quo vadis 2

своя дом, окичен със зеленина.
Устните на девойката побеляха съвсем.
— Идвам — каза тя.
И метна ръце на шията на Актея, за да се прости.
>>
Х
А домът на Виниций наистина беше окичен със зеленина — мирти и бръшлян,
които на гирлянди украсяваха стените и вратите. Колоните бяха обвити в лози. В атриума,
над чийто отвор бе опъната, за да пази от черния хлад, вълнена пурпурна заслона, беше
светло като ден. Горяха осем и дванадесетпламенни светилници във формата на съдове,
дървета, животи, птици или на статуи, държащи лампи, напълнени с благовонно дървено
масло, направени от алабастър, от мрамор, от позлатен коринтски бронз, не толкова
прекрасни като прочутия светилник от храма на Аполон, с който си служеше Нерон, но
красиви и създадени от прочути майстори. Някои бяха заслонени с александрийско стъкло
или прозрачни тъкани от Инд, червени, лазурни, жълти, виолетови, така че целият атриум
беше изпълнен с разноцветни пламъци. Навсякъде се разнасяше нардово благоухание, с
което Виниций бе свикнал и което бе обикнал на изток. Отдалечените стаи на дома, където
сновяха женски и мъжки фигури на роби, също сияеха от светлина. В триклиниума масата
бе вече приготвена за четирима души, защото на пиршеството освен Виниций и Лигия
щеше да бъде и Петроний с Хризотемида.
Виниций следваше във всичко думите на Петроний, който го бе посъветвал да не
отива сам да вземе Лигия, а да прати Атацин с полученото от цезаря позволение, но лично
да я посрещне в дома си, да я приеме вежливо, дори с почит.
— Вчера ти беше пиян — каза той. — Видях те; държеше се с нея като каменар от
Албанските планини. Не се натрапвай много и помни, че хубавото вино трябва да се пие
бавно. Знай също, че е сладко да желаеш някого, но още по-сладко е да бъдеш пожелан.
Хризотемида имаше друго мнение по този въпрос, но Петроний я нарече своя
весталка и гълъбица и започна да обяснява разликата, която, трябва да съществува между
опитния водач на колесница в цирка и момчето, което за първи път се качва на квадрига.
След това, обръщайки се към Виниций, продължи:
— Спечели нейното доверие, развесели я, бъди великодушен към нея. Не бих
искал да видя тъжен пир. Закълни й се в името на Хадес, че ще я върнеш на Помпония, а
след това вече само от тебе зависи дали тя утре ще предпочете да остане тук, вместо да
се върне.
После, показвайки Хризотемида, Петроний добави:
— Аз от пет години всеки ден постъпвам така с тази плаха гургулица и не мога да
се оплача, че е жестока.
При тези думи Хризотемида го перна с ветрилото от паунови пера и каза:
— А не ти ли се съпротивявах, сатире!
— Заради моя предшественик...
— А не си ли бивал в нозете ми?
— За да слагам на пръстите им пръстени.
Хризотемида неволно погледна краката си, на чиито пръсти искряха скъпоценни
камъни, и двамата с Петроний почнаха да се смеят. Но Виниций не слушаше техните
закачки. Сърцето му неспокойно биеше под великолепно украсената дреха на асирийски
жрец, в която се бе облякъл, за да посрещне Лигия.
— Сигурно вече са излезли от двореца — каза той сякаш на себе си.
— Да, сигурно — отговори Петроний. — А в това време да ти разправя ли за
прорицанията на Аполон от Тиана или онази история за Руфин, която, не помня защо, не
довърших.
Но на Виниций сега не му беше нито до Аполон от Тиана, нито до историята на
Руфин. Мисълта му беше при Лигия и макар да чувстваше, че по-хубаво беше да я приеме
у дома си, отколкото да отива сам в двореца като някакъв наемник, съжаляваше, че не е
отишъл — щеше да види Лигия по-рано и да седи до нея в полумрака на лектиката за
двама.
В това време робите внесоха триножник, украсен с глави на овни, бронзови
дълбоки блюда с въглени, върху които започнаха да насипват по малко смирна и нард.
— Вече завиват към Карини — обади се пак Виниций.
— Той не ще издържи, ще изтича да ги посрещне и ще се размине с тях — извика
Хризотемида.
Виниций се усмихна безсмислено и каза:
— Не, ще издържа!
Но почна да помръдва ноздри и да сумти, а Петроний, като видя това, сви рамене.
— У него няма философия и за една сестерция — каза Петроний — и аз никога не
ще направя човек от този син на Марс.
Виниций дори не го чу.
— Вече са на Карини.
И наистина в това време те завиваха към Карини.
Роби, наричани лампадарии, вървяха напред, други, педисекви — от двете страни
на лектиката, Атацин пък след тях, за да наблюдава всичко.
Но те се движеха бавно, защото фенерите в неосветения град едва осветяваха
пътя. Улиците около двореца бяха пусти, само тук-там се промъкваше някой човек с
фенер, но по-нататък бяха необичайно оживени. Почти иззад всеки ъгъл излизаха по
трима, по четирима души, без факли и в тъмни плащове. Някои от тях вървяха заедно с
шествието, смесвайки се с робите, други на по-големи групи прииждаха насреща им. Някои
се люшкаха като пияни. На моменти ставаше толкова трудно да се напредва, че
лампадариите започнаха да викат:
— Дайте път на лектиката на благородния трибун Марк Виниций!
Лигия виждаше през разтворените завеси тези тъмни люде и се разтрепера от
вълнение. Обхващаше я ту надежда, ту тревога. — „Той е! Урс и християните! Ето, ей
сега... — говореше си тя с разтреперани устни. — О, Христе, помогни! О, Христе, спаси ме!
“
Но и Атацин, който отначало не обръщаше внимание на необичайното оживление
на улицата, накрая почна да се безпокои. Наистина ставаше нещо странно. Лампадариите
трябваше все по-често да се провикват: „Място за лектиката на благородния трибун!“. От
двете им страни някакви непознати хора тъй натискаха лектиката, че Атацин заповяда на
робите да ги разпъждат със сопи.
Внезапно напред се чуха викове и всички фенери угаснаха веднага. Около
лектиката настана блъсканица, бъркотия и бой.
Атацин разбра: това беше просто нападение.
Разбра и се изплаши. Всички знаеха, че цезаря често за забава предприема заедно
със свита августиани разбойнически нападения в Субура и в други части на града. Знаеше
се, че понякога той се връща с подутини и синини от тези нощни излети, но който му се
противеше и защищаваше, дори и да беше сенатор, намираше смърт. Домът на вигилите,
чийто дълг бе да бдят над града, не беше много далеч, но стражата в подобни случаи се
правеше на глуха и сляпа. А в това време около лектиката просто кипеше. Почнаха да се
борят, да се бият, да се повалят на земята, да се тъпчат. В ума на Атацин просветна
мисъл, че трябва преди всичко да спаси Лигия и себе си, а останалите да остави на
съдбата. И като я издърпа от лектиката, грабна на ръце и се опита да избяга в тъмнината.
Но Лигия започна да вика:
— Урс! Урс!
Тя беше облечена в бяло и бе лесно да я съзрат. Атцин със свободната си ръка
започна да я загръща насила със своя плащ, когато внезапно някакви страшни клещи го
сграбчиха отзад за врата, а на главата му се стовари като камък огромна смазваща маса.
И той падна отведнъж, като вол, ударен с тъпото на брадва пред олтара на
Юпитер.
Повечето от робите лежаха на земята или се мъчеха да се спасят, но в гъстия мрак
се блъскаха о зидовете на къщите. На мястото остана само изпотрошената в бъркотията
лектика. Урс понесе Лигия към Субура, а другарите му то следваха, като постепенно се
разпръсваха.
Но робите започнаха да се събират пред дома на Виниций и да се съвещават. Не
смееха да влязат. След кратък разговор те се върнаха на мястото на нападението, където
намериха няколко мъртви, сред които и тялото на Атацин. Той още потръпваше, но след
една по-силна конвулсия се изопна и остана неподвижен.
Тогава те го вдигнаха, върнаха се с него и пак се спряха пред вратата на дома.
Трябваше все пак да кажат на господаря за това, което бе станало.
— Гулон да съобщи — зашепнаха няколко гласа. — От лицето му тече кръв, както
на всички нас, а и господарят го обича. За Гулон е по-безопасно, отколкото за другите.
А германецът Гулон, стар роб, който беше отгледал Виниций като дете и когото
Виниций беше наследил от майка си, сестрата на Петроний, каза:
— Аз ще кажа, но ще отидем всички. Нека гневът му не падне само върху мен.
Виниций вече бе започнал да губи търпение. Петроний и Хризотемида му се
присмиваха, но той се разхождаше с бързи крачки по атриума и повтаряше:
— Те трябваше вече да са тук!... Трябваше вече да са тук!
И искаше да тръгне, но другите двама го задържаха.
Изведнъж в преддверието се чуха стъпки и в атриума нахлуха вкупом робите,
бързо застанаха край стената, вдигнаха ръце и почнаха да повтарят с боязливи гласове:
— А-а-а-а!... А-а!
Виниций скочи насреща им.
— Къде е Лигия? — викна той със страшен, изменен глас.
— А-а-а-а!
Тогава Гулон излезе напред с окървавеното си лице и завика бързо и жалостно:
— Виж кръвта, господарю! Бранихме я! Виж кръвта, господарю! Виж кръвта!...
Но той не успя да довърши — Виниций грабна бронзовия светилник и с един удар
строши черепа му, после се хвана за главата с две ръце, зарови пръсти в косите си,
повтаряйки с хриплив глас:
— Me miserum! Me miserum!
Лицето му посиня, очите хлътнаха, пяна излезе на устата му.
— Бой с пръчки! — изрева той с нечовешки глас.
— Господарю! А-а-а-а!... Смили се! — стенеха робите.
Но Петроний стана с израз на отвращение на лицето.
— Хайде, Хризотемида! — каза той. — Ако искаш да гледаш месо, ще поръчам да
отворят някоя касапница на Карини.
И той излезе от атриума, а в целия дом, украсен в зелен бръшлян и готов за
пиршеството, се разнесоха стонове и свистения на пръчки и това продължи чак до
сутринта.
>>
XI
Тази нощ Виниций не легна да спи. Малко след като Петроний си отиде, когато
стоновете на бичуваните роби не можеха да успокоят нито болката му, нито яростта му,
той събра други слуги и ги поведе да търсят Лигия. Обходи есквилинския квартал, после
Субура, викус Спелератус и всички съседни улички. После, като заобиколи Капитолий, през
моста на Фабриций, се озова на острова и преброди оная част на града, която бе отвъд
Тибър.
Но това беше гонитба без цел, защото и той самият нямаше надежда да намери
Лигия и ако я търсеше, вършеше това главно за да запълни с нещо тая страшна нощ. И
наистина — върна се в къщи чак на разсъмване, когато в града вече се появиха колите и
мулетата на продавачите на зеленчуци и плодове и когато хлебарите вече отваряха. Щом
се върна, Виниций заповяда да приберат тялото на Гулон, което никой досега не бе посмял
да докосне, а после разпореди да изпратят ония роби, от които бе отнета Лигия, в селските
му ергастулули — това беше наказание едва ли не по-тежко от смърт; най-после се хвърли
на една застлана пейка в атриума и се замисли как би могъл да намери и да вземе Лигия.
Струваше му се невероятно да се отрече от нея, да я загуби, да не я види вече, и
при самата мисъл за това го обземаше безумие. Своеволната натура на младия воин за
първи път се сблъскваше със съпротива, с друга несъкрушима воля и просто не можеше
да разбере как е възможно това, как смее някой да се противопостави на неговото
страстно желание. Виниций би предпочел да пропаднат градът и целият свят, отколкото
той да не постигне това, което искаше. Отнели му бяха чашата на насладата от устата и
затова му се струваше, че е станало нещо нечувано, нещо, което зове божиите и
човешките закони за отмъщение.
Но той не искаше и не можеше да се примири със съдбата, защото никога в живота
си не бе жадувал за нещо така, както за Лигия. Струваше му се, че не би могъл да живее
без нея. Не беше в състояние да си отговори какво би правил без нея утре, как би
преживял следващите дни. Понякога го обземаше гняв срещу нея, гняв, близък до полуда.
Искаше му се да я има, за да я бие, да я влачи за косите по кубикулума и да се гаври с нея,
ту пък го обхващаше страшен копнеж по нейния глас, фигура, очи и чувстваше, че е готов
да лежи в нозете й. Той я зовеше, хапеше пръстите си, хващаше се за главата с две ръце.
С всички сили се мъчеше да мисли спокойно за това как да я намери, но не можеше. През
ум му минаваха хиляди средства и начини, но един от друг по-безумни. Най-после у него
проблесна мисълта, че я е отвлякъл не друг, а Авъл и че ако не я е грабнал Авъл, той поне
знае къде се крие тя.
И той скочи, за да отиде в дома на Авъл. Ако не му я дадат, ако не се уплашат от
заплахите, тогава ще отиде при цезаря, ще обвини стария пълководец в неподчинение и
ще иска смъртно наказание за него; но преди това ще изтръгне от тях признание къде е
Лигия. Дори и да му я върнат доброволно, пак ще си отмъсти. Наистина приели го бяха в
дома си и се бяха грижили за него, когато беше ранен, но какво от това. С последната
обида, която му бяха нанесли, те го освобождаваха от задължението да е признателен. Тук
неговата отмъстителна и ожесточена душа започна да се наслаждава на мисълта за
отчаянието на Помпония Грецина, когато центурионът донесе на стария Авъл смъртна
присъда. А Виниций бе почти уверен, че ще издейства тая присъда. Петроний ще му
помогне. Впрочем и сам цезарят не отказва нищо на своите приятели августиани, освен
ако го подбудеше да откаже неговата лична омраза или похотливост.
Изведнъж сърцето му почти замря под влияние на едно страшно предположение.
Ами ако самият цезар е похитил Лигия?
Всички знаеха, че цезарят, когато се отегчаваше, често търсеше развлечение в
нощни разбойничества. Дори Петроний бе взимал участие в тези забавления. Главната им
цел беше да хващат жени и да ги подхвърлят върху войнишки плащ, докато изгубят свяст.
Сам Нерон наричаше понякога тези излети „лов на бисери“, тъй като се случваше в
кварталите, гъсто населени с бедняци, да улавят по някой истински бисер на красотата и
младостта. Тогава сагациата, както наричаха подхвърлянето върху войнишка наметка, се
превръщаше в истинско отвличане и „бисерът“ биваше изпращан или в Палатин, или в
някоя от безбройните вили на цезаря, или пък най-сетне Нерон го отстъпваше някому от
своите другари. Така е могло да стане и с Лигия.
Цезарят се бе вглеждал в нея на пиршеството и Виниций нито за момент не се
усъмни, че тя му се е сторила най-прекрасна от всички жени, които бе виждал дотогава.
Как би могло да бъде иначе? Наистина тя беше в дома на Нерон на Палатин и той можеше
открито да я задържи, но, както с право казваше Петроний, цезарят не беше смел в
злодеянията си и макар че можеше да действа открито, винаги предпочиташе да действа
тайно. А сега бе постъпил така, защото се страхуваше от Попея. Сега на Виниций му дойде
на ум, че Авъл може би не би посмял да отвлече със сила девойката, която цезарят му бе
подарил. Та кой би посмял? Дали не е онзи грамаден лигиец със сините очи, който беше се
одързостил да влезе в триклиниума и да я изнесе на ръце от пиршеството? Но къде би се
укрил с нея, къде би могъл да я отведе? Не, роб не би се наел да стори това.
Следователно не го е направил никой друг освен цезаря.
Като помисли за това, на Виниций му притъмня пред очите и капки пот покриха
челото му. В такъв случай Лигия беше загубена завинаги. Тя можеше да бъде изтръгната
от ръцете на всеки друг, но не и от ръцете на Нерон. Сега той с по-голямо право, отколкото
преди, можеше да повтаря: Vea misero mihi! Въображението му представи Лигия в
обятията на Нерон и за първи път в живота си той разбра, че има мисли, които човек
просто не може да понесе. Сега чак разбра колко я бе обикнал. Както пред погледа на
човек, който се дави, преминава светкавично целият му живот, така и пред неговия се
нижеха миговете, прекарани с Лигия. Той я виждаше и чуваше всяка нейна дума. Виждаше
я при фонтана, виждаше я в дома на Авъл и на пиршеството. Усещаше я близо до себе си,
долавяше благоуханието на косите й, топлината на тялото й, насладата на целувките, с
които бе мачкал невинните й устни. Сега повече от всякога тя му се стори сто пъти по-
красива, по-жадувана, по-сладка, сто пъти по-единствена, избрана между всички смъртни и
всички божества. И като си помисли, че всичко това, което така се бе вкоренило в сърцето
му, което бе станало негова кръв и негов живот, може би Нерон вече притежава, прониза
го болка, чисто физическа и толкова силна болка, че му се искаше да удря главата си о
стъклата на атриума, докато я разбие. Усещаше, че може да обезумее и навярно би
обезумял, ако не му оставаше още един изход — отмъщението. Но както преди му се бе
сторило, че не би могъл да живее, ако не си възвърне Лигия, така сега чувстваше, че не би
могъл да умре, докато не си отмъсти. Само тая мисъл единствено му носеше облекчение.
„Ще бъда твоят Касий Херея!“ — повтаряше си той, мислейки за Нерон. След малко грабна
пръст от саксиите с цветя, които ограждаха имплувиума, и даде страшна клетва на Ереб,
на Хеката и на своите домашни лари, че ще изпълни отмъщението.
И наистина изпита облекчение. Имаше поне за какво да живее и с какво да запълни
своите дни и нощи. После се отказа от намерението си да ходи у Авъл и заповяда да го
отнесат на Палатин. По пътя мислеше, че ако не го пуснат при цезаря или поискат да
проверят дали не носи оръжие, това ще бъде доказателство, че Лигия е била отвлечена от
цезаря. Виниций обаче не взе оръжие. Наистина той бе изгубил представа за много неща,
но, както става обикновено с хора, погълнати от една мисъл, бе запазил пълно съзнание за
всичко, което се отнасяше до отмъщението му. Не искаше то да му се изплъзне
преждевременно. Искаше преди всичко да види Актея, защото смяташе, че от нея може да
научи истината. На моменти у него проблясваше надеждата, че може да види и Лигия и
при тази мисъл целият се разтреперваше. Може би цезарят да я е грабнал, без да знае
кого отвлича, а днес ще му я върне? Но след миг отхвърли това предположение. Ако са
искали да му я върнат, щяха да му я върнат снощи. Единствена Актея може да обясни
всичко и нея той трябваше да види преди всички други.
Като реши това, той заповяда на робите да вървят по-бързо. По пътя
размишляваше объркан ту за Лигия ту за отмъщението. Чувал беше, че жреците на
египетската богиня Пахт могат да изпратят болест на когото поискат и реши да узнае от тях
как вършат това. На Изток бяха му разправяли, че евреите знаят някакви заклинания, с
помощта на които покриват със струпеи телата на неприятелите си. Сред робите си у дома
той имаше петнадесетина евреи и реши, като се върне, да заповяда да ги бичуват, докато
му издадат тази тайна. С най-голяма наслада обаче той мислеше за късия римски меч, от
който рукват струи кръв, каквито бяха пръснали от Гай Калигула и бяха направили
незаличими петна по колоните на портика. Беше готов сега да убие целия Рим, а ако някои
отмъстителни богове му обещаеха да измрат всички хора с изключение на него и Лигия,
той би се съгласил и на това.
Пред арката на входа на двореца той се опита, колкото можа, да се овладее и като
видя стражата от преторианци, помисли, че ако му направят дори и най-малките спънки и
не го пуснат да влезе, това ще бъде доказателство, че Лигия е в двореца, и то по волята на
цезаря. Но принципалният центурион му се усмихна приветливо и като пристъпи няколко
крачки, каза:
— Здравей, благородни трибуне. Ако желаеш да поднесеш почитанията си на
цезаря, попаднал си на лош момент и не зная дали ще можеш да го видиш.
— Какво е станало? — запита Виниций.
