quo vadis 1

Хенрик Сенкевич
Quo Vadis
Удостоен с Нобелова награда, издаден и преиздаван в цял свят, този роман на
големия полски писател хвърля ярка светлина върху една жестока и горда епоха,
разкрива краха не само на империя, а и на цяла цивилизация.
Рим по времето на Нерон — наследника на Клавдий... Паноптикум на тъмни
страсти и страховити личности, време на поезия и кръв. Озарено от светлия лъч на
една голяма любов.
> Първа част
>> I
Петроний се събуди чак към обяд и както обикновено много уморен. Вечерта беше
прекарал на пиршество у Нерон, а то беше продължило до късно през нощта. От известно
време здравето му бе почнало да се влошава. Сам той казваше, че сутрин се събужда като
вдървен и не може да събере мислите си. Но утринната баня и старателното масажиране
на тялото от опитните роби ускоряваха постепенно ленивото му кръвообращение,
разсънваха го, ободряваха го, възвръщаха силите му така, че от елеотезиума, тоест от
последното отделение на банята, той излизаше просто възроден, с очи блестящи от
остроумие и веселост, подмладен, изпълнен с жизненост, изящен, тъй недостижим, че и
самият Отон не можеше да се мери с него: с истинския, както го наричаха, arbiter
elegantiarum.
В обществените бани той отиваше рядко; само ако там се появеше някой
превъзходен ритор, за когото се говореше из града, или пък когато в ефебиите ставаха
някои много интересни състезания. Впрочем той си имаше в своята инсула собствена
баня, която Целер, прославеният сътрудник на Север, му бе разширил, преустроил и
обзавел с такъв изящен вкус, че самият Нерон признаваше превъзходството й в сравнение
с баните на цезаря, въпреки че те бяха по-обширни и наредени с много по-голям разкош.
И така, след снощното пиршество, на което Петроний, отегчен от шутовщините на
Ватиний, взе участие заедно с Нерон, Лукан и Сенецион в диатрибата има ли жената душа
— той сега беше станал късно и както обикновено се къпеше. Двама едри балнеатори току-
що го бяха сложили на мензата от кипарисово дърво, покрито със снежнобял египетски
бис, и с длани, навлажнени с благовонен елей, натриваха стройното му тяло. А той със
затворени очи чакаше топлината на лаконикума и топлината на ръцете им да премине в
него и да прогони отпадналостта.
Но след известно време Петроний заговори — отвори очи и започна да разпитва за
времето, а после за гемите, които ювелирът Идомен беше обещал да му изпрати днес, за
да ги разгледа... Времето беше хубаво, само лек ветрец подухваше откъм Албанските
планини, а гемите още не бяха пристигнали. Петроний пак притвори очи и заповяда да го
пренесат в тепидариума, когато изведнъж иззад завесата се показа номенклаторът и
съобщи, че младият Марк Виниций, току-що завърнал се от Мала Азия, е дошъл да го
види.
Петроний нареди да поканят госта в тепидариума, където отиде и той самият.
Виниций бе син на по-голямата му сестра, която преди години се беше омъжила за Марк
Виниций, консул по времето на император Тиберий. Младият Марк Виниций служеше под
началството на Корбулон срещу партите и сега, след края на войната, се връщаше в Рим.
Петроний изпитваше към него слабост, граничеща с привързаност, понеже Марк беше
хубав младеж с атлетическо телосложение и умееше да спазва известна естетическа
мярка сред общата разпуснатост, а това Петроний ценеше повече от всичко.
— Поздрав на Петроний — каза младият човек, влизайки с пъргава крачка в
тепидариума, — нека боговете ти дарят успех, особено Асклепий и Киприда, защото под
тяхната двойна закрила никакво зло не може да те сполети.
— Добре дошъл в Рим и нека бъде сладка почивката ти след войната — отвърна
Петроний, като протегна ръка от гънките на меката карбасова тъкан, в която се беше
загърнал. — Какво има в Армения? Докато беше в Азия, не си ли ходил и към Витиния?
Петроний някога беше служил като управител на Витиния и беше управлявал
гъвкаво и справедливо. Това беше в странно противоречие с неговия характер, характер
на човек, прочут със своята изнеженост и любов към насладите — и затова той обичаше
да си спомня тези времена, които доказваха какво би могъл да бъде, ако поискаше.
— Бях в Хераклея — отвърна Виниций. — Изпрати ме там Корбулон със заповед да
събера подкрепления.
