарищата, гибелния ден...
— Сминтей, къде си бил тогава?
Тук гласът му затрепера и очите му овлажняха. По ресниците на весталките се
показаха сълзи, народът слушаше тихо, а после избухна продължителна буря от
Page 222
ръкопляскания.
В това време отвън през отворените за проветряване вомитории се чуваше
скърцане на коли, на които товареха кървавите останки на християните, мъже, жени и
деца, за да ги откарат в страшните ями, наречени путикули.
А апостол Петър сложи ръце на бялата си трепереща глава и вик отекваше в
душата му:
„Господи! Господи! Кому си дал властта над света и защо искаш да основеш своята
столица в този град?“
>>
XIV
В това време слънцето беше слязло ниско на запад и сякаш се разтапяше във
вечерния блясък. Зрелището беше свършило. Тълпите започнаха да напущат
амфитеатъра и да се изливат в града през коридорите, наричани вомитории. Само
августианите се забавиха, защото чакаха да отмине вълната. Те всички бяха напуснали
местата си и бяха се събрали при подиума, където цезарят се появи отново, за да слуша
похвали. Макар че след края на песента зрителите не скъпяха ръкоплясканията си, за него
това не беше достатъчно — той очакваше възторг, който да стигне до лудост. А и сега
напразно звучаха хвалебните химни, напразно весталките целуваха божествените му
ръце, а Рубрия се наведе тъй, че червенокосата й глава докосна гърдите му. Нерон не
беше доволен и не можеше да скрие това. Учудваше го и същевременно го безпокоеше
обстоятелството, че Петроний пази мълчание. Някоя похвална и умело изтъкваща
достойнствата на песента дума от неговата уста би го успокоила много в тая минута. Най-
после, като не можа да издържи, той му кимна, а когато Петроний дойде на подиума,
обърна се към него:
— Кажи.
А Петроний отвърна студено:
— Мълча, защото не мога да намеря думи. Ти надмина сам себе си.
— И на мене тъй ми се струва, но този народ?
— Нима можеш да искаш мелези да разбират от поезия?
— Значи, и ти си забелязал, че не ми благодариха тъй, както заслужавах?
— Защото си избрал лош момент.
— Защо?
— Защото мозъци, отровени от задуха на кръвта, не могат да слушат внимателно.
Нерон стисна юмруци и отвърна:
— Ах, тези християни! Изгориха Рим, а сега и мене оскърбяват. Какви ли наказания
още да измисля за тях?
Петроний схвана, че върви по погрешен път и че думите му ще доведат до
резултат, обратен на желания. Затова, като искаше да отклони мислите на цезаря в друга
посока, наведе се към него и му пошепна:
— Твоята песен е чудна, но ще ти направя само една забележка: стъпката на
четвъртия стих в третата строфа можеше да бъде още по-добра.
А Нерон се изчерви от срам, като хванат в някакво позорно деяние, огледа се
ужасен и отговори също тъй тихо:
— Ти всичко забелязваш!... Зная!... Ще го преработя!... Но нали никой друг не е
забелязал? А ти, заклевам те в любовта на боговете, не казвай никому... ако... ти е мил
животът...
Петроний сви вежди и отговори, сякаш обхванат от скука и апатия:
— Можеш, божествени, да ме осъдиш на смърт, ако ти преча, но не ме плаши със
смъртта, защото боговете знаят най-добре дали се страхувам от нея.
И докато казваше това, гледаше цезаря право в очите, а той след малко отвърна:
— Не се сърди... Знаеш, че те обичам...
„Лош знак!“ — помисли си Петроний.
— Днес щях да ви каня на угощение — продължаваше Нерон, — но предпочитам
да се затворя и да изгладя оня проклет стих в третата строфа. Освен тебе могъл е да
забележи грешката и Сенека, а може би и Секунд Каринат, но аз веднага ще се освободя
Page 223
от тях.
Щом каза това, той извика Сенека и му съобщи, че го изпраща заедно с Акрат и
Секунд Каринат в Италия и във всички провинции за пари, които им заповядва да съберат
от градове и села, от прочутите храмове, с една дума, отвсякъде, откъдето ще могат да се
намерят или да се изстискат. Обаче Сенека, който разбра, че му възлагат да върши
грабителство, светотатство и разбойничество, отказа направо.
— Трябва да отида на село, господарю — каза той, — и да чакам смъртта, понеже
съм стар и нервите ми са болни.
Иберийските нерви на Сенека, по-силни от Хилоновите, може би не бяха болни, но
здравето му не беше добро, беше заприличал на сянка и главата му напоследък беше
побеляла съвсем.
А Нерон го погледна и си помисли, че може би наистина няма да го чака дълго да
умре, и отговори:
— Не искам да ти налагам да пътуваш, ако си болен, но понеже от любов към тебе
искам да те имам близо до себе си, то вместо да заминеш на село, ще се затвориш в
къщата си и няма да я напущаш.
След това се разсмя и каза:
— Ако изпратя Акрат и Каринат сами, все едно, че изпращам вълци за овце. Кого
да им поставя за началник?
— Постави мене, господарю! — каза Доминиций Афер.
— Не! Не искам да навлека на Рим гнева на Меркурий, когото бихте надминали в
кражбите. Нужен ми е някой стоик като Сенека или като новия ми приятел философ Хилон.
При тези думи той се огледа наоколо и попита:
— Ами какво стана с Хилон?
А Хилон, който на чистия въздух беше се свестил и после беше се върнал в
амфитеатъра за песента на цезаря, се приближи и каза:
— Тук съм, светла рожбо на слънцето и луната. Бях болен, но твоята песен ме
излекува.
— Ще те изпратя в Ахея — каза Нерон. — Ти сигурно знаеш колко има във всеки
храм до последния грош.
— Стори го, Зевсе, и боговете ще ти дадат такъв данък, какъвто никога никому не
са давали.
— Бих го направил, но не искам да те лишавам от зрелищата.
— Ваал!... — рече Хилон.
Но августианите, доволни, че настроението на цезаря се поправи, взеха да се
смеят и да викат:
— Не, господарю! Не лишавай тоя мъжествен грък от зрелищата.
— Но ме лиши, господарю, от вида на тези кресливи капитолийски гъски, чиито
мозъци — всички заедно, не биха напълнили и чашката на един желъд — отвърна Хилон.
— Ето, аз пиша, о първородни сине Аполонов, химн на гръцки език в твоя чест и затова
искам да прекарам няколко дни в храма на музите, за да ги моля за вдъхновение.
— О, не! — извика Нерон. — Искаш да се измъкнеш от другите зрелища. Това няма
да стане.
— Кълна ти се, господарю, че пиша химн.
— Тогава ще го пишеш нощем. Моли се на Диана за вдъхновение, нали тя е сестра
на Аполон.
Хилон наведе глава, поглеждайки злобно присъстващите, които отново започнаха
да се смеят. А цезарят се обърна към Сенецион и Сулий Нерулин:
— Представяте ли си, едва успяхме да се справим с половината от определените
за днес християни.
При тези думи старият Аквил Регул, голям познавач на въпросите, свързани с
амфитеатъра, помисли малко и се обади:
— Тези зрелища, в които вземат участие хора sine armis et sine arte, траят пак
почти толкова дълго, а са по-малко забавни.
— Ще заповядам да им дават оръжие — отговори Нерон.
Обаче суеверният Вестин се сепна от своята замисленост и попита с тайнствен
глас:
Page 224
— Забелязахте ли, че те виждат нещо, като умират? Гледат нагоре и умират сякаш
без страдания. Сигурен съм, че виждат нещо...
Казвайки това, той вдигна очи нагоре — над амфитеатъра нощта вече започваше
да разгъва своя обсипан със звезди велариум. Но другите отговориха със смях и с
шеговити предположения какво могат да виждат християните в минутата на смъртта. В
това време цезарят даде знак на робите факлоносци и напусна цирка, а след него и
весталките, сенаторите, чиновниците и августианите.
Нощта беше ясна, топла. Пред цирка още сновяха тълпи, любопитни да видят
тръгването на цезаря, но някак мрачни и мълчаливи. Тук-там се разнесе ръкопляскане,
обаче веднага затихна. От сполиариума скърцащи коли изкарваха непрестанно кървавите
останки на християните.
По пътя Петроний и Виниций мълчаха. Едва когато наближиха къщата, Петроний
попита:
— Ти мисли ли за това, което ти казах?
— Да — отвърна Виниций.
— Вярваш ли, че сега и за мене този въпрос е най-важното нещо? Трябва да я
освободя въпреки цезаря и Тигелин. Това е като борба, в която съм решил да победя, това
е сякаш игра, в която искам да спечеля макар и с цената на собствената си кожа...
Днешният ден затвърди още повече това мое намерение.
— Нека Христос те възнагради!
— Ще видиш.
Така разговаряйки, те се спряха пред входа на къщата и слязоха от лектиката. В
същия миг се приближи към тях някаква тъмна фигура и попита:
— Тук ли е благородният Виниций?
— Да — отвърна трибунът, — какво искаш?
— Аз съм Назарий, син на Мириам. Ида от затвора и ти нося вест за Лигия.
Виниций сложи ръка на рамото му и в светлината на факлата го загледа в очите,
без да може да каже ни една дума. Но Назарий отгатна въпроса, който замираше на
устните му, и отговори:
— Жива е досега. Урс ме изпраща при тебе, господарю, да ти кажа, че тя има
треска, но се моли и повтаря твоето име.
А Виниций отвърна:
— Слава на Христа, който може да ми я върне.
После повика вътре Назарий и го заведе в библиотеката. А след малко дойде и
Петроний, за да слуша разговора им.
— Болестта я спаси от позор, защото палачите се страхуват. Урс и лекарят Главк
бдят над нея денем и нощем.
— Пазачите същите ли са?
— Да, господарю, и тя е в тяхното помещение. Затворниците, които бяха в долния
затвор, измряха всички от треската или се задушиха от зловония.
— Ти кой си?
— Благородният Виниций ме познава. Аз съм син на вдовицата, у която живееше
Лигия.
— И си християнин?
Младежът погледна въпросително Виниций, но като видя, че в тоя миг той се моли,
вдигна глава и рече:
— Да.
— Как влизаш свободно в затвора?
— Аз се наех, господарю, да изнасям тела на умрели и направих това нарочно, за
да ходя да помагам на своите братя и да им нося вести от града.
Петроний се вгледа по-внимателно в прекрасното лице на младежа, в сините му
очи, буйни коси, а после попита:
— От кой край си ти, момко?
— Аз съм галилеянин, господарю.
— Искаш ли Лигия да бъде свободна?
Момъкът вдигна очи:
— Да. Макар и да трябва после самият аз да умра.
Page 225
В това време Виниций прекъсна молитвата и каза:
— Кажи на пазачите да я сложат в ковчег като умряла. Ти си избери помощници,
които ще я изнесат през нощта заедно с тебе. Като наближите Вонещите ями, ще видите
да чакат хора с лектика, на които ще дадете ковчега. На пазачите обещай от мое име, че
ще им дам толкова злато, колкото може всеки да носи в наметалото си.
И като говореше така, лицето му бе изгубило обикновения си мъртвешки вид, в
него се събуди войникът, у когото надеждата възвърна предишната енергия.
Назарий пламна от радост, вдигна ръце и извика:
— А когато бъде свободна, нека я изцели Христос!
— Мислиш ли, че пазачите ще се съгласят? — попита Петроний.
— Те ли, господарю? Стига да знаят, че няма да ги сполети наказание или мъка!
— Да! — каза Виниций. — Пазачите бяха съгласни дори тя да избяга, още по-лесно
ще позволят да бъде изнесена като мъртва.
— Наистина — каза Назарий, — има поставен човек да проверява с нажежено
желязо дали телата, които изнасяме, са мъртви. Но той взема по няколко сестерции, за да
не докосва с желязото лицата на умрелите. За една жълтица пък ще докосне ковчега, а не
тялото.
— Кажи му, че ще получи пълна кесия жълтици — каза Петроний. — Но ще успееш
ли да подбереш сигурни помощници?
— Ще намеря такива, които за пари биха продали и собствените си жени и деца.
— Къде ще ги намериш?
— В самия затвор или в града. Пазачите, щом веднъж са подкупени, ще пуснат,
когото поискат.
— В такъв случай ще въведеш мене като наемник — каза Виниций. Но Петроний
взе да го разубеждава енергично да не прави това. Преторианците можеха да го познаят
даже преоблечен и всичко би могло да пропадне.
— Нито в затвора, нито при Вонещите ями — казваше той. — Трябва всички, и
цезарят, и Тигелин, да бъдат убедени, че тя е умряла, инак ще наредят веднага да започне
гонитба. Подозренията можем да приспим само ако ние останем в Рим, когато тя бъде
отведена в Албанските планини или по-далеч, в Сицилия; едва след една или две седмици
ти ще се разболееш и ще повикаш Нероновия лекар, който ще ти нареди да заминеш в
планините. Тогава ще се съберете, а после...
Тук той се замисли за малко, а след това махна с ръка и каза:
— После може би ще настанат други времена.
— Нека Христос се смили над нея — каза Виниций, — защото ти говориш за
Сицилия, а тя е болна и може да умре...
— На първо време ще я настаним по-близо. Нея ще я излекува самият въздух,
стига да я изтръгнем от затвора. Нямаш ли някъде в планините някой арендатор, на когото
можеш да се довериш?
— Да! Имам! Да! — отговори бързо Виниций. — Около Кориоли в планината има
един сигурен човек, който ме е носил на ръце, когато бях още дете, и ме обича и досега.
Петроний му подаде дъсчица за писане:
— Пиши му да дойде утре тук. Пратеник ще изпратя веднага.
След това той повика роба, който служеше в атриума, и му даде необходимите
нареждания. След няколко минути конникът роб тръгна, за да стигне още през нощта в
Кориоли.
— Бих искал при пътуването да я придружава Урс... Ще бъда по-спокоен...
— Господарю — каза Назарий, — той има свръхестествена сила. Ще строши
решетката и ще последва Лигия. Над отвесния и висок зид има един прозорец, под който
няма стража. Аз ще занеса на Урс въже, а другото той сам ще свърши.
— Заклевам ви в Херкулес! — каза Петроний. — Нека да се измъква, както му
харесва, но не заедно с нея и не два или три дни след нея, защото ще тръгнат подире му и
ще открият нейното убежище. Кълна се в Херкулес! Нима искате да погубите себе си и
нея? Забранявам ви да му споменавате за Кориоли или си измивам ръцете.
Двамата разбраха, че е прав и замълчаха. След това Назарий реши да си тръгва,
като обеща пак да дойде на разсъмване.
С пазачите той се надяваше да се споразумее още тази нощ. Но преди това искаше
Page 226
да се отбие при майка си, която през цялото време се безпокоеше за него поради
несигурните и страшни времена. След като размисли, той реши да не търси помощник в
града, а да намери и да подкупи едного от ония, които изнасяха заедно с него трупове от
затвора.
Но на тръгване той пак се спря и като се отдели настрана с Виниций, взе да му
шепне:
— Господарю, няма никому да кажа за нашето намерение, даже и на майка си няма
да кажа, но апостол Петър обеща да дойде у нас от амфитеатъра и на него ще кажа
всичко.
— В този дом можеш да говориш високо — отговори Виниций. — Апостол Петър
беше в амфитеатъра с хората на Петроний. Впрочем и аз ще дойда с тебе.
Той нареди да му донесат наметало на роб и после двамата излязоха.
Петроний дълбоко въздъхна.
„Аз желаех — мислеше си той — Лигия да умре от тази треска, защото за Виниций
това би било най-малкият ужас. Но сега съм готов да принеса на Ескулап златен
триножник, стига тя да оздравее... Ах ти, Меднобради, искаш да си устроиш зрелище от
страданието на един влюбен! Ти, Августа, по-рано завидя на красотата на девойката, а
сега би я изяла сурова, защото е загинал твоят Руфий... Ти, Тигелин, искаш да я погубиш
напук на мене!... Ще видим. Аз ви казвам, че очите ви няма да я видят на арената, защото
или тя ще умре от собствена смърт, или аз ще я изтръгна от вас като от кучешки муцуни. И
ще я изтръгна тъй, че вие няма да знаете за това, а после колкото пъти ви погледна,
толкова пъти ще си помисля: «Ето глупците, които Петроний изигра...»“
И доволен от себе си, той мина в триклиниума, където седна да вечеря заедно с
Евника. По време на вечерята един лектор им четеше идилиите на Теокрит. Навън вятърът
докара облаци откъм Соракте и неочаквана буря смути тишината на ясната лятна нощ.
Над седемте хълма от време на време се разнасяха гръмотевици, а те, легнали един до
друг край трапезата, слушаха поета, който възпяваше на звучното дорийско наречие
любовта на овчарите, и после, успокоени, се готвеха за сладка почивка.
Но Виниций се върна. Като узна това, Петроний отиде при него и го попита:
— Е, какво? Да не сме решили нещо ново? Назарий отиде ли вече в затвора?