— Вчера неочаквано се разболя божествената малка Цезарят и Августа Попея са
при нея заедно с лекарите на целия град.
Това бе важно събитие. Цезарят, когато им се роди дъщерята, беше луд от щастие
и я прие: extra humanum gaudium. Още преди това сенатът тържествено бе поверил на
боговете лоното на Попея. Правеха се жертвоприношения и в Анций, където стана
освобождаването, бяха устроени великолепни игри, бе издигнат и храм на двете Фортуни.
Нерон, който не знаеше мярка в нищо, обичаше и това дете без мярка, а и на Попея то
беше скъпо, макар и само за това, че укрепваше положението й и правеше влиянието й
непреодолимо.
От здравето и живота на малката Августа можеха да зависят съдбините на цялата
империя, но Виниций беше толкова зает със себе си, със своите грижи и своята любов, че
без да обръща внимание на съобщението на центуриона, отговори:
— Искам да се видя само с Актея.
И влезе.
Но Актея също беше заета при детето и той дълго трябваше да я чака. Тя се върна
чак към пладне с уморено и бледно лице, което още повече побледня, когато тя видя
Виниций.
— Актея — извика Виниций, като я хвана за ръцете и я дръпна в средата на
атриума, — къде е Лигия?
— Аз тебе щях да питам за това — отговори тя, гледайки го в очите с укор.
А той, при все че си беше обещал да я пита спокойно, отново стисна главата си в
длани и започна да повтаря с лице сгърчено от болка и гняв:
— Няма я. Грабнали са ми я по пътя!
Но след миг той се опомни и като доближи лицето си до лицето на Актея, започна
да говори през стиснати зъби:
— Актея... Ако ти е мил животът, ако не искаш да станеш причина за нещастия,
които не можеш да си въобразиш дори, кажи ми истината: не я ли е похитил цезарят?
— Цезарят не е излизал вчера от двореца!
— Заклевам те в сянката на майка ти, във всички богове! Нима я няма в двореца?
— Кълна ти се в сянката на моята майка, Марк, няма я в двореца и не я е похитил
цезарят. Вчера заболя малката Августа и Нерон не се отделя от люлката й.
Виниций си отдъхна. Това, което му се виждаше най-страшно, вече не го
заплашваше.
— Значи — каза той, като седна на пейката и стисна юмруци, — отвлекли са я Авъл
и Помпония, горко им!
— Авъл Плавций е бил тук сутринта. Не е могъл да се види с мене, понеже бях
заета при детето, но разпитвал за Лигия Епафродит и други от прислугата на цезаря, а
после им казал, че пак ще дойде да се види с мен.
— Искал е да отклони подозрението от себе си. Ако не е знаел какво е станало с
Лигия, той би дошъл да я търси в моя дом.
— Оставил ми няколко думи на табличка, от тях ще разбереш, че той е знаел, че
цезарят е взел Лигия от неговия дом по твое и на Петроний желание, надявал се, че ще я
намери при теб и тази сутрин е бил в твоя дом, където са му казали какво е станало.
Като каза това, тя отиде в кубикулума и след малко се върна с табличната, която й
бе оставил Авъл.
Виниций я прочете и млъкна, а Актея сякаш четеше мислите по мрачното му лице,
защото след малко каза:
— Не, Марк. Станало е това, което искаше самата Лигия.
— Ти си знаела, че тя иска да избяга! — избухна Виниций.
А тя го загледа със своите замъглени очи почти сурово.
— Знаех, че не искаше да стане твоя наложница.
— А ти каква си била през целия си живот?
— Аз бях преди това робиня.
Но Виниций не престана да се горещи. Цезарят му бе подарил Лигия и не е важно
каква е била преди. Ще я намери макар и под земята и ще прави с нея всичко, каквото му
хареса. Да! Тя ще бъде негова наложница! Ще заповяда да я бият с пръчки, когато той
пожелае. Когато му омръзне, ще я даде на последния от своите роби или ще й заповяда да
върти хромел в неговите имения в Африка. Сега ще я търси и ще я намери само за това, за
да я смаже, да я стъпче и унижи.
Той се дразнеше все повече и повече и губеше чувство за мярка до такава степен,
че дори и Актея разбра, че се заканваше да направи повече, отколкото беше в състояние
да изпълни, и че в него говорят гневът и мъката. Тя почувства състрадание към мъката му,
но невъздържаността на Виниций я накара да изгуби търпение и тя най-после го запита
защо е дошъл при нея.
Виниций не можа веднага да намери отговор. Дошъл бил при нея, защото така
искал, защото смятал, че тя ще му даде някакво сведение, а всъщност бил дошъл за
цезаря, но тъй като не можел да се види с него, отбил се тук при нея. Лигия с бягството си
се е възпротивила на волята на цезаря, затова той, Виниций, ще го помоли да нареди да я
търсят в целия град и цялата държава дори и ако трябва с помощта на всички легиони, да
се претърсва един по един всеки дом в империята. Петроний ще подкрепи неговата молба
и търсенето ще започне още от днес.
А Актея каза:
— Пази се да не я загубиш тъкмо тогава, когато по заповед на цезаря я намерят.
Виниций сви вежди.
— Какво значи това? — запита той.
— Чуй ме, Марк! Вчера бяхме с Лигия в градините на двореца и срещнахме Попея
заедно с малката Августа, носеше я негърката Лилит. Вечерта детето се разболя и Лилит
твърди, че е било урочасано и че го е урочасала оная чужденка, която срещнали в
градината.
Ако детето оздравее, те ще забравят това, но в противен случай първа Попея ще
обвини Лигия в магьосничество и тогава, където и да я намерят, за нея няма да има
спасение.
Настъпи минута мълчание, след което Виниций се обади:
— А може и да го е урочасала? И мен урочаса.
— Лилит повтаря, че детето изведнъж заплакало, когато минали край нас. И вярно
е! Заплака. Навярно са го изнесли в градините вече болно. Марк, търси я сам, където
искаш, но докато малката Августа не оздравее, не говори за нея с цезаря, защото ще
навлечеш върху й отмъщението на Попея. Достатъчно вече очите й са плакали заради
тебе и нека всички богове пазят бедната й глава.
— Ти я обичаш, Актея? — запита мрачно Виниций.
В очите на освободената робиня блеснаха сълзи:
— Да! Обикнах я.
— Защото не ти е отплатила с ненавист, както на мен.
Актея го изгледа, сякаш се колебаеше или пък искаше да прозре дали той
говореше искрено, после каза:
— Човече сприхав и сляп! Тя те обичаше!
Като чу това, Виниций скочи. Не е вярно! Ненавиждала го е. Откъде знае Актея?
Нима след един ден познанство Лигия й бе признала? Що за любов е тази, която
предпочита скитничеството, срама на нищетата, несигурността на утрешния ден, а може би
и окаяна смърт — пред украсения с цветя дом, където любимият я очаква за пиршество!
По-добре за него е да не слуша такива думи, защото му идва да полудее. Той не би дал
тази девойка за всички съкровища на този дворец, а тя избяга. Каква любов е тая, която се
бои от насладата, а поражда болка! Кой ще я разбере? Кой може да я разбере? Ако той не
се надяваше, че ще намери Лигия, би се пронизал с меча си. Любовта се дава, не се
отнема. Имаше моменти в дома на Авъл, когато и той самият вярваше, че щастието е
близко, но сега знае, че тя го е ненавиждала, че го ненавижда и че ще умре с тая си
ненавист в сърцето.
Но Актея, обикновено боязлива и кротка, избухна на свой ред. А как е искал той да
спечели Лигия? Вместо да помоли за нея Авъл и Помпония, той с измама бе отнел детето
от ръцете на родителите. Искал бе да я направи не съпруга, а наложница, нея,
отгледаната в благороден почтен дом, нея, царската дъщеря. И я бе довел тук, в този дом
на престъплението и срама, осквернил бе невинните й очи с това безсрамно пиршество,
държал се бе с нея като с блудница. Нима бе забравил какво е домът на Авъл и коя е
Помпония Грецина, която бе възпитала Лигия? Нима той няма достатъчно разум да
отгатне, че има и жени по-други от Нигидия, от Калвия Криспинила, от Попея и от всички
онези, които среща в дома на цезаря? Нима, когато е видял Лигия, не е разбрал веднага,
че е момиче чисто, което предпочита смъртта пред позора? Откъде знае какви богове
почита тя и дали те не са по-чисти, по-добри от развратната Венера или от Изида, които
разпътните римлянки почитат? Не! Лигия не й беше правила признания, но й бе казала, че
от него, от Виниций, очаква спасение; бе се надявала, че той ще помоли цезаря да я
изпратят обратно в дома й, че ще я върне на Помпония. А говорейки за това, пламвала
като момиче, което обича и вярва. И нейното сърце биеше за него, но той сам я изплаши,
отврати я и я възмути и нека сега я търси с помощта на войници на цезаря, но да знае, че
ако детето на Попея умре, върху Лигия ще падне подозрението и гибелта й ще бъде
неизбежна.
През гнева и болката на Виниций нахлу вълнение. Вестта, че Лигия го обичала,
разтърси душата му. Той си спомни Лигия в градината на Авъл, когато слушаше думите му
със заруменяло лице и с лъчисти очи. Стори му се, че тя тогава наистина започваше да го
обича и при тази мисъл изведнъж го обзе чувство за някакво щастие, стократно по-голямо
от това, за което жадуваше. Помисли си, че всъщност би могъл да я има по нейна воля и
любеща. Ето, тя би омотала неговата врата с вълна и би я намазала с вълча лой, а след
това би седнала, като съпруга, на овчето руно край неговото огнище. И той би чул от
нейните уста обредния израз: „Дето ти, Гай, там и аз Гая“*9 и би била негова завинаги.
Защо той не постъпи така? Та нали бе готов! А сега нея я няма и може би не ще я намери,
а дори и да я намери, това може да я погуби. И да не я погуби, няма да го искат вече нито
Авъл и Помпония, нито тя. Като помисли за това, отново го завладя гняв, но сега вече този
гняв се насочи не против Авъл или Лигия, а против Петроний. Да, той, Петроний, беше
виновен за всичко. Ако не беше той, Лигия сега нямаше да се скита, щеше да бъде негова
годеница и никаква опасност не би висяла над нейната скъпа глава. А сега всичко беше
свършено, вече бе късно да се поправя злото.
[*9 Брачна формула, която изговаряла жената, за да изрази съгласието си в
момента на бракосъчетанието пред жреца или бащата.]
— Да, късно е вече!
И струваше му се, че бездна зина пред нозете му. Не знаеше какво да предприеме,
как да постъпи, къде да отиде, Актея повтори като ехо думите „късно е вече“, което в
чуждата уста му прозвуча като смъртна присъда. Разбираше само едно: че трябва да
намери Лигия, защото иначе с него ще стане нещо лошо.
И като се загърна несъзнателно в тогата си, щеше вече да излезе, без дори да се
сбогува с Актея, когато изведнъж завесата, отделяща преддверието от атриума, се
отдръпна и той неочаквано видя траурната фигура на Помпония Грецина.
Сигурно и тя вече беше научила за изчезването на Лигия и смятайки, че за нея ще
бъде по-лесно, отколкото за Авъл, да види Актея, идваше сега при нея да научи нещо.
Но като забеляза Виниций, тя обърна към него дребното си бледо лице и каза:
— Марк, дано бог ти прости кривдата, която причини нам и на Лигия.
А той стоеше с наведена глава, чувствайки се нещастен и виновен, и не разбираше
какъв бог трябваше и можеше да му прости, нито пък защо Помпония говореше за прошка,
когато тя трябваше да говори за отмъщение.
Накрая той си излезе объркан, изпълнен с тежки мисли, с огромни грижи и
изумление.
На двора и край галерията се бяха събрали неспокойни хора. Сред дворцовите
роби се виждаха и военни, и сенатори, дошли да питат за здравето на малката Августа, а
заедно с това и да се покажат в двореца, да засвидетелстват своята загриженост поне
пред робите на цезаря. Вестта за болестта на „богинята“, изглежда, бързо се бе разнесла,
защото пред портите прииждаха все нови и нови посетители, а през арката се виждаха
цели тълпи. Някои от присъстващите, виждайки, че Виниций излиза от двореца, го питаха
за новини, но той, без да им отговори, вървеше направо, докато Петроний, който също
вече бе дошъл за вести, не се сблъска с него и не го спря.
Като го видя, Виниций сигурно щеше да избухне и щеше да си позволи някаква
необуздана постъпка в двореца на цезаря, ако не беше излязъл от Актея просто съкрушен,
толкова отпаднал и угнетен, че за момент го бе напуснала дори вродената му избухливост.
Той обаче отстрани Петроний и искаше да го отмине, но Петроний го задържа почти
насила.
— Как се чувства божествената? — попита той.
Но тая принуда отново раздразни Виниций и мигом го разяри.
— Пъкълът да я погълне и нея, и целия този дом! — отговори Виниций със
стиснати зъби.
— Мълчи, нещастнико! — каза Петроний и като се огледа, добави бързо: — Ако
искаш да научиш нещо за Лигия, ела с мен. Не! Тука нищо няма да кажа! Ела с мен, ще ти
кажа моите догадки в лектиката.
И като прегърна с ръка момъка, изведе го колкото можеше по-бързо от двореца.
Всъщност това беше целта му, защото нямаше никакви новини за Лигия. Но той
беше човек находчив и понеже въпреки вчерашното си възмущение изпитваше голямо
съчувствие към Виниций, а освен това той се чувстваше донякъде отговорен за всичко,
което стана, затова вече беше предприел нещо и когато седнаха в лектиката, каза:
— Аз съм заповядал на мои роби да следят при всичките градски врати, като съм
им дал подробно описание на девойката и на оня великан, който я бе изнесъл от
пиршеството у цезаря, защото сигурно той я е отвлякъл. Чуй ме! Може би Авъл и Помпония
ще поискат да я укрият в някое от селските си имения, тогава ние ще знаем накъде ще я
отведат. Ако не я забележат, това ще бъде доказателство, че е останала в града и ние още
днес ще можем да започнем търсенето.
— Авъл и Помпония не знаят къде е тя — отвърна Виниций.
— Сигурен ли си, че е така?
— Видях Помпония. И те също я търсят.
— Вчера тя не е могла да излезе от града, защото през нощта градските врати са
затворени. По двама от моите хора обикалят около всяка врата. Един ще тръгне след
Лигия и великана, а другият ще се върне веднага да съобщи. Ако тя е в града, ще я
намерят, защото лесно ще познаят този лигиец — само по ръста и плещите дори. Щастлив
си, че не я е грабнал цезарят, а мога да те уверя, че не е той, защото на Палатин за мене
няма тайни.
Но Виниций избухна пак, и то повече от жал, отколкото от гняв, и с пресеклив от
вълнение глас започна да разказва на Петроний това, което бе чул от Актея, и какви нови
опасности бяха надвиснали над главата на Лигия, толкова страшни, че сега, ако намерят
бегълците, ще трябва да ги укриват грижливо от Попея. След това той почна да упреква
горчиво Петроний за неговия съвет. Ако не беше той, нямаше да бъде така. Лигия щеше да
е в дома на Авъл, а той, Виниций, можеше да я вижда всеки ден и днес би бил по-щастлив
и от цезаря. Като разказваше това, той се увличаше все повече и повече се вълнуваше,
докато най-после сълзи на скръб и ярост почнаха да капят от очите му.
А Петроний, който просто не очакваше, че момъкът можеше до такава степен да
обича и жадува, виждайки тези сълзи на отчаяние, си казваше изумено:
— О, могъща владетелко на Кипър! Ти едничка властваш над богове и хора!
>>
XII
Но когато слязоха пред дома на Петроний, надзорникът на атриума им съобщи, че
никой от изпратените при градските врати роби не се е върнал още. Атриензисът нареди
да им занесат храна и да им заповядат — под страх от наказание с бой — да следят зорко
всички, които излизат от града.
— Виждаш ли — каза Петроний, — без съмнение те са още в града и ние ще ги
намерим. Но заповядай и на своите хора да следят при градските врати, и то на тези от
робите си, които са били пратени за Лигия, защото те лесно ще я познаят.
— Аз заповядах да ги изпратят в селските ергастули — каза Виниций, — но сега ще
отменя заповедта: нека отидат при вратите.
И като начерта няколко думи върху покритата с восък дъсчица, даде я на Петроний,
който нареди веднага да я изпратят в дома на Виниций.
След това те минаха във вътрешния портик и там седнали на мраморната пейка,
почнаха да разговарят.
Златокосата Евника и Ирада поставиха под нозете им бронзови столчета, а после
приближиха до пейката малка маса и почнаха да им наливат в чашите вино от чудно
хубави тесногърли съдове, които му доставяха от Волатере.
— Имаш ли сред своите хора някого, който би познал този грамаден лигиец? —
попита Петроний.
— Познаваха го Атацин и Гулон. Но Атацин падна убит вчера до лектиката, а Гулон
убих аз.
— Жал ми е за него — рече Петроний. — Той е носил на ръце не само тебе, но и
мене.
— Аз исках дори да го освободя — отвърна Виниций, — но да не говорим вече за
това. Да говорим за Лигия. Рим е цяло море...
— Бисерите се ловят именно в морето... Вероятно не ще я намерим днес, нито пък
утре, но ще я намерим непременно. Ти сега ме обвиняваш, че съм ти посочил това
средство, но средството само по себе си беше добро, а стана лошо чак тогава, когато
всичко се промени. Но нали ти чу от самия Авъл, че смята с цялото си семейство да се
пренесе в Сицилия. Тогава момичето пак щеше да бъде далеч от тебе.
— Бих тръгнал след тях — отвърна Виниций, — а във всеки случай поне тя би била
в безопасност. А сега, ако онова дете умре, Попея ще повярва и ще внуши и на цезаря, че
Лигия е виновна за това.
— Така е. Това тревожи и мен. Но тази малка кукла може да оздравее. Ако умре, е,
тогава все ще намерим някакво средство.
Тук Петроний се замисли малко и каза:
— Попея изповядвала религията на евреите, значи, тя вярва в зли духове. Цезарят
е суеверен... Ако пуснем слух, че Лигия е била грабната от зли духове, ще повярват,
понеже, щом като не я е отвлякъл нито цезарят, нито Авъл Плавций, тя изчезва наистина
по тайнствен начин. Лигиецът сам не би могъл да извърши това. Сигурно са му помогнали,
а откъде би могъл един роб само за един ден да събере толкова хора?
— В целия Рим робите се поддържат.
— И някога ще дадат кървава отплата за това. Да, поддържат се, но не срещу
други роби, а сега се знаеше, че върху твоите ще падне отговорността и ще бъдат
наказани. Ако подхвърлиш на твоите хора мисълта за зли духове, те веднага ще
потвърдят, че с очите си са ги видели, защото това веднага ще ги оправдае пред тебе...
Запитай някого от тях — само за опит, дали не е видял как духовете са я отвлекли във
въздуха, и той веднага ще ти се закълне в егидата на Зевс, че е било така.
Виниций, който също беше суеверен, погледна Петроний с внезапно силно
безпокойство.
— Ако Урс не е имал хора да му помагат и не е могъл да я грабне сам, то кой я е
грабнал тогава?
Но Петроний започна да се смее.
— Знаеш ли — каза той, — ще повярват, щом като и ти вече почваш да вярваш.
Такъв е нашият свят, който се подиграва с боговете. Ще повярват и няма да я търсят, а ние
в това време ще я настаним някъде далеч от града, в някоя моя или твоя вила.
— Но кой би могъл да й помогне?
— Нейните едноверци — отговори Петроний.
— Кой? Какво божество почита тя? Аз би трябвало да зная това по-добре от тебе.
— Почти всяка жена в Рим почита някое божество.
Сигурно е, че Помпония я е възпитала във вяра към това божество, което самата тя
почита, а кое е то, не зная. Едно е сигурно, че никой не я е виждал в който и да било от
нашите храмове да принася жертва на боговете. Обвинявана е дори, че е християнка, но
това е невъзможно. Домашният съд я очисти от това подозрение. За християните казват,
че не само почитат магарешка глава, но и че са врагове на човешкия род и че вършат най-
гнусни престъпления. Ето защо Помпония не може да бъде християнка, понеже нейната
добродетел е известна, а една неприятелка на човешкия род не би се отнасяла с робите
като нея.