— Ах, Хераклея! Познавах там една девойка от Колхида, за която бих дал всички
тукашни разведени патрицианки, без да изключвам и Попея. Но това е стара история. Кажи
по-добре какво се чува откъм портската граница? Досадни ми са, право да ти кажа, всички
тия, вологези, тиридати, тигранеси и тия варвари, които, както твърди младият Арулан, у
дома си още ходели на четири крака, а само пред нас... се преструват на хора. Но сега в
Рим много се говори за тях, може би защото е опасно да се говори за нещо друго.
— Тази война върви зле. И ако не беше Корбулон, можеше да се обърне в
поражение.
— Корбулон! Кълна се в Бакхус! Той е същински бог на войната, истински Марс:
голям вожд, а същевременно сприхав, правдив и глупав. Обичам го, макар и само за това,
че Нерон се бои от него.
— Корбулон не е глупав човек.
— Може да имаш право, впрочем — все едно. Глупостта, както казва Пирон, с нищо
не е по-лоша от мъдростта и по нищо не се различава от нея.
Виниций започна да разказва за войната. Но когато притвори клепки, младежът,
виждайки неговото уморено и поотслабнало лице, промени темата на разговора и
загрижено започна да го разпитва за здравето.
Петроний пак отвори очи.
Здравето!... Не. Той не се чувствуваше здрав. Наистина още не беше стигнал до
състоянието на младия Сисена, който, когато сутрин го внасяли в банята, питал седи ли,
или лежи. Но и здрав не беше. Виниций току-що му бе пожелал закрилата на Асклепий и
Киприда. Но Петроний не вярваше в Асклепий. Не бе известно дори чий син е бил този
Асклепий — дали на Арсиноя или на Коронида, а когато майката не е сигурна, тогава какво
остава за бащата? Днес никой не можеше да гарантира и за собствения си баща дори!
Като каза това, Петроний се разсмя, а после продължи:
— Изпратих наистина преди две години в Епидавър три дузини живи косове и потир
с жълтици, но знаеш ли защо? Ей така, казах си: дали ще помогне, или не — не знам, но
поне няма да навреди. И ако хората по света все още принасят жертви на боговете, то е,
защото всички разсъждават така, както аз в тоя случай. Всички! С изключение може би на
мулетарите, които пътниците наемат при Порта Капена. Освен с Асклепий имах работа и с
асклепиадите миналата година, когато имах болки в мехура. Извършваха заради мене
инкубации. Знаех, че са шарлатани, но и тогава си казвах: че какво ми вреди! Светът се
крепи на шарлатанството, а животът е измама. Душата — и тя е илюзия. Трябва обаче да
имаш поне малко разум, за да можеш да различаваш сладостните илюзии от горчивите. В
моя хипокауст съм наредил да палят кедрово дърво, посипано с амбра, защото
предпочитам благоуханията пред зловонията. Колкото за Киприда, на която ти също ме
препоръча, ще ти кажа, че съм изпитал силата на закрилата й и сега имам бодежи в десния
крак. В същност тя е добра богиня. Предполагам, че ти рано или късно ще занесеш бели
гълъби на нейния олтар.
— Да — каза Виниций. — Стрелите на партите не ме стигнаха, но ме улучи
стрелата на Амур... съвсем ненадейно... само на няколко стадии от, градските порти.
— Кълна се в белите колене на харитите! Ще ми разправиш, когато имаш време.
— Тъкмо за това съм дошъл, да искам от тебе съвет — отговори Марк.
Но в този момент влязоха епилаторите, които се заеха с Петроний. А Марк свали
туниката си и влезе във ваната с хладка вода, тъй като Петроний го покани да се окъпе.
— Ах, не питам дори дали чувствата ти са споделени... — отвърна Петроний,
загледан в младото, сякаш изваяно от мрамор тяло на Виниций. — Ако Лизип беше те
видял, днес ти щеше да красиш портата към Палатин като статуя на младия Херкулес.
Момъкът се усмихна със задоволство и почна да се гмурка във ваната, като
изплискваше обилно топлата вода по мозайката с изображение на Хера, когато моли Съня
да приспи Зевс. Петроний гледаше своя племенник с доволните очи на артист-познавач.
Но когато Виниций свърши и се предаде и той на свой ред на грижите на
епилаторите, влезе един лектор с бронзова кутия, пълна със свитъци папирус.
— Искаш ли да послушаш? — запита Петроний.
— Ако е твое произведение — с удоволствие! — отговори Виниций. — Но ако не е,
предпочитам да разговаряме. Поетите днес причакват хората на всеки ъгъл по улиците.