— Да — отговори младият човек, като оправяше мократа си от дъжда коса, —
Назарий отиде да се уговори с пазачите, а аз видях Петър. Той ми поръча да се моля и да
вярвам.
— Ако всичко тръгне успешно, утре през нощта тя ще може да бъде изнесена...
— Арендаторът с хората си трябва да бъде тук на разсъмване.
— Не е далеч. Сега си почини.
Но Виниций коленичи в спалнята си и започна да се моли.
При изгрев слънце пристигна от Кориоли арендаторът Нигер. Той беше дошъл,
както му бяха наредили — с мулета, лектика и четирима верни хора, избрани измежду
британските роби, които впрочем от предпазливост беше оставил в една кръчма в Субура.
Виниций, който остана буден цялата нощ, излезе да го посрещне, а той, като видя
младия господар, се разчувства и му каза, целувайки очите, и ръцете му:
— Скъпи, болен ли си, или тревоги са ти изсмукали кръвта от лицето, защото едва
те познах от пръв поглед.
Виниций го заведе на вътрешната тераса, наречена ксист, и там го посвети в
тайната. Нигер слушаше съсредоточено и по бодрото му, загоряло лице се изписа голямо
вълнение, което той не се и стараеше да овладее.
— Значи, тя е християнка? — извика той.
И загледа изпитателно Виниций в лицето, а той очевидно отгатна какво го питаше
погледът на селяка, защото отвърна:
— И аз съм християнин...
Тогава в очите на Нигер блеснаха сълзи; за миг той замълча, а след това вдигна
ръце и каза:
— О, благодаря ти, Христе, че си отворил най-скъпите за мен очи на света.
После прегърна главата на Виниций и плачейки от щастие, взе да го целува по
челото.
След малко дойде Петроний, който водеше със себе си Назарий.
Page 227
— Имаме добри известия! — каза той отдалеч.
Наистина известията бяха добри. Преди всичко лекарят Главк уверявал, че нямало
опасност за живота на Лигия, макар че тя страдаше от същата треска, от която в Тулианум
и по другите затвори умираха всеки ден стотици хора. Въпросът с пазачите и с човека,
който проверяваше мъртвите с нажежено желязо, не представлявал ни най-малка
трудност. С помощника, Атис, също било уговорено.
— Пробихме ковчега тъй, че болната да може да диша — разказваше Назарий. —
Цялата опасност е само в това, да не би тя да изохка или да извика в момента, когато
минаваме край преторианците. Но тя е твърде отслабнала и от сутринта лежи със
затворени очи. Впрочем Главк ще й даде приспивателно питие. Ще го направи той сам от
лекарствата, които аз занесох от града. Капакът на ковчега няма да бъде закован. Лесно
ще го повдигнете и ще вземете болната в лектиката, а ние ще поставим дълъг чувал с
пясък, който трябва да приготвите предварително.
Виниций слушаше тези думи блед като платно, но слушаше с такова напрежение и
внимание, че сякаш отгатваше предварително какво ще каже Назарий.
— Няма ли да изнасят някакви други тела от затвора? — попита Петроний.
— Тази нощ умряха двайсетина души, а до вечерта ще умрат още около петнайсет
— отговори младежът, — ние трябва да се движим с цялата процесия, но ще ходим по-
бавно, за да останем на края. На първия завой другарят ми ще започне нарочно да куца.
Така ще изостанем много зад другите. Вие ни чакайте около малкия храм на Либитина.
Дано бог даде нощта да бъде тъмна като в рог.
— Ще даде — каза Нигер. — Снощи вечерта беше ясна, а след това неочаквано
излезе буря. Днес небето е пак чисто, но е задушно от сутринта. Сега всяка нощ ще има
дъждове и бури.
— Без светлина ли се движите? — попита Виниций.
— Само отпред носят факли. Вие за всеки случай бъдете около храма на Либитина
веднага щом се стъмни, макар че обикновено изнасяме труповете едва към полунощ.
Те замълчаха, чуваше се само ускореното дишане на Виниций.
Петроний се обърна към него:
— Вчера казвах, че ще е най-добре ние двамата да останем в къщи. Но сега
виждам, че и аз самият не ще издържа да чакам тук... Впрочем, ако беше въпрос за
бягство, би трябвало да се действа с по-голяма предпазливост, но щом ще я изнесат като
умряла, навярно никому и през ум няма да мине някакво подозрение.
— Да, да! — отговори Виниций. — Аз трябва да бъда там. Сам ще я извадя от
ковчега.
— Веднъж да се намери в моя дом в Кориоли, после аз отговарям за нея — каза
Нигер.
С това разговорът свърши. Нигер се отправи към кръчмата при своите хора.
Назарий, с кесия злато под туниката си, се върна в затвора. За Виниций започна ден,
пълен с безпокойство, треска, тревога и очакване.
— Работата трябва да успее, защото е добре замислена — говореше му Петроний.
— По-добре и не може да бъде. Ти трябва да се преструваш на опечален и да ходиш с
тъмна тога. Но цирковете не оставяй. Нека те виждат... Така е обмислено всичко, че не
може да има неуспех. Да! Но сигурен ли си напълно в тоя арендатор?
— Той е християнин — отговори Виниций.
Петроний го погледна учудено, после взе да свива рамене и да говори сякаш на
себе си:
— Кълна се в Полукс! Как се разпространява това все пак! И как се крепи в
човешките души!... Пред такава опасност хората биха се отказали от всички римски,
гръцки и египетски богове. Все пак това е чудно... Кълна се в Полукс!... Ако вярвах, че
нещо в света още зависи от нашите богове, бих обещал сега на всекиго по шест бели бика,
а на капитолийския Юпитер дванайсет... Но и ти не скъпи обещанията си пред твоя
Христос...
— Аз съм му отдал душата си — отвърна Виниций.
И се разделиха. Петроний се върна в кубикулума, а Виниций отиде да погледа
отдалече затвора, оттам се запъти чак към склона на Ватиканския хълм, към жилището на
копача, където беше получил кръщение от ръцете на апостола. Струваше му се, че там
Page 228
Христос ще го чуе по-скоро, отколкото където и да било другаде. И като го намери, той се
хвърли на земята и съсредоточи всички сили на наболялата си душа в молитва за
милосърдие и се унесе в нея тъй, че забрави къде се намира и какво става с него.
Едва следобед го събуди далечният отглас на тръбите, който идеше откъм
Нероновия цирк. Тогава излезе от хижата и взе да се оглежда като току-що пробуден от
сън. Наоколо цареше горещина и тишина, прекъсвана от редките звуци на медни тръби и
от постоянното страстно свирене на щурците. Бе станало задушно; небето над града беше
още синьо, но на хоризонта към Сабинските планини се събираха тъмни облаци.
Виниций се върна в къщи. В атриума го чакаше Петроний.
— Бях в Палатин — рече той. — Нарочно се показах там и даже поиграх на кости.
Довечера у Аниций има пир. Казах, че ще отидем, но едва след полунощ, понеже преди
това трябва да се наспя. Аз наистина ще отида, а добре би било да дойдеш и ти.
— Няма ли някакви известия от Нигер или от Назарий? — попита Виниций.
— Не. Ще ги видим едва в полунощ. Забеляза ли, че ще има буря?
— Да.
— Утре щяло да има зрелище с разпнати християни, но може би дъждът ще
попречи.
След това той се приближи и като хвана Виниций за рамото, каза му:
— Но нея няма да я видиш на кръст, а в Кориоли. Кълна се в Кастор, не бих дал
оня миг, когато ще я освободим, за всичките скъпоценности на Рим. Нощта не е далеч...
Действително нощта беше близко, а тъмнината започна да пада над града по-рано
от обикновено поради облаците, които бяха закрили целия хоризонт. С настъпването на
нощта заваля силен дъжд, който се изпаряваше от нагорещените от дневния пек камъни и
изпълни улиците на града с мъгла. След това дъждът ту преставаше, ту отново се
изливаше в краткотрайни порои.
— Да побързаме! — каза най-после Виниций. — Поради бурята могат да изнесат
по-рано телата от затвора.
— Време е! — отговори Петроний.
Двамата взеха галски наметала с качулки и излязоха на улицата през градинската
вратичка. Петроний се беше въоръжил с къс римски нож, наречен сика, който той вземаше
винаги когато излизаше нощем.
Градът беше пуст поради бурята. От време на време светкавица раздираше
облаците и озаряваше с ярка светлина стените на новопостроените или строящи се още
къщи и мокрите плочи на улиците. На тази светлина те видяха най-после, след доста дълъг
път, възвишението, на което се намираше малкият храм на Либитина, а в подножието
няколко мулета и коне.
— Нигер! — извика тихо Виниций.
— Тук съм, господарю! — обади се глас в дъжда.
— Готово ли е всичко?
— Да, скъпи. Щом се стъмни, ние бяхме тук. Скрийте се в изкопа, защото ще се
измокрите до кости. Каква буря! Мисля, че ще вали град.
Наистина опасението на Нигер се оправда. Веднага заваля град, отначало дребен,
а след това все по-едър и по-гъст. Изведнъж стана хладно.
А те разговаряха тихо в изкопа, скрити от вятъра и ледения град.
— И да ни види някой — казваше Нигер, — няма в нищо да се усъмни, защото
приличаме на хора, които чакат да мине бурята. Страхувам се само да не отложат
изнасянето на труповете за утре.
— Градът няма да вали дълго — каза Петроний. — Трябва да чакаме и до зори
дори.
И те чакаха, като се ослушваха няма ли до тях да достигне глас от процесията.
Градушката наистина престана, но веднага след това започна да плющи пороен дъжд. От
време на време излизаше вятър и донасяше откъм Вонещите ями страшна миризма на
разлагащи се тела, погребани плитко и небрежно.
Изведнъж Нигер се обади:
— Виждам светлинна през мъглата... една, две, три... това са факли.
И се обърна към хората си:
— Внимавайте да не пръхтят мулетата.
Page 229
— Идат! — каза Петроний.
Наистина светлинните ставаха все по-ясни. След малко можеха да се различат
люлеещите се от вятъра пламъци на факлите.
Нигер взе да се кръсти и моли. В това време мрачното шествие наближи и когато
се изравни с храма на Либитина, спря. Петроний, Виниций и Нигер се притиснаха
мълчаливо към подножието на хълма — не разбирайки какво означава това. Но носачите
се бяха спрели само за да си обвият лицата и устата, за да се запазят от задушливия
смрад, който при самите путикули беше просто непоносим. След това вдигнаха носилките с
ковчезите и отминаха нататък.
Само един ковчег се задържа срещу храма.
Виниций се спусна към него, а подире му Петроний, Нигер и двамата британски
роби с лектиката.
Но преди да стигнат, в тъмнината се чу пълният с болка глас на Назарий:
— Господарю, преместиха я заедно с Урс в Есквилинския затвор... Ние носим друго
тяло, а нея откараха преди полунощ!...
След като се върна в къщи, Петроний беше мрачен като буря, не се и опитваше
дори да утешава Виниций. Разбираше, че не може и да се мечтае да освободят Лигия от
есквилинските подземия. Предполагаше, че вероятно затова е била пренесена от
Тулианум, за да не умре от треската и да не избегне отредената й съдба в амфитеатъра.
Но тъкмо това показваше, че бдяха над нея и я пазеха по-внимателно от другите. Петроний
съжаляваше с цялата си душа и нея, и Виниций, но го ядеше освен това и мисълта, че за
пръв път в живота си не е успял в нещо и за пръв път е бил победен в една борба.
„Изглежда, Фортуна ме напуща — казваше си той, — но боговете се лъжат, ако
смятат, че ще се съглася на такъв живот например като неговия.“
И той погледна Виниций, който също го гледаше с разширени зеници.
— Какво ти е? Тресе ли те? — каза Петроний.
А той му отговори с някакъв страшен, пречупен и бавен глас, подобен на гласа на
болно дете:
— Аз вярвах, че той може да ми я върне.
Над града затихваха последните гръмотевици на бурята.
>>
XV
Тридневните дъждове — рядко явление в Рим през лятото — и градушките, които
падаха въпреки природния закон не само денем и вечер, но даже и среднощ, прекъснаха
зрелищата. Народът се разтревожи. Предричаха неплодородие за гроздето, а когато един
ден по пладне падна гръм на Капитолий и стопи бронзовата статуя на Церера, беше
разпоредено да се принесат жертви в храма на Юпитер Салватор. Жреците на Церера
пуснаха слух, че гневът на боговете се е излял върху града, защото наказанията на
християните са се забавили, затова тълпите започнаха да настояват зрелищата по-скоро
да продължат независимо от времето. Радост обхвана целия Рим, когато най-после бе
оповестено, че зрелищата ще започнат отново.
Времето се оправи. Амфитеатърът постепенно от ранна утрин до късно вечерта се
изпълни с хиляден народ, а и самият цезар пристигна рано с весталките и целия двор.
Зрелището трябваше да започне с борба на самите християни помежду им; за тази цел те
бяха облечени като гладиатори и въоръжени с всички оръжия, които служеха на
професионалните борци в нападателен и отбранителен бой. Но сега дойде
разочарованието. Християните захвърляха на пясъка мрежите, вилите, копията и мечовете
и вместо да се бият, започваха да се прегръщат и да се насърчават, за да издържат
мъките и смъртта. Тогава тълпите бяха обхванати от дълбоко възмущение и
разочарование. Едни обвиняваха християните в страхливост и малодушие, други твърдяха,
че нарочно не искали да се бият, защото мразели народа и искали да го лишат от
радостта, която е свикнал да изпитва, като гледа мъжество. Най-после по заповед на
цезаря пуснаха истински гладиатори, които избиха мигновено коленичилите и беззащитни
християни.
Обаче след прибирането на труповете зрелището вече не представяше борба, а бе
Page 230
заменено с редица митологически картини, замислени от самия цезар. Представен бе
Херкулес, обхванат от пламъци на планината Ета. Виниций изтръпна при мисълта, че за
ролята на Херкулес може би е определен Урс, но стана ясно, че още не беше дошъл ред
на верния слуга на Лигия, защото на кладата изгоря някакъв друг, съвсем непознат нему
християнин. Затова пък в следващата картина Хилон, когото цезарят не пожела да
освободи от представлението, видя познати хора: представена бе смъртта на Дедал*24 и
Икар. В ролята на Дедал се яви Евриций, същият оня старец, който на времето беше
разкрил на Хилон знака на рибата, а в ролята на Икар беше неговият син Кварт. Двамата
бяха издигнати високо с нарочно приготвено съоръжение, а след това изведнъж бяха
съборени от огромната височина долу на арената; младият Кварт падна толкова близо до
подиума на цезаря, че опръска с кръв не само външните украшения, но и покрития с
пурпурна тъкан парапет. Хилон не видя падането, защото беше затворил очи, чу само
глухия удар на тялото, а когато след малко видя кръв току до себе си, едва не припадна
втори път. Картините се сменяха бързо. Срамните мъки на девойките, опозорявани преди
смъртта си от гладиатори, преоблечени като животни, зарадваха тълпите. Народът видя
жриците на Кибела и Церера, видя Данаидите, видя Дирка и Пазифая, най-после видя
малки момиченца, разкъсвани от диви коне. Народът аплодираше разнообразните идеи на
цезаря, който, горд със своите замисли и щастлив от ръкоплясканията, не сваляше сега ни
за минута смарагда от окото си и наблюдаваше белите тела, разкъсвани от желязото, и
конвулсивните гърчове на жертвите. Бяха представени и сцени из историята на града.
След девойките видяха Муций Сцевола, чиято ръка, завързана за триножник с огън,
изпълваше с миризма на изгоряло месо амфитеатъра, но и този мъченик, като истинския
Сцевола, стоеше, без да охне, с вдигнати нагоре очи, шепнейки молитва с почернелите си
устни. След като той бе доубит и извлечен в сполиариума, настъпи обичайната обедна
почивка. Цезарят заедно с весталките и августианите напусна амфитеатъра и отиде в
нарочно издигнатия огромен пурпурен шатър, където беше приготвен за него и за гостите
разкошен прандиум. Повечето от тълпите последваха неговия пример и като се изсипаха
навън, разположиха се в живописни групи около шатъра, за да дадат почивка на
изморените си от дългото седене тела и да изядат храната, разнасяна щедро от роби по
милостта на цезаря. Само най-любопитните, след като станаха от местата си, слязоха на
самата арена и пипайки с пръст лепкавия от кръвта пясък, водеха спорове като познавачи
и запалянковци за това, което вече бяха видели и което още предстоеше. Но скоро
излязоха и те, за да не закъснеят за угощението; останаха само няколко души —
задържаше ги не любопитството, а съчувствието към бъдещите жертви.
[*24 Дедал, който според други предания успял да прелети от Крит до Сицилия, в
римските амфитеатри е загивал по същия начин, както Икар. Вж. и бележката в показалеца
на имената.]