— В нито един дом не се отнасят с тях така както в дома на Авъл — прекъсна го
Виниций.
— Ето, виждаш ли? Помпония ми споменаваше за някакъв бог, който бил
единствен, всемогъщ и милосърден. Къде е скрила всички други, това си е нейна работа,
но този неин Логос не би бил толкова всемогъщ, а по-скоро би бил жалък бог, ако има само
две почитателки, тоест Помпония и Лигия, заедно с техния Урс. Те сигурно са повече, тези
едноверци, и те именно са помогнали на Лигия.
— Тази вяра повелява да прощават — каза Виниций. — Срещнах у Актея Помпония
и тя ми каза: „Нека бог ти прости кривдата, която причини на Лигия и на нас.“
— Навярно техният бог е някакъв много доброжелателен куратор. Ха, нека тогава
ти прости и в знак на прошка ти върне девойката.
— Бих му принесъл още утре в жертва хекатомба. Не искам ни храна, ни баня, ни
сън. Ще взема една тъмна лацерна и ще тръгна да скитам по града. Може би ще я намеря
предрешена. Аз съм болен.
Петроний го загледа със състрадание. Наистина Виниций имаше сини кръгове под
очите си, зениците му трескаво горяха, върху небръснатото му от сутринта лице
покаралата брада като тъмна ивица обточваше силно очертаните му челюсти. Косите му
бяха разчорлени, той наистина приличаше на болен. Ирада и златокосата Евника също го
гледаха със съчувствие, но той сякаш не ги виждаше. Те двамата с Петроний обръщаха
толкова малко внимание на робините, като че ли около тях имаше не хора, а кучета.
— Треска те мори — каза Петроний.
— Да.
— Тогава чуй ме... Не зная какво би ти предписал лекарят, но зная как бих
постъпил на твое място. И така — докато се намери онази, потърсил бих в друга това,
което съм загубил с нея. Видях в твоята вила разкошни тела. Недей да спориш... Зная
какво е любов и зная, че когато човек жадува за една, друга не може да я замени. Но в
една красива робиня винаги може да се намери поне временно развлечение...
— Не искам! — отговори Виниций.
Но Петроний, който имаше голяма слабост към него и наистина искаше да облекчи
страданието му, се замисли как да стори това.
— Може би твоите са загубили за тебе чара на новото — каза той след малко, — но
(и тук започна да гледа ту Ирада, ту Евника и най-сетне сложи длан на бедрото на
златокосата гъркиня) погледни тази харита. Преди няколко дена младият Фонтей Капитон
ми даваше за нея три чудно хубави момчета от Клазомене, защото по-красиво тяло и
Скопас дори не е създал. Сам не разбирам защо досега съм останал равнодушен към нея,
във всеки случай не мисълта за Хризотемида ме е въздържала! Ето, подарявам ти я,
вземи я!
А златокосата Евника, като чу това, в миг побледня като платно, гледаше с
уплашени очи Виниций и със затаен дъх очакваше неговия отговор.
Но той изведнъж скочи и като стисна челото си с ръце, почна да говори бързо, като
човек, терзан от болест, който не иска да слуша нищо:
— Не! Не!... Не искам да знам за нея! Не искам и да чуя за други. Благодаря ти, но
не искам! Ще отида да търся из града другата. Кажи да ми дадат галска лацерна с качулка.
Ще отида отвъд Тибър. Да можех да зърна поне Урс!...
И той излезе бързо. Петроний, като видя, че него наистина не го сдържа на едно
място, не се опита да го спре. Но като сметна отказа на Виниций за временно отвращение
от всяка жена, която не беше Лигия, и като не искаше великодушието му да отиде
напразно, обърна се към робинята и й каза:
— Евника, ще се изкъпеш, ще се намажеш с благовония и преоблечеш, а после ще
отидеш в дома на Виниций.
Но тя падна на колене пред него и със сключени ръце почна да се моли да не я
отдалечава от дома си. Тя не искала да отиде у Виниций и предпочита тук да носи дърва
за хипокаустума, отколкото там да бъде първа между слугите. Не иска! Не може! И го
умолява да се смили над нея. Нека заповяда да я бият с пръчки всеки ден, но да не я
изпраща другаде.
И треперейки като дете от боязън и от възхищение, тя простираше към него ръце, а
той я слушаше изумен. Робиня, която се осмелява да помоли да не изпълни заповед,
робиня, която казва „не искам и не мога“, беше нещо нечувано в Рим и Петроний отначало
не можеше да повярва на ушите си. После сви вежди. Той беше твърде изтънчен, за да
бъде жесток. На неговите роби се даваше много по-голяма свобода, особено в любовната
разпуснатост, отколкото на други роби, но при едно условие, че образцово ще изпълняват
службата си и почитат господарската воля наравно о волята на боговете. А когато не
изпълняваха тези две задължения, той не скъпеше наказанията, каквито се налагаха
според общия обичай.
Освен това той не търпеше и никакви противоречия и всичко, което нарушаваше
спокойствието му, затова гледа един миг коленичилата и каза:
— Ще повикаш Тирезий и ще се върнеш тук заедно с него.
Евника стана разтреперана, със сълзи в очите, а след малко се върна с надзорника
на атриума, критянина Тирезий.
— Ще вземеш Евника — му каза Петроний — и ще й удариш двадесет и пет тояги,
но така, че да не повредиш кожата й.
Като каза това, той отиде в библиотеката си, седна до масата от розов мрамор и
започна да работи над своето „Пиршество у Трималхион“.
Но бягството на Лигия и болестта на малката Августа премного отвличаха мислите
му и той не можа да работи дълго. Тази болест беше важно събитие. На Петроний му
дойде наум, че ако цезарят повярва, че Лигия е урочасала малката Августа, то
отговорността може да падне и върху него, защото по негова молба бе доведена
девойката в двореца. Но Петроний разчиташе, че още при първата си среща с цезаря ще
успее да му обясни цялата нелепост на това предположение, а малко разчиташе и на
слабостта, която Попея имаше към него и която тя наистина укриваше старателно, но не
толкова старателно, че той да не се досети. След малко обаче той сви рамене, престана
да мисли за своите опасения и реши да слезе в триклиниума, за да закуси, а после да
нареди да го занесат още веднъж в двореца, оттам на Марсово поле и накрая у
Хризотемида.
Но на път за триклиниума, до входа на коридора, предназначен за прислугата, той
внезапно зърна сред другите роби стройната фигура на застаналата до стената Евника и
като забрави, че не е дал на Тирезий друга заповед, освен да я набие, пак сви вежди и го
потърси с очи.
И тъй като не го съгледа сред прислугата, обърна се към Евника:
— Получи ли си наказанието?
А тя за втори път се хвърли в нозете му, притисна за момент устни до края на
тогата му и отговори:
— О, да, господарю? Получих го! О, да, господарю!...
В гласа й звучеше радост и благодарност. Сигурно тя смяташе, че боят е пръчки
ще замести отиването й в друг дом и че сега ще може да остане тук. Петроний разбра това
и бе учуден от тая страстна упоритост на робинята, но той бе много опитен познавач на
човешката природа, за да не отгатне, че единствено любовта може да бъде причина за
такава упоритост.
— Имаш ли любим в този дом? — запита той.
А тя вдигна към него своите небесносини, пълни със сълзи очи и отвърна толкова
тихо, че думите й едва се чуваха:
— Да, господарю!...
И с тези очи, с отхвърлените назад златисти коси, със страха и надеждата в лицето
й тя беше толкова красива и го гледаше толкова умолително, че Петроний, който като
философ сам проповядваше силата на любовта, а като естет почиташе всяка красота,
почувства към нея нещо като състрадание.
— Кой от тях е твоят любим? — попита той, показвайки с глава към слугите.
Но отговор не последва. Евника само сведе лице до стъпалата му и остана
неподвижна.
Петроний изгледа робите, сред които имаше хубави и снажни момци, но по ничие
лице не можа да прочете нищо, по лицата на всички имаше някакви странни усмивки; след
това той погледна за момент лежащата в нозете му Евника й мълчаливо се отдалечи към
триклиниума.
След закуската заповяда да го занесат в двореца, а после у Хризотемида, при
която остана до късна нощ. Но като се върна, заповяда да повикат Тирезий.
— Наказа ли Евника? — запита го Петроний.
— Да, господарю. Ти обаче не разреши да се повреди кожата й.
— Не съм ли ти дал друга заповед за нея?
— Не, господарю — отговори с безпокойство атриензисът.
— Добре тогава. Кой от робите е неин любим?
— Никой, господарю.
— Какво знаеш за нея?
Тирезий заговори с малко нерешителен глас:
— Евника никога не напуска нощем кубикулума, в който спят със старата Акризиока
и Ифида; никога, след като се изкъпеш, господарю, не остава в банята... Другите робини й
се смеят и я наричат Диана.
— Достатъчно — каза Петроний. — Моят роднина Виниций, комуто днес сутринта
подарих Евника, не я прие, така че тя ще остане у дома. Можеш да си идеш.
— Мога ли да кажа още нещо за Евника, господарю?
— Заповядах ти да кажеш всичко, каквото знаеш.
— Цялата фамилия, господарю, говори за бягството на девицата, която е трябвало
да живее в дома на благородния Виниций. След като ти излезе, Евника дойде при мен и ми
каза, че познава един човек, който може да я намери.
— А! — каза Петроний. — Какъв е този човек?
— Не го познавам, господарю, но помислих, че съм длъжен да ти съобщя това.
— Добре. Нека този човек чака в дома ми трибуна, когото ти утре от мое име ще
помолиш да ме посети рано сутринта.
Атриензисът се поклони и излезе.
А Петроний неволно почна да мисли за Евника. Отначало му се струваше много
ясно, че младата робиня иска Виниций да намери Лигия само за да не бъде принудена тя
да я замести в неговия дом. Но после му дойде наум, че този човек, когото Евника
препоръчва, може да е нейният любовник и тази мисъл внезапно го огорчи. Наистина не
беше трудно да узнае истината; достатъчно бе да каже да повикат Евника. Но беше вече
късно, а и Петроний се чувстваше уморен след продължителното посещение у
Хризотемида и желаеше по-скоро да отиде да спи. Но все пак, отивайки към своя
кубикулум, той си спомни, кой знае защо, че в ъглите на очите на Хризотемида днес бе
забелязал бръчки. Помисли си още и това, че нейната красота беше повече прочута из цял
Рим, отколкото истинска, й че Фонтей Капитон, който му даваше трима юноши от
Клазомене за Евника, всъщност бе искал да я купи много евтино.
>>
XIII
На другия ден Петроний току-що се бе облякъл в ункториума, когато влезе
повиканият от Тирезий Виниций. Той вече знаеше, че от градските порти няма никакви
новини и това вместо да го утеши като доказателство, че Лигия се намира в града, още
повече го бе потиснало, понеже той допускаше, че Урс може би е успял да я изведе от
града веднага след отвличането, преди още робите на Петроний да започнат да пазят
около градските врати. Наистина през есента, когато дните ставаха по-кратки, вратите се
затваряха доста рано, но ги отваряха за заминаващите от града, които бяха много. Отвъд
градските стени можеше да се достигне и по други начини, познати на робите, които искаха
да избягат от града. Виниций наистина бе изпратил своите хора и по всички пътища за
провинцията, пратил бе и до вигилите в по-малките градове с известия за двамата
избягали роби, с точно описание на Урс и Лигия и с обещание за награда за залавянето им.
Но беше съмнително дали пратениците ще ги настигнат, а дори и да ги настигнеха, не се
знаеше дали местните власти щяха да сметнат, че имат право да ги задържат по частно
искане на Виниций без подписа на претора.
А пък той не бе имал време да вземе такъв документ. От своя страна Виниций през
целия вчерашен ден бе търсил Лигия, преоблечен като роб, по всички улички на града, но
не бе успял да намери и най-малка диря, нито вест. Наистина бе видял хора на Авъл, но и
те като че ли търсеха нещо и това само затвърди предположението, че не са я отвлекли
Авъл и Помпония и че те също не знаят какво е станало с нея.
Ето защо, когато Тирезий му съобщи, че има човек, който се наема да я намери,
той веднага отиде в дома на Петроний и щом го поздрави, запита за този човек.
— Ей сега ще го видим — каза Петроний. — Той е познат на Евника, която сега ще
дойде да надипли гънките на тогата ми и която ще ни даде повече сведения за него.
— Тази ли, която ти вчера искаше да ми подариш?
— Тази, която ти вчера отхвърли; за което впрочем съм ти благодарен, защото тя е
най-добрата вестиплика в целия град.
Щом Петроний свърши, влезе Евника и като пое тогата, сложена на едно кресло,
инкрустирано със слонова кост, разгърна я, за да я преметне през рамото на Петроний.
Лицето й бе ведро, спокойно, а в очите й светеше радост.
Петроний я загледа и тя му се стори много красива. След малко, когато тя го
загърна с тогата и почна да я надипля, като от време на време се навеждаше, за да
удължава гънките, той забеляза, че нейните рамене имаха чудесен цвят на бяла роза, а
гърдите и плещите й — отблясък на седеф или алабастър.
— Евника — каза Петроний, — тук ли е човекът, за когото си споменала вчера на
Тирезий?
— Тук е, господарю.
— Как се казва?
— Хилон Хилонид, господарю.
— Кой е той?
— Лекар, мъдрец и гадател, който знае да чете хорските съдби и да предсказва
бъдещето.
— И на тебе ли ти е предсказал бъдещето?
Евника пламна в руменина, която порозови дори ушите и шията й.
— Да, господарю.
— И какво ти предрече?
— Че ще ме сполети болка и щастие.
— Болката те сполетя вчера от ръката на Тирезий, значи, сега трябва да дойде и
щастието.
— То дойде вече, господарю.
— Какво?
А тя пошепна тихо:
— Останах тук.
Петроний сложи ръка на златокосата й глава.
— Добре подреди днес гънките и съм доволен от тебе, Евника.
А нейните очи при това докосване за миг се замъглиха от щастие и гърдите й се
развълнуваха.
Но Петроний и Виниций минаха в атриума, където ги чакаше Хилон Хилонид, който,
като ги видя, ниско се поклони. Петроний при мисълта за предположението, което бе
направил вчера, че този може да е любовник на Евника, се усмихна. Човекът, който стоеше
пред него, не можеше да бъде любовник на никого. В тази странна фигура имаше нещо и
гадно, и смешно. Не беше стар: в неговата нечиста брада и сплъстени коси тук-там само се
мяркаше бял косъм. С хлътнал корем и приведени плещи, той на пръв поглед изглеждаше
гърбав, а над гърбицата му се издигаше голяма глава, с лице маймунско, а същевременно
и лисиче, и с проницателен поглед. Жълтеникавата му кожа беше изпъстрена с пришки, а
носът му, целият покрит с тях, би могъл да служи като пример за прекомерна любов към
бутилката. Занемареното облекло, което се състоеше от тъмна туника, изтъкана от козя
вълна, и парцалив плащ, показваше, че той или се преструва на беден, или е наистина
такъв. Щом го видя, Петроний си спомни за Омировия Терсит и затова, като отговори с
махване на ръка на неговия поклон, каза:
— Здравей, божествени Терсит, как са твоите синявици, които получи край Троя от
Одисей*10 какво прави самият той в Елисейските полета?
[*10 Намеква се за сцена от втората песен на „Илиада“ — разгневен от хулните
думи на Терсит, Одисей го набива с жезъла си пред войниците.]
— Благодаря, господарю — отговори Хилон Хилонид, — най-мъдрият от умрелите,
Одисей, изпраща чрез мене на най-мъдрия от живите, Петроний, поздрав и молба да
покрие с нов плащ моите синявици.
— Кълна се в Хеката Триформис — провикна се Петроний, — отговорът заслужава
плащ...
Но Виниций нетърпеливо пресече по-нататъшния разговор и запита направо:
— Знаеш ли точно с какво се наемаш?
— Когато две фамилии в два великолепни дома не говорят за нищо друго, а след
тях повтаря вестта половината Рим, не е трудно да се знае — отвърна Хилон. — Снощи е
била отвлечена девойката, отгледана в дома на Авъл Плавций, на име Лигия или по-право
Калина, която твоите роби, о господарю, са носели от двореца на цезаря, а аз се наемам
да я намеря в града или в случай — което е малко вероятно — че тя е напуснала града, да
ти посоча, благородни трибуне, къде е избягала и де се е скрила.
— Добре! — каза Виниций, на когото се понрави точността на отговора. — С какви
средства разполагаш?
Хилон се усмихна хитро:
— Средства имаш ти, господарю, аз имам само разум.
Петроний също се усмихна, защото беше напълно доволен от своя гост.
„Този човек може да намери девойката“ — помисли си той.
Виниций сви сключените си вежди и каза:
— Клетнико, ако ме изнудваш само за печалба, ще заповядам да те пребият с
тояги.
— Философ съм, господарю, а един философ не може да бъде алчен за печалба,
особено за такава, каквато ти великодушно обещаваш.
— Ах, философ ли си? — попита Петроний. — Евника ми казваше, че си лекар и
гадател. Откъде познаваш Евника?
— Идва при мене за съвет, тъй като славата ми стигнала до ушите й.
— Какъв съвет искаше?
— За любов, господарю. Искаше да се излекува от безнадеждна любов.
— И ти излекува ли я?
— Направих нещо повече, господарю, дадох й амулет, който осигурява взаимност.
В Пафос на Кипър, о господарю, има храм, в който се пази поясът на Венера. Дадох й две
нишки от тази препаска, затворени в бадемова черупка.
— И я накара добре да ти заплати?
— За взаимност никога не може да се заплати достатъчно, а пък аз, понеже ми
липсват два пръста на дясната ръка, събирам за роб-скриб, който да записва моите мисли
и да запази моето учение за света.
— А от коя школа си, божествени мъдрецо?
— Аз съм циник, господарю, защото имам парцалив плащ; стоик съм, защото
търпеливо понасям беднотията, а перипатетик съм, защото нямам лектика, ходя пеш от
кръчма на кръчма и по пътя поучавам тези, които обещаят да ми платят кана вино.
— А на чашка ставаш ритор?
— Хераклит е казал: „Всичко тече“, а нима можеш да отречеш, господарю, че
виното е течност?
— И учеше, че огънят е божество, а това божество пламенее на твоя нос.
— А божественият Диоген от Аполония учеше, че същината на нещата е въздухът,
а колкото по-топъл е въздухът, толкова по-съвършени същества създава, а от най-топлия
се създават душите на мъдреците. А понеже през есента настъпва хлад, ergo, истинският
мъдрец трябва да сгрява душата си с вино... Защото не можеш да отречеш и това,
господарю, че само една кана, пълна със слабо вино — от Капуа или Телезия, не разнася
топлина по всички кости на тленното човешко тяло.
— Хилон Хилонид, къде е твоята родина?
— На Понтус Евксинус. Аз съм от Месемврия.
— Хилон, ти си велик!
— И непризнат! — добави меланхолично мъдрецът.
Виниций обаче пак изгуби търпение. Надеждата, която бе проблеснала сега, го
караше да иска Хилон веднага да започне търсенето и целият този разговор му се
виждаше само празно губене на време и затова го беше яд и на Петроний.
— Кога ще почнеш търсенето? — каза той, обръщайки се към гърка.
— Вече започнах — отговори Хилон. — И като съм тук, като отговарям на твоите
благосклонни въпроси, аз също търся. Само ми имай доверие, достойни трибуне, и знай,
че ако би ти се изгубил ремъкът от сандала, аз ще намеря него или пък този, който го е
взел от улицата.
— Искали ли са ти някога подобни услуги? — запита Петроний.
Гъркът вдигна очи.
— Твърде ниско ценят днес добродетелта и мъдростта, затова и философът дори
е принуден да търси други средства за препитание.
— А какви са твоите?
— Да зная всичко и да услужвам с новини на тези, които жадуват за тях.
— И които плащат за тях.
— Ах, господарю, нужно ми е да си купя писар. Иначе моята мъдрост ще умре
заедно с мен.