— Така е. Не можеш да минеш край базилика или баня, край библиотека или
книжарница и да не видиш някой поет да жестикулира като маймуна. Агрипа, когато
пристигнал тук от Ориента, ги помислил за луди. Но такива са сега времената. Цезарят
пише стихове и всички му подражават. Само че не бива да се пишат стихове по-хубави от
неговите и затова аз се страхувам малко за Лукан... Но аз си пиша проза и с нея не
угощавам нито себе си, нито другите. Това, което лекторът щеше да чете, са кодицилите
на горкия Фабриций Вейентон.
— Защо „горкия“?
— Защото му заповядаха да играе ролята на Одисей и да не се връща у дома си,
докато не му наредят. За него тази одисея ще бъде донякъде по-лека, отколкото за
Одисей, защото жена му не е Пенелопа. Впрочем съвсем ясно е, че с него постъпиха
глупаво. Но тук към всичко се отнасят повърхностно. Това е лоша и доста скучна книга,
която всички се нахвърлиха да четат едва когато авторът й бе изпратен в изгнание. Сега
навсякъде се чува: „Scandala! Scandala!“ Възможно е някои работи да ги е измислил
Вейентон, но аз, който познавам града, познавам нашите патриции и нашите жени, те
уверявам, че всичко това е по-бледо от действителността. Сега всеки търси там себе си
със страх, а познатите — със злорадство. В книжарницата на Авирун сто души преписват
книгата под диктовка — и успехът й е осигурен.
— Няма ли там и твои историйки?
— Има, но авторът не е точен, защото аз съм едновременно и по-лош, и по-малко
плитък, отколкото ме е представил. Знаеш ли, ние тук отдавна сме изгубили способността
да различаваме нравственото от безнравственото, затова и на мен самия ми се струва, че
наистина такава разлика няма, въпреки че Сенека, Музоний и Тразеа се преструват, че я
виждат. На мен ми е все едно! Кълна се в Херкулес, говоря, каквото мисля. Но аз все още
го превъзхождам с това, че знам кое е безобразно и кое красиво, а нашият меднобрад
поет, водач на колесница, певец, танцьор и хистрион — не разбира.
— Все пак жал ми е за Фабриций! Добър другар е той!
— Погуби го неговото тщеславие. Всеки го подозираше, но никой не беше сигурен,
а той самият не се стърпя и навсякъде разгласи „под секрет“. Ти чувал ли си историята на
Руфин?
— Не.
— Хайде тогава да минем във фригидариума, за да се разхладим, и там ще ти я
разкажа.
Отидоха във фригидариума, там от фонтана в средата бликаха бледорозови струи,
ухаещи на виолетки. Седнаха в ниши, застлани с коприна, почнаха да се разхлаждат и
известно време мълчаха. Виниций замислено гледаше бронзовия фавън, който, прегърнал
през рамо една нимфа, жадно търсеше с уста нейните устни, и каза:
— Този има право. Ето, това е най-хубавото в живота.
— Горе-долу! Но ти освен това обичаш и войната, която аз не обичам, защото под
палатките ноктите се пукат и губят розовия си цвят. Впрочем всеки си има свои любими
предпочитания. Меднобрадия обича песните, особено своите, а старият Скаур —
коринтската си ваза, която нощем е до леглото му и която целува, ако не може да спи. От
целуване вече е изтъркал ръба й. Кажи ми, ти не пишеш ли стихове?
— Не. В живота си не съм написал и един хекзаметър дори.
— А не свириш ли на лютня? Не пееш ли?
— Не.
— А колесница караш ли?
— Състезавал съм се на времето в Антиохия, но без успех.
— Тогава съм спокоен за тебе. А на хилодрома към коя партия си?
— Към зелените.
— Тогава съм спокоен. Е, притежаваш наистина голям имот, но не си толкова богат
като Палас или Сенека. Защото, знаеш ли, у нас сега е хубаво да пишеш стихове, да пееш
със съпровод на лютня, да декламираш и да се състезаваш в цирка. Но още по-добре и по-
безопасно е да не пишеш стихове, да не свириш, да не пееш и да не се състезаваш в
цирка. Най-хубаво е да умееш да се възхищаваш, когато Меднобрадия върши всичко това.
Ти си хубав момък и може би те застрашава само това да не се влюби в тебе Попея. Но тя
е твърде опитна, за да го стори. На любов се е наситила при двамата си първи мъже, а от
третия търси друго. Знаеш ли, че тоя глупак Отон все още я обича до полуда... Броди из
скалите на Испания и въздиша. И така е изгубил предишните си навици и се е занемарил,
че сега, за да му направят фризурата, са достатъчни само три часа дневно. Кой би очаквал
такова нещо, и то от един Отон.