Тези хора бяха се укрили по проходите или на по-ниските места. А през това време
арената беше изравнена и взеха да копаят в нея дупки, една до друга, на редове, през
целия кръг, от край до край, тъй че последният ред беше на петнайсетина крачки от
подиума на цезаря. Отвън се чуваше глъчката на тълпата, викове и ръкопляскания, а тук
се правеха с трескава бързина приготовления за някакви нови мъки. Изведнъж се отвориха
куникулумите и от всички врати, водещи към арената, започнаха да изкарват тълпи
християни, голи и натоварени с кръстове на плещите. Целият амфитеатър загъмжа от тях.
Тичаха старци, приведени под тежестта на дървените стълбове, край тях мъже в разцвета
на годините, жени с разпуснати коси, под които се мъчеха да прикрият голотата си,
невръстни момчета и съвсем малки деца. Повечето от кръстовете, както и жертвите, бяха
окичени с цветя. Цирковата прислуга шибаше нещастниците с бичове, принуждаваше ги да
поставят кръстовете край готовите дупки и сами да застават до тях в редици. По този
начин трябваше да умрат онези, за които през първия ден на зрелищата не стигна
времето, за да станат плячка на кучетата и дивите зверове. Сега ги хващаха чернокожи
роби и като ги поставяха възнак върху кръстовете, приковаваха ръцете им усърдно и
бързо, за да може народът, връщайки се след почивката, да намери всички кръстове вече
изправени. Из целия амфитеатър се разнасяха ударите на чуковете, чието ехо отекваше
по горните редове и стигаше чак до площада около амфитеатъра и до шатъра, където
цезарят гощаваше весталките и приятелите си. Там пиеха вино, шегуваха се с Хилон и
шепнеха странни думи в ушите на Вестините жрици, а на арената кипеше работа,
Page 231
гвоздеите потъваха в ръцете и краката на християните, тракаха лопатите, които засипваха
с пръст дупките с поставените в тях кръстове.
Обаче между жертвите, чийто ред щеше да дойде след малко, беше Крисп.
Лъвовете не бяха имали време да го разкъсат, затова му беше определен кръст, а той,
винаги готов за смъртта, се радваше при мисълта, че иде неговият час. Днес той
изглеждаше по-иначе, тъй като сухото му тяло беше съвсем голо, само на бедрата му
имаше бръшлянови клончета, а на главата му — венец от рози. Но в очите му блестеше
все същата неизтощима енергия и изпод венеца се показваше все същото сурово и
фанатично лице. Не беше се променило и сърцето му, защото както по-рано в куникулума
заплашваше с божия гняв събратята си, покрити с животински кожи, тъй и сега ги
порицаваше, вместо да ги утешава.
— Благодарете на Спасителя — говореше той, — че ви позволява да умрете от
такава смърт, от каквато сам той е умрял. Може би затова част от греховете ви ще бъдат
простени, вие обаче пак трябва да треперите, защото справедливостта изисква възмездие
и наградата не може да бъде еднаква и за злите, и за добрите.
А думите му се съпровождаха от ударите на чуковете, с които приковаваха ръцете
и нозете на жертвите. Все повече кръстове се издигаха на арената, а той, като се
обръщаше към онези, които още стояха, всеки при своя кръст, говореше по-нататък:
— Виждам небето отворено, но виждам отворена и бездната... Сам аз не зная
каква сметка ще дам на господа за живота си, макар че вярвах и ненавиждах злото, и не от
смъртта се боя, а от възкресението, не от мъките, а от съда, защото иде денят на гнева...
Изведнъж от близките редове се обади някакъв глас, спокоен и тържествен:
— Не денят на гнева, а денят на милосърдието, денят на спасението и щастието,
защото казвам ви, че Христос ще ви приюти, зарадва и постави от дясната си страна.
Уповавайте се на него, защото ето небето се разтваря пред вас.
При тези думи всички очи се обърнаха към пейките; дори тези, които вече висяха
на кръстовете, вдигнаха бледи, измъчени лица и загледаха към говорещия.
А той се приближи до преградата, която обкръжаваше арената, и взе да ги
благославя с кръстния знак.
Крисп протегна към него ръка, като че искаше да го укори, но като видя лицето му,
отпусна длан, а след това колената му се огънаха, а устата прошепнаха:
— Апостол Павел!...
За голямо учудване на цирковите служители наколеничиха всички, които още не
бяха приковани, а Павел от Тарс се обърна към Крисп и каза:
— Крисп, не ги заплашвай, защото те още днес ще бъдат с теб в рая. Ти мислиш,
че може да бъдат осъдени? Но кой ще ги осъди? Нима ще стори това бог, който даде за
тях сина своего? Нима ще ги осъди Христос, който умря за тяхното спасение, както те
умират за неговото име? И как може да осъди тези, които обича? Кой ще се оплаква от
това, което бог е избрал? Кой ще каже на тази кръв: „Проклета да бъде“?...
— Учителю, аз ненавиждах злото — отвърна старият свещеник.
— Христос ни е наредил да обичаме хората повече, отколкото да ненавиждаме
злото, защото неговото учение е любов, а не ненавист.
— Сгреших в часа на смъртта — отговори Крисп.
И взе да се удря в гърдите.
Изведнъж тоя, който разпределяше местата на публиката, се приближи към
апостола и запита:
— Кой си ти, който говориш с осъдените?
— Римски гражданин — отвърна спокойно Павел.
След това се обърна към Крисп и каза:
— Уповавай се на бога, защото това е денят на пощадата, и умри в мир, служителю
божи.
Двама негри се приближиха в тоя миг към Крисп, за да го положат на кръста.
Той погледна още веднъж наоколо и извика:
— Братя мои, молете се за мене!
И лицето му изгуби обикновената си суровост; каменните му черти приеха израз на
спокойствие и блаженство. Сам разпери ръце върху рамената на кръста, за да улесни
работата на робите, и като гледаше право в небето, започна да се моли горещо. Изглежда,
Page 232
че нищо не усещаше, защото, когато гвоздеите се забиха в ръцете му, и най-слаба тръпка
не раздвижи тялото му, нито лицето му се сгърчи от болка; молеше се, когато приковаваха
краката му, молеше се, когато изправяха кръста и утъпкваха земята около него. Едва
когато тълпите започнаха със смях и викове да пълнят амфитеатъра, веждите на стареца
малко се свиха, като че ли се сърдеше, че езичниците нарушават тишината на сладката му
смърт.
Вече бяха изправени всички кръстове, така че арената заприлича на гора с
увиснали на дърветата хора. Върху рамената на кръстовете и главите на мъчениците
падаше слънчевата светлина, а на арената се простираха сенки, които се преплитаха в
черна решетка, през която проблясваше жълтият пясък. Това зрелище, най-голямата
наслада за народа, беше гледката на бавната смърт. Но тая гъста гора от кръстове беше
нещо невиждано досега. Арената беше толкова препълнена с тях, че прислугата с усилие
можеше да се промъква. По краищата висяха предимно жени, обаче Крисп, като наставник,
беше изправен почти срещу подиума на цезаря на огромен кръст, обвит отдолу със зелени
вейки. Нито една жертва не беше още издъхнала, но някои от по-рано разпнатите бяха
загубили съзнание. Никой не стенеше и не викаше за милост. Някои висяха с глави
наведени върху рамената или отпуснати на гърдите, сякаш унесени в сън; други като че ли
замислени, а трети гледаха още към небето и движеха тихо устни. В тая страшна гора от
кръстове, в тези разпнати тела, в мълчанието на жертвите имаше нещо зловещо. Народът,
който влизаше в цирка след угощението с крясъци, сит и развеселен, се умълча, като не
знаеше на кое тяло по-напред да спре погледа си и какво да мисли. Голотата на
изопнатите женски тела не възбуждаше вече страстите. Нямаше ги дори обичайните
обзалагания за това, кой по-рано ще издъхне, каквито обикновено се правеха, когато на
арената имаше по-малко наказани. Изглежда, цезарят също скучаеше, защото беше
обърнал глава на друга страна и оправяше огърлицата си с вяло и сънено лице.
Изведнъж висящият насреща Крисп, който до преди малко стоеше със затворени
очи, като че ли загубил съзнание или вече умиращ, отвори очи и се вгледа в цезаря.
Лицето му отново прие неумолим израз, а погледът му запламтя с такъв огън, че
августианите започнаха да шепнат помежду си, като го сочеха с пръст; най-после и сам
цезарят му обърна внимание и бавно вдигна смарагда към окото си.
Настана пълна тишина. Очите на зрителите бяха устремени към Крисп, който се
мъчеше като че ли да откъсне дясната си ръка от кръста.
След малко гърдите му се издуха, ребрата му изпъкнаха и той почна да вика:
— Майкоубиецо! Горко ти!
Августианите, като чуха смъртното оскърбление, отправено към господаря на света
пред многохилядната тълпа, притаиха дъх. Хилон се вцепени. Цезарят трепна и пръстите
му изпуснаха смарагда.
Народът също затаи дъх, а гласът на Крисп се разнасяше все по-мощно из целия
амфитеатър:
— Горко ти, убиецо на своята жена и на своя брат, горко ти, антихристе!
Преизподнята се разтваря пред теб, смъртта протяга към тебе ръцете си и гробът те чака.
Горко ти, жив труп, защото ще умреш в ужас и ще бъдеш осъден навеки!...
И като не можеше да освободи прикованата си о дървото длан, страшно изпънат,
страховит, още жив, но подобен на скелет, непреклонен като съдбата, тресеше бялата си
брада над подиума на Нерон, като разпръскваше с движенията на главата си розовите
листенца от венеца, който му бяха поставили на главата.
— Горко ти, убиецо! Чашата преля, идва и твоят час.
Тук той се напрегна още веднъж; изглеждаше за миг, че ще изтръгне дланта си от
кръста и ще я простре заплашително над цезаря, но изведнъж мършавите му ръце се
изпънаха още повече, тялото се свлече надолу, главата му се отпусна на гърдите и той
умря.
В гората от кръстове по-слабите също почнаха да заспиват вечен сън.
>>
XVI
Господарю — говореше Хилон, — сега морето е като дървено масло, а вълните са
Page 233
като заспали... Да заминем за Ахея. Там те чака славата на Аполон, там те чакат венци,
там хората ще те провъзгласят за бог, а боговете ще те приемат като равен на тях гост, но
тук, господарю...
И млъкна, защото долната му устна затрепера толкова силно, че думите му се
превърнаха в неразбираеми звуци.
— Ще заминем, след като свършат зрелищата — отговори Нерон. — Зная, че и тъй
някои наричат християните innoxia corpora. Ако отпътувам, ще започнат да го повтарят
всички. От какво се боиш ти, изгнила гъбо?
И той смръщи вежди, но загледа изпитателно Хилон, сякаш чакаше от него някакво
обяснение, защото Нерон само се преструваше, че е спокоен. На последното
представление той самият се уплаши от думите на Крисп и като се прибра у дома, не
можеше да заспи от ярост и срам. Изведнъж суеверният Вестин, който слушаше
мълчаливо техния разговор, се огледа и каза с тайнствен глас:
— Послушай тоя старец, господарю: у християните има нещо чудно... Тяхното
божество им дава лека смърт, но може да е и отмъстително.
На това Нерон отговори бързо:
— Зрелищата не ги устройвам аз, а Тигелин.
— Да, аз — отговори Тигелин, който чу отговора на цезаря. — Аз и пет пари не
давам за никакви християнски божества. Вестин, господарю, е надут от предразсъдъци
мехур, а тоя мъжествен грък може да умре от страх пред настръхнала квачка, която брани
пилетата си.
— Добре — каза Нерон, но нареди занапред да отрязват езиците на християните
или да им запушват устата.
— Ще им ги затъкне огънят, о, божествени.
— Горко ми — простена Хилон.
Обаче цезарят, комуто вдъхна надежда дръзката самоувереност на Тигелин, се
разсмя и каза, като сочеше стария грък:
— Гледайте как изглежда потомъкът на Ахил!
Наистина Хилон имаше ужасен вид. Остатъците от коса на главата му бяха
побелели съвсем, върху лицето му беше застинал израз на някаква огромна тревога и
потиснатост. Понякога изглеждаше като замаян и не в пълно съзнание. Често не
отговаряше на въпросите, а понякога пък изпадаше в гняв и ставаше толкова дързък, че
августианите предпочитаха да не го закачат.
В такова състояние беше и сега.
— Правете каквото искате с мене, но на зрелищата повече няма да отида! —
извика той отчаяно, като удряше ръце.
Нерон го изгледа за миг и се обърна към Тигелин:
— Ще имаш грижата в градините този стоик да бъде близо до мене. Искам да видя
какво впечатление ще му направят нашите факли.
Хилон се ужаси от заплахата, която трептеше в гласа на цезаря.
— Господарю — каза той, — нищо няма да видя, защото не виждам нощем.
А цезарят отговори със страшна усмивка:
— Нощта ще бъде светла като ден.
След това се обърна към другите августиани и започна да говори за
надбягванията, които имаше намерение да устрои в края на зрелищата.
Към Хилон се приближи Петроний, побутна го по рамото и му рече:
— Нали ти казах? Няма да издържиш.
Хилон отговори:
— Искам да се напия...
И протегна трепереща ръка към чашата с вино, но не можа да я поднесе до устата
си. Като видя това, Вестин му взе чашата, приседна по-близо и го попита с любопитно и
изплашено лице:
— Фуриите ли те преследват? А?
Старецът го загледа с отворени уста, като че ли не разбираше въпроса, и замига.
А Вестин повтори:
— Фуриите ли те преследват?
— Не — отговори Хилон, — но пред мене се простира нощ.
Page 234
— Как тъй нощ?... Нека боговете се смилят над тебе! Каква нощ?
— Нощ ужасна и необятна, в която нещо се движи и върви към мене. Но аз не зная
какво е и ме е страх.
— Винаги съм смятал, че те са магьосници. Не ти ли се присънва нещо?
— Не, защото не заспивам. Аз не мислех, че ще ги накажат така.
— Съжаляваш ли ги?
— Защо проливате толкова кръв? Чу ли какво говореше онзи от кръста? Горко ни!
— Чух — отговори тихо Вестин. — Но те са подпалвачи.
— Не е вярно!
— И хвърлят отрова във водата.
— Не е вярно!
— И убийци на деца...
— Не е вярно!
— Как така? — попита учудено Вестин. — Ти сам казваше това и ги предаваше в
ръцете на Тигелин!
— Затова ме е обгърнала нощ и смъртта иде насреща ми... Понякога ми се струва,
че вече съм умрял, и вие също.
— Не, умират те, а ние сме живи. Но кажи ми, какво виждат те, когато умират?
— Христос...
— Това техният бог ли е? Могъщ бог ли е той?
Обаче Хилон отговори с друг въпрос:
— Какви факли ще се палят в градината? Ти чу ли какво каза цезарят?
— Чух и зная. Наричат ги сарментиции и семаксии... Ще облекат християните в
смъртни туники, напоени със смола, ще ги завържат на стълбове и ще ги подпалят... Дано
само техният бог да не прати на града някакви бедствия... Семаксиите са страшно
наказание.
— Предпочитам това, защото няма да има кръв — отговори Хилон. — Заповядай
на роба да ми поднесе чашата до устата. Искам да пия, а разливам виното, защото ръката
ми трепери от старост...
В това време другите също разговаряха за християните. Старият Домиций Афер се
подиграваше на християните:
— Те са толкова много, че биха могли да разпалят междуособици, и спомняте ли
си, бояхме се, че ще се защищават! А те умират като овце.
— Нека само се опитат! — каза Тигелин.
При тези думи се обади Петроний:
— Лъжете се! Те се защищават.
— Как?
— С търпение.
— Това е нов начин.
— Сигурно. Нима можете да кажете, че те умират тъй, както умират обикновените
престъпници? Не! Те умират така, като че ли престъпници са тези, които ги обричат на
смърт, тоест ние и целият римски народ.
— Що за празни приказки? — извика Тигелин.
— Hic Abdera!*25 — отговори Петроний.
[*25 Поговорка, която значи: ето най-глупавия измежду глупавите. Вж. и бележката
в показалеца на латинските изрази.]
Обаче другите, поразени от справедливостта на неговата забележка, взеха да се
споглеждат учудено и да повтарят:
— Вярно! Има нещо по-различно и особено в тяхната смърт.
— Казвам ви, че те виждат своето божество — извика отстрани Вестин.
Тогава няколко августиани се обърнаха към Хилон.
— Хей, старче, ти ги познаваш добре: кажи ни какво виждат те.
А гъркът изплю вино върху туниката си и отговори:
— Възкресение!...
И той започна да трепери така, че тези, които седяха близо до него, се разсмяха
високо.
Page 235
>>
XVII
От няколко дни Виниций прекарваше нощите вън от къщи. На Петроний му
минаваше през ум, че той може би има някакъв нов план и действа за освобождаването на
Лигия от Есквилинския затвор, но не искаше да го пита за нищо, за да не попречи на плана
му. Този изискан скептик беше станал донякъде суеверен или, по-точно, от времето, когато
не успя да изтръгне девойката от Мамертинското подземие, престана да вярва в звездата
си.
Той и сега не смяташе, че усилията на Виниций ще завършат с успех.