— Твоите заслуги не са забележителни, щом досега не си събрал колкото за един
здрав плащ.
— Скромността ми пречи да ги възхвалявам. Но помисли, господарю, че днес няма
такива благодетели, каквито е имало някога и които са обсипвали заслугата със злато така лесно, както се гълта стрида от Путеоли. Не моите заслуги са малки, а човешката
признателност. Понякога, когато избяга ценен роб, кой ще го намери, ако не единственият
син на баща ми? Когато по стените се явят надписи за божествената Попея, кой ще посочи
авторите им? Кой ще подуши у книжаря някой стих против цезаря? Кой ще донесе какво
говорят из домовете си сенаторите и военните? Кой носи писмата, които хората не искат
да поверят на роб, кой подслушва за новини край вратите на бръснарниците, от кого нямат
тайни кръчмари и хлебари, на кого се доверяват робите, кой може да огледа през стените
на всеки дом от атриума до градината? Кой познава всички улици, улички, свърталища, кой
знае какво говорят в термите, в цирка, на пазарищата, в школите на ланистите, в бараките
на търговците на роби, а и в аренарите дори?...
— В името на боговете, стига, благородни мъдрецо — извика Петроний, — защото
ще се удавим в твоите заслуги, добродетел, мъдрост и красноречие. Стига! Искахме да
знаем кой си, и знаем!
Но Виниций беше доволен, защото си помисли, че този човек, подобен на
ловджийско куче, пуснат веднъж по следа, няма да спре, докато не намери скривалището
на дивеча.
— Добре — каза той. — Имаш ли нужда от указания?
— Имам нужда от оръжие.
— Какво оръжие? — запита учудено Виниций.
Гъркът подложи едната си ръка, а с другата направи движение, като че брои пари.
— Такива са днес времената, господарю — рече той с въздишка.
— Ще бъдеш, значи, осел — каза Петроний, — който превзема крепостта с
торбички злато.
— Аз съм само беден философ, господарю — отвърна смирено Хилон, — злато
имате вие.
Виниций му подхвърли една кесия, която гъркът хвана във въздуха, въпреки че
наистина му липсваха два пръста на дясната ръка.
После вдигна глава и каза:
— Господарю, вече зная повече, отколкото предполагаш. Не съм дошъл тук с
празни ръце. Зная, че девицата не са я отвлекли Авъл и Помпония, защото говорих с
техните слуги. Зная, че я няма в Палатин, където всички са заети с болната малка Августа,
а може би се и досещам защо предпочитате да търсите девойката с моя помощ, а не с
помощта на вигилите и на цезаровите войници. Зная, че в бягството й е помогнал слуга,
произхождащ от същата страна, от която е и тя. Той не е могъл да получи помощ от
робите, защото робите всички се поддържат и не биха му помогнали против твоите. Могли
са да му помогнат само едноверци...
— Чуй, Виниций — прекъсна Петроний, — нима аз не ти казах дума по дума
същото?
— Това е чест за мен — каза Хилон. — Девойката, господарю — продължи той,
обръщайки се отново към Виниций, — без съмнение почита едно и също божество заедно
с най-добродетелната от римлянките! С истинската матрона столата Помпония. Чух и това,
че Помпония е била съдена в дома си, защото почитала някакви чужди божества, но не
можах да науча от нейните слуги какво е това божество и как се наричат неговите
последователи. Ако знаех това, отишъл бих при тях, бих станал най-набожният и бих
спечелил тяхното доверие. Но ти, господарю, който, знам и това, си прекарал
петнадесетина дни в дома на благородния Авъл, не би ли могъл да ни кажеш нещо за
това?
— Не мога — каза Виниций.
— Питахте ме дълго за различни неща, благородни господари, и аз отговарях на
въпросите ви, позволете сега аз да ви питам. Не си ли видял, достойни трибуне, някакви
статуйки, някакви жертви, някакви отличителни знаци, някакви амулети у Помпония или у
твоята божествена Лигия? Не си ли видял да са чертали помежду си някакви знаци,
известни само на тях?
— Знаци?... Чакай!... Да! Видях веднъж как Лигия начерта на пясъка риба.
— Риба? А-а! О-о-о! Веднъж ли направи това или няколко пъти?
— Само веднъж.
— И си уверен, господарю, че е начертала... риба? Ооо!...
— Да! — отговори заинтересован Виниций. — Сещаш ли се какво означава това?
— Дали отгатвам? — провикна се Хилон. И като се поклони за сбогуване, добави:
— Нека Фортуна отрупа двама ви по равно с всички свои дарове, достойни господари.
— Кажи да ти дадат плащ — извика след него Петроний.
— Одисей ти поднася благодарност за Терсит — отговори гъркът.
И като се поклони още веднъж, излезе.
— Какво ще кажеш за този благороден мъдрец? — попита Петроний Виниций.
— Ще кажа, че той ще намери Лигия — извика радостно Виниций, — но ще кажа
също, че ако съществуваше царство на мошениците, то той би могъл да бъде негов цар.
— Сигурно. Трябва по-отблизо да се запозная с този стоик, но засега ще наредя да
премахнат след него вонята от атриума.
А Хилон Хилонид, загърнат в новия плащ, подхвърляше на дланта си под неговите
гънки получената от Виниций кесия и се наслаждаваше както на тежината й, така и на
звука, който издаваше. Вървейки бавно и оглеждайки се дали от дома на Петроний не го
следят, той отмина портика на Ливия и като стигна до ъгъла на Кливус Урбиус, зави към
Субура.
— Трябва да отида при Спор — говореше си той — и да отлея малко вино на
Фортуна. Намерих най-после това, което отдавна търсех. Млад е, разпален и буен, щедър
като рудниците в Кипър и е готов да даде половината си имот за това лигийско птиче. Да,
такъв търсех отдавна. Но трябва да бъда предпазлив с него, защото свитите му вежди не
обещават нищо добро. Ах! Вълчетата властват днес над света!... По-малко бих се боял от
този, от Петроний. О, богове! Защо сводничеството днес се плаща по-добре от
добродетелта? Ха! Начертала ти риба на пясъка? Ако знам какво значи това, да се задавя
с парче козе сирене! Но ще зная! Понеже пък рибите живеят във водата, а търсенето във
водата е по-трудно, отколкото на сушата, ерго, плати ми за тази риба отделно. Още една
такава кесия и ще зарежа просяшката торба, ще си купя роб... Но какво ще кажеш ти,
Хилон, ако те посъветвам да си купиш не роб, а робиня?... Познавам те! Зная, че ще се
съгласиш!... Ако бъде красива, като например Евника, и ти ще се подмладиш до нея, а в
същото време ще имаш от нея почтен и сигурен доход. Продадох на тази клета Евника две
нишки от собствения си вехт плащ... Глупава е, но ако ми я подареше Петроний, бих я
взел... Да, да, Хилон, сине Хилонов... Изгубил си баща и майка!... Сирак си ти. Купи си
поне една робиня за утеха. Тя все пак ще трябва да живее някъде; Виниций ще й наеме
жилище, в което и ти ще се приютиш; тя трябва да се облича — Виниций ще заплати за
нейното облекло, а трябва и да яде и той ще я храни. Ох, колко е тежък животът! Де са
ония времена, когато за един обол можеше да се набави толкова боб със сланина, колкото
можеш да загребеш с двете си шепи, или пък парче козя кървавица, дълго колкото ръката
на дванадесетгодишно момче!... Но ето го и проклетия Спор. В кръчмата е най-лесно да
узнаеш нещо.
И говорейки така, той влезе във винопродавницата и поръча да му подадат канче
от „тъмното“, а като видя недоверчивия поглед на стопанина, извади една златна монета
от кесията и като сложи монетата на масата, каза:
— Спор, работих днес със Сенека от сутринта до обед и ето с какво ме дари моят
приятел за из пътя.
Кръглите очи на Спор станаха още по-кръгли и виното тозчас се появи пред Хилон.
А той натопи в него пръста си, начерта риба на масата и попита:
— Знаеш ли какво значи това?
— Рибата ли? Ами че рибата си е риба!
— Глупак си ти, при все че доливаш във виното толкова вода, че в нея би могла да
плува и някоя риба. Това е символ, който на езика на философите значи: усмивката на
Фортуна. Ако беше го отгатнал, и ти щеше може би да си намериш късмета. Почитай
философите, казвам ти, защото иначе ще ходя в друга кръчма — моят личен приятел
Петроний отдавна ме кара да направя това.
>>
XIV
През следващите няколко дни Хилон не се появи никакъв. Виниций, който, откакто
бе узнал от Актея, че Лигия го обичала, сто пъти по-силно жадуваше да я намери, започна
сега и сам да я търси, защото не искаше, а и не можеше да отиде да иска помощ от
цезаря, който бе обхванат от тревога за здравето на малката Августа.
Не помогнаха обаче нито жертвите, принасяни в храмовете, нито молитвите и
оброците. Безсилни се оказаха както лекарското изкуство, така и различните чародейски
средства, до които стигнаха накрая. След една седмица детето умря. Целият дворец в Рим
потъна в траур. Цезарят, който при раждането на детето лудееше от радост, сега лудееше
от отчаяние и като се затвори в покоите си, два дни не приемаше никаква храна и въпреки
че дворецът гъмжеше от тълпи сенатори и августиани, които бързаха да засвидетелстват
своята скръб и съчувствие, той не искаше да види никого. Сенатът се събра извънредно и
умрялото дете бе провъзгласено за богиня; решиха да й се издигне храм и да се постави
отделен жрец. В другите храмове принасяха нови жертви в памет на починалата, отливаха
нейните статуи от драгоценни метали, а погребението й беше небивало тържествено, на
него народът се удивляваше на невъздържаната скръб на цезаря, плачеше заедно с него,
протягаше ръце за подаръци, но преди всичко се забавляваше с необикновеното зрелище.
Тази смърт безпокоеше Петроний. Знаеше се в целия Рим, че Попея я приписва на
магия. След нея това повтаряха и лекарите, които така можеха да оправдаят безплодните
си усилия, и жреците, чиито жертвоприношения се бяха оказали безсилни, и баячите, които
трепереха за живота си, и народът. Петроний сега беше доволен, че Лигия бе побягнала;
но понеже не желаеше зло на Авъл, а желаеше добро и на себе си, и на Виниций, то когато
свалиха кипариса, забит в знак на жалейка пред Палатин, той отиде на приема, даван за
сенаторите и августианите, за да провери доколко Нерон се е поддал на слуха за магията
и да предотврати последиците.
Познавайки добре Нерон, той допускаше, че цезарят дори и да не е повярвал, че е
имало магия, ще се престори, че вярва, за да измами собствената си болка и за да си
отмъсти някому, а най-после и за да унищожи предположението, че боговете започват да
го наказват за злодеянията му. Петроний не мислеше, че цезарят, е способен да обича
истински и дълбоко дори и собственото си дете; при все че цезарят обичаше горещо
детето, Петроний беше уверен, че ще преувеличава своята скръб. И не се излъга. Нерон
слушаше утешенията на сенатори и пълководци с каменно лице, с очи, приковани в една
точка, и виждаше се, че дори и да страда истински, в същото време мисли за това какво
впечатление прави неговата болка на присъстващите, позираше като втора Ниобея и
разиграваше родителска скръб така, както би играл актьор на сцената. Освен това не
можеше да издържа в позата на няма вкаменена болка, а правеше от време на време
жестове, като че ли посипва главата си с прах от земята, и понякога глухо стенеше. Щом
видя Петроний, спусна се към него и с трагически глас започна да вика така, че да могат
всички да го чуят:
— Eheu!... И ти си виновен за нейната смърт! По твой съвет влезе злият дух, който
с един поглед изсмука живота от нейните гърди... Горко ми! По-добре очите ми да не
гледат светлината на Хелиос. Горко ми! Eheu! Eheu!...
И гласът му, издигайки се все повече, се превърна в отчаян вик. Но Петроний в
същия момент реши да заложи всичко на едно хвърляне на зара и като протегна ръка,
издърпа бързо копринената кърпа, която Нерон винаги носеше на шията си, и я сложи
върху устата му.
— Господарю! — каза той авторитетно. — Изгори Рим и света от болка, но запази
ни своя глас!
Смаяха се околните, смая се за миг и самият Нерон, единствен само Петроний
остана невъзмутим. Той отлично знаеше какво прави. Той много добре помнеше, че
Терпнос и Диодор бяха получили заповед да затулват устата на цезаря, в случай че той,
говорейки прекалено високо, би го изложил на риск.
— Цезарю — продължи Петроний със същата сериозност и тъга, — претърпяхме
неизмерима загуба, нека поне тази съкровищница на утехата ни остане!
Лицето на Нерон потрепера и след миг от очите му потекоха сълзи. Изведнъж той
опря ръце на раменете на Петроний и като сложи глава на гърдите му, зарида:
— Ти единствен от всички помисли за това, ти единствен, Петроний! Ти единствен!
Тигелин позеленя от завист. А Петроний казваше:
— Замини за Анций! Там тя дойде на тоя свят, там бликна за тебе радостта, там ще
се влее в сърцето ти успокоението. Нека морският въздух освежи твоето божествено
гърло, нека твоята гръд вдъхне солената влага. Ние, верните, ще тръгнем навсякъде след
тебе и докато успокояваме твоята болка о приятелството си, ти ще ни утешиш със своята
песен.
— Да — отговори нажалено Нерон, — ще напиша химн в нейна чест и музика за
него.
— А след това ще потърсиш топло слънце в Байе.
— А после забрава в Гърция.
— В отечеството на поезията и песента!
Каменното, мрачно настроение постепенно почна да се разсейва, както се
разсейват облаци, заслонили слънцето, и започна разговор, сякаш изпълнен все още с
тъга, но оживен от плановете за бъдещето, за пътуването, за представленията с участието
на Нерон и дори за приемите, каквито се налагаше да има по случай пристигането на
Тиридат, цар на Армения. Тигелин наистина се опита пак да спомене за магиите, но
Петроний, сигурен вече, че е спечелил играта, прие смело предизвикателството.
— Тигелин — каза той, — смяташ ли, че магии имат власт над боговете?
— Сам цезарят говореше за тях — отговори придворният ласкател.
— Болката говореше, не цезарят. Но какво мислиш ти?
— Боговете са твърде могъщи, за да бъдат омагьосани.
— Нима ти отричаш божествеността на цезаря и неговото семейство?
— Peractum est! — изръмжа стоящият наблизо Еприй Марцел, повтаряйки вика,
който надава тълпата, когато гладиаторът на арената получи такъв удар, че няма нужда да
го доубиват.
Тигелин сподави гнева си. Между него и Петроний отдавна съществуваше
съперничество за влияние върху Нерон и Тигелин имаше това предимство, че Нерон по-
малко или никак не се стесняваше пред него, но досега, колкото пъти Петроний и Тигелин
се бяха сблъсквали, винаги Петроний надделяваше със своя разум и остроумие.
Така стана и сега, Тигелин млъкна и само си записваше в паметта тези сенатори и
военни, които, щом Петроний се отдалечи в дъното на залата, го заобиколиха веднага,
като смятаха, че след това, което стана, той ще бъде несъмнено първи любимец на
цезаря.
Петроний излезе от двореца, отиде у Виниций и като му разказа случката с цезаря
и Тигелин, каза:
— Не само отклоних опасността от Авъл Плавций и Помпония, от нас двамата, но
дори и от Лигия, която няма да търсят ако не за друго, поне за това, че накарах онази
червенобрада маймуна да отиде в Анций, а оттам в Неапол или Байе. И ще отиде, защото
в Рим не посмя да излезе публично в театъра, а знам, че отдавна има намерение да
излезе в Неапол. Мечтае и за Гърция, иска му се да пее там във всички по-големи градове,
а заедно след това с всички венци, поднесени му от грекулите, да влезе триумфално в
Рим. През това време ние ще можем свободно да търсим Лигия и да я укрием на сигурно
място. Какво? Нашият благороден философ не е ли идвал още?
— Твоят благороден философ е измамник. Не! Няма го, не се е вестявал и няма да
се вести вече!
— А аз имам по-добро мнение ако не за неговата почтеност, то за разума му. Той
вече е пролял кръвта на онази кесийка и ще дойде ако не за друго, поне за да я напълни
пак.
— Нека се пази да не пролея аз неговата кръв.
— Не прави това; бъди търпелив с него, докато не се убедиш напълно, че е
измамник. Не му давай вече пари, но му обещай щедра награда, ако ти донесе сигурна
вест. Ще направиш ли и ти нещо от своя страна?
— Двама мои освободени роби, Нимфидий и Демад, я търсят начело на шестдесет
души. На този от робите, който я намери, съм обещал свобода. Освен това изпратил съм
хора по всички пътища, които излизат от Рим, да разпитват по странноприемниците за
лигиеца с девойката. Сам тичам из града денем и нощем и разчитам на някоя щастлива
случайност.
— Каквото научиш, съобщавай ми, защото аз съм длъжен да замина за Анций.
— Добре.
— А ако някоя сутрин се събудиш и си кажеш, че за една девойка не си струва да
се измъчваш и да хвърляш толкова сили, ела в Анций. Там няма да ти липсват нито жени,
нито развлечения.
Виниций почна да се разхожда с бързи крачки. Петроний го погледа някое време и
каза:
— Кажи ми искрено — не като разпален човек, който сам си втълпява нещо и сам
се дразни, а като човек разсъдлив, който отговаря на приятеля си: наистина ли все така
държиш за тая Лигия?
Виниций се спря за момент и така погледна Петроний, сякаш не беше го виждал
никога, след това пак почна да се разхожда. Явно беше, че се сдържа да не избухне. Най-
сетне в очите му от чувство за безсилие, от жал, от гняв и от неопределим копнеж се
събраха две сълзи, които говореха на Петроний по-ясно от най-красноречивите слова.
Той се замисли за момент и каза:
— Не Атлас крепи света на плещите си, а жената и понякога тя си играе с него като
с топка.
— Да! — каза Виниций.
И те взеха да се сбогуват. Но в този момент един роб им съобщи, че Хилон
Хилонид чака в преддверието и моли да бъде допуснат пред лицето на господарите.
Виниций заповяда да го пуснат веднага, а Петроний каза:
— Ха! Нали ти казах! Кълна се в Херкулес! Запази само спокойствие; иначе той ще
те завладее тебе, а не ти — него.
— Поздрав и чест на благородния трибун и на теб, господарю — каза, влизайки,
Хилон. — Нека щастието ви бъде равно на вашата слава, а славата ви нека лети по целия
свят, от стълбовете на Херкулес до границите на Арсацидите.*11
[*11 Тоест от Гибралтар до Партското царство — цялата Римска империя.]
— Здравей, законодателю на добродетелта и мъдростта! — отговори Петроний.
Но Виниций го запита с престорено спокойствие:
— Какво носиш?
— Първия път ти донесох, господарю, надежда, сега ти нося сигурност, че
девойката ще бъде намерена.
— Тоест искаш да кажеш, че още не си я намерил?
— Да, господарю, но открих какво означава знакът, който ти е начертала; зная кои
са хората, които са я похитили, и зная сред последователите на кое божество трябва да я
търсим.
Виниций искаше да скочи от креслото, на което седеше, но Петроний сложи ръка
върху рамото му и като се обърна към Хилон, каза:
— Говори по-нататък!
— Сигурен ли си, господарю, че девойката ти е начертала риба на пясъка?
— Да! — избухна Виниций.
— Тогава, значи, тя е християнка и е отвлечена от християните.
Настана мълчание.
— Чуй ме, Хилон — каза най-после Петроний. — Моят роднина е определил за
търсенето на девойката много пари, но и не по-малко тояги, ако си позволиш да го мамиш.
И в първия случай ще си купиш не един, а трима писари; а във втория философията на
всичките седем мъдреци заедно с твоята собствена няма да ти стигне за мехлеми.
— Момата е християнка, господарю! — извика Хилон.