— Аз го разбирам — отвърна Виниций. — Но на негово място бих направил друго.
— А какво по-точно?
— Бих създавал свои верни легиони от тамошните планинци. Добри войници са
тези иберийци.
— Виниций! Виниций! Иска ми се да ти кажа, че не си способен на това. И знаеш ли
защо? Такива работи се правят, но за тях не се говори дори условно. Колкото за мен — аз
на негово място бих се надсмивал над Попея, надсмивал се бих и над Меднобрадия и бих
си формирал легиони, но не от иберийци, а от иберийки. Най-много бих писал епиграми, но
не бих ги чел на никого, а не като този клетник Руфин.
— Ти нали щеше да ми разкажеш неговата история.
— Ще ти я разкажа в унктуариума.
Но в унктуариума вниманието на Виниций се насочи към нещо друго — към чудните
робини, които чакаха да дойдат къпещите се. Две от тях, негърки, подобни на великолепни
статуи от абанос, почнаха да натриват телата им с фини арабски благовония, две сръчни
във вчесването фригийки държаха в меките си и гъвкави като змии ръце полирани
стоманени огледала и гребени, а други две, красиви като богини гръцки девойки от остров
Кос, чакаха да дойде време да надиплят на красиви гънки тогите на двамата господари.
— Кълна се в Зевс, господари на облаците! Каква отбрана прислуга имаш ти!
— Предпочитам да са отбрани, отколкото да са много на брой — отговори
Петроний. — Цялата моя фамилия в Рим не надминава четиристотин глави и мисля, че
само новобогаташите се нуждаят от повече хора за лична прислуга.
— По-прекрасни тела не притежава и Меднобрадия дори — продължи с разширени
ноздри Виниций.
На тия думи Петроний отговори дружелюбно и малко нехайно:
— Ти си мой роднина, пък аз не съм нито такъв егоист като Бас, нито такъв педант
като Авъл Плавций.
Но Виниций, като чу последното име, забрави девойките от Кос, живо вдигна глава
и запита:
— Откъде ти дойде наум за Авъл Плавций? Знаеш ли, че аз, като си навехнах
ръката край града, бях петнайсетина дни в техния дом? Плавций случайно минаваше
оттам и като видя колко много страдам, взе ме в дома си, а там неговият роб, лекарят
Мормон, ме излекува. Тъкмо за това исках да говоря с тебе.
— Защо? Да не би случайно да си се влюбил в Помпония? В такъв случай жал ми е
за тебе: не е млада, пък е и добродетелна! Не мога да си представя по-лошо съчетание от
това. Бъррр!
— Не в Помпония — eheu! — рече Виниций.
— Тогава — в коя?
— Да знаех поне в коя! А аз дори не съм сигурен как е името й: Лигия или Калина?
В къщи я наричат Лигия, понеже е от народа лигийци, а има и свое варварско име Калина.
Чуден е тоя Плавциев дом. Гъмжи от хора, а пък е тих като младите гори на Субиакум.
Петнайсетина дни аз не знаех, че там живеело божество. Докато веднъж на разсъмване не
я видях да се мие в градинския фонтан. И кълна ти се в ляната, от която се е родила
Афродита, че лъчите на зората просто преминаваха през нейното тяло. Мислех, че когато
слънцето нагрее, тя ще се разтопи в светлината, както се разтапя Зорницата. После я
видях още два пъти и оттогава не зная що е спокойствие, нямам други желания, не искам и
да зная какво ще ми даде градът, не искам жени, не желая злато, не искам коринтски
бронз, нито янтар, нито седеф, нито вино, нито пиршества, искам само Лигия. Казвам ти
искрено, Петроний, че копнея за нея, както е копнял за Пазитея Сън, изобразен на
мозайката в твоя тепидариум. Копнея по цели дни и нощи.
— Ако е робиня, откупи я.
— Тя не е робиня.
— Че каква е? Да не би да е освободена робиня на Плавций?
— Тя никога не е била робиня, затова сега не може да бъде освободена робиня.
— Тогава?
— Не знам: царска дъщеря или нещо подобно.
— Ти ме заинтригува, Виниций.
— Ако желаеш да ме изслушаш, веднага ще задоволя любопитството ти.
Историята не е много дълга. Ти може би лично си познавал Ваний, краля на свебите, който
е бил изгонен от родината си и дълго време живял в Рим като изгнаник; прославил се е
дори с щастието си в играта на кости и като опитен водач на колесница. Цезар Друз го
върнал на трона. Ваний бил наистина способен човек, отначало царувал добре и водил
успешни войни, а после почнал да граби не само съседите, но и своите свеби. Тогава
Вангион и Сидон — двамата му сестриници и синове на Вибилий, царя на хермундурите,
решили да го принудят пак да се върне в Рим... да опита щастието си в играта на кости.