Есквилинският затвор, образуван от избите на къщите, които бяха съборени за
преграждане на пожара, не беше наистина толкова страшен като стария Тулианум или
Капитолий, но затова пък беше стократно по-добре пазен. Петроний разбираше отлично,
че Лигия е пренесена там само за да не избегне амфитеатъра, и той се досещаше, че ще я
пазят най-зорко.
— Очевидно — казваше си той — цезарят и Тигелин я определят за някакво
особено зрелище, по-страшно от всички други, и Виниций по-скоро сам ще загине, но не ще
успее да я измъкне оттам.
Но и Виниций също беше загубил надежда, че ще успее да я освободи. Сега
можеше да стори това само Христос. Младият трибун вече търсеше начин само да може
да я вижда в затвора.
От известно време той мислеше все за младия Назарий, който все пак беше
проникнал в Мамертинския затвор като наемник за изнасяне на трупове, затова реши и той
да опита този начин.
Подкупеният с огромна сума надзирател на Вонещите ями го прие най-после в
числото на своите хора, които изпращаше всяка нощ по затворите за трупове. Опасността
някой да познае Виниций беше наистина малка. От нея го пазеха нощта, робското облекло
и лошото осветление в затворите. Кому впрочем би могло да мине през ума, че един
патриций, син и внук на консули, може да се озове сред гробарските работници, изложени
на миазмите на затворите и Вонещите ями, и би се заловил за работа, която други
вършеха по принуда само поради робското си положение или крайна мизерия.
Той обаче, когато дойде жадуваната вечер, с радост препаса бедрата си и обви
главата си в дрипи, напоени с терпентин, и с разтуптяно сърце се отправи със своята група
към Есквилин.
Преторианската стража не им попречи, защото всички бяха снабдени с тесери,
които центурионът проверяваше на светлината на фенер. След малко голямата желязна
врата се отвори пред тях и те влязоха.
Виниций видя пред себе си обширна сводеста изба, от която се минаваше в други.
Мъждукащи светилници осветяваха вътрешността на препълнените с хора помещения.
Някои лежаха край стените, унесени в сън или може би умрели. Други бяха заобиколили в
средата на помещението голям съд с вода, от който пиеха, изгаряни от треска, други
седяха на земята, подпрели лакти на коленете си и обхванали главите си с длани, тук-там
деца спяха, сгушени до майките си. Наоколо се чуваха ту стонове и шумно ускорено
дишане на болните, ту плач, ту шепот на молитви, ту тихичко пеене, ту ругатни на
пазачите. В подземието се носеше миризма на трупове и бяха наблъскани много хора. В
дъното на мрачните помещения се тълпяха тъмни сенки, а по-наблизо, под блещукащите
светлинки, се виждаха бледи, изплашени, изпити и гладни лица, с изгаснали или горящи от
треската очи, с посинели устни, със струйки пот по челата и слепнали коси. В ъглите
високо бълнуваха болни; едни молеха за вода, а други да бъдат заведени на смърт. И все
пак този затвор беше по-малко страшен от стария Тулианум. Като видя тази картина,
Виниций почувства, че краката му се подкосяват и че нещо го задушава. При мисълта, че
Лигия се намира в тази нищета и неволя, косите му настръхнаха, а в гърдите му замря вик
на отчаяние. Амфитеатърът, зъбите на дивите зверове, кръстовете — всичко това беше
по-добро от тези страшни подземия, изпълнени с миризма на трупове, в които умолителни
човешки гласове повтаряха от всички ъгли:
— Водете ни на смърт!
Виниций заби нокти в дланите си, защото почувства, че отмалява, че губи
Page 236
съзнание. Всичко, през което беше преминал досега, цялата му любов и мъка се
превърнаха в едно желание за смърт.
Изведнъж край него се раздаде гласът на надзирателя на Вонещите ями:
— А колко трупа имате днес?
— Около една дузина — отговори тъмничарят, — но до сутринта ще станат повече,
защото край стените някои вече свършват.
И взе да се оплаква от жените, че крият умрелите деца, за да бъдат по-дълго при
тях, и гледат колкото може по-дълго да не дават да бъдат отнесени във Вонещите ями.
Труповете откривали едва по-късно по миризмата, а от това въздухът, и без това
непоносим, се разваля още повече. „Бих предпочел — казваше той — да съм роб в селски
ергастули, отколкото да пазя тези гниещи приживе псета.“ Надзирателят го успокояваше,
че и неговата служба не е по-лека. През това време Виниций се върна към
действителността и почна да оглежда подземието, търсейки напразно с поглед Лигия, като
си мислеше, че може и изобщо да не я види, докато е жива. Подземията бяха около
петнайсет, свързани помежду си с новоизкопани проходи, а гробарската бригада влизаше
само там, откъдето трябваше да се вдигат тела на умрели, затова го обхвана страх, че
това, което му струваше толкова усилия, може да не му помогне.
За щастие неговият началник му дойде на помощ.
— Телата трябва веднага да се изнасят — каза той, — защото заразата се
разпространява най-много чрез труповете. Иначе ще измрете и вие, и затворниците.
— Ние сме десет души за всичките подземия — отговори тъмничарят, — а нали
трябва и да спим.
— Аз ще ти оставя четирима мои хора, които през нощта ще обикалят подземията и
ще гледат дали не е умрял някой.
— Утре ще черпя, ако направиш това. Нека да носят всеки труп на проверка,
защото дойде заповед да се прерязват гърлата на умрелите, а след това веднага да ги
отнасят в ямите.
— Добре, ще черпиш! — отговори надзирателят. След това той определи четирима
души, между които и Виниций, а с останалите се залови да слага труповете на носилките.
Виниций си отдъхна. Беше сигурен поне в това, че сега ще намери Лигия.
Най-напред започна да преглежда старателно първото подземие. Надникна във
всички тъмни кътчета, където не достигаше светлина, огледа заспалите край стените,
покрити с късове платно, прегледа най-тежко болните, които бяха събрани в един отделен
кът. Но никъде не можа да намери Лигия. Той търсеше и във второто, и третото подземие,
но също напразно.
Стана късно, телата бяха изнесени. Тъмничарите легнаха в коридорите между
подземията и заспаха, децата, уморени от плач, замлъкнаха, в подземията се чуваше само
дишането на изтощените гърди и тук-там молитвен шепот.
Виниций влезе със светилник в четвъртото поред подземие, значително по-малко,
и като вдигна лампата нагоре, взе да оглежда наоколо.
И изведнъж трепна, защото му се стори, че край преградения с решетка отвор в
стената вижда грамадната фигура на Урс.
И като духна в мир лампата, приближи се към него и попита.
— Урс, ти ли си?
Великанът обърна глава.
— Кой си ти?
— Не ме ли познаваш? — запита младият човек.
— Ти изгаси светилника, как мога да те позная?
Обаче Виниций съгледа в тоя миг Лигия, легнала върху едно наметало край
стената, и без да каже нищо повече, коленичи при нея.
Урс го позна и рече:
— Слава на Христа, но не я буди, господарю.
Застанал на колене, Виниций се вглеждаше в нея през сълзи. Въпреки тъмнината
той можа да различи лицето й, което му се стори бледо като алабастър, и изтънелите й
ръце. И като я видя, обхвана го любов, подобна на разкъсваща болка, която разтърсваше
душата му до дъно и в същото време бе пропита с жалост, почит и обожание, и той падна
ничком, притисна към устните си края на наметалото, върху което лежеше това по-скъпо от
Page 237
всичко друго за него същество.
Дълго време Урс го гледаше мълчаливо, но най-после го дръпна за туниката.
— Господарю — попита той, — как влезе тук и да я спасиш ли си дошъл?
Виниций се изправи и миг още се бореше с вълнението.
— Посочи ми начин! — каза той.
— Мислех, че ти ще го намериш, господарю. На мен само един начин ми идваше
наум.
Тук той обърна очи към прозореца с решетката, но след това каза, сякаш сам на
себе си отговаряше:
— Да! Но там има войници...
— Цял отряд преторианци — отговори Виниций.
— Няма да се промъкнем!
— Не!
Либиецът потри чело с ръка и повторно попита:
— Ти как влезе тук?
— Имам гесер от надзирателя на Вонещите ями...
И млъкна, като че ли някаква неочаквана мисъл проблесна в главата му.
— Кълна се в мъките на Христа! — заговори той бързо. — Аз ще остана тук, а тя
нека вземе моята гесера, да увие главата си с дрипите, да се закрие с наметалото и да
излезе. Между робите гробари има няколко малолетни момчета, така че преторианците
няма да се досетят, а веднъж стигне ли до дома на Петроний, той ще я спаси!
Обаче либиецът наведе глава и отвърна:
— Тя не би се съгласила, защото те обича, а освен това е болна и няма сила да се
изправи.
След малко добави:
— Ако ти, господарю, и благородният Петроний не сте успели да я измъкнете от
затвора, кой тогава би могъл да я спаси?
— Единствено Христос!...
След това замълчаха и двамата. Либиецът мислеше с простия си ум: „Та той би
могъл всички да спаси, но щом не го прави, вижда се, че е дошъл часът на мъките и
смъртта.“ И за себе си беше готов да умре, но му беше жал до дъното на душата за това
дете, което беше израсло на неговите ръце и което той обичаше повече от живота си.
Виниций пак коленичи при Лигия. Лъчите на месеца проникнаха в подземието през
решетките на прозореца и го осветиха по-добре от единствената лампа, която блещукаше
още над вратата.
Внезапно Лигия отвори очи и като сложи пламнали ръце върху ръцете на Виниций,
каза:
— Виждам те — и знаех, че ще дойдеш.
А той хвана ръцете й и взе да ги притиска към челото и към сърцето си, след това я
привдигна малко и я облегна на гърдите си.
— Дойдох, скъпа — каза й той. — Нека Христос те пази и те спаси, о възлюбена
Лигия.
И повече не можеше да говори, защото сърцето му застена в гърдите от болка и
обич, а той не искаше да издаде пред нея страданието си.
— Аз съм болна, Марк — отговори Лигия, — и ще умра или на арената, или тук в
затвора... Но аз се молих да те видя преди смъртта и ти дойде: Христос ме е чул!
Той още не можеше да проговори и само я притискаше до гърдите си, а тя
продължаваше:
— Виждала съм те от прозореца на Тулианум — и знаех, че искаш да дойдеш. А
сега Спасителя ми даде един миг съзнание, за да можем да се простим. Аз вече отивам
при него, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам.
Виниций надви себе си, задуши болката си и заговори, като се стараеше гласът му
да е спокоен:
— Не, скъпа! Ти няма да умреш. Апостолът ми поръча да вярвам и обеща да се
моли за тебе, а той е познавал Христа, Христос го е обичал и нищо няма да му откаже...
Ако трябваше да умреш, Петър не би ми казал да се уповавам на Христа, а той ми каза:
„Уповавай се!“ Не, Лигия! Христос ще се смили над мене... Той не иска твоята смърт, той
Page 238
няма да я допусне... Кълна ти се в името на Спасителя, че Петър се моли за тебе!
Настана тишина. Единственият светилник, окачен над вратата, беше изгаснал, но
лунна светлина влизаше през решетката. В противоположния край на избата проплака
дете и утихна. Само отвън се чуваха гласове на преторианци, които, след като им
свършеше смяната, играеха край стената на script duodecimo.
— О, Марк — отговори Лигия, — сам Христос е молил отца си: „Отвърни от мене
горчивата чаша“, и все пак я е изпил. Христос е умрял на кръста сам, а сега гинат за него
хиляди, защо тогава мене единствена да запази? Коя съм аз, Марк? Чувала съм Петър да
казва, че и той ще умре в мъки, а какво съм аз в сравнение с него? Когато дойдоха у нас
преторианците, страхувах се от смъртта и мъките, но сега вече не се страхувам. Гледай
какъв е страшен затворът, а аз отивам на небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е
Спасителя, благ и милосърден. И няма смърт. Ти ме обичаш и помисли, колко щастлива
ще бъда. О, скъпи Марк, помисли, че ти ще дойдеш там при мене!
Тя замълча, за да събере дъх в болните си гърди, а след това поднесе ръката му
към устните си.
— Марк?
— Какво, скъпа?
— Не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мене. Малко живях, но бог
ми даде твоята душа. Затова искам да кажа на Христа, че макар да съм умряла и макар ти
да си гледал моята смърт, и макар да си останал да скърбиш, все пак не си богохулствал
срещу него и го обичаш винаги. А нали ти ще го обичаш и ще понесеш с търпение смъртта
ми?... Защото тогава той ще ни съедини, а аз те обичам и искам да бъда твоя...
Тук тя отново се задуши и с едва чут глас завърши:
— Обещай ми това, Марк!...
Виниций я прегърна с треперещи ръце и отговори:
— Кълна се в святата ти глава — обещавам!...
Тогава под тъжната светлина на месеца лицето й засия. Още веднъж тя вдигна
ръката му до своите устни и зашепна:
— Аз съм твоя жена!...
Зад стената преторианците, които играеха на script duodecimo се скараха и
вдигнаха шум, но Виниций и Лигия бяха забравили за затвора, за стражите, за цялата
земя, и двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят.
>>
XVIII
В продължение на три дена или по-скоро на три нощи нищо не смущаваше
спокойствието им. Когато свършваха обикновените задължения в затвора — да се отделят
умрелите от живите и тежко болните от по-здравите — и когато тъмничарите си лягаха да
спят в коридорите, Виниций влизаше в подземието, където беше Лигия, и оставаше там,
докато през решетката на прозореца просветнеше зората. Лигия облягаше глава на
гърдите му и разговаряха тихо за любовта и за смъртта. Двамата неусетно в мислите и
разговорите, а дори в желанията и надеждите си се отдалечаваха все повече от живота и
губеха представа за него. Двамата бяха като хора, които са отплували с кораб от сушата и
не виждайки вече брега, потъват бавно в безкрайността. Двамата се превръщаха
постепенно в печални духове, предани един на друг и на Христос и готови да отлетят.
Понякога само в сърцето на Виниций като вихър се втурваше болка, понякога блясваше
като светкавица надежда, породена от любовта и вярата в милосърдието на разпнатия бог,
но с всеки изминал ден и той все повече се откъсваше от земята и се предаваше на
смъртта. Сутрин, като излизаше от затвора, гледаше вече на света, на града, на познатите,
на живота като през сън. Всичко му се струваше чуждо, далечно, празно и нищожно.
Престана да го плаши даже ужасът на мъките, защото имаше чувството, че те са нещо,
което може да се преживее в някакъв унес с очи, устремени към нещо друго. На двамата
им се струваше, че вече започва да ги обгръща вечността. Разговаряха за любовта, за
това, как ще се обичат и ще живеят заедно, но в отвъдния свят, и ако понякога мислите им
се връщаха към земните неща, те бяха като мислите на хора, които се готвят за далечен
път и разговарят какво им е нужно за из път. И най-после ги обкръжаваше такава тишина,
Page 239
каквато обкръжава два стълба, поставени в някаква пустош и забравени. За тях вече беше
важно само едно — да не ги раздели Христос; а тъй като всеки миг у тях се засилваше
увереността, че няма да ги раздели, те го обикнаха още повече като брънка, която щеше
да ги съедини за безкрайно щастие и безкрайно спокойствие. Още тук, на земята, те вече
се отърсваха от земния прах. Душите им станаха чисти като сълза. Под заплахата на
смъртта, сред мизерията и страданията, в тъмничната бърлога започваше за тях небето,
защото тя хващаше Виниций за ръка и го водеше, сякаш беше вече избавена и свята, към
вечния извор на живота.
А Петроний се учудваше, като виждаше лицето на Виниций все по-спокойно и
озарено от някаква странна светлина, каквато по-рано не беше виждал. Понякога даже в
мисълта му се раждаха предположения, че Виниций е намерил някакъв път за спасение и
му беше обидно, че той не му доверява своите надежди.
Най-после Петроний не издържа и му каза:
— Сега ти изглеждаш по-друг, но не пази тайна от мене, защото искам и мога да
помогна: нагласил ли си нещо?
— Нагласил съм — отговори Виниций, — но ти не можеш да ми помогнеш. Защото
след нейната смърт аз ще призная, че съм християнин, и ще отида след нея.
— Значи, нямаш надежда?
— Разбира се, че имам. Христос ще ми я даде и никога вече няма да се разделя с
нея.
Петроний взе да се разхожда из атриума разочарован и раздразнен, а после каза:
— За това не е нужен вашият Христос, защото същата услуга може да ти направи и
нашият Танат.
А Виниций се усмихна тъжно и рече:
— Не, скъпи, но ти не искаш да разбереш това.
— Не искам и не мога — отговори Петроний. — Сега не е време за спорове, но
помниш ли какво казваше ти, когато не успяхме да я измъкнем от Тулианум? Аз бях
загубил всякаква надежда, а ти каза, като се прибрахме в къщи: „Аз пък вярвам, че Христос
може да ми я върне.“ Нека сега ти я върне. Ако аз хвърля скъпоценна чаша в морето, не е
в състояние да ми я върне никой от нашите богове, но ако и вашият не е по-добър, не зная
защо би трябвало да го почитам повече от предишните.
— Той пак ще ми я даде — отвърна Виниций.