— Чакай, Хилон, я помисли! Ти не си глупав човек! Знам, Юлия Силана заедно с
Калвия Криспинила са обвинили Помпония Грецина, че е във властта на християнското
суеверие, но знам също, че домашният съд я е оправдал. Нима искаш сега да го
подновиш? Нима би искал да ни втълпиш, че Помпония, а заедно с нея и Лигия могат да се
числят към неприятелите на човешкия род, към тия, които отравят фонтани и кладенци,
към почитателите на магарешка глава, към хората, които убиват деца и които се отдават
на най-гнусен разврат? Помисли, Хилон, дали тая теза, която проповядваш, няма да падне
като антитеза върху твоята гърбина.
Хилон разпери ръце в знак, че това не е негова вина и каза:
— Господарю! Изговори на гръцки следното изречение: Исус Христос, божи син,
спасител.*12
[*12 Рибата е християнски символ поради магическото име, което се получава от
първите букви на израза „Исус Христос, божи син, спасител“ на гръцки език: Iesos Christos
theu hujos soter, тоест ichthjus — риба.]
— Добре. Ето изговарям го!... Какво от това?
— А сега вземи първите букви на всяка от тези думи и ги нареди така, че да
образуват една дума.
— Риба! — каза удивен Петроний.
— Ето защо рибата е станала символ на християните — отговори гордо Хилон.
Настана минута мълчание. В заключението на гърка имаше нещо толкова
поразително, че двамата приятели останаха изумени.
— Виниций — попита Петроний, — не се ли мамиш? Наистина ли Лигия ти е
начертала риба?
— О, кълна се в боговете на подземното царство, човек може да полудее! — кипна
момъкът. — Ако беше начертала птица, щях да кажа, че е птица!
— Значи, тя е християнка — повтори Хилон.
— А това значи — каза Петроний, — че Помпония и Лигия отравят кладенци,
убиват хванати по улицата деца и се отдават на разврат! Глупости! Ти, Виниций, си бил по-
дълго в техния дом, аз бях малко, но познавам достатъчно и Авъл, и Помпония, познавам
дори и Лигия, за да мога да повторя: това е клевета и глупост! Ако рибата е емблема на
християните, което е трудно да се отрече, и ако те двете са християнки, то кълна се в
Прозерпина, навярно християните не са такива, за каквито ги смятат.
— Говориш като Сократ, господарю — отвърна Хилон. — Кой някога е разпитвал
християнин? Кой познава тяхното учение? Когато преди три години тръгнах от Неапол за
Рим (о, защо не останах там!), към мен се присъедини един човек, лекар, на име Главк, за
когото казваха, че бил християнин, а въпреки това аз се убедих, че той беше добър и
добродетелен човек.
— Да не би от този добродетелен човек да си научил сега какво означава рибата?
— За жалост не, господарю! По пътя в една странноприемница някой мушна с нож
почтения старец, а жена му и детето му бяха откарани от търговци на роби. Аз пък,
защищавайки ги, изгубих ето тия два пръста. Но понеже сред християните, както говорят,
стават доста чудеса, аз се надявам, че ще ми израснат пак.
— Как? Нима си станал християнин?
— От вчера, господарю, от вчера! Тази риба ме направи такъв. Вижте само каква
сила има в нея! И след няколко дена ще бъда най-ревностният от ревностните, за да ме
допуснат до всичките си тайни, а когато ме допуснат, ще зная къде се крие момата. Тогава
моето християнство може би ще ми плати повече, отколкото моята философия. Дадох обет
на Меркурий, че ако ми помогне да намеря девойката, ще му принеса жертва — две ялови
крави на едни и същи години и еднакво големи и ще заповядам да позлатят рогата им.
— Значи, твоето вчерашно християнство и твоята предишна философия ти
позволяват да вярваш в Меркурий?
— Винаги вярвам в това, в което ми е нужно да вярвам, и това е моята философия,
която сигурно ще се хареса преди всичко на Меркурий. За нещастие, както знаете,
достойни господари, той е толкова недоверчив бог. Не вярва на обещанията дори и на
безупречните философи и може би би предпочел да получи първо яловиците, а засега
това е огромен разход. Не всеки е Сенека и мен това не ми е по силите, но ако
благородният Виниций би пожелал за сметка на обещаната сума... нещичко там...
— Нито обол, Хилон — каза Петроний, — нито обол! Щедростта на Виниций ще
надмине твоите надежди, но то ще бъде чак тогава, когато Лигия бъде намерена, тоест,
когато ни покажеш нейното скривалище. Меркурий ще трябва да ти даде взаем две
яловици, но не му се чудя, че няма желание да го стори, и тук виждам неговия разум.
— Чуйте ме, достойни господари. Откритието, което направих, е голямо, защото,
при все че не съм намерил досега момата, намерих пътя, по който трябва да се търси. Ето
на, вие сте разпратили освободени роби по целия град и провинцията, а донесъл ли ви е
някой от тях някаква вест? Не! Единствен аз ви донесох! И ще ви кажа нещо повече. Сред
вашите роби може би, без вие да знаете, има християни, тъй като това суеверие се е
разпространило вече навсякъде, и те вместо да помагат, ще ви издадат. Лошо е дори, че
ме виждат тук и затова ти, благородни Петроний, заповядай на Евника да мълчи, а ти,
благородни Виниций, кажи, че ти продавам мас, с която, като се намажат конете, се
осигурява победа в цирка... Аз единствен ще я търся и аз единствен ще намеря бегълците,
а вие имайте вяра в мен и знайте, че колкото и да получа предварително, това ще бъде за
мен само поощрение, защото винаги ще се надявам за повече и ще бъда много по-сигурен,
че обещаната награда няма да ме отмине. Ах, да! Като философ презирам парите, макар
че тях не ги презира нито Сенека, нито даже Музоний или Корнут, които обаче не са
загубили пръсти, защищавайки някого, и които могат сами да пишат и да предадат своите
имена на потомството. Но освен роба, когото възнамерявам да купя, и освен Меркурий, на
когото съм обещал яловици (а знаете колко е поскъпнал добитъкът), самото търсене
поглъща много средства. Изслушайте ме търпеливо. Ето, през последните няколко дена
нозете ми се израниха от постоянно ходене. Ходех по кръчмите, за да разговарям с хората,
по касапниците, при продавачите на зехтин и при рибарите. Обходих всички улици и
улички, отидох в скривалищата на избягали роби, проиграх близо сто аса в игра на мора;
бях в перални, сушилни и готварници, срещах се с мулетари и ваятели, срещах се с хора,
които лекуват мехур и вадят зъби, бъбрех с продавачите на сушени смокини, ходех на
гробищата и знаете ли защо? За да чертая навсякъде риба, да гледам хората в очите и да
слушам какво ще кажат, като видят тоя знак. Дълго не можах да се добера до нищо, докато
най-сетне видях веднъж до един фонтан старец-роб как черпеше вода с ведрото и
плачеше. Приближих се до него и попитах защо плаче. И той, като седнахме на стъпалата
на фонтана, ми отговори, че цял живот събирал сестерции, за да откупи любимия си син,
но неговият господар, някой си Панса, като видял парите, взел му ги, а сина задържал в
робство. „И така, аз плача — казваше старецът. — Повтарям си: да бъде волята божия, но
не мога, аз, клетият грешник, да удържа сълзите си.“ Тогава, като че ли подтикнат от
предчувствие, аз топнах пръста си във ведрото и му начертах риба. А той ми отговори: „И
моята надежда е в Христа.“ А аз запитах: „Позна ли ме по знака?“ Той рече: „Да, и мир на
тебе.“ Тогава почнах малко по малко да го разпитвам и добрият човечец изказа всичко.
Неговият господар, онзи Панса, сам е освободен роб на великия Панса и по Тибър доставя
камъни за Рим. Неговите роби и наемници разтоварват саловете и носят камъните до
строящите се домове нощем, за да не пречат през деня на движението по улиците. Сред
тях работят много християни и неговият син, но понеже това е непосилна работа, искал да
откупи сина си. Но Панса предпочел да задържи и парите, и роба. И като ми разправяше
това, отново заплака, а аз смесих неговите сълзи с моите, което ми беше лесно поради
добрината на сърцето ми и поради бодежите в краката от многото ходене. Почнах после да
се оплаквам, че съм пристигнал преди няколко дена от Неапол, че не познавам никого от
братята, не зная къде се събират да се молят заедно. Той се учуди, че християните от
Неапол не са ми дали писма до римските братя, но аз му казах, че ми са откраднати по
пътя. Тогава той ми каза да отида през нощта край реката и той ще ме запознае с братята,
а те пък ще ме заведат в домовете за молитва и при старейшините, които ръководят
християнската община. Като чух това, толкова се зарадвах, че му дадох сумата, нужна за
откупване на сина му, с надежда, че великодушният Виниций ще ми я върне двойно...
— Хилон — прекъсна го Петроний, — в твоя разказ лъжата плува на повърхността
на истината като масло над водата. Донесе важни известия, не отричам. Казвам дори, че
по пътя на търсенето е направена голяма крачка вече, но не подправяй с лъжа своите
новини. Как се нарича този старец, от когото си узнал, че християните се познават с
помощта на знака риба?
— Евриций, господарю. Бедният нещастен старец! Той ми напомни Главк, лекаря,
когото защищавах от разбойниците, и с това главно ме трогна.
— Вярвам, че си се запознал с него и че ще успееш да използваш това познанство,
но пари не си му давал. Не си му дал нито ас, разбираш ли ме? Не си дал нищо!
— Но му помогнах да вдигне ведрото и говорех за сина му с най-голямо
съчувствие. Да, господарю! Нима може да се укрие нещо от проницателността на
Петроний! Така е, не му дадох пари или по-право дадох му, но само в душата си, в мислите
си, което, ако той беше истински философ, щеше да му бъде достатъчно... А дадох му ги
затова, защото сметнах такава постъпка за необходима и полезна, понеже помисли си,
господарю, как той веднага би спечелил на моя страна всички християни, какъв достъп до
тях би ми отворил и какво доверие бих им внушил.
— Вярно е — каза Петроний — и би трябвало да сториш това.
— Тъкмо затова съм дошъл тук, за да мога да сторя това.
Петроний се обърна към Виниций:
— Заповядай да му броят пет хиляди сестерции, но в душата си, в мислите си...
Но Виниций каза:
— Ще ти дам едно от моите момчета, което ще носи сумата. А ти ще кажеш на
Евриций, че момчето е твой роб и ще изброиш пред него парите на стареца. Но понеже
донесе важно съобщение, ще получиш още толкова и за себе си. Ела довечера за момчето
и парите.
— Ти си истински цезар! — каза Хилон. — Ще ми позволиш, господарю, да ти
посветя моето съчинение, но ще ми позволиш също довечера да дойда само за парите,
защото Евриций ми каза, че всички салове вече са разтоварени, а нови ще пристигнат от
Остия чак след няколко дена. Мир вам! Така се сбогуват християните... Ще си купя робиня,
тоест исках да кажа роб. Рибите се ловят с въдица, а християните с риба. Pax vobiscum!
Pax!... Pax!... Pax!...
>>
XV
Петроний до Виниций:
„По доверен роб ти изпращам от Анций това писмо и при все че ръката ти е
свикнала повече с меча и копието, отколкото с перото, смятам, че ще ми отговориш
по същия пратеник и без излишно бавене. Оставих те на добра следа и изпълнен с
надежда, вярвам, че или вече си утолил сладката жажда в обятията на Лигия, или пък
ще я утолиш, преди истинският зимен вятър да е повял от върховете на Соракте над
Кампания. О, мой Виниций! Нека твоя учителка бъде златокосата богиня на Кипър, а ти
пък бъди учител на тази лигийска зора, която бяга от слънцето на любовта. И помни
винаги, че мраморът, и най-скъпият дори, е нищо и че той получава истинска стойност
едва тогава, когато ръката на ваятеля го превърне в художествено творение. Бъди
такъв ваятел и ти, carissime! Да любиш само, не е достатъчно, трябва да умееш да
любиш и трябва да умееш да учиш да те любят. Наслада изпитва и плебеят, и
животните дори, но истинският човек по това се отличава от тях, че я превръща в
едно благородно изкуство и когато я изпитва, съзнава това, съзнава каква божествена
стойност има тя и така насища не само тялото, но и душата си. Често, когато си
помисля колко пуст, несигурен и досаден е нашият живот, идва ми на ум, че ти може би
си избрал най-добре и че не дворът на цезаря, а войната и любовта са двете
единствени неща, за които си струва да се роди и да живее човек.
Във войната ти беше щастлив, бъди такъв и в любовта. А ако те интересува
какво става при двора на цезаря, то аз от време на време ще ти съобщавам. И така,
ние седим тук в Анций и се грижим за нашия неземен глас, но винаги чувстваме
ненавист към Рим и през зимата възнамеряваме да отидем в Байе, за да излезем пред
публиката в Неапол, жителите на който, като гърци, ще ни оценят по-добре от
вълчето племе край бреговете на Тибър. Ще се стекат хора от Байе, от Помпей, от
Путеола, от Куме, от Стабий, ръкопляскания и венци не ще ни липсват и това ще ни
насърчи за пътуването до Ахея, за което се готвим отдавна. А паметта на малката
Августа? Да! Още я оплакваме. Пеем химни, съчинени от нас, и ги пеем така, че
сирените от завист са се скрили в най-дълбоките пещери на Амфитрита. Биха ни
слушали обаче делфините, ако не им пречеше шумът на морето. Нашата болка още не
се е уталожила, затова я показваме във всевъзможни пози, на които ни е научила
скулптурата, като при това зорко следим дали тя ни отива и дали хората могат да
доловят нейната красота. Ах, мой скъпи! Ще си умрем като шутове и комедианти.
Тук са всички августиани и августианки, без да смятаме петстотинте ослици,
в млякото на които се къпе Попея, и десетте хиляди слуги. Понякога е и весело. Калвия
Криспинила застарява; казват, че е измолила Попея да й позволи да се къпе веднага
след нея. На Нагидия Лукан удари плесница, подозирайки я във връзка с един гладиатор.
Спор проигра жена си на кости в полза на Сенецион. Торкват Силан ми предложи за
Евника четири кестеняви коня, които сигурно ще спечелят надбягването тази година.
Не се съгласих, а благодаря и на теб, че не я прие. Колкото за Торкват Силан, той,
клетникът, не се и досеща, че вече е по-скоро сянка, отколкото човек. Неговата смърт
е решена. А знаеш ли каква е неговата вина? Това, че е правнук на божествения Август.
Няма спасение за него. Такъв е нашият свят.
Надявахме се, както ти е известно, Тиридат да дойде тук, а пък Вологез написа
оскърбително писмо. Понеже покорил Армения, моли да му я оставят за Тиридат, ако
ли не, пак няма да я даде. Чиста подигравка! Решихме — война. Корбулон ще получи
такава власт, каквато имаше великият Помпей през време на войната с морските
разбойници. Нерон се колебаеше: той, изглежда, се бои от славата, която Корбулон би
спечелил, ако победи. По едно време мислеха да поверят върховното командване на
нашия Авъл. Противопостави се Попея — добродетелта на Помпония за нея, изглежда,
е трън в очите.
Ватиний ни обеща някакви си необикновени гладиаторски борби, които щял да
устрои в Беневент. Гледай докъде могат да стигнат в наше време шивачите. Въпреки
поговорката: ne sutor supra crepidam, Вителий е потомък на шивач, а Ватиний — роден
син. Може и сам да е опъвал конеца. Истрион Алитур вчера представи великолепно
Едип. Питах го да ми каже, като евреин, дали християни и евреи не е едно и също?
Отговори ми, че евреите имат своя религия от древността, а християните са нова
секта, която възникнала неотдавна в Юдея. По времето на Тиберий там разпнали на
кръст един човек, чиито последователи се множат от ден на ден й го смятат за бог.
Мисля, че те не признавали никакви други богове, а особено нашите. Не разбирам какво
им пречи.
Тигелин вече явно ми показа своята неприязън. Досега все още не се е справил с
мен; но той все пак има голямо преимущество. Животът му е по-мил и е по-голям
негодник от мен, а това го сближава с Ахенобарба. Те двамата рано или късно ще се
разберат, а тогава ще дойде и моят ред. Кога ще стане това, не зная, но понеже и без
това ще стане, срокът не е важен. А дотогава трябва да се забавляваме. Животът
сам по себе си не би бил лош, ако не беше Меднобрадия. Заради него човек понякога е
принуден да се отвращава от себе си. Суета е да се смята борбата за неговото
благоволение като някакво цирково надпреварване, като някаква игра, като някаква
борба, в които победата, ласкае самолюбието на човека. Наистина често си обяснявам
всичко това така и все пак понякога ми се струва, че и аз съм като Хилон и с нищо не
съм по-добър от него. Когато той няма вече да ти е необходим, изпрати ми го.
Поздрави от мен твоята божествена християнка и най-важното — помоли я от мое
име в отношението си към тебе да не бъде риба. Пиши ми как си със здравето, разкажи
ми за твоята любов, умей да любиш, учи да любят и прощавай!“
Виниций до Петроний:
„Лигия все още я няма! Ако не беше надеждата, че скоро ще я намеря, ти не би
получил отговор, защото, когато животът омръзне на някого, на него не му е до писма.
Исках да проверя дали Хилон не ме мами и тази нощ, когато дойде за парите на
Евриций, загърнах се във войнишки плащ и тръгнах незабелязан след него и момчето,
което му бях дал. Когато стигнаха до мястото, следях ги отдалеч, прикрит зад един
пристанищен стълб, и се убедих, че Евриций не е измислена фигура. Долу до реката
няколко десетки хора разтоварваха на светлината на факли камъни от един голям сал
и ги слагаха на брега. Видях как Хилон се доближи до тях и почна да говори с някакъв
старец, който след малко падна в нозете му. Другите го заобиколиха, надавайки викове
на удивление. Пред очите ми момчето подаде кесията на Евриций, който, след като я
взе, почна да се моли с вдигнати ръце, а до него коленичи и друг, сигурно неговият син.
Хилон говори още нещо, което не можах да дочуя, и благослови както двамата
коленичили, така и другите, като правеше във въздуха кръстен знак, който те
вероятно почитат, защото всички коленичиха. Идваше ми да сляза при тях и да обещая
три такива кесии на този, който би издал Лигия, но се боях да не попреча на Хилон и
след като размислих, отидох си. Това стана около дванадесет дена след заминаването
ти. Оттогава Хилон идва при мен няколко пъти. Разправяше ми, че сред християните
го уважават. Каза, че ако не е намерил досега Лигия, то е, защото те, християните, в
самия Рим вече били неизброимо множество, така че не всички се познават и не знаят
всичко, което става между тях. Освен това били предпазливи и говорели малко; той
обещава, че щом се добере до старейшините, които те наричали презвитери, щял да
изтръгне от тях всички тайни. С неколцина вече се запознал и се опитвал да ги
разпита, но предпазливо, да не би от привързаност да събуди подозрение и да затрудни
работата. И макар че ми е тежко и вече нямам търпение, чувствам, че той има право и
чакам.
Той се научил още, че те имат общи места за молитва, които често се
намират извън градските порти в изоставени къщи, а дори и в аренарии. Там те
отдават почит на Христа, пеят и се угощават. Такива места имало много. Хилон
предполага, че Лигия нарочно не ходи там, където отива Помпония, за да може в случай
на съд и разпит Помпония смело да се закълне, че не знае къде се е укрила Лигия. Може
би презвитерите са я посъветвали да бъде предпазлива. Когато Хилон сам огледа тия
места, ще ходя с него и аз и ако боговете ми позволят да съзра Лигия, кълна ти се в
Юпитер, че този път не ще ми се изплъзне от ръцете.
Мисля постоянно за местата, където се молят. Хилон не иска да ходя с него.