— Помня, това беше неотдавна, по времето на Клавдий.
— Да. Избухнала война. Ваний повикал на помощ язигите, а неговите мили
сестрини синове повикали лигийците, които пък, като чули за богатствата на Ваний и
подмамени от надеждата за плячка, нахлули и били толкова много, че Клавдий се
страхувал за спокойствието по границите на империята. Клавдий не пожелал да се
намесва във войната между варварите, но все пак писал на Ателий Хистер, предводител
на крайдунавския легион, да следи зорко хода на войната, за да не допусне да бъде
смутен нашият мир.
Хистер тогава поискал от лигийците да дадат дума, че няма да прекрачат
границата; те не само се съгласили, но дали и заложници, сред тях били жената и
дъщерята на техния вожд... Ти знаеш, че варварите отиват на война с жените и децата
си... И ето моята Лигия е дъщеря на този вожд.
— Откъде знаеш всичко това?
— Каза ми го сам Авъл Плавций. Лигийците наистина тогава не прекрачили
границата: но варварите връхлитат като буря и отминават като буря. Така изчезнали и
лигийците заедно със своите рога на турове по главите. Разбили Ваниевите свеби и
язигите, но в тоя бой паднал царят им. След това си отишли с плячката, а заложниците
останали в ръцете на Хистер. Майката скоро умряла и Хистер, като не знаел какво да
прави с детето, изпратил го на управителя на Германия, Помпоний. А той след края на
войната с катите се върнал в Рим, където Клавдий, както знаеш, му позволил да празнува
триумф. Момичето вървяло тогава след колесницата на победителя. Но след тържеството,
понеже заложницата не може да се смята за пленница, а и Помпоний не знаел какво да я
прави, дал я най-накрая на сестра си Помпония Грецина, жената на Плавций. В тази къща,
където всичко живо, като почнеш от господарите и свършиш с пилетата в курника, е
добродетелно, момичето израсло, станало мома, уви, добродетелна като самата Грецина
и толкова прекрасна, че дори Попея би изглеждала в сравнение с нея като есенна смокиня
до хесперидска ябълка.
— И какво?
— И повтарям ти, че от тоя миг, когато при фонтана ми се стори, че лъчите
проникват през тялото й, аз се влюбих безпаметно.
— Значи, толкова е прозрачна — като млада сардинка.
— Недей да се шегуваш, Петроний, а ако те заблуждава свободата, с която аз сам
говоря за моята страст, знай, че ярката дреха често пъти покрива дълбоки рани. Трябва да
ти кажа и това, че на връщане от Азия преспах една нощ в храма на Мопс, за да видя
прорицателен сън. И ето насън ми се яви самият Мопс и ми предсказа, че в моя живот
благодарение на любовта ще настъпи голяма промяна.
— Чувал съм как Плиний говореше, че не вярва в боговете, но вярва в сънищата, и
може би има право. Моите шеги не ми пречат понякога да мисля, че всъщност има само
едно божество, предвечно, всевластно, творческо: Venus genitrix. Тя слива душите, слива
телата и материята. Ерос е извел света от хаоса. Дали е направил добре — това вече е
друг въпрос, но щом е така, трябва да признаем неговото могъщество, макар че можем да
не го благославяме...
— Ах, Петроний! На този свят е по-лесно да намериш философ, отколкото добър
съвет.
— Кажи ми, какво всъщност искаш ти?
— Искам да имам Лигия. Искам ръцете ми, които сега прегръщат само въздуха, да
я прегърнат и притиснат до гърдите ми. Искам да дишам нейния дъх. Ако беше робиня, дал
бих на Авъл сто девойки с нозе, белосани с вар, в знак, че ги продават за първи път. Искам
да я имам в дома си дотогава, докато главата ми не побелее като върха Соракте зиме.
— Тя не е робиня, но все пак се числи към фамилията на Плавций, а понеже е
изоставено дете, би могла да се смята за алумна. Плавций може да ти я отстъпи, ако
пожелае.
— Ти, изглежда, не познаваш Помпония Грецина. Впрочем и двамата са се
привързали към нея като към собствено дете.
— Познавам аз Помпония. Същински кипарис. Ако не беше жена на Авъл, биха
могли да я наемат за оплаквачка на умрели. От смъртта на Юлия не е сваляла тъмната
стола и изобщо има вид, сякаш още приживе ходи по поляна, обрасла с асфодели. При
това е и univira, та всред нашите