Петроний вдигна рамене.
— Знаеш ли — попита той, — че утре градините на цезаря ще бъдат осветявани от
християните?
— Утре? — повтори Виниций.
И при близката опасност, която му носеше страшната действителност, сърцето му
все пак трепна от болка и ужас. Помисли си, че това е може би последната нощ, която би
могъл да прекара с Лигия, и като се раздели с Петроний, побърза при надзирателя на
путикулите за своята тесера.
Тук обаче го чакаше разочарование, защото надзирателят отказа да му даде
тесерата.
— Извинявай, господарю — рече той, — направих за тебе каквото можех, но не
мога да излагам живота си. Тази нощ ще изкарат християните в градините на цезаря. В
затвора ще бъде пълно с войници и чиновници. Ако те познае някой, ще загина и аз, и
децата ми.
Виниций разбра, че би било напразно да настоява. Проблесна му обаче надеждата,
че войниците, които го бяха виждали преди това, може би ще го пуснат и без тесера.
Затова на мръкване той се преоблече както обикновено в кълчищена туника, овърза
главата си с парцали и тръгна към вратите на затвора.
Този път обаче проверяваха тесерите още по-внимателно, а отгоре на това
центурионът Сцевин, строг и предан с цялата си душа воин на цезаря, позна Виниций.
Сигурно в неговите обковани с желязо гърди тлееха още някакви искри на
съжаление към човешкото нещастие, защото, вместо да удари копието о щита си в знак на
тревога, отведе Виниций настрана и му каза:
— Господарю, върви си. Познах те, но ще мълча. Не искам да те погубвам. Да те
пусна, не мога, връщай се и нека боговете ти пратят успокоение.
Page 240
— Да ме пуснеш, не можеш — каза Виниций, — но позволи ми да остана тук и да
видя тези, които ще бъдат изведени.
— Получената от мене заповед не забранява това — отговори Сцевин.
Виниций застана пред вратите и зачака, докато почнат да извеждат обречените.
Най-после около полунощ тъмничните врати се разтвориха широко и се появиха цели
върволици затворници: мъже, жени и деца, заобиколени от въоръжени отряди
преторианци. Нощта беше много ясна — а имаше и пълнолуние, — така че можеха да се
различат не само фигурите, но и лицата на нещастниците. Вървяха двама по двама в
дълго, мрачно шествие и всред тишина, прекъсвана само от звъна на войнишките оръжия.
Бяха толкова много, че на Виниций му се струваше, че всички подземия ще останат
празни.
В края на върволицата Виниций забеляза ясно лекаря Главк, но между жертвите не
беше нито Лигия, нито Урс.
>>
XIX
Още не беше се стъмнило, когато първите вълни от народ нахлуха в градините на
цезаря. Тълпите, облечени празнично, накичени с венци, радостно и с песни, а част от тях
и пияни, отиваха да гледат ново, величествено зрелище. Крясъците „Семаксии!
Сарментиции!“ се носеха по виа Текта, по моста на Емилий и отвъд Тибър, по Триумалния
път, около Нероновия цирк и далеч чак до Ватиканския хълм. В Рим и по-рано бяха
виждали запалени на стълбове хора, но никога досега не беше виждано такова множество
наказани. Цезарят и Тигелин искаха, да свършат с християните, а заедно с това и да
избягнат заразата, която все повече се разпространяваше от затворите из града, и бяха
заповядали да се изпразнят всички подземия, в тях оставаха едва няколко десетки души,
определени за края на зрелищата. Затова тълпите онемяха от учудване, когато влязоха
през вратите на градините. Всички главни и странични алеи, минаващи сред гъсти
дървета, край поляни, храсталаци, езера, рекички и лехи, осеяни с цветя, бяха препълнени
от забити в земята насмолени стълбове, към които бяха привързани християните. От по-
високите места, където дърветата не засланяха гледката, можеха да се видят цели редици
стълбове и тела, украсени с цветя, с миртови листа и бръшлянови клончета, навсякъде, по
възвишенията и по-ниско — толкова много и толкова надалеч, че докато по-близките
изглеждаха като корабни мачти, най-отдалечените се виждаха като забити в земята пъстри
тирси или копия. Тяхната многобройност надмина очакванията на самата тълпа. Можеше
да се помисли, че цял един народ беше овързан за стълбовете за удоволствие на Рим и на
цезаря. Купища зрители се спираха пред отделни стълбове, заинтересовани от фигурите,
възрастта или пола на жертвите. Разглеждаха лицата им, венците, гирляндите от бръшлян
и вървяха по-нататък и по-нататък, като си задавиха пълни с учудване въпроси — нима е
възможно да има толкова много виновни или как са могли да подпалят Рим едва
проходили деца? И учудването малко по малко преминаваше в тревога.
В това време падна здрач и на небето заблестяха първите звезди. Тогава до всеки
наказан застана роб с горяща факла в ръка, а когато се разнесе звук на тръби в различни
части на градината, знак, че зрелището започва, всички приближиха пламъка към основата
на стълба.
Скритата под цветята и залята със смола слама веднага бе обхваната от светъл
пламък, който се усилваше всеки миг, разкъсваше обвивката от бръшлян, издигаше се
нагоре и обхващаше нозете на жертвите. Народът млъкна, градините се изпълниха с един
огромен стон и викове от болка. Някои жертви, вдигнали глави към звездното небе, запяха
в чест на Христос. Народът слушаше. Но и най-твърдите сърца се изпълниха с ужас,
когато от по-малките стълбове се разнесоха сърцераздирателни детски писъци: „Мамо!
Мамо!“ Тръпки полазиха дори и пияните зрители, като видяха тези главици и невинни
личица, изкривени от болка или губещи съзнание в дима, който започна да задушава
жертвите. А пламъкът вървеше нагоре и изгаряше все нови и нови венци от рози и
бръшлян. Светнаха от пламъците главните и страничните алеи, светнаха дъбравите,
храсталаците и поляните, и цветните лехи, заблестя водата в рекичките и езерата,
трептящите листа на дърветата изглеждаха розови и стана светло като ден. Когато
Page 241
миризмата на горящи тела изпълни градините, роби започнаха да сипват в нарочно
приготвени кадилници между стълбовете смирна и алое. Сред тълпата се разнесоха тук и
там викове и не се знаеше дали това бяха викове на състрадание или на упоение и радост,
засилваха се всеки миг с усилването на огъня, който обхващаше стълбовете, изкачваше се
към гърдите на жертвите, свиваше с изгарящия си дъх косите на главите им, закриваше
почернелите им лица и най-после избиваше още по-високо, сякаш с знак на победа и
триумф на онази сила, която беше заповядала да го разпалят.
Още в началото на зрелището сред народа се появи цезарят на великолепна
циркова квадрига, запрегната с четири бели коня. Беше облечен като водач на колесница,
с цвета на партията на зелените, към която принадлежеше и той, и дворът му. След него
се движеха други колесници, пълни с дворяни с блестящи облекла, сенатори, жреци и голи
вакханки с венци на главите и съдове вино в ръце, някои бяха пияни и надаваха диви
крясъци. Край тях музиканти, преоблечени като фавни и сатири, свиреха на цитри,
форминги, пищялки и рогове. На други колесници минаваха римски матрони и девойки,
също пияни и полуголи. Край квадригите бързоходци размахваха тирси, украсени с ленти;
други удряха барабанчета, трети хвърляха цветя. Цялото това бляскаво шествие се
движеше бавно с викове „Evoe!“ по най-широката алея сред дима и човешките факли.
Цезарят беше взел при себе си Тигелин и Хилон, със страхливостта на когото искаше да се
забавлява, и сам управляваше конете. Движейки се бавно, той хвърляше погледи към
горящите тела, а в същото време се вслушваше и във виковете на народа. Изправен на
високата златна квадрига, заобиколен от човешката вълна, която му се кланяше до земята,
сред блясъците на огньовете, със златен венец на цирков победител, главата му се
издигаше над дворяните, над тълпите и той приличаше на великан. Отвратителните му
ръце протегнати, за да държат поводите, сякаш благославяха народа. На лицето и в
присвитите му очи имаше усмивка, той сияеше над хората като слънце или като божество,
страшно, но величествено и могъщо.
Понякога се спираше, за да се вгледа по-внимателно било в някоя девойка, чиято
утроба почваше да цвърчи в пламъците, било в изкривено от конвулсия детско лице, и пак
отминаваше нататък, водейки след себе си обезумялата и необуздана процесия. Понякога
се кланяше на народа или пък се извиваше назад, като опъваше златните поводи, и
разговаряше с Тигелин. Най-после, като стигна до големия фонтан, там, където се
пресичаха двете големи алеи, слезе от квадригата и като даде знак на придружителите си,
смеси се с тълпата.
Приветстваха го с крясъци и ръкопляскания. Вакханки, нимфи, сенатори,
августиани, жреци, фавни, сатири и войници го заобиколиха веднага в голям, буйно
разлудуван кръг, а той, с Тигелин от едната си страна и Хилон от другата, обикаляше
фонтана, около който горяха няколко десетки факли, като се спираше пред всяка и
правеше бележки за жертвите или се подиграваше на стария грък, по лицето на когото се
беше изписало бездънно отчаяние.
Най-после застанаха пред един висок стълб, украсен с мирти и обвит с повет.
Червените езици на огъня достигаха до коленете на жертвата, но лицето й не можеше да
се разпознае веднага, понеже го закриваше димът от суровите клончета. След малко
обаче лекият нощен вятър отвя дима и откри главата на старец, с бяла спускаща се върху
гърдите брада.
Като го видя, Хилон се сви внезапно на кълбо като ранено влечуго, а от устата му
излезе вик, подобен повече на грак, отколкото на човешки глас:
— Главк! Главк!...
Наистина от горящия стълб го гледаше лекарят Главк.
Беше още жив. Страдалческото му лице беше наведено надолу, сякаш искаше за
последен път да види своя палач, който го беше предал, лишил от жена и деца, беше му
изпратил убиец, а след като Главк му беше простил всичко, още веднъж го бе предал в
ръцете на палачите. Никога човек не беше причинил на друг човек по-страшни и по-
кървави неправди. И ето жертвата сега гореше на насмоления стълб, а палачът стоеше в
нозете й. Главк не откъсваше очи от лицето на гърка. В някои мигове ги засланяше димът,
но когато подухваше вятърът, Хилон виждаше отново тези вперени в него зеници. Той се
изправи и искаше да бяга, но не можеше. Изведнъж му се стори, че краката му са от олово
и някаква невидима ръка го задържа със свръхчовешка сила пред този стълб. И се
Page 242
вкамени. Чувстваше само, че нещо прелива в него, нещо се разкъсва, че няма да издържи
повече мъчения и кръв, че иде краят на живота му и че всичко наоколо изчезва: и цезарят,
и придворните, и тълпите; обкръжава го само някаква бездънна, страшна и черна пустиня,
а в нея се виждат само тези мъченически очи, които го призовават на съд. А Главк,
навеждайки все по-ниско главата си, го гледаше непрекъснато. Присъстващите наоколо
отгатваха, че между тези хора става нещо, смехът замря на устните им, защото в лицето
на Хилон имаше нещо страшно: то беше изкривено от такава тревога и такова страдание,
сякаш огнените езици изгаряха неговото собствено тяло. Изведнъж той се олюля, вдигна
ръце и извика с ужасен, сърцераздирателен глас:
— Главк! В името на Христа, прости ми!
Наоколо стана тихо. Тръпки полазиха присъстващите и всички очи неволно се
насочиха нагоре.
А главата на мъченика се помръдна леко и от върха на стълба се чу глас, подобен
на стон:
— Прощавам!...
Хилон падна по очи и взе да вие като диво животно, а след миг, като загреба с
двете си шепи пръст, посипа я върху главата си. В това време пламъците избиха нагоре,
обвиха гърдите и лицето на Главк, разплетоха миртовата корона на главата му и
обхванаха лентите на върха на стълба, който засия цял със силна, ярка светлина.
Но след малко Хилон се изправи със страшно изменено лице, на августианите се
стори, че виждат друг човек. Очите му горяха с необикновен блясък, от сбръчканото чело
бликаше възторг, безпомощният преди малко грък сега приличаше на някакъв жрец, който,
осенен от божеството, иска да разкрие непознати истини.
— Какво става с него? Полудя ли? — обадиха се няколко гласа.
А той се обърна към тълпите, протегна нагоре дясната си ръка и взе да вика или
по-скоро да крещи тъй силно, че да чуят гласа му не само августианите, но и тълпата:
— Римски народе! Кълна се в собствената си смърт, че гинат невинни хора, а
подпалвачът е този!...
И показа с пръст Нерон.
Последва кратка тишина. Придворните се вцепениха. Хилон стоеше все тъй с
протегната, трепереща ръка и със сочещ цезаря пръст. Изведнъж настана суматоха.
Народът, като вълна, тласната от ненадеен вихър, се спусна към стареца, за да го види по-
добре. Тук-там се чуха викове: „Дръжте!“, а другаде: „Горко ни!“ В тълпата се разнесоха
свирене и крясъци: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“ С всеки изминат миг безредието
растеше. Вакханките се разкрещяха до небето и почнаха да се крият в колесниците.
Изведнъж няколко прегорели стълба се събориха на земята, като разпиляха наоколо
огнени искри и увеличиха суматохата. Сляпата, гъста вълна струпан народ грабна Хилон и
го отнесе навътре в градината.
Стълбовете навсякъде започнаха да прегарят и да се събарят напреко по алеите,
като ги изпълваха с дим, искри, миризма на горящо дърво и на горяща човешка тлъстина.
Изгасваха по-далечни и по-близки светлини. В градините стана тъмно. Тълпите,
обезпокоени, мрачни и изплашени, се устремиха към вратите. Вестта за това, което беше
станало, минаваше от уста на уста, изопачавана и преувеличавана. Едни разказваха, че
цезарят припаднал, втори — че сам признал, че е заповядал да запалят Рим, трети — че
се разболял тежко, други пък — че бил откаран мъртъв в колесницата си. Тук-там се
чуваха гласове на съчувствие към християните: „Те не били подпалили Рим, защо тогава
толкова кръв, мъки и несправедливост? Нима боговете няма да отмъстят за невинните и с
каква пиакула ще успеят отново да ги умилостивят? Думите «innoxia corpora» се повтаряха
все по-често. Жените съжаляваха гласно многобройните деца, които бяха хвърлени на
дивите зверове, приковани на кръстове или изгорени в тези проклети градини! И най-после
съжаленията се превърнаха в проклятия срещу цезаря и Тигелин. Имаше обаче и такива,
които се спираха внезапно и питаха себе си или другите: «Какво е това божество, което
дава такава сила срещу мъките и смъртта?» И се връщаха по домовете си замислени...“
Хилон продължаваше да се лута из градините, като не знаеше накъде върви и къде
да иде. Сега той се почувства отново безсилен, безпомощен и болен старец. На някои
места се препъваше о недогорели тела, настъпваше главни, от които след него бухваха
рояци искри, на друго място сядаше, гледайки наоколо с невиждащ поглед. Градините вече
Page 243
съвсем потъмняха; между дърветата се движеше само бледата луна, която осветяваше
със слаба светлина алеите, почернелите, паднали напреко стълбове, и превърнатите в
безформени късове недогорели тела. На стария грък му се стори, че в луната вижда
лицето на Главк и че неговите очи все още го гледат. И той се криеше от светлината. Най-
после излезе от сянката и несъзнателно, като че ли тласкан от някаква незнайна сила,
тръгна към фонтана, където бе издъхнал Главк.
Неочаквано някаква ръка докосна рамото му.
Старецът се обърна и като видя пред себе си непознат човек, извика уплашен:
— Кой е тук? Кой си ти?
— Апостол Павел от Тарс.
— Аз съм прокълнат!... Какво искаш?
А апостолът отвърна:
— Искам да те спася.
Хилон се облегна на едно дърво.
Краката му се подкосяваха и ръцете му бяха увиснали край тялото.
— За мене няма спасение! — рече той глухо.
— Нали си чувал, че бог е простил на разбойника, който се разкая на кръста? —
запита Павел.
— Нали знаеш какво съм извършил аз?
— Видях болката ти и те чух, че свидетелстваше за истината.
— О, наставнико!...
— И щом Христовият слуга ти прости в часа на мъките и смъртта си, как може
Христос да не ти прости?
А Хилон хвана главата си с ръце като обезумял.
— Прошка? За мене прошка?
— Нашият бог е бог на милосърдието — отговори апостолът.
— За мене? — повтори Хилон.
И застена като човек, комуто не достигат сили да овладее болката и мъката си. А
Павел каза:
— Облегни се на мене и тръгни с мене.
И той го хвана и тръгна с него натам, където се пресичаха алеите; водеше се по
гласа на фонтана, който сякаш плачеше в нощната тишина над телата на мъчениците.
— Нашият бог е бог на милосърдието — повтори апостолът. — Ако застанеш край
морето и хвърляш в него камъни, нима можеш да изпълниш с тях морската глъбина? А аз
ти казвам, че милосърдието на Христа е като морето и че човешките грехове и
престъпления ще потънат в него като камъни в бездната. И казвам ти, че то е като небето,
което покрива планините, сушата и моретата, защото е навсякъде и няма граница, ни край.