Страхува се, но аз не мога да седя у дома. Ще я позная веднага, дори ако е преоблечена
или забулена. Те се събирали да се молят нощем. Познал бих навсякъде гласа й, всяко
нейно движение. И аз самият ще отида преоблечен и ще оглеждам всекиго, който влиза
или излиза. Постоянно мисля за нея и затова ще я позная. Хилон трябва да дойде утре
и ще отидем. Ще вземем със себе си оръжие. Няколко мои роби, които бяха разпратени
из провинцията, се върнаха с празни ръце. Но сега съм сигурен, че тя е тук, в града,
може дори да не е далеч. Аз и сам посетих вече много къщи под предлог, че търся да
наема някоя. При мене ще й бъде сто пъти по-добре, защото там живее цял мравуняк
беднотия. Нищо няма да пожаля за нея. Пишеш, че добре съм избрал; да, избрал съм си
грижа и терзание. Първо ще отидем в тези домове, които са в града, после извън
градските стени. Надеждата очаква нещо от всяко утро, иначе не би могло да се
живее. Ти казваш, че човек трябва да знае да люби и аз умеех да говоря с Лигия за
любовта. Но сега само копнея, само очаквам Хилон и в къщи е непоносимо. Прощавай.“
>>
XVI
Хилон обаче не се обади много дълго, така че Виниций накрая не знаеше какво да
мисли. Напразно си повтаряше, че за да донесе търсенето добър и сигурен резултат,
трябва да не се бърза. И кръвта му, и поривистата му натура се бунтуваха против гласа на
разсъдъка. Да не прави нищо, да чака, да седи със скръстени ръце, това беше нещо
толкова противно на неговия нрав, че по никой начин не можеше да се примири с него.
Скитането из затънтените улички на града в тъмен робски плащ му се струваше едно
самозалъгване и не можеше да го задоволи, защото беше напразно. Неговите освободени
роби, на които бе наредил да търсят отделно, бяха хора хитри и опитни, но Хилон се оказа
сто пъти по-ловък от тях. Заедно с това освен любовта към Лигия в него се зараждаше и
упорството на играч, който иска да спечели играта. Виниций винаги беше такъв. От най-
ранна възраст още той бе прокарвал това, което искаше, с буйността на човек, който не
разбира, че не всичко може да се постигне и че понякога трябва да се откаже от него.
Наистина дисциплината във войската временно беше обуздала неговото своеволие, но
същевременно бе му внушила, че всяка заповед, която дава на подчинените си, трябва да
бъде изпълнена... А и продължителният му живот на Изток, сред огъващи се
низкопоклонници, свикнали на робско послушание, още повече затвърди в него
убеждението, че за неговото „искам“ няма граници. Затова сега силно страдаше и неговото
самолюбие. А в тези несполуки, в тази съпротива и в самото бягство на Лигия имаше и
нещо неразбираемо, някаква загадка, която той отчаяно се мъчеше да разреши.
Чувстваше, че Актея бе казала истината и че той не е бил безразличен на Лигия. Но ако е
така, защо тя е предпочела скитничеството и бедността пред неговата любов, пред
неговите ласки и пред живота в разкошния му дом? Той не можеше да намери отговор на
този въпрос, но стигаше до неразбираемия за него извод, че между него и Лигия, между
техните схващания, както и между неговия и на Петроний свят, от една страна, и света на
Лигия и Помпония Грецина, от друга, съществува някаква разлика и някакво
недоразумение, дълбоко като пропаст, която нищо не може да запълни и изравни. Тогава
му се струваше, че трябва да изгуби Лигия и при тази мисъл губеше и остатъка
равновесие, който Петроний искаше да запази у него. Имаше моменти, когато сам не
знаеше дали обича Лигия, или я мрази; разбираше само, че трябва да я намери и че би
предпочел да го погълне земята, отколкото да не я види и да не я притежава.
Въображението му беше толкова силно, че той я виждаше понякога много ясно, сякаш
стоеше пред него; припомняше си всяка дума, която й беше казал и която бе чул от нея.
Чувстваше я близо до себе си; чувстваше я на гърдите си, в обятията си и тогава
желанието го обзимаше като пламък. Любеше я и я зовеше. А като си помислеше, че е бил
обичан от нея и че тя би могла доброволно да изпълни всичко, което той искаше от нея,
обхващаше го огромна, бездънна жалост и някаква голяма нежност заливаше сърцето му
като огромна вълна. Но имаше и моменти, когато бледнееше от ярост и се любуваше в
мислите си на унижението и мъките, на които щеше да подложи Лигия, когато я намери.
Искаше не само да я има, но да я има като стъпкана робиня, а същевременно чувстваше,
че ако трябва да избира: дали да бъде неин роб, или да не я види вече никога, той би
предпочел да бъде неин роб. Имаше дни, в които той мислеше за белезите, които бичът би
оставил върху розовото й тяло, а същевременно би искал да целува тези следи. Минаваше
му през ум и че би бил щастлив, ако можеше да я убие.
В това вътрешно раздвоение, в мъките, неизвестността и терзанието той загуби
здравето си, хубостта си дори. Стана безмилостен и жесток господар. Робите му и
освободените дори се приближаваха до него с трепет, а когато наказанията без причина се
сипеха върху тях колкото безмилостно, толкова и несправедливо, почнаха тайно да го
ненавиждат. А той разбираше това и чувствайки своето усамотение, още повече си
отмъщаваше на тях. Сега беше сдържан единствено с Хилон, боейки се да не би да се
откаже от търсенето, а Хилон пък, като разбра това, започна да го завладява и да става
все по-взискателен. Докато в началото винаги, когато идваше, уверяваше Виниций, че
работата ще тръгне лесно и бързо, сега започна сам да намира трудности, наистина той не
преставаше да го уверява в успешния край на търсенето, но не скриваше, че то ще трае
дълго.
Най-после, след дълги дни на очакване, той дойде, но с толкова мрачно лице, че
младият момък пребледня като го видя, спусна се към него и едва има сила да го запита:
— Няма ли я сред християните?
— Как не, господарю — отговори Хилон. — Но между тях намерих и Главк, лекаря.
— За кого говориш, какъв е пък този?
— Ти си забравил, значи, господарю, за стареца, с когото пътувах от Неапол за
Рим и заради когото изгубих тези два пръста и сега не мога да държа перото в ръка.
Разбойниците, които отвлякоха неговата жена и деца, го мушнаха с нож. Аз го оставих
умиращ в странноприемницата при Минтурне и дълго го оплаквах. Уви! Убедих се, че той е
жив и до днес и че е в християнската община в Рим.
Виниций, който не можеше да разбере за какво става дума, разбра само, че този
Главк е някаква пречка за намирането на Лигия и затова сподави гнева, който кипна в него,
и каза:
— Ако си го защищавал, той трябва да ти е признателен и да ти помогне.
— Ах, достойни трибуне! Дори боговете не винаги са признателни, а какво остава
за хората. Да! Би трябвало да ми е признателен. За нещастие обаче той е старец със слаб
разум, объркан от възрастта и огорченията, и затова не само не ми е признателен, но току-
що научих от неговите едноверци, че ме обвинявал в заговор с разбойниците и че из съм
бил причина за неговите нещастия. Ето ми наградата за двата пръста!
— Аз съм сигурен, негоднико, че е било така, както той казва — каза Виниций.
— Тогава ти знаеш повече от него, господарю! — отговори с достойнство Хилон, —
защото той само предполага, че е било така, но това не би му попречило да свика
християните и да си отмъсти жестоко. И той би го направил непременно, а и другите
непременно биха му помогнали. За щастие не знае името ми, а в дома, където се
срещнахме, той не ме забеляза. Аз обаче го познах веднага и в първия момент исках да се
хвърля на шията му. Задържаха ме само благоразумието и навикът да се замислям над
всяка постъпка, която възнамерявам да извърша. Така че, след като излязох от
молитвения дом, разпитах за него и тия, които го познават, ми казаха, че той бил предаден
от своя спътник на идване от Неапол. Иначе аз не бих знаел, че им е разправял.
— Това не ме интересува! Казвай какво си видял в дома за молитви!
— Тебе не те интересува, господарю, но мене ме интересува толкова, колкото
собствената ми кожа. А понеже искам моето учение да ме надживее, предпочитам да се
откажа от наградата, която си ми обещал, отколкото да излагам живота си зарад суетно
богатство, без което аз, като истински философ, мога да живея и да търся божествената
правда.
Но Виниций се доближи до него със зловещо лице и започна да говори със
сподавен глас:
— А кой ти е казал, че от ръката на Главк смъртта ще те срещне по-скоро,
отколкото от моята? Откъде знаеш ти, куче, дали няма още сега да те закопаят в моята
градина?
Хилон, който беше страхливец, погледна Виниций и в миг разбра, че една
непредпазлива дума само, и ще загине.
— Ще я търся, господарю, и ще я намеря! — завика той бързо-бързо.
Настъпи мълчание, чуваше се само ускореното дишане на Виниций и далечната
песен на робите, които работеха в градината.
Чак след малко гъркът, като забеляза, че младият патриций се е поуспокоил,
заговори:
— Смъртта мина край мене, а аз я гледах толкова спокойно... като Сократ. Не,
господарю! Не съм казал, че се отказвам да търся момичето, а исках само да ти кажа, че
търсенето сега е свързано с голяма опасност за мене. Преди ти се съмняваше дали има на
света някакъв Евриций и макар със собствените си очи да се увери, че синът на баща ми
ти говореше истината, сега подозираш за Главк. Уви! Ако той беше само измислица и
можех свободно, без опасност да се движа между християните, така както преди, бих
отстъпил за това клетата стара робиня, която купих преди три дни, да се грижи за мен
стария и недъгавия. Но Главк съществува, господарю, достатъчно е само да ме зърне, и ти
не ще ме видиш вече, а в такъв случай кой би ти намерил девойката?
Тук той отново млъкна, изтри сълзите си и продължи:
— Но докато Главк е жив, как да я търся, когато всеки миг мога да се натъкна на
него, а натъкна ли се, ще загина и заедно с мене ще пропадне и моето търсене.
— Накъде биеш ти, какъв е изходът и какво искаш да се направи? — запита
Виниций.
— Аристотел ни учи, господарю, че по-малките неща трябва да се жертват за по-
големите, а цар Приам е казвал често, че старостта е тежко бреме. Ето това бреме на
старостта и нещастията отдавна потиска Главк, и то така, че смъртта за него би била
благодеяние. А какво е, според Сенека, смъртта, ако не освобождение?
— Прави се на шут пред Петроний, не пред мен и казвай какво искаш!
— Ако да си добродетелен, значи да си шут, нека боговете ми позволят да остана
шут завинаги. Искам, господарю, да отстраня Главк, защото, докато той е жив, и животът
ми, и моето търсене са в постоянна опасност.
— Тогава намери хора, които ще го пребият с тояги, аз ще платя за тях.
— Ще те одерат, господарю, и после ще използват тайната да те изнудват.
Разбойници в Рим — много, колкото песъчинки на арената, но не ще повярваш колко скъпо
искат, когато порядъчният човек има нужда да ги наеме. Не, достойни трибуне! Ами ако при
убийството стражите хванат убийците? Те сигурно ще признаят кой ги е наел и ще имаш
неприятности. А мене няма да издадат, защото аз няма да им кажа името си. Лошо
правиш, че не ми вярваш, защото — да оставим настрана моята честност, не забравяй, не
тук става въпрос и за две други работи: за моята собствена кожа и за наградата, която си
ми обещал.
— Колко са ти нужни?
— Нужни ми са хиляда сестерции; имай пред вид, господарю, че аз трябва да
намеря честни разбойници, такива, които, като вземат пари предварително, да изчезнат
безследно. За добра работа, добра награда! Пък да остане нещо и за мене, да ми изтриеш
сълзите, които ще пролея от жал за Главк. Боговете са ми свидетели колко го обичах. Ако
днес получа хиляда сестерции, за два дни душата му ще бъде в Хадес и чак там, ако
душите запазват паметта и способността да мислят, той ще разбере колко съм го обичал.
(70 стр)
Хора ще намеря още днес и ще им кажа, че от утре вечер за всеки ден от живота на Главк
ще им спадам по сто сестерции. Хрумна ми още нещо, което, струва ми се, не може да не
сполучи.
Виниций още веднъж му обеща исканата сума, но му забрани да говори повече за
Главк, а го запита какви други новини е донесъл, къде е бил напоследък, какво е видял и
открил. Но Хилон не можа да му каже много нови неща. Бил още в два молитвени дома и
внимателно следял всички, особено жените, но не забелязал никоя, която да прилича на
Лигия. Християните го смятат за свой, а откакто дал откупа за сина на Евриций, го
почитали като човек, който върви по стъпките на Христос. Научил също, че един голям
наставник, някой си Павел от Тарс, се намира в Рим, затворен поради оплакване на
евреите, и решил да се запознае с него. Но най-много го зарадвало друго известие —
върховният жрец на цялата секта, който бил ученик на Христос и комуто Христос поверил
да води и напътства християните от целия свят, всеки момент щял да пристигне в Рим.
Всички християни, разбира се, ще искат да го видят и да чуят неговите поучения. Щели да
се събират, много християни там и той, Хилон, щял да присъства; нещо повече, понеже в
тълпата е лесно човек да се укрие, щял да заведе и Виниций. Тогава вече сигурно ще
намерят Лигия. А отстранят ли веднъж Главк, няма да се изложат на голяма опасност. За
отмъщение, биха си отмъстили, разбира се, и християните, но, общо взето, те са хора
мирни.
Тук Хилон започна да разправя с известно учудване, че никога не е забелязал да
се отдават на разврат, да отравят кладенци и фонтани, да са врагове на човешкия род, да
се кланят на осел или да се хранят с месо от деца. Не! Не! Такова нещо не е видял.
Вероятно между тях ще намери и такива, които за пари ще очистят Главк, но тяхното
учение, доколкото му е известно, не подстрекава към никакви престъпления, напротив,
повелява да се прощават обидите.
А Виниций си спомни какво му бе казала у Актея Помпония Грецина и слушаше
думите на гърка с радост. И макар че чувството му към Лигия понякога привидно
приличаше на омраза, той изпитваше облекчение, като чуваше, че учението, което тя и
Помпония изповядват, не беше нито престъпно, нито гнусно. Заедно с това у него се
пораждаше някакво неясно съзнание, че тази именно неизвестна нему тайнствена почит
към Христа е създала разликата между него и Лигия и затова той почна да се бои от това
учение и да го ненавижда.
>>
XVII
Хилон наистина искаше да премахне Главк, който, макар и в напреднала възраст,
съвсем не беше недъгав старец. В това, което гъркът разказа на Виниций, имаше много
истина. Хилон бе познавал някога Главк, беше му изменил, продал го бе на разбойници,
лишил го бе от семейство, от имот и го бе предал на убийци. Споменът за това не го
плашеше, защото бе оставил Главк умиращ, и то не в странноприемницата, а в полето при
Минтурне, и не бе предвидил само едно: че Главк ще се излекува от раните и ще дойде в
Рим. И затова, когато го съгледа в дома за молитва, се уплаши и в първия момент искаше
да се откаже от търсенето на Лигия. От друга страна, Виниций го уплаши още повече.
Разбра, че трябва да избере между страха от Главк и преследването, отмъщението на
могъщия патриций, комуто непременно щеше да помогне и другият, още по-голям,
Петроний. И Хилон престана да се колебае между тези две възможности. Той си помисли,
че по-добре е човек да има незначителни неприятели, отколкото могъщи, и при все че
страхливата му натура потръпваше и се отвращаваше от проливането на кръв, той прие
като необходимост убиването на Главк с помощта на чужди ръце.
Сега го занимаваше само едно, да избере хората. И за тях се отнасяше планът, за
който бе споменал на Виниций. Нощувайки най-често в кръчмите сред хора без покрив,
хора от кол и въже, той лесно би могъл да намери мъже, готови на всичко, но още по-лесно
би намерил такива, които, като надушат, че носи пари, биха започнали работата от самия
него или пък, след като вземат предплата, го изнудят за цялата сума със заплашвания, че
ще го предадат в ръцете на вигилите. От известно време Хилон изпитваше отвращение
към дрипльовците, към гнусните и същевременно страшни фигури, които се гнездяха в
подозрителните домове на Субура или отвъд Тибър. Като мереше всичко със своята мярка
и без да е вникнал достатъчно в християнското учение и в характера на християните, той
си мислеше, че и между тях ще намери послушни оръдия. Виждаха му се по-
добросъвестни от другите и затова реши да се обърне към тях и да им представи работата
така, че да се наемат с нея не само зарад парите, но и от усърдие.
С тази цел той отиде вечерта при Евриций, за когото знаеше, че му е предан с
цялата си душа и че ще направи всичко, за да му помогне. Но предпазлив по природа, той
съвсем не мислеше да му открива истинските си намерения, които впрочем биха били в
пълно противоречие с вярата на стареца в Хилоновата добродетел и богобоязливост.
Искаше да има хора, готови на всичко, и чак тогава да се уговори с тях така, че да запазят
всичко във вечна тайна заради себе си.
Старецът Евриций, след като бе откупил сина си, бе наел една от малките бараки,
с каквито беше пълно около Циркус Максимус, за да продава в нея маслини, боб,
безквасно тесто и подсладена с мед вода на зрителите, които идваха на състезанията.
Хилон го завари да подрежда малката лавка и след като го поздрави в името на Христа,
почна да говори за работата, която го бе довела при него. Като им е направил услуга,
смятал, че ще му се отплатят с признателност. Трябват му двама-трима силни и смели
хора, за да отстрани една опасност, която заплашва не само него, но и всичките християни.
Беден е наистина, понеже почти всичко, каквото имал, дал на Евриций, обаче би заплатил
услугата им при условие, че му вярват и изпълняват добросъвестно това, което им нареди.
Евриций и синът му, Кварт, го слушаха като свой благодетел почти на колене. И
двамата му казаха, че и сами са готови да изпълнят всичко, каквото поиска от тях, и
вярват, че един толкова свят човек не може да поиска дела, които не са в съгласие с
Христовото учение.
Хилон ги увери, че е така и вдигна очи към небето, сякаш се молеше; всъщност той
си мислеше дали не е по-добре да приеме тяхното предложение, което би могло да му
спести хиляда сестерции. Но след като размисли, отхвърли го. Евриций беше старец,
който беше може би не толкова смазан от годините, колкото съсипан от грижи и болест,
Кварт пък беше само на шестнадесет години. А на Хилон му трябваха хора сръчни и преди
всичко силни. Колкото за хилядата сестерции, той се надяваше, че благодарение на своя
план ще успее да спести голяма част от тях.
Бащата и синът настояваха, но когато Хилон решително им отказа, отстъпиха.
Тогава Кварт каза:
— Познавам хлебаря Демад, господарю, у когото на воденичните камъни работят
роби и наемници. Един от тези наемници е толкова силен, че би стигнал не за двама, а за
четирима. Сам видях как вдигаше камъни, които четирима души не можеха да преместят.
— Ако той е човек богобоязлив и готов да се жертва заради братята, запознай ме с
него — каза Хилон.
— Християнин е, господарю — отговори Кварт, — защото у Демад работят повече
християни. Там има дневни и нощни работници и този е от нощните. Ако отидем сега, ще ги
заварим да вечерят и ти би могъл свободно да разговаряш с него. Демад живее около
Емпориума.
Хилон веднага се съгласи. Емпориумът се намираше в подножието на Авентинския
хълм и не бе далеч от Големия цирк. Можеше да се отиде, без да се заобикаля хълмът
покрай реката, през Портикус Емилия, това много съкращаваше пътя.
— Стар съм — каза Хилон, когато влязоха под колонадата — и понякога паметта
ми изменя. Да! Нашият Христос бе предаден от един от своите ученици! Но в момента не
мога да си спомня името на предателя.
— Юда, господарю, който после се обеси — отговори Кварт, като се учуди как беше
възможно човек да не помни това име.
— О, да! Благодаря ти — каза Хилон.
Те вървяха мълчаливо. Като стигнаха до вече затворения Емпориум, отминаха го,
завиха край хамбарите, от които даваха жито на населението, към същите по виа
Остиензис, до хълма Тестаций и Форум Писториум. Там се спряха пред една дървена
постройка, от вътрешността на която се чуваше грохот на воденични камъни. Кварт влезе в
мелницата, а Хилон, който не обичаше да се показва пред повече хора и който беше в
постоянен страх да не би случаят да го сблъска с лекаря Главк, остана навън.
- Page 72
„Интересно ми е да видя тоя Херкулес, който служи в мелницата — казваше си той,
като поглеждаше ярко светещия месец. — Ако той е разбойник и умен човек, ще ми струва
малко пари, ако ли пък е добродетелен християнин и глупак, ще направи даром всичко,
което ще поискам от него.“
Неговите по-нататъшни размишления бяха прекъснати от Кварт, който излезе от
мелницата заедно с друг човек, облечен само в туника, наричана ексомис, скроена така, че
дясното рамо и дясната гръд оставаха голи. Такова облекло носеха главно работниците,
защото то не им пречеше да работят свободно. Хилон, като погледна новодошлия, си
отдъхна доволно. В живота си не бе виждал такива ръце и такава гръд.
— Ето, господарю — каза Кварт, — брата, когото искаше да видиш.
— Мир, мир Христов на тебе — обади се Хилон, — а ти, Кварт, кажи на този брат
заслужавам ли вяра и доверие, а после си отивай, сбогом, не трябва да оставяш сам
стария си баща.
— Той е свят човек — каза Кварт, — който даде целия си имот, за да ме откупи от
робство, мене, непознатия нему. Да му отреди нашият господ Спасителя небесна награда
за това.
Великанът-работник, като чу това, наведе се и целуна ръка на Хилон.
— Как ти е името, брате? — запита гъркът.
— При светото кръщение ми е дадено, отче, името Урбан.
— Урбан, брате мой, имаш ли време да поговориш с мене свободно?
— Нашата работа започва в полунощ, а сега едва готвят вечерята.
— Значи, има доста време — да отидем край реката и там да чуеш думите ми.
Те отидоха и седнаха на ниската каменна ограда край реката в тишината,
прекъсвана само от далечния грохот на воденичните камъни, бълбукането на водата, която
течеше долу. Там Хилон се вгледа в лицето на работника, което, въпреки малко страшния
и тъжен израз, какъвто имаха обикновено лицата на варварите, живеещи в Рим, му се видя
добродушно и искрено.
„Да! Да! — каза си той. — Това е човек добър и глупав, който ще убие Главк даром.“
След това попита:
— Урбан, обичаш ли Христа?
— Обичам го... от сърце и душа — отговори работникът.
— А своите братя, а сестрите си, а тия, които са се поучили в правдата Христова и
вярата в Христа?
— Обичам и тях, отче.
— Тогава мир на тебе.
— И на тебе, отче.
Отново настана мълчание — само отдалеч се чуваше грохотът на воденичните
камъни, а долу ромолеше реката.
Хилон се вгледа в ясната лунна светлина и с бавен, приглушен глас заговори за
смъртта на Христа. Говореше сякаш не на Урбан, а на себе си, спомняше си и
размишляваше за тази смърт, като че ли поверяваше тайната й на този заспал град.
Имаше нещо и трогателно, и тържествено в това. Работникът заплака, а когато Хилон
почна да стене и да жали, че когато е умрял Спасителя, не е имало кой да го защити, ако
не от разпятие, поне от гаврите на войниците и евреите, огромните пестници на варварина
се свиха от жал и сдържана ярост. Смъртта само го трогваше, но при мисълта за оная
сган, която се е гаврила с прикования на кръста Агнец, душата му се възмущаваше и го
обхващаше дива жажда за отмъщение.
А Хилон запита внезапно:
— Урбан, знаеш ли кой е бил Юда?
— Знам, знам! Но той се обесил! — извика работникът.
И в гласа му имаше като че ли яд, че предателят си е отсъдил наказанието и вече
не може да падне в неговите ръце.
Хилон продължи:
— А ако той не беше се обесил и ако някой от християните го срещнеше на сушата
или по море, нима не е длъжен да отмъсти за мъката, за кръвта и смъртта на Спасителя?
— Кой не би отмъстил, отче?
— Мир на тебе, верен слуга на Агнеца. Да! Позволено е да прощаваш обидите на
Page 73
своите, но кой има право да прощава обидата, нанесена Богу? Но както змията ражда
змия, както злината — злина и измяната — измяна, така и от отровата на Юда се е родил
друг предател; и както онзи е предал на евреите и на римските войници Спасителя, така
този, който живее сред нас, иска да предаде на вълка неговите овци и ако никой не
попречи на предателството, ако никой не смаже навреме главата на змията, всички нас ни
чака гибел, а заедно с нас ще погине и славата на Агнеца.
Работникът го гледаше с огромна тревога, като че ли не си даваше сметка за това,
което чува. А гъркът покри главата си с края на своя плащ и почна да повтаря с глас, който
идеше сякаш изпод земята:
— Горко вам, слуги на истинския бог, горко вам, християни и християнки!
И отново настъпи мълчание, отново се чуваше само грохотът на воденичните
камъни, глухият напев на мелничарите и шумът на реката.
— Отче — запита най-сетне работникът, — кой е този предател?
Хилон клюмна глава. Кой е този предател ли? Синът на Юда, син на неговата
отрова, който се преструва на християнин и ходи в домовете за молитва само за да
обвинява братята пред цезаря, че не искат да го признаят за бог, че отравят фонтани,
убиват деца и че искат да унищожат този град, камък върху камък да не остане от него.
След няколко дена ще бъде издадена заповед на преторианците да затворят старци, жени
и деца и да ги изпратят после на гибел, така както изпратиха на смърт робите на Педаний
Секунд. И всичко това е направил този втори Юда. Но ако първият не бе наказан от никого,
ако никой не му отмъсти, ако никой не е защитил Христа в часа на мъките, кой ще се наеме
да накаже този другия, кой ще убие тая змия, преди цезарят да я изслуша? Кой ще запази
от гибел и братята, и вярата в Христа?
А Урбан, който дотогава седеше на каменната ограда, стана изведнъж и каза:
— Аз ще направя това, отче.
Хилон също стана, няколко мига гледа лицето на работника, осветено от лунната
светлина, после простря ръка и бавно я сложи върху главата му.
— Върви сред християните — каза той тържествено, — иди в домовете за молитва
и питай братята за Главк, лекаря, а когато ти го покажат, тогава, в името на Христа, убий
го!...
— Главк?... — повтори работникът, като че искаше да запази в паметта си това
име.
— Познаваш ли го?
— Не, не го познавам. Християните са с хиляди в целия Рим и не всички се
познават. Но утре в Остриан ще се съберат през нощта братята и сестрите всички до един,
защото е дошъл великият апостол на Христа, който ще поучава там, и тогава братята ще
ми покажат Главк.
— В Остриан? — попита Хилон. — Нали е извън градските стени? Братята и
всичките сестри? През нощта? Вън от града в Остриан?
— Да, отче. Това е нашето гробище, между виа Салария и Номентана. Нима не
знаеш, че там ще поучава великият апостол?
— Нямаше ме два дена в къщи и не съм получил писмото му. А не знаех къде е
Остриан, защото съм отскоро тук от Коринт, където управлявам християнската община...
Но, да! И щом като Христос така те е вдъхновил, ще отидеш през нощта, сине мой, в
Остриан, там ще намериш сред братята Главк и ще го убиеш на връщане към града, за
което ще ти бъдат простени всички грехове. А сега мир на тебе...
— Отче...
— Слушам те, чедо на Агнеца.
На лицето на работника се отрази загриженост. Нали неотдавна той уби човек,
може би двама, а учението на Христа забранява да се убива. Наистина, не беше ги убил в
своя защита, защото и това не е позволено! Не беше убил, боже опази, користно...
Епископът сам му беше дал братя за помощ, но не бе позволил да убиват. Той обаче
неволно беше убил, защото бог го бе наказал да има преголяма сила... И сега тежко се
каеше. Другите пеят, като въртят мелничните камъни, пеят, а той, нещастният, мисли за
своя грях, за обидата, която бе нанесъл на Агнеца... Колко молитви е казал, колко сълзи е
пролял! Колко е молил Агнеца за прошка!... А сега пак обеща да убие... издайника... Нека!
Само своите обиди е позволено да прощаваш и затова той ще го убие, дори пред очите на
Page 74
всички братя и сестри, които утре ще бъдат в Остриан. Но нека Главк преди това бъде
осъден от старейшините, от епископа или от апостола. Да убиеш, не е голяма работа, а да
убиеш предател, даже е приятно, все едно, че си убил вълк или мечка, но... ами ако Главк
загине невинен? Как да вземе на съвестта си това ново убийство, този нов грях и нова
обида на Агнеца?
— За съд няма време, сине мой — отвърна Хилон, — защото предателят право от
Остриан ще отиде при цезаря в Анций или пък ще се скрие в дома на един патриций, на
когото е в услуга. Но аз ще ти дам знак, щом го покажеш след убийството на Главк, и
епископът, и великият апостол ще благословят твоята постъпка.
И като каза това, извади неголяма монета, после взе да търси в пояса си ножа и
като го намери, надраска върху сестерцията с острието му кръстен знак и я подаде на
работника.
— Ето ти присъда над Главк и знак за тебе. Когато го покажеш на епископа, след
като убиеш Главк, той ще ти опрости и онова, другото убийство, което си извършил, без да
искаш.
Работникът неволно протегна ръка за монетата, но тъкмо защото в паметта му все
още беше свеж споменът за първото убийство, почувства сякаш уплаха.
— Отче — каза той с почти умолителен глас, — взимаш ли на съвестта си тази
постъпка и чувал ли си ти самият, че Главк предава братята?
Хилон разбра, че трябва да даде някакви доказателства, да назове някакви имена,
защото иначе в сърцето на великана може да се промъкне съмнение. И изведнъж
щастлива мисъл блесна в главата му.
— Слушай, Урбан — каза той, — аз живея в Коринт, но съм родом от Кос и тука в
Рим поучавам в Христовото учение една прислужница от моя край, името на която е
Евника. Тя служи като вестиплика в дома на един приятел на цезаря, някой си Петроний.
Ето в този дом чух, че Главк се кани да предаде всичките християни, а освен това е
обещал на един друг, Виниций, че ще намери сред християните девойката...
Тук той спря и загледа с учудване работника, чиито очи изведнъж засвяткаха като
очите на звяр, а на лицето му се бе изписал див гняв и заплаха.
— Какво ти е? — попита Хилон в ужас.
— Нищо, отче. Ще убия утре Главк...
Но гъркът замълча; след малко той хвана работника за раменете, обърна го така,
че лунната светлина да пада право на лицето му, и почна внимателно да се вглежда в
него. Явно беше, че Хилон се колебаеше дали да го пита по-нататък и да разбере всичко,
или засега да се задоволи с това, което беше узнал или се бе досетил.
Накрая обаче вродената му предпазливост надделя. Той дълбоко си пое дъх един-
два пъти, после пак сложи ръка върху главата на работника и го запита с тържествен и
изразителен глас:
— Значи, при светото кръщение ти е дадено името Урбан?
— Да, така е, отче.
— Е, тогава мир на тебе, Урбан.
>>
XVIII
Петроний до Виниций
„Лоша ти е работата, carissime! Венера, изглежда, ти е объркала ума, отнела
ти е разсъдъка, паметта и способността да мислиш за каквото и да било друго освен
за любовта. Прочети някога онова, което си отговорил на моето писмо, и ще разбереш
как твоите мисли са равнодушни към всичко, което не е Лигия, как само с нея се
занимават, към нея се връщат постоянно, както ястребът към набелязаната си
плячка. Кълна се в Полукс! Хайде, намери я по-скоро; иначе, ако огънят не те изпепели,
ще се превърнеш в египетски сфинкс, който, като се влюбил, както казват, в бялата
Изида, станал глух за всичко, равнодушен към всичко и чакал само нощта, за да
съзерцава любимата си със своите каменни очи.
Обикаляй вечер преоблечен из града, ходи само с твоя философ по
Page 75
християнските домове за молитва. Всичко, което буди надежда и убива времето,
заслужава похвала. Но заради моето приятелство направи едно: тъй като онзи Урс,
робът на Лигия, бил човек с необикновена сила, то ти наеми Кротон и скитайте
тримата заедно. Така ще бъде по-безопасно и по-разумно. Християните, щом към тях
се числят Помпония Грецина и Лигия, навярно не са такива злодеи, за каквито всички ги
смятат, но при отвличането на Лигия те дадоха доказателство, че когато става дума
за някоя овчица от тяхното стадо, не се шегуват. Зная, че когато съгледаш Лигия, не
ще се сдържиш и ще искаш да я отведеш веднага, а как ще сториш това само с
Хилонид? Кротон ще се справи дори ако я защищават десет лигийци като Урс. Не се
оставяй да те изнудва Хилон, но за Кротон не жали пари. От всички съвети, които
мога да ти дам, този е най-добрият.
Тук вече престанаха да говорят за малката Августа и за това, че е умряла от
магии. Само Попея все още споменава понякога за нея, но духът на цезаря сега е зает с
друго; впрочем ако е истина, че diva Augusta е пак в положение, то у нея споменът за
онова дете ще се разсее без следа. От няколко дни сме вече в Неапол или по-скоро в
Байе. Ако ти беше в състояние да мислиш за каквото и да било, то отгласите от
нашето пребиваване тук трябваше да отекнат и в твоите уши, защото цял Рим
сигурно само за това говори. И така, ние отидохме направо в Байе, където най-напред
ни връхлетяха спомените за майка ни и угризения на съвестта. Но знаеш ли докъде
вече стигна Ахенобарба? Дотам, че дори и убийството на майка му за него е само
тема за стихове и повод да разиграва трагични сцени като шут. Той по-рано
изпитваше истински угризения само от страх. Но сега, като се увери, че светът
продължава да си бъде, както и по-рано, в нозете му и че никакъв бог не му отмъсти,
преструва се, за да трогне хората със своята съдба. Понякога скача нощем и твърди,
че го преследват Фуриите, буди ни, гледа зад себе си като комедиант, и то бездарен
комедиант, който играе ролята на Орест, декламира гръцки стихове и гледа дали се
възхищаваме от него. И ние, естествено, се възхищаваме! И вместо да му кажем:
«Върви да спиш, шуте!», настройваме се също в тона на трагедията и браним великия
артист от Фурните. Кълна се в Кастор! Би трябвало да стигне до ушите ти поне
това, че той излиза вече публично на сцената в Неапол и околните градове. Събраха
насила всички гръцки безделници от Неапол и околностите и те изпълниха арената с
толкова неприятна воня на чеснов лук и изпарения, че аз благодарях на боговете, че
вместо да седя на първите редове сред августианите, бях с Ахенобарба зад сцената.
И, представи си, той се боеше! Боеше се наистина! Взимаше ръката ми, притискаше я
до сърцето си, което биеше лудо. Дишаше ускорено, а когато трябваше да излезе,
побледня като пергамент и челото му се покри с капки пот. А пък всъщност знаеше, че
на всичките редове седят готови преторианци, въоръжени с тояги, с които в случай на
нужда щяха да поощряват възторга. Но не стана нужда. Нито едно стадо маймуни из
околностите на Картаген не би вило така, както виеше онази паплач. Казвам ти, че
миризмата на чесън стигаше чак до сцената, а Нерон се покланяше, притискаше ръце
до сърцето си, изпращаше въздушни целувки и плачеше. После влетя между нас, които
чакахме зад сцената, като пиян, с вика: «Какво са всички триумфи пред този мой
триумф?» А отвън сганта все още виеше и ръкопляскаше, защото знаеше, че така ще
измоли милости, дарове, гуляи, лотарийни билети и ново зрелище с цезаря-шут. Аз
дори не им се чудя, че ръкопляскаха, защото това беше нещо невиждано дотогава. А
той току повтаряше: «Ето какви са гърците! Ето какви са гърците!» И струва ми се,
че от този момент неговата ненавист към Рим се засили още повече. До Рим бяха
изпратени куриери със съобщение за триумфа и надяваме се тези дни сенатът да
изкаже благодарност. Веднага след първото представление на Нерон тук стана нещо
странно. Театърът се срути изведнъж, но тогава, когато хората вече бяха излезли.
Бях на местопроизшествието и не забелязах да извадят нито един труп изпод
развалините. Мнозина, дори много от гърците, гледат на това като на гняв на
боговете за кощунството с властта на цезарите, но той, напротив, твърди, че в това
вижда милостта на боговете, които явно покровителствали неговата песен и тези,
които го слушат. И ето сега започнаха жертвоприношения по всички храмове и големи
благодарствени молебени, а за него — нов повод да отпътува за Ахея. Преди няколко
дена обаче ми казваше, че се бои какво ще каже римското население и дали няма да се
разбунтува както от любов към него, така и от страх, да не би, ако цезарят отсъства
Page 76
по-дълго, да бъде лишено от раздаване на хляб и от зрелища.
Но ние заминаваме за Беневент да разгледаме обущарските великолепия, с
които ще се похвали Ватиний, а оттам, под покровителството на божествените
братя на Елена*13, за Гърция. Що се отнася до мен, аз забелязах едно: че когато човек
се намира между луди, сам става луд, нещо повече, намира известно очарование в
лудостта. Гърция и пътуването е хиляди цитри, този триумфален поход на Бакхус,
сред увенчани в зеленина на мирти, лозови листа и бръшлян нимфи и вакханки, колите,
впрегнати с тигри, цветя, тирен, венци, възгласите: evoe, музика, поезия и
ръкопляскаща Елада, всичко това е хубаво, но ние тук имаме още по-смели замисли.
Иска ни се да създадем някаква източна приказна империя, страна на палмите, на
слънцето и поезията и на превърнатата в сън действителност, и на превърнат в
наслада живот. Иска ни се да забравим Рим и да преместим центъра на света някъде
между Гърция, Азия и Египет, да живеем не като хора, а като богове, да не знаем какво
е делничност, да блуждаем на златни галери в сянката на пурпурни платна по
Архипелага, да бъдем Аполон, Озирис и Ваал в едно лице, да розовеем със зората, да ни
позлатява слънцето, да ни посребрява луната, да владеем, да пеем, да бленуваме... И
ще повярваш ли, че аз, който все още имам ум поне за една сестерция, а за един ас —
разсъдък, също се поддавам на увлечението по тия фантазии и се поддавам затова, че
макар и невъзможни, са поне величави и необикновени... Такава приказна империя обаче
би била нещо, което някога, някога, след векове, ще се стори на хората сън. Ако Венера
не приеме образа на една Лигия или поне на една такава робиня като Евника и ако
живота не го краси изкуството, то той е празен и често има лице на маймуна. Но
Меднобрадия не ще осъществи своите помисли, дори само затова, че в приказната
империя на поезията и Изтока не трябва да има място за измяна, подлост и смърт, а в
неговата личност на поет се таи бездарен комедиант, глупав водач на колесница и
плосък тиранин. Засега удушваме хората, когато ни пречат. Клетият Торкват Силан е
вече сянка. Преряза си вените преди няколко дена. Леканий и Лициний със страх
приемат консулството, старият Тразеа не ще избегне смъртта, защото се осмелява
да бъде почтен. Тигелин все още не може да издейства и за мен заповед да си прережа
вените. Още съм нужен не само като arbiter elegantiarum, но и като човек, без съветите
и вкуса на когото излетът до Ахея може да излезе несполучлив. Но често си мисля, че
рано или късно с това ще се свърши и знаеш ли какво е важно за мен в този момент: да
не може Меднобрадия да присвои онзи мой съд за благовония, който ти знаеш и на
който си се възхищавал. Ако, когато умирам, си при мен, ще ти го дам, ако си далеч, ще
го счупя. Но засега ни предстои обущарският Беневент, олимпийската Гърция и
Фатум, която всекиму чертае незнаен и непредвиден път. Бъди здрав и наеми Кротон,
иначе за втори път ще ти изтръгнат Лигия. Хилонид, когато вече няма да ти трябва,
изпрати при мен, където и да съм. Може би ще направя от него втори Ватиний и може
би ще дойде време консули и сенатори да треперят пред него, както сега треперят
пред онзи герой на обущарския навосъчен конец. Струва си да изживее човек подобно
зрелище. Когато намериш Лигия, съобщи ми, за да принеса в жертва двойка лебеди и
двойка гълъби в тукашния кръгъл храм на Венера. Видях веднъж насън Лигия на твоите
колене, търсеше устните ти. Постарай се това да бъде пророчески сън. Нека на
твоето небе няма облаци, а ако има, да бъдат с цвета и аромата на розата.
[*13 Кастор и Полукс.]