Ти страдаше пред стълба на Главк и Христос видя твоето страдание. Ти каза, без да
мислиш какво може да те постигне утре: „Това е подпалвачът!“, а Христос запомни думите
ти. Защото отмина твоята злоба и лъжа, а в сърцето ти остана само безкрайно
съжаление... Върви с мене и слушай какво ти говоря. Ето, аз също ненавиждах Христа и
преследвах неговите избраници. Аз също не го исках и не вярвах в него, докато той не ми
се яви и не ме повика. И оттогава той е моята обич. А сега той се яви и на тебе чрез
угризението, тревогата и болката, за да те призове при себе си. Ти си го ненавиждал, а той
те е обичал. Ти си предавал на мъки неговите последователи, а той иска да ти прости и да
те спаси.
Гърдите на нещастника се разтърсиха от силно хълцане, което раздираше душата
му до дъно, а думите на Павел все повече го завладяваха и той го водеше, както войник
води пленник.
И след малко пак започна да говори:
— Тръгни след мене и аз ще те отведа при него. Поради каква друга причина бих
дошъл при тебе? Но ето, той ми е заповядал да прибирам човешките души в името на
любовта и аз изпълнявам службата си. Ти мислиш, че си прокълнат, а аз ти казвам:
повярвай в него и те чака спасение. Ти мислиш, че си възненавиден, а аз ти повтарям, че
той те обича. Погледни мене! Когато нямах него, нищо нямах освен злобата, която
живееше в сърцето ми, а сега неговата обич ми стига за баща и за майка, за богатство и за
власт. Само при него е убежището, само той ще разбере твоята мъка, ще се взре в твоята
Page 244
нищета, ще те освободи от тревогата и ще те издигне до себе си.
Говорейки тъй, той го доведе до фонтана, чиято сребърна струя блестеше отдалеч
на лунната светлина. Наоколо цареше тишина и пустота, защото тук робите вече бяха
разчистили овъглените стълбове и тела на мъчениците.
Хилон падна със стенание на колене и като закри с ръце лицето си, остана
неподвижен. А Павел вдигна глава към звездите и взе да се моли:
— Господи, погледни към тоя нещастник, към скръбта му, към сълзите и мъката му!
Боже милосърдни, който проля кръвта си заради нашите престъпления — прости му, в
името на твоята мъка, в името на твоята смърт и на твоето възкресение!
След това замълча, но дълго още гледаше към звездите и се молеше.
И изведнъж в краката му се разнесе зов, подобен на стон:
— Христе!... Христе!... Прости ми!...
Тогава Павел пристъпи към фонтана и като гребна в шепите си вода, върна се при
коленичилия нещастник.
— Хилон! Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух. Амин!
Хилон вдигна глава, разпери ръце и остана така вцепенен. Луната осветяваше
побелелите му коси и бялото му, неподвижно, сякаш мъртво или изсечено от камък лице.
Миговете отлитаха един след друг; в големите птичарници, разположени в градините на
Домиция, пропяха петли, а той стоеше още коленичил, подобен на надгробна статуя.
Най-после се сепна, стана и се обърна към апостола:
— Какво трябва да върша преди смъртта си, наставнико?
Павел също се пробуди от своята вглъбеност в тази неизмерима сила, на която не
можеха да устоят даже такива духове като духа на този грък, и отговори:
— Уповавай се и свидетелствай за правдата!
След това си тръгнаха заедно. При вратата на градината апостолът благослови
още веднъж стареца и се разделиха по настояване на самия Хилон, който предвиждаше,
че след станалото цезарят и Тигелин ще наредят да бъде заловен.
И наистина той не се беше излъгал. Върна се в своя дом и го намери заобиколен от
преторианци, които го задържаха и под командата на Сцевин го заведоха в Палатин.
Цезарят вече се беше отдал на почивка, но Тигелин чакаше и като видя нещастния
грък, поздрави го със спокойно, но зловещо лице.
— Ти извърши престъпление — оскърби особата на величеството — каза му той —
и наказанието няма да ти се размине. Но ако утре заявиш в амфитеатъра, че си бил пиян и
луд и че причинители на пожара са християните, наказанието ти ще бъде само бой и
заточение.
— Не мога, господарю! — отговори тихо Хилон.
А Тигелин се приближи към него с бавни крачки и със снишен, но страшен глас го
запита:
— Как така не можеш, гръцко куче? Нима не си бил пиян и нима не знаеш какво те
чака? Погледни там?!
И му посочи ъгъла на атриума, където край дълга дървена пейка стояха в мрака
четирима неподвижни тракийски роби с въжета и стегалки в ръце.
А Хилон отвърна:
— Не мога, господарю!
Ярост обхвана Тигелин, но той се овладя и попита:
— Видя ли как умират християните? И ти ли искаш тъй да умреш?
Старецът вдигна побледнялото си лице; известно време устните му се движеха
тихо, а след това отговори:
— И аз вярвам в Христа!...
Тигелин го погледна учудено:
— Куче такова, ти наистина си полудял!
И изведнъж насъбраният в гърдите му бяс се отприщи. Той се хвърли върху Хилон,
хвана го с две ръце за брадата, повали го на земята и взе да го тъпче, като повтаряше с
пяна на уста:
— Ще отречеш ли? Ще отречеш ли?
— Не мога! — отговори му Хилон от земята.
— Да се подложи на мъки!
Page 245
Като чуха тази заповед, траките хванаха стареца и го положиха на пейката,
завързаха го с въжета о нея и започнаха със стегалките да стискат мършавите му пищяли.
Той целуваше смирено ръцете им, докато го връзваха, след това затвори очи и
изглеждаше като умрял.
Но беше жив, защото, когато Тигелин се надвеси над него и още веднъж го запита:
„Ще отречеш ли?“, побелелите му устни се помръднаха леко и от тях излезе едва доловим
шепот:
— Не... мога!...
Тигелин заповяда да прекратят мъките му и започна да ходи по атриума с
изменено от гняв и същевременно безпомощно лице. Най-после, изглежда, му хрумна нова
мисъл, защото се обърна към траките и каза:
— Изтръгнете му езика!
>>
ХХ
Драмата „Ауреолус“ обикновено се представяше в такива театри или амфитеатри,
които могат да се отварят и така да се образуват нещо като две отделни сцени. Но след
зрелището в градините на цезаря този начин бе изоставен, защото по-важно беше колкото
може повече хора да видят смъртта на прикования на кръста роб, когото в драмата изяжда
мечка. В театрите ролята на мечката играеше облечен в меча кожа актьор, сега обаче
представлението щеше да бъде „истинско“. Това беше новата идея на Тигелин. Цезарят
беше съобщил най-напред, че няма да дойде, но по настояване на своя фаворит промени
решението си. Тигелин му беше обяснил, че след това, което бе станало в градините, той
трябваше да се покаже пред народа и заедно с това му гарантираше, че разпънатият роб
няма вече да го оскърби тъй, както бе го оскърбил Крисп. Народът бе донякъде преситен и
изморен от проливането на кръв, затова беше оповестено ново раздаване на лотарийни
билети и подаръци, а също и вечерно угощение, защото представлението щеше да бъде
вечерта и амфитеатърът бе силно осветен.
Наистина на мръкване цялата сграда се напълни до последното място.
Августианите дойдоха всички начело с Тигелин не толкова за самото представление,
колкото да покажат своята вярност към цезаря след последното произшествие.
Разказваше се на ухо, че цезарят след завръщането си от градините изпаднал в
ярост и не можал да заспи, че го овладял ужас и му се явявали странни видения, поради
което на другия ден съобщил, че ще отпътува незабавно за Ахея. Други обаче
възразяваха, като твърдяха, че той сега ще бъде още по-безмилостен към християните. Не
липсваха обаче и страхливци, те предвиждаха, че обвинението, което Хилон беше хвърлил
в лицето на цезаря пред тълпите, може да има много лоши последици. Имаше и такива,
които от човечност молеха Тигелин да се откаже от по-нататъшните представления.
— Погледнете накъде отивате — казваше Барк Соран. — Искахте да успокоите
жаждата за отмъщение и да внушите на народа, че наказанието пада върху виновните, а
стана точно обратното.
— Вярно е! — добави Антистий Вер. — Всички сега си шепнат, че християните са
невинни. И ако това считате за ловка маневра, прав беше Хилон, като казваше, че вашите
мозъци не биха напълнили и чашката на жълъд.
Но Тигелин се обърна към тях и каза:
— Хората си шепнат също, че твоята дъщеря Сервилия, Барк Соран, и твоята
жена, Антистий са укрил своите роби християни от справедливостта на цезаря.
— Това не е вярно! — извика с безпокойство Барк.
— Моята жена искат да я погубят вашите разведени жени, които завиждат на
нейната добродетел! — каза с не по-малко безпокойство Антистий Вер.
Другите обаче разговаряха за Хилон.
— Какво е станало с него? — казваше Еприй Марцел. — Той сам ги предаваше в
ръцете на Тигелин; от бедняк стана богаташ, можеше да доживее спокойно дните си, да
има хубаво погребение и надгробен паметник — но не! Изведнъж предпочете да изгуби
всичко и сам да се погуби. Изглежда, че наистина се е побъркал!
— Не се е побъркал, а е станал християнин — каза Тигелин.
Page 246
— Струва ми се, че това не е възможно — обади се Вителий.
— Не ви ли казвах аз? — намеси се Вестин. — Избивайте християните, но
повярвайте ми — не воювайте с тяхното божество. Тук няма шега!... Гледайте какво става!
Аз не съм подпалвал Рим, но ако цезарят би ми позволил, веднага бих принесъл
хекатомба на тяхното божество. И всички трябва да направят същото, защото, повтарям, с
него шега не бива! Помнете, че съм ви казвал това.
— А пък аз казвах нещо друго — каза Петроний. — Тигелин се смееше, когато
твърдях, че те се защищават, а сега аз ще ви кажа нещо повече: те печелят!
— Как така? Как така? — попитаха няколко гласа.
— Кълна се в Полукс!... Защото, ако такъв като Хилон не им устоя, кой ще им
устои! Ако мислите, че след всяко зрелище християните не се увеличават, тогава с тия
ваши познания за Рим станете медникари или бръснари, защото поне ще знаете по-добре
какво мисли народът и какво става из града.
— Той казва чистата истина, кълна се в светия пеплум на Диана! — извика Вестин.
Но Барк се обърна към Петроний:
— Какво искаш да кажеш?
— Свършвам с това, с което вие започнахте: стига вече кръв!
А Тигелин го погледна подигравателно и рече:
— Е-е! Още малко!
— Ако не ти е достатъчна една глава, имаш друга — в топката на бастуна си! —
отговори Петроний.
Разговорът беше прекъснат от пристигането на цезаря, който зае мястото си,
придружен от Питагор. Веднага след това започна представлението на „Ауреолус“, на
което не обръщаха голямо внимание, защото мислеха повече за Хилон. Народът, свикнал
с мъчения и кръв, също скучаеше, свиркаше, крещеше ругатни по адрес на дворяните и
викаше да се побърза със сцената на мечката, от която единствено се интересуваше. Ако
не беше очакването да видят наказания старец и да получат подаръци, самото
представление не би задържало тълпите.
Най-после дойде чаканият момент. Цирковите слуги внесоха най-напред дървен
кръст, доста нисък, за да може мечката, като се изправи, да достигне до гърдите на
мъченика, а след това двама души въведоха Хилон или по-скоро го довлякоха, защото
костите на краката му бяха счупени и не можеше да върви сам. Поставиха го и го
приковаха на дървото толкова бързо, че любопитните августиани не можаха дори да го
разгледат добре и едва след като кръстът бе изправен в нарочно изкопаната дупка, всички
очи се обърнаха към него. Обаче малцина можаха да познаят в този гол старец предишния
Хилон. След мъченията по заповед на Тигелин на лицето му не беше останала нито капка
кръв и само по бялата му брада се виждаше червена следа, оставена от кръвта, след като
му бяха изтръгнали езика. През прозрачната кожа можеха да се различат костите му.
Изглеждаше много по-стар, отколкото беше, почти грохнал. Някога очите му хвърляха
винаги пълни с безпокойство и злоба погледи, от бдителното му лице лъхаше вечна
тревога и несигурност, а сега лицето му беше изстрадало, но толкова благо и успокоено,
сякаш беше заспал или умрял. Може би споменът за разбойника на кръста, комуто Христос
е простил, поддържаше надежда у него, а може би говореше в душата си към милосърдния
бог: „Господи, хапех като отровен червей, но бях през целия си живот окаяник, примирах от
глад, хората ме тъпчеха, биеха ме и се гавреха с мене. Бях, господи, беден и много
нещастен, а ето сега съм подложен на мъки и прикован на кръст, затова ти, милосърдни,
няма да ме отблъснеш в часа на смъртта!“ И в съкрушеното му сърце очевидно настъпи
спокойствие. Никой не се смееше, защото в този разпнат имаше нещо толкова тихо, той
изглеждаше толкова стар, беззащитен и слаб, внушаващ със смирението си съжаление, че
неволно всеки се запитваше как може да се измъчват и приковават на кръст хора, които и
без това вече свършват. Тълпата мълчеше. Между августианите Вестин, като се
навеждаше надясно и наляво, шепнеше с изплашен глас: „Вижте как умират те!“ Други
очакваха появяването на мечката и тайно желаеха зрелището да свърши колкото може по-
скоро.
Мечката излезе на арената, люлееше на две страни ниско наведената си глава,
поглеждаше мрачно наоколо, като че обмисляше или търсеше нещо. Когато най-после
забеляза кръста, а на него голото тяло, приближи се, дори се изправи, но след миг стъпи
Page 247
отново на предните си лапи, клекна пред кръста и заръмжа, сякаш в нейното животинско
сърце се пробуди някаква милост към тези жалки остатъци от човек.
От устата на цирковите служители се чуха викове, с които насъскваха мечката, но
народът мълчеше. В това време Хилон бавно вдигна глава и известно време оглеждаше
публиката. Най-после погледът му се спря някъде по последните редове в амфитеатъра,
гърдите му взеха да дишат по-често и тогава стана нещо, което предизвика учудване и
изненада у зрителите. Ето, лицето му се озари от усмивка, челото му засия, обляно сякаш
от светлина, очите му в тоя предсмъртен миг се устремиха нагоре, след малко две едри
сълзи, сдържани досега под клепачите, се търколиха бавно по лицето му.
И той умря.
А в тоя миг някакъв силен мъжки глас извика някъде отгоре, под самия велариум:
— Вечен покой на мъчениците!
В амфитеатъра цареше глухо мълчание.
>>
XXI
След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина
хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но
хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се
състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв,
отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време
държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред
тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество.
Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се
често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде
умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на
Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все
повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че
християните страдат невинни.
Затова и Нерон, и Тигелин не прекратяваха преследванията. За да се успокои
народът, се издаваха нови разпоредби за раздаване на жито, вино и дървено масло;
издадени бяха наредби, които улесняваха възстановяването на къщите, като предвиждаха
големи облекчения за собствениците, както и други наредби относно ширината на улиците
и материалите, с които трябваше да се строи, за да може за в бъдеще да се избегне
бедствието на огъня. Самият цезар присъстваше на заседанията на сената и полагаше
заедно с „бащите“ сенатори грижи за благото на народа и града, но в същото време не се
забелязваше и сянка от милост към осъдените. Владетелят на света искаше преди всичко
да втълпи на народа, че такива безмилостни наказания могат да паднат само върху
главите на виновни. В сената също не се чуваше никакъв глас в защита на християните,
защото никой не искаше да настрои цезаря срещу себе си, а освен това хората, чийто
поглед бе отправен по-далеч в бъдещето, твърдяха, че основите на римската държава
няма да издържат напора на новата вяра.
Само агонизиращите или умрелите бяха връщани на семействата им, тъй като
римското право не наказваше мъртвите. Виниций намираше известно облекчение в
мисълта, че ако Лигия умре, тогава той ще я погребе в семейната гробница и сам ще бъде
погребан при нея. Нямаше вече никаква надежда, че ще я спаси от смъртта, и сам той
наполовина откъснат от живота, предаден изцяло на Христос, не мечтаеше вече да се
свърже с нея другаде освен във вечността. Неговата вяра стана безгранична, според тая
вяра вечността му се струваше нещо несравнено по-реално и по-истинско от преходното
съществуване, което беше водил досега. Сърцето му преливаше от буен възторг. Още
приживе той се превръщаше в почти безплътно същество, което в копнежа си за пълно
освобождение силно желаеше същото и за другата, обичаната от него душа. Представяше
си, че тогава двамата с Лигия ще се хванат за ръце и ще отидат на небето, където Христос
ще ги благослови и ще им позволи да заживеят в светлина, ведра и спокойна като блясъка
на зората. Той само молеше Христос да пощади Лигия от мъките на арената и да позволи
да заспи спокойно в тъмницата, защото беше напълно уверен, че и той самият ще умре
Page 248
заедно с нея. Като виждаше това море от пролята кръв, не смееше дори да се надява, че
тя единствена може да бъде спасена. Беше чувал от Петър и Павел, че и те също трябва
да умрат като мъченици. Видът на разпнатия Хилон го убеди, че смъртта, дори
мъченическа, може да бъде сладка, затова желаеше тя да дойде и за двамата като дълго
жадувана замяна на тъжната и тежка участ с по-добра.
Понякога той вече предвкусваше задгробния живот. Онази печал, която витаеше
над двете им души, все повече губеше предишната изгаряща горчивина и постепенно се
превръщаше в някакво неземно, спокойно отдаване на волята божия. По-рано Виниций
плуваше с усилие против течението, бореше се и се терзаеше, но сега се беше отдал на
вълната, вярвайки, че тя го носи към вечната тишина. Отгатваше също, че и Лигия като
него се готви за смърт, и макар да ги разделяха тъмничните стени, те вече вървяха заедно
по един и същ път и на тая мисъл се усмихваше, както би се усмихвал на щастието.
И те наистина вървяха в съгласие, сякаш всеки ден надълго споделяха мислите си.
И Лигия вече нямаше никакви желания, нито надежда освен надеждата за задгробния
живот. Смъртта й се представяше не само като освобождение от страшните стени на
затвора, от ръцете на цезаря и Тигелин, не само като избавление, но и като път към
бракосъчетанието й с Виниций. Пред тази непоколебима увереност всичко друго губеше
значение. За нея щастието започваше след смъртта, дори земното, затова тя я очакваше
така, както годеницата чака сватбения час.
А онзи буен, неудържим поток на вярата, който откъсваше от живота и отнасяше в
гроба хиляди от първите последователи на Христос, понесе и Урс. И той дълго не искаше
да се примири в душата си със смъртта на Лигия, но когато всеки ден през тъмничните
стени проникваха вести за това, което ставаше в амфитеатрите и градините, когато
смъртта изглеждаше като обща, неизбежна участ за всички християни, а заедно с това и
тяхно благо, по-висше от всяко понятие на смъртните за щастие — той не смееше вече да
се моли на Христос да лиши Лигия от това щастие или пък да го отложи с години. Със своя
прост варварски ум той си представяше освен това, че на дъщерята на лигийския вожд се
полага повече и че тя ще получи повече от небесните блаженства, отколкото това голямо
множество прости хора, към които принадлежеше и той самият, и че във вечната слава тя
ще седне по-близо да Агнеца от другите. Беше чувал наистина, че пред бога хората са
равни, но дълбоко в душата му се бе загнездило убеждението, че дъщерята на вожда, и то
вожда на всички лигийци, не е като коя да е робиня. Надяваше се също, че Христос ще му
позволи да й служи и занапред. За себе си имаше само едно скрито желание — да може
да умре като Агнец, на кръста. Но това му се струваше такова огромно щастие, та макар да
знаеше, че в Рим разпъват на кръст дори закоравелите престъпници, пак не смееше да
моли за себе си такава смърт. Мислеше, че сигурно ще му заповядат да загине от зъбите
на дивите зверове, и това го тревожеше. Беше отрасъл в непроходими девствени гори,
постоянно бе ходил на лов за диви животни, в които, благодарение на свръхчовешката си
сила, преди още да стане мъж, беше се прославил между лигийците. Ловът беше за него
такова любимо занятие, че по-късно, когато дойде в Рим и трябваше да се откаже от него,
посещаваше вивариумите и амфитеатрите, за да може само да погледа познатите и
непознати нему животни. Видът им възбуждаше в него непреодолимо желание за борба и
унищожение, затова и сега се страхуваше, че когато се срещне с тях в амфитеатъра, ще го
завладеят мисли, недостойни за християнина, който трябва да умира благочестиво и
търпеливо. Но и в това той се осланяше на Христа, като се утешаваше с други, по-сладки
мисли. Чувал беше, че Агнеца е обявил война на пъклените сили и на злите духове, към
които християнската вяра причисляваше всички езически божества, и мислеше, че в тая
война все пак ще бъде полезен на Агнеца и ще успее да му помогне повече от други, тъй
като в главата му не можеше да се побере, че неговата душа не ще бъде по-силна от
душата на другите мъченици. Иначе той се молеше по цели дни, услужваше на
затворниците, помагаше на пазачите, утешаваше своята принцеса, която в някои минути
тъжеше, че в краткия си живот не е могла да направи толкова добри дела, колкото е
направила прочутата Табита, за която й беше разказвал на времето апостол Петър.
Пазачите дори в затвора се бояха от страшната сила на този великан, за нея нямаше
достатъчно сигурни окови, нито решетки, но те го бяха обикнали заради благостта му.
Неведнъж учудени от душевната му бодрост, го питаха на какво се дължи тя, а той им
разказваше с такава непоколебима увереност какъв живот го очаква след смъртта, че те го
Page 249
слушаха изумени, виждайки за първи път как в тези подземия, където слънцето не
прониква, може да проникне щастието. И когато ги убеждаваше да повярват в Агнеца, на
мнозина им идваше наум, че службата им е служба на роби, а животът им — живот на
клетници, и не един се замисляше над злата си участ, край на която щеше да сложи само
смъртта.
Само че смъртта ги изпълваше с нов страх и те не се надяваха на нищо след нея,
докато този лигийски великан и тази девойка, която приличаше на цвете, хвърлено върху
тъмничната слама, отиваха към нея с радост като към дверите на щастието.
>>
ХХII
Една вечер сенаторът Сцевин посети Петроний и поведе с него дълъг разговор за
тежките времена, в които живееха, и за цезаря. Той говореше така открито, че Петроний,
макар да бяха приятели, взе да се държи предпазливо. Изказваше недоволство, че светът
се е обърнал наопаки и се е побъркал и че всичко това най-после сигурно ще свърши с
бедствие, по-страшно от пожара на Рим. Говореше, че дори августианите са отчаяни, че
Фений Руф, вторият префект на преторианците, едва понася, и то по принуждение,
гнусната власт на Тигелин и че целият род на Сенека е крайно възмутен както от
отношението на цезаря към стария учител, така и от отношението му към Лукан. Накрая
започна да сочи примери за недоволството на народа, а дори и на преторианците, голяма
част от които Фений Руф съумял да спечели.
— Защо говориш това? — запита го Петроний.
— От загриженост към цезаря — отговори Сцевин. — Имам далечен роднина
между преторианците, който се казва Сцевин, тъй както и аз, и от него зная какво става в
лагера. Недоволството расте и там... Калигула също беше луд — и виж какво стана! И ето,
намери се Касий Хереа... Страшна беше тая постъпка и навярно няма нито един между
нас, който би я похвалил, а все пак Хереа освободи света от едно чудовище.
— Тоест — отвърна Петроний — казваш така: „Аз не хваля Хереа, но той беше
чудесен човек и нека боговете ни дадат колкото може повече такива като него.“
Но Сцевин промени разговора и започна неочаквано да хвали Пизон.
Възхваляваше неговия род, благородството му, неговата привързаност към жена му, а
накрая неговия разум, спокойствието му и дарбата му да предразполага хората.
— Цезарят е бездетен — каза той — и всички виждат в лицето на Пизон негов
приемник. Без съмнение всеки би му помогнал да вземе властта. Обича го Фений Руф,
родът на Анеевците му е изцяло предан. Плавций Латеран и Тулий Сенецион биха се
хвърлили в огъня за него. А също и Наталис, и Субрий Флавий, и Сулпиций Аспер, и
Афраний Квинциан, и дори Вестин.
— От тоя последния Пизон няма да има особена полза — отвърна Петроний. —
Вестин се бои от собствената си сянка.
— Вестин се бои от сънища й духове — отговори Сцевин, — но той е делови човек,
когото с право искат да назначат консул. Той тайно е против преследването на
християните, затова не трябва да го осъждаш, тъй като и ти държиш да престанат тия
безумия.
— Не за себе си, а за Виниций — каза Петроний. — Заради Виниций бих искал да
спася една девойка, но не мога, защото съм загубил благоволението на Меднобрадия.
— Как така? Нима не забелязваш, че цезарят отново се сближава с теб и започна
да ти говори? И ще ти кажа защо. Той се кани пак да замине за Ахея, където ще пее гръцки
песни, съчинени от него. Той много се е запалил за това пътуване, но същевременно
трепери при мисълта за подигравателното отношение на гърците. Мисли си, че го чака или
невиждан триумф, или нечуван провал: нужен му е добър съветник, а той знае, че никой не
може да му даде по-добър съвет от тебе. Това е поводът, заради който благоволението му
към теб се връща.
— Лукан би могъл да ме замести.
— Меднобрадия го мрази и го е обрекъл на смърт в душата си, търси само външен
повод, защото той винаги търси външни поводи. Лукан разбира, че трябва да се бърза.
— Кълна се в Кастор! — каза Петроний. — Възможно е. Но имам още един начин
Page 250
да си възвърна бързо благоволението на цезаря.
— Какъв?
— Да повторя пред Меднобрадия това, което ти ми каза преди малко.
— Аз нищо не съм казал! — извика с безпокойство Сцевин.
Петроний сложи ръка на рамото му:
— Ти нарече цезаря луд, предвиждаше, че Пизон ще бъде негов заместник, и каза:
„Лукан разбира, че трябва да се бърза.“ С какво искате да бързате, carissime?
Сцевин пребледня и няколко мига те се гледаха един друг в очите.
— Няма да го повториш!
— Кълна се в бедрата на Киприда! Колко добре ме познаваш! Не! Няма да го
повторя. Нищо не съм чул, но и нищо не искам да слушам... Разбираш ли! Животът е
твърде кратък, за да има смисъл да се предприема нещо. Моля те само да посетиш днес
Тигелин и да разговаряш с него толкова дълго, колкото и с мене, за каквото искаш.
— Защо?
— Защото, ако някога Тигелин ми каже: „Сцевин беше при тебе“, да мога да му
отговоря: „Същия ден беше и при тебе.“
Като чу това, Сцевин счупи тояжката от слонова кост, която държеше в ръка, и
отвърна:
— Нека злите уроки да паднат на тази тояжка. Ще отида днес при Тигелин, а след
това на пир у Нерва. Нали ще бъдеш и ти? За всеки случай довиждане до в други ден в
амфитеатъра, където ще се явят последните християни!... Довиждане!
— В други ден — повтори Петроний, като остана сам. — Значи, няма време за
губене. Наистина съм нужен на Меднобрадия в Ахея, следователно може би ще се
съобразява с мене.
И реши да опита последното средство.
Наистина на пира у Нерва цезарят сам пожела Петроний да седне насреща му,
защото искаше да разговаря с него за Ахея и за градовете, където би могъл да се яви пред
публиката с най-голям изглед за успех. Интересуваха го най-много атиняните, от които се
боеше. Другите августиани слушаха тоя разговор съсредоточено, за да уловят трохи от
мислите на Петроний и да ги представят по-късно за свои.
— Струва ми се, че досега не съм живял — каза Нерон — и че ще се родя едва в
Гърция.
— Ще се родиш за нова слава и безсмъртие — отговори Петроний.
— Вярвам, че ще стане така и Аполон няма да бъде завистлив. Ако се върна с
триумф, ще му принеса в жертва такава хекатомба, каквато никой бог досега не е
получавал.
Сцевин започна да цитира стиховете на Хораций:
Sic te diva potens Cypri,
sic fratres Helenae lucida sidera,
ventorumque regat pater...*26
[*26
Венера, богинята владетелка на Кипър,
Еленините братя, блестящите звезди
и древният баща на ветровете,
нека всички те те направляват...
Хораций, Оди, кн. 1, 3: пожелание към кораба, който отвежда Вергилий в Атина
(в превод на Б. Георгиев).]
— Корабът вече чака в Неапол — каза цезарят. — Бих искал да отпътувам още
утре.
При тия думи Петроний стана и гледайки Нерон право в очите, каза:
— Ще позволиш, божествени, преди това да направя сватбен пир, на който ще
поканя тебе пръв.
— Сватбен пир? Какъв? — попита Нерон.
Page 251
— На Виниций с дъщерята на лигийския цар, която е твоя заложница. Тя наистина
сега е в тъмницата, но, първо, като заложница, не може да бъде затворена и, второ, ти сам
даде позволение на Виниций да се ожени за нея, а тъй като твоите решения, като
решенията на Зевс, са неотменими, затова ще заповядаш да я пуснат от затвора, а аз ще я
върна на избраника й.
Хладнокръвието и спокойната самоувереност, с която говореше Петроний, смутиха
Нерон, който винаги се объркваше, когато някой говореше с него по този начин.
— Зная — отвърна той, като наведе очи. — Мислех за нея и за тоя великан, който
удуши Кротон.
— В такъв случай и двамата са избавени — каза спокойно Петроний.
Но Тигелин дойде на помощ на своя господар:
— Тя е в затвора по волята на цезаря, а ти сам каза, Петроний, че неговите
решения са неотменими.
Всички присъстващи бяха запознати с историята на Виниций и Лигия и разбираха
много добре за какво става дума. Затова млъкнаха, любопитни да чуят как ще завърши
разговорът.
— Тя е в затвора поради твоя грешка и непознаване на правото на народите,
въпреки волята на цезаря — отвори Петроний, като наблягаше на думите си. — Ти
Тигелин, си наивен човек, но и ти не можещ да твърдиш, че тя е запалила Рим, защото,
дори да твърдиш това, цезарят не би ти повярвал.
Но Нерон се беше вече овладял и започна да присвива късогледите си очи с израз
на неописуемо злорадство.
— Петроний има право — каза той след малко.
Тигелин го погледна изумен.
— Петроний има право — повтори Нерон. — Утре ще й отворят вратите на затвора,
а за сватбения пир ще говорим в други ден в амфитеатъра.
„Пак изгубих играта“ — помисли Петроний.
И когато се върна, в къщи, беше вече толкова сигурен, че е дошъл краят на Лигия,
та на следната сутрин изпрати в амфитеатъра доверен освободен роб, за да се уговори с
началника на сполиариума да получат тялото на девойката, защото искаше да го предаде
на Виниций.
>>
ХХIII
По времето на Нерон бе станало обичай да се дават вечерни представления както
в цирка, така и в амфитеатрите. Преди това те бяха много редки. Августианите ги обичаха,
защото често подир тях следваха пирове и оргии, които траеха чак до сутринта. Въпреки че
народът беше преситен от кръвопролитията, все пак, когато се разнесе вест, че иде краят
на игрите и че предстои да умрат последните християни на вечерното зрелище, безбройни
тълпи се стекоха в амфитеатъра. Августианите се явиха всички до един, понеже
предполагаха, че това няма да бъде обикновено представление и че цезарят е решил да
си устрои трагическо зрелище от страданието на Виниций. Тигелин запази в тайна какво
мъчение беше определено за годеницата на младия трибун, но това само възбуждаше
общото любопитство. Ония, които бяха виждали някога Лигия в дома на Плавций, сега
разказваха чудеса за хубостта й. Други преди всичко се питаха дали наистина днес щяха
да я видят на арената, тъй като мнозина от тях, които у Нерва бяха чули дадения от цезаря
отговор на Петроний, тълкуваха този отговор двояко. Някои направо предполагаха, че
Нерон ще даде или може би вече е дал девойката на Виниций: спомниха си, че тя беше
заложница и следователно беше свободна да почита каквито божества иска, а според
правото на народите не можеше да бъде наказвана.
Неизвестността, очакването и любопитството вълнуваха всички. Цезарят дойде по-
рано от друг път и с идването му започна пак да се шепне, че сигурно ще стане нещо
необикновено, тъй като Нерон дойде не само с Тигелин и Ватиний, но и с Касий, грамаден
на ръст центурион с огромна сила, когото вземаше със себе си в случай на нужда от
защита; например при нощните си похождения в Субура, където си устройваше
забавление, наричано сагация; то се състоеше в подхвърляне върху войнишко наметало
Page 252
на срещнати по пътя момичета. Забелязаха също, че в самия амфитеатър бяха взети
известни предпазни мерки. Преторианската стража беше увеличена, при това командваше
я не центурион, а трибун, Субрий Флавий, известен досега със сляпата си привързаност
към Нерон. Тогава разбраха, че цезарят искаше за всеки случай да се осигури срещу някоя
отчаяна постъпка на Виниций и любопитството порасна още повече.
Всички погледи се обръщаха с напрегнато внимание към мястото, дето седеше
нещастният влюбен. А той, страшно бледен, с чело, оросено от пот, беше несигурен, както
и другите зрители, но разтревожен до глъбините на душата си. Петроний, понеже сам не
знаеше какво точно щеше да стане, не му беше казал нищо, само го попита, като се върна
от Нерва, готов ли е за всичко, а след това — дали ще присъства на зрелището. Виниций
отговори на двата въпроса: „Да!“, но заедно с това тръпки полазиха по тялото му, тъй като
допусна, че Петроний не пита без причина. Самият той от известно време сякаш живееше
половин живот, сякаш се беше предал на смъртта и беше готов на смърт заради Лигия, тъй
като смъртта щеше да бъде за тях двамата освобождение и съединение, но сега той
разбра, че едно е да мислиш отдалеч за последната минута като за спокойно заспиване, а
друго е да отидеш да гледаш мъченията на същество, за тебе по-скъпо от живота. Всички
мъки, преживени преди, се пробудиха отново. Притихналото отчаяние започна пак да
крещи в душата му. Обхвана го предишното желание да освободи на всяка цена Лигия.
Още сутринта искаше да се промъкне в куникулите, за да се убеди дали Лигия е там, но
преторианските стражи пазеха всички входове и заповедите бяха толкова строги, че
войниците, познатите дори, не се трогнаха нито от молби, нито от злато. Струваше му се,
че неизвестността ще го убие, преди да види зрелището. Някъде дълбоко в сърцето му все
още трептеше надеждата, че може би Лигия не е в амфитеатъра и че всички страхове са
напразни. Имаше минути, когато той се вкопчваше в тази надежда с всички сили. Казваше
си, че Христос ще я вземе от затвора, но че не ще допусне да я измъчват в цирка. По-
преди беше готов да приеме всяко решение на неговата воля, но сега, когато, отблъснат от
вратите на куникулите, се върна на мястото си в амфитеатъра и когато разбра от
любопитните погледи, които се насочваха към него, че най-страшните предположения
могат да бъдат верни, започна да го моли в душата си за спасение с пламенност, прилична
почти на заплаха. „Ти можеш! — повтаряше той, стискайки конвулсивно ръце. — Ти можеш!
“ Преди това не беше и помислял, за тази минута, когато се превърне в действителност,
ще бъде толкова страшна. Но сега не разбираше какво става с него, струваше му се, че
ако види мъките на Лигия, обичта му ще се превърне в ненавист, а вярата му — в
отчаяние. И в същото време се ужасяваше от това чувство, тъй като се боеше да не
оскърби Христос, когото молеше за милост и за чудо. Вече не се молеше за живота й, а
само искаше тя да умре, преди да я изведат на арената; и от бездънната пропаст на
страданието си повтаряше: „Ме ми отказвай поне това, а аз ще те обикна повече,
отколкото съм те обичал досега.“ Най-после мислите му се разпиляха като вълни,
подгонени от буря. Пробуждаше се в него жажда за отмъщение и кръв. Обзе го безумно
желание да се хвърли върху Нерон и да го удуши пред всички зрители, а в същото време
чувстваше, че с тази жажда за отмъщение отново оскърбява Христа и нарушава неговите
повели. Понякога в главата му проблясваше надежда, че всичко това, пред което
трепереше душата му, може още да бъде предотвратено от всемогъщата и милосърдна
ръка, обаче тези проблясъци угасваха в същия миг сред безкрайни огорчения при мисълта,
че онзи, който би могъл с една дума да събори тоя цирк и да спаси Лигия, все пак я е
изоставил, въпреки че тя се уповаваше на него и беше го обикнала с всичката сила на
своето чисто сърце. И мислеше след това, че ето тя лежи там в тъмния куникулум, слаба,
беззащитна, напусната, оставена на милостта и жестокостта на озверените стражи,
догарят последните мигове на живота й, а той трябва безпомощно да чака в тоя страшен
амфитеатър, без да знае какво мъчение е измислено и какво ще видят очите му в
следващия миг. Най-после както давещият се лови за сламка, така и той се вкопчи в
мисълта, че все пак само с вяра може да я спаси. Тъй или иначе, оставаше само тоя
единствен начин. Нали Петър казваше, че с вяра може да се измести земята от основите й!
И той се съсредоточи, смаза в себе си съмнението, заключи цялото си същество в
една дума: „Вярвам!“ и чакаше чудо.
Но така както силно изопната струна се къса, така и той беше сломен от душевното
напрежение. Мъртвешка бледост покри лицето му и тялото му започна да се вдървява.
Page 253
Стори му се, че молитвата му е чута и че ето сега той умира. Стори му се, че Лигия сигурно
вече е умряла и че Христос ги прибира по този начин при себе си. Арената, белите тоги на
неизброимите зрители, светлината на хилядите лампи и факли — всичко заедно изчезна
от погледа му.
Ала тази слабост не трая дълго. След малко той се съвзе, всъщност свести го
тропането на изгубилия търпение народ.
— Ти си болен — каза му Петроний. — Заповядай да те отнесат в къщи.
И без да обръща внимание какво ще каже цезарят, той стана, за да подкрепи
Виниций и да излезе заедно с него. Сърцето му бе изпълнено с жалост, а го дразнеше
непоносимо и това, че цезарят гледаше през смарагда си Виниций, наблюдавайки със
задоволство страданието му, може би с намерение да го опише после в патетични строфи
и да спечели аплодисментите на слушателите.
Виниций поклати отрицателно глава. Той можеше да умре в този амфитеатър, но
не можеше да излезе от него. Нали представлението можеше да започне всеки миг.
Наистина в същия миг префектът на Рим размаха пред себе си червена кърпичка, а
при тоя знак издрънчаха синджирите на вратите срещу подиума на цезаря и от тъмния
отвор излезе на ярко осветената арена Урс.
Исполинът примигваше с очи, зашеметен от силната светлина, след това излезе в
средата на арената, като се оглеждаше наоколо, сякаш искаше да разбере какво го очаква.
На всичките августиани и на повечето зрители беше известно, че това е човекът, който
беше удушил Кротон, затова, след като се появи, по всички редове се разнесе шепот. В
Рим не липсваха гладиатори, много по-едри от обикновената човешка мярка, но очите на
квиритите още не бяха виждали такъв. Касий, който седеше на подиума зад цезаря,
изглеждаше нищожен пред тоя лигиец. Сенаторите, весталките, цезарят, августианите и
народът гледаха с възхищение на познавачи и страстни любители неговите могъщи,
дебели като стълбове бедра, гърдите му, подобни, на два съединени щита, и
херкулесовските му ръце. Шепотът се усилваше всеки миг. За тези тълпи нямаше по-
голяма наслада от тая да видят такива мускули в действие, в напрежение и борба. Скоро
шепотът се замени с викове и трескави въпроси къде живее племето, което ражда такива
великани, а той стоеше в средата на амфитеатъра гол, подобен по-скоро на каменен
колос, отколкото на човек, със съсредоточено, но тъжно лице на варварин и като виждаше
арената празна, учудено поглеждаше ту цезаря, ту решетките на куникулите, откъдето
очакваше да се появят палачите.
В оня миг, когато излизаше на арената, неговото сърце на простодушен човек за
последен път трепна от надеждата, че може би го чака кръст, но като не видя нито кръст,
нито изкопани дупки в земята за поставяне на кръст, помисли, че не е достоен за тази
милост и че трябва да умре по друг начин, сигурно от зъбите на зверовете.
Беше беззащитен и реши да загине, както подобава на един последовател на
Агнеца — спокойно и търпеливо. А дотогава искаше да се помоли на Спасителя и като
коленичи на арената, скръсти ръце и вдигна очи към звездите, които трепкаха над цирка.
Тая поза не се хареса на тълпите. Те бяха видели доста християни да умират като
овце. Разбраха, че ако исполинът не пожелае да се брани, зрелището ще пропадне. Тук-
там се чуха подсвирквания. Някои почнаха да викат мастигофорите, които имаха за задача
да бият жертвите, ако не искат да се борят. Обаче след миг всичко утихна — никой не
знаеше какво очаква исполина и дали той няма да се бори, когато срещне очи в очи
смъртта.
И наистина, не чакаха дълго. Изведнъж се разнесоха пронизителни звуци на медни
тръби. След тоя сигнал се отвориха решетките срещу подиума на цезаря и на арената
изскочи сред крясъците на бестиариите чудовищен германски див бик, който носеше на
главата си голо женско тяло.
— Лигия! Лигия! — извика Виниций.
След това хвана с ръце косите си при слепите очи, сви се от ужас, като човек, който
е почувствал в тялото си острието на копие, и с прегракнал нечовешки глас започна да
повтаря:
— Вярвам! Вярвам!... Христе! Извърши чудо!
И не усети дори, че в тоя миг Петроний му покри главата с тогата. Струваше му се,
че смъртта или страданието му засланят очите. Не гледаше, не виждаше. Обхвана го
Page 254
чувството на някаква празнота. В главата му не остана нито една мисъл, само устните му
повтаряха като в унес:
— Вярвам! Вярвам! Вярвам!...
Изведнъж амфитеатърът млъкна. Августианите се изправиха като един човек от
местата си, понеже на арената стана нещо необикновено. Покорният и готов за смъртта
лигиец, виждайки своята принцеса на рогата на дивото чудовище, скочи като жегнат с живи
въглени и с приведено тяло се спусна да пресече пътя на побеснялото животно.
От всички гърла се изтръгна вик на изумление, след това настъпи глуха тишина. В
миг лигиецът настигна разярения бик и го хвана за рогата.
— Гледай! — извика Петроний, като свали тогата от главата на Виниций.
А той стана, отметна назад глава и с бледо като платно лице загледа към арената
зашеметен, със стъклен поглед.
Всички затаиха дъх. В амфитеатъра муха да бръмнеше, можеше да се чуе. Хората
не вярваха на очите си. От основаването на Рим не беше виждано нищо подобно.
Лигиецът държеше дивото животно за рогата. Краката му се заровиха до глезените
в пясъка, гърбът му се изви като опънат лък, главата му се скри между плещите, мускулите
на ръцете му се изпънаха тъй, сякаш кожата щеше да се пръсне под техния напън, но той
прикова бика на място. И човекът, и звярът останаха тъй неподвижни, че зрителите сякаш
виждаха някаква картина, изобразяваща подвизите на Херкулес или Тезей, или скулптурна
група, издялана от камък. Но в това привидно спокойствие се чувстваше страшното
напрежение на двете сили, които се бореха помежду си. Краката на бика също се заровиха
в пясъка, а тъмното му космато тяло се преви така, че приличаше на огромно кълбо. Кой
ще се изтощи по-напред, кой пръв ще падне, ето въпроса, който за тези пристрастени към
борбите зрители имаше в тая минута по-голямо значение от тяхната собствена съдба, от
целия Рим и неговото господство над света. Лигиецът беше сега за тях полубог, достоен
да го почитат и да му се кланят. Самият цезар също стана прав. Те двамата с Тигелин бяха
чували за силата на този човек и нарочно бяха устроили това зрелище; казваха
подигравателно: „Нека тоя, който е надвил и убил Кротон, да надвие и бика, който ще му
изберем“, а сега изумени гледаха картината пред очите си, сякаш не вярваха, че това е
действителност. В амфитеатъра можеха да се видят хора, застинали в неподвижност и с
вдигнати ръце. На други челата бяха облени в пот, като че ли сами се бореха с животното.
В цирка се чуваше само съскането от пламъците на лампите и шумът от пращенето на
факлите. Зрителите занемяха, а сърцата биеха толкова силно в гърдите им, сякаш щяха да
ги пръснат. На всички се струваше, че борбата трае цяла вечност.
А човекът и звярът продължаваха да стоят на едно място в чудовищно
напрежение, сякаш побити в земята.
Изведнъж от арената се раздаде глух рев, подобен на пъшкане, от всички гърди се
изтръгна възклицание и пак настъпи тишина. Хората мислеха, че сънуват: ето —
чудовищната глава на бика започна да се извива в железните ръце на варварина.
Лицето на лигиеца, вратът и ръцете му почервеняха като пурпур, гърбът му се
преви още повече. Виждаше се, че събира остатъка от свръхчовешките си сили, но че те
няма да му стигнат още за дълго.
Все по-глухият, по-хриплив и по-болезнен рев на бика се смеси със свистящото
дишане на исполина. Главата на животното се навеждаше все повече, а от устата му
увисна дългият, покрит с пяна език.
Още един миг и до ушите на по-близките зрители достигна пукот на строшени
кости, след това животното се сгромоляса мъртво на земята със счупен врат.
Тогава исполинът в един миг свали въжата от рогата му и като взе девойката на
ръце, задиша ускорено.
Лицето му беше побледняло, косата му слепнала от пот, плещите и раменете му
изглеждаха като полети с вода. Няколко секунди той стоя сякаш в безсъзнание, но след
това вдигна очи и почна да гледа зрителите.
Амфитеатърът обезумя.
Стените на сградата потрепераха от крясъците на няколко десетки хиляди зрители.
От началото на зрелищата не беше запомнен такъв възторг. Тези, които седяха на по-
горните редове, наставаха и почнаха да слизат надолу, блъскайки се в проходите, между
пейките, за да погледнат по-отблизо атлета. От всички страни се раздадоха страстни и
Page 255
упорити гласове за помилване, които след малко се сляха в един общ вик. Исполинът
стана сега скъп за тоя влюбен във физическата сила народ и първа личност в Рим.
А той разбра, че множеството иска да му бъде подарен животът и върната
свободата, но не мислеше само за себе си. Няколко секунди се оглежда, след това се
приближи до подиума на цезаря и като люлееше тялото на девойката на протегнатите си
ръце, вдигна очи с израз на гореща молба, като че искаше да каже:
— Над нея се смилете! Нея спасете! Аз заради нея направих това!
Зрителите разбраха отлично какво искаше той. Като видяха примрялата девойка,
която пред огромната фигура на лигиеца изглеждаше като малко дете, тълпата, воините и
сенаторите се развълнуваха. Нейното малко тяло, толкова бяло, изваяно сякаш от
алабастър, припадъкът й, ужасната опасност, от която я спаси исполинът, най-после
красотата й и неговата привързаност към нея покъртиха сърцата. Някои мислеха, че той е
баща, който проси пощада за детето си. Съжалението избухна изведнъж като пламък.
Народът не искаше повече кръв, повече смърт, повече мъчения. Задавени от сълзи
гласове нададоха вик за пощада на двамата.
В това време Урс обикаляше арената и като люлееше непрекъснато девойката на
ръце, с жестове и с очи молеше да пощадят живота й. А Виниций изведнъж скочи от
мястото си, прехвърли се през преградата между първите места и арената и като дотича
до Лигия, покри голото й тяло с тогата си.
След това разкъса туниката на гърдите си, откри белезите на раните, които беше
получил в арменската война, и протегна ръце към народа.
Тогава възторгът на тълпите премина всякаква граница. Множеството започна да
тропа и да вие. Гласовете, които викаха за пощада, станаха направо заплашителни.
Народът се застъпваше не само за атлета, но се обявяваше и в защита на девойката и
воина и на тяхната обич.
Хилядите зрители се обърнаха към цезаря с гневен блясък в очите и стиснати
юмруци. Но цезарят се бавеше и се колебаеше. Наистина той не мразеше Виниций и
нямаше причина да иска смъртта на Лигия, само че би предпочел да види тялото на
девойката разпрано от рогата на бика или разкъсано от зъбите на зверовете. Неговата
жестокост, както и извратеното му въображение и необузданите му страсти намираха
наслада в такива гледки. А ето че народът искаше да го лиши от насладата. При тази
мисъл на тлъстото му лице се изписа гняв. А и самолюбието не му позволяваше да се
подчини на волята на тълпата, но същевременно той не смееше и да й се противопостави
поради вродената си страхливост.
Тогава той взе да се оглежда дали поне сред августианите няма да види знака на
смъртта — насочени надолу палци. Петроний обаче държеше ръката си вдигната нагоре и
го гледаше почти предизвикателно в лицето. Суеверният, но способен да се трогва Вестин,
който се боеше от духове, а не се боеше от хора, даваше знак за пощада. Същия знак
даваше и сенаторът Сцевин, и Нерва, и Тулий Сенецион, и старият прочут пълководец
Осторий Скапула, и Антистий, и Пизон, и Вет, и Криспин, и Минуций Терм, и Понций
Телезин, и най-сериозният, почитан от народа Тразеа. Като видя това, Нерон свали
смарагда от окото си с израз на презрение и обида, когато изведнъж Тигелин, който искаше
да причини зло на Петроний, се наведе и му каза:
— Не отстъпвай, божествени; преторианците са с нас.
Тогава Нерон се обърна на оная страна, където начело на преторианците стоеше
суровият и предан нему досега с цялата си душа Субрий Флавий, и видя нещо
необикновено. Лицето на стария трибун беше страшно, но обляно в сълзи, и ръката му
беше издигната нагоре в знак на пощада.
В това време тълпите изпаднаха в бяс. Изпод тропащите крака се вдигна прах и
изпълни целия амфитеатър. Всред виковете се чуваха гласове: „Ахенобарб! Майкоубиец!
Подпалвач!“
Нерон се уплаши. Народът беше всевластен господар в цирка. Предишните
цезари, а особено Калигула, си позволяваха понякога да вървят против неговата воля,
което впрочем предизвикваше вълнения, стигащи дори до кръвопролития. Нерон обаче
беше в по-друго положение. Най-напред, като актьор и певец, той имаше нужда от
разположението на народа, освен това искаше да го има на своя страна срещу сената и
патрициите, а най-после след пожара на Рим се мъчеше по всякакъв начин да се помири с