Бъди здрав и прощавай!“
>>
XIX
Виниций едва бе прочел писмото, когато в библиотеката тихо се вмъкна — без
някой да извести за него — Хилон. Прислугата имаше заповед да го пуска по всяко време
на деня и нощта.
— Нека божествената майка на твоя великодушен праотец Еней — каза той —
бъде толкова благосклонна към тебе, господарю, колкото към мен бе благосклонен
божественият син на Мая.
— А това значи?... — запита Виниций, като скочи от масата, до която седеше.
Page 77
Хилон вдигна глава и каза:
— Еврика!
Младият патриций така се развълнува, че дълго не можа да промълви нито дума.
— Видя ли я? — запита той най-после.
— Видях Урс, господарю, и говорих с него.
— И знаеш къде са се скрили?
— Не, господарю. Друг на мое място просто от самолюбие би дал на лигиеца да
разбере, че е отгатнал кой е той. Друг би се старал да го разпита къде живее и би получил
или някой удар с юмрук и после всички земни работи биха му станали безразлични; или
пък би събудил недоверието на гиганта и с това би ги накарал да потърсят за девойката
още тази нощ друго скривалище. Аз не направих това, господарю. Достатъчно ми е да
зная, че Урс работи близо до Емпориум у един мелничар, на име Демад, както твоят
освободен роб, а достатъчно ми е затова, защото сега който и да е твой доверен роб може
утре сутринта да тръгне по следите му и да открие тяхното скривалище. Аз ти нося само
сигурност, господарю, че щом Урс се намира тук, то и божествената Лигия е в Рим, и друго
известие, че тази нощ, това е почти сигурно, тя ще бъде в Остриан.
— В Остриан? Къде е това? — прекъсна го Виниций, сякаш искаше веднага да
изтича там.
— Старият хипогеум между виа Салария и Номентана. Онзи понтифекс максимус
на християните, за когото ти споменавах, господарю, и когото очакваха много по-късно, е
пристигнал вече и тази нощ ще кръщава и ще поучава на това гробище. Те се събират
скришом, защото, макар че досега няма още никакви едикти, които да забраняват тяхното
учение, населението ги мрази и трябва да бъдат предпазливи. Сам Урс ми каза, че всички
до един ще се съберат днес в Остриан, понеже всеки иска да види и чуе този, който е бил
първият ученик на Христа и когото те зоват Пратеник. А тъй като у тях и жените наравно с
мъжете слушат поученията, то от жените може би само Помпония няма да бъде там, не би
могла да обясни на Авъл, който почита старите богове, защо излиза от дома си нощем. Но
Лигия, господарю, се намира под закрилата на Урс и на старейшините на общината им и
сигурно ще отиде там с другите.
Виниций, който досега живееше като в треска, поддържан единствено от надежда,
днес, когато тая надежда, изглежда, щеше да се сбъдне, почувства изведнъж такава
слабост, каквато чувства човек, стигнал целта след непоносимо пътуване. Хилон забеляза
това и реши да го използва.
— На градските врати наистина бдят твои хора, господарю, и християните сигурно
знаят това. Но те нямат нужда от градските врати. И Тибър няма нужда от врата и въпреки
че пътят по реката е дълъг, все пак струва си да се обиколи, за да видят великия апостол.
Впрочем те може би имат хиляди начини да се промъкнат отвъд стените на града, зная, че
имат. В Остриан, господарю, ще намериш Лигия, а дори тя да не е там, то ще бъде Урс,
защото той ми обеща да убие Главк. Сам ми каза, че ще бъде там и че ще го убие, чуваш
ли, благородни трибуне? И ето, ти или ще тръгнеш след него и ще узнаеш къде живее
Лигия, или пък ще заповядаш на своите хора да го хванат като убиец, а хванеш ли го
веднъж, ще изтръгнеш от него къде е укрил Лигия. Аз свърших своята работа! Друг, о
господарю, би ти казал, че е изпил с Урс десет кантара първокачествено вино, докато
изкопчи тайната от него; би ти казал, че е играл с него и е изгубил хиляда сестерции в
scripta duodecim или пък че е купил съобщението за две хиляди... Зная, че ти би ми ги
върнал двойно, но все пак аз, един път в живота си... тоест, исках да кажа, както винаги в
живота си, ще бъда почтен, тъй като се надявам, че, както казваше великодушният
Петроний, твоята щедрост ще надмине всички разходи и очаквания.
Но Виниций, който беше войник и бе привикнал не само да се владее при различни
обстоятелства, но и да действа, веднага овладя своята моментна слабост и каза:
— Няма да се разочароваш от моята щедрост, но най-напред ще дойдеш с мен в
Остриан.
— Аз в Остриан? — попита Хилон, който нямаше никакво желание да отива там. —
Аз, благородни трибуне, обещах да ти покажа Лигия, но не съм обещавал да я отвличам...
Помисли си, господарю, какво би станало с мен, ако онази лигийска мечка, след като
разкъса Главк, разбере, че го е разкъсал несправедливо? Той ще помисли, без да има
право, разбира се, че съм виновен за извършеното убийство. Помни, господарю, че
Page 78
колкото по-голям философ е човек, толкова по-мъчно е за него да отговаря на глупавите
въпроси на простаците и какво бих отговорил на лигиеца, ако ме запита защо съм обвинил
Главк, лекаря? Но ако ти се струва, че те мамя, ще ти кажа: плати ми едва когато ти покажа
дома, в който живее Лигия, а днес ми покажи само частица от твоята щедрост, за да не
остана, в случай че и ти, о господарю, пострадаш (да те закрилят всички богове), съвсем
без награда. Твоето сърце никога не би понесло такава несправедливост.
Виниций се приближи до едно поставено на мраморна поставка ковчеже, наричано
арка, извади от него кесия и я подхвърли на Хилон.
— Това са скрупули — каза Виниций. — Когато Лигия бъде вече тук, в моя дом, ще
получиш още една, пълна с ауреуси.
— О, Юпитер! — извика Хилон.
Но Виниций сви вежди.
— Тук ще се нахраниш, после можеш да отпочинеш, до довечера няма да мръднеш
оттук, а когато падне нощ, ще ме придружиш до Остриан.
Върху лицето на гърка за миг се изписаха страх и колебание, но после той се
усмихна и каза?
— Кой ще ти се възпротиви, господарю! Приеми тези слова за добро
предзнаменование, така както е приел подобни слова нашият велик герой в храма на
Амон*14. Що се отнася до мен, само тези скрупули (и той разтърси кесията) надминаха
моите, а какво остава за твоята компания, която за мен е щастие и наслада...
[*14 Намеква се за амбициозния поход на Александър Македонски до храма на бог
Амон в Египет и за разговора му с жреца на Амон, разказан у Плутарх (Успоредни
животописи, Александър, 27).]
Но Виниций нетърпеливо го прекъсна и започна да го разпитва за подробности от
разговора му с Урс. Едно беше ясно: още тая нощ ще бъде открито скривалището на Лигия
или пък самата тя може да бъде отвлечена по пътя, когато се връща от Остриан. Луда
радост обзе Виниций, като помисли за това. Сега, когато беше почти уверен, че ще намери
Лигия, изчезна и гневът му против нея, и чувството на обида. За тази радост той й
прощаваше всичко. Мислеше само за нея като за скъпо и желано същество и имаше
чувството, че тя сега ще се върне като след дълго пътуване. Искаше му се да свика робите
и да им заповяда да окичат дома с гирлянди. Сега той не се сърдеше дори на Урс. Готов
беше да прости всичко, на всички. Хилон, към когото досега, въпреки услугите му,
изпитваше известно отвращение, за първи път му се видя и забавен, и необикновен човек.
Светна домът, светнаха очите му, светна лицето му. Той отново почувства младостта и
радостта в живота. Предишното мрачно страдание му бе попречило да си даде сметка
колко много бе обикнал Лигия. Това разбра чак сега, когато се надяваше да я притежава.
Копнежът по нея се будеше в него, както през пролетта се събужда земята, сгряна от
слънцето, но неговата страст сега не беше сляпа и дива, а изпълнена с радост и нежност и
чувстваше в себе си безгранична енергия, и беше убеден, че зърне ли Лигия с очите си,
вече не ще я отнемат нито всички християни в света, нито самият цезар дори.
Хилон обаче, добил смелост от неговата радост, взе думата и почна да дава
съвети. Според него не трябваше да се смята сражението за спечелено, а да се действа
много предпазливо, иначе цялата работа може да пропадне. Той заклинаше Виниций да не
отвлича Лигия от Остриан. Там те трябва да отидат с качулки на глава, с прикрити лица и
само да наблюдават от някой тъмен кът всички присъстващи. Когато съзрат Лигия, най-
безопасно ще бъде да я проследят отдалеч, да видят в коя къща влиза и сутринта на
разсъмване да обкръжат къщата с много роби и да вземат момичето посред бял ден.
Понеже тя е заложница и принадлежи всъщност на цезаря, това може да се направи без
страх от закона. Ако не я намерят в Остриан, ще тръгнат след Урс и резултатът ще бъде
същият. На гробището не трябва да отиват с много хора, защото лесно ще привлекат
вниманието върху себе си, а тогава за християните е достатъчно да загасят само всички
светлини, така както бяха направили при първото отвличане, и да се разпръснат или
изпокрият в тъмнината в различни скривалища, които само те знаят. Вместо това те трябва
да се въоръжат, а още по-добре е да вземат със себе си двама сигурни и силни хора, за да
могат те в случай на нужда да ги защитят.
Виниций призна, че Хилон има право, а като си спомни и съвета на Петроний,
заповяда на един роб да доведе Кротон. Хилон, който познаваше всички в Рим, почти се
Page 79
успокои, като чу името на прочутия атлет, на чиято свръхчовешка сила се беше удивлявал
неведнъж на арената, и заяви, че ще дойде в Остриан. Сега му се струваше, че с помощта
на Кротон ще спечели много по-лесно пълната с големи ауреуси кесия.
В такова добро настроение той седна на трапезата, при която го повика скоро
надзорникът на атриума, и по време на яденето разказваше на робите как носел на
господаря им чудотворна мас, с която било достатъчно да се намажат копитата и на най-
лошия кон и той оставял далеч зад себе си всички други. Един християнин го научил да
прави тази мас. Старейшините на християните разбирали много повече от магии и чудеса,
отколкото дори тесалийците, въпреки че Тесалия е прочута със своите магьоснички.
Християните имат извънредно голямо доверие в него, а защо имат, лесно ще отгатне
всеки, който знае какво означава знакът риба. Разговаряйки така, той внимателно се
взираше в лицата на робите, с надежда, че ще открие между тях християни, за да съобщи
това на Виниций. Но когато тази надежда не се сбъдна, почна да яде и пие в изобилие,
като не преставаше да хвали готвача и да уверява, че ще го откупи от Виниций. Само едно
помрачаваше донякъде радостта му и това бе мисълта, че тази нощ трябва да отиде в
Остриан, но се утешаваше, че ще бъде в други дрехи, в тъмното и придружен от двама
души, от които единият по своята сила като борец е божество за цял Рим, а другият —
патриций с високо военно звание. „Дори и да открият Виниций — казваше се той, — те не
ще се осмелят да вдигнат ръка на него, а колкото за мен, няма да успеят да видят дори
върха на носа ми.“
После той си спомни разговора с работника и това го изпълни с нова смелост. Ни
най-малко не се съмняваше, че този работник беше Урс. Знаеше от разказите на Виниций
и на тези, които бяха съпровождали Лигия от двореца на цезаря, за необикновената сила
на този човек. И понеже беше разпитвал Евриций за изключително силни хора, нямаше
нищо чудно, че му бяха посочили Урс. Освен това смущението и гневът на работника,
когато Хилон спомена Виниций и Лигия, не оставяше никакво съмнение, че те имат
особено значение за него; работникът бе споменал и това, че трябва да се покае за
убийство на човек, а Урс бе убил Атацин; и най-сетне описанието на работника отговаряше
напълно на това, което Виниций разказваше за лигиеца. Само промененото име будеше
съмнение, но Хилон вече знаеше, че при кръщението християните често приемат друго
име.
„Ако Урс убие Главк — казваше си Хилон, — ще бъде още по-добре; ако пък не го
убие, пак е добър знак, защото показва колко трудно се решават християните на убийства.
Нали аз представих този Главк като син на Юда и предател на всички християни. Бях
толкова красноречив, че и камъкът би се трогнал и би обещал да падне върху главата на
Главк, но едва склоних тази лигийска мечка да ми обещае, че ще вдигне лапата си върху
му... Колебаеше се, не искаше, разправяше за своите угризения и разкаяние. Вижда се, че
това не е обичайно за тях... За обиди трябва да се прощава, а да се отмъщава за чуждите,
не е много редно, ergo, помисли си, Хилон, какво би могло да те заплашва? На Главк не е
позволено да ти отмъсти... Ако Урс не убие Главк за такава голяма вина, каквато е
измяната спрямо всички християни, още по-малко ще убие теб за такава малка вина,
каквато е предателството спрямо един християнин. Впрочем веднъж да покажа на този
похотлив гривяк гнездото на оная гургулица, измивам си ръцете и се пренасям обратно в
Неапол. Християните също говорят за някакво измиване на ръцете, за тях това сигурно е
начин, по който, ако имаш работа с тях, можеш да я уредиш окончателно. Какви добри хора
са тези християни, а какви лоши неща говорят за тях! О, богове! Такава е тя,
справедливостта на света. Но аз обичам това учение, защото не позволява да се убива. А
щом не позволява да се убива, то вероятно не позволява и да се краде, нито да се мами,
нито да се лъжесвидетелства и затова не ще кажа, че е учение повърхностно и
несериозно. То учи не само да се умира достойно, както учат стоиците, но и да се живее
почтено. Ако някога забогатея и имам такъв дом, като този, и толкова роби, мога да бъда
християнин, докогато ми е угодно. Защото богатият само може да си позволи всичко, дори
да бъде добродетелен... Да! Това е религия за богатите и не разбирам защо сред
християните има толкова бедни. Какво ще спечелят от това и защо позволяват на
добродетелта да им върже ръцете? Трябва някога да помисля за това. А засега, слава на
тебе, Хермес, че ми помогна да намеря онзи борсук... Но ако си направил това заради
двете яловици, бели, едногодишни, с позлатени рогове, не те познавам. Засрами се,
Page 80
победителю на Аргус! Такъв мъдър бог, а да не разбере още отначало, че нищо няма да
получи. Затова пък ти принасям в жертва моята признателност, а ако предпочитащ две
добичета пред моята признателност, ти сам си третото добиче и в най-добрия случай би
трябвало да бъдеш говедар, а не бог. Пази се също да не би, като философ, да докажа на
хората, че те няма, защото тогава всички ще престанат да ти принасят жертви. По-хубаво е
човек да бъде добре с философите.“
И като разговаряше така със себе си и с Хермес, той се просна на скамейката,
подложи плаща под главата си и когато робите вдигнаха съдовете — заспа. Събуди се или
по-право събудиха го чак когато дойде Кротон. Тогава отиде в атриума и с удоволствие
огледа мощната фигура на ланиста, бивш гладиатор, който сякаш изпълваше целия
атриум със своето огромно тяло. Кротон вече се бе уговорил за възнаграждението и тъкмо
казваше на Виниций:
— Кълна се в Херкулес! Добре, господарю, че ми се обади, защото утре отивам в
Беневент, където ме повика благородният Ватиний, за да премеря силите си пред цезаря с
някой си Сифакс, най-силния негър, който е давала Африка. Представяш ли си, господарю,
как неговият гръбнак ще изпращи в ръцете ми? Освен това ще строша с юмрук и черната
му челюст.
— Кълна се в Полукс! — отговори Виниций. — Уверен съм, че така ще направиш,
Кротон.
— И отлично ще постъпиш! — добави Хилон. — Да! Разбий му муцуната. Добра
идея и достойно за тебе дело. Готов съм да се обзаложа, че ще му разбиеш муцуната. Но
за всеки случай натрий се с масло, мой Херкулесе, и се препаши, защото знай, че може да
имаш работа със същински Как. Човекът, който пази тази девойка, от която се интересува
достойният Виниций, притежава изключителна сила.
Хилон говореше така само за да разпали амбицията на Кротон, но Виниций каза:
— Да, аз не съм видял, но са ми казвали за него, че ако хване бик за рогата, може
да го завлече, където иска.
— Ой! — провикна се Хилон, който не предполагаше, че Урс е толкова силен.
Но Кротон се усмихна презрително.
— Наемам се, достойни господарю — каза той, — да отвлека ето с тази ръка,
когото ми заповядаш, а с другата да се браня от седем такива лигийци и да донеса
девойката в дома ти, дори ако всички християни в Рим ме подгонят като калабрийски
вълци. Ако не извърша това, давам ти право да ме накажеш с бой, ето тука в този
имплувиум.
— Не му позволявай, господарю! — завика Хилон. — Ще почнат да ни замерят с
камъни, а тогава какво ще помогне неговата сила? Не е ли по-хубаво да се вземе
девойката от къщи и да не излагаме нито нея, нито себе си на гибел?
— Така ще бъде, Кротон — каза Виниций.
— Твои пари, твоя воля! Помни само, господарю, че утре отивам в Беневент.
— Имам петстотин роби в града — отговори Виниций.
След това им даде знак да си отидат, а самият той отиде в библиотеката си, седна
и написа на Петроний следните думи:
„Хилон намери Лигия. Довечера, отивам с него и Кротон в Остриан и ще я отвлека
веднага или пък утре — от дома й. Нека боговете те обсипят с всички блага. Бъди здрав,
carissime, от радост не мога да ти пиша повече.“
Той остави тръстиковото перо и почна да се разхожда с бързи крачки, защото
освен радостта, която заливаше душата му, мореше го треска. Казваше си, че утре Лигия
ще бъде в този дом. Не знаеше как ще постъпи с нея, но чувстваше, че ако тя пожелае да
го обича, ще бъде неин слуга. Спомняше си думите на Актея, че е любим и това го
трогваше до дън душа. Всъщност всичко се свеждаше само до едно — да бъде победена
някаква моминска свенливост, и до някакъв венчален обред, какъвто навярно налага
християнското учение. Но ако е така, щом веднъж Лигия бъде в неговия дом и отстъпи
доброволно или насила, трябва да си каже: „Свърши се“ и после вече ще бъде покорна и
любеща.
Но Хилон влезе и прекъсна тези радостни мисли.
— Господарю — каза гъркът, — още нещо ми дойде наум; ами ако християните
имат някакви знаци, някакви тесери, без които никого не ще пуснат в Остриан? Зная, че в
Page 81
молитвените домове е така и че такива тесери аз получих от Евриций; затова позволи ми
да отида при него, господарю, да го разпитам подробно и да получа тези знаци, ако е
необходимо.
— Добре, благородни мъдрецо — отговори весело Виниций. — Говориш като
предвидлив човек и заслужаваш похвала за това. Добре, ще отидеш при Евриций или
където искаш, но за по-сигурно ще оставиш на тая маса тук кесията, която получи.
Хилон, който винаги без желание се разделяше с парите, направи недоволна
гримаса, но изпълни заповедта и излезе. От Карини до цирка не беше далеч, затова той се
върна много преди да се здрачи.
— Ето знаците, господарю. Без тях не биха ни пуснали. Разпитах добре и за пътя и
казах на Евриций, че тези знаци ми са нужни само за моите приятели, а че аз самият не ще
отида, защото за мен, стария, е много далеч, и най-после — че утре ще видя великия
апостол, който ще ми повтори най-хубавото от своето слово.
— Как така: няма да отидеш! Трябва да дойдеш! — каза Виниций.
— Зная, че трябва, но ще дойда добре прикрит под качулката, а съветвам и вие да
направите същото; иначе можем да подплашим птиците.
След малко те вече почнаха да се приготовляват, защото вън вече се стъмваше.
Взеха галски плащове с качулки, взеха фенери; Виниций се въоръжи, въоръжи и
спътниците си с къси извити ножове, а Хилон сложи перуката, с която се беше снабдил на
път към Евриций, и излязоха. Те бързаха, за да стигнат до далечната Номентанска порта,
преди да я затворят.
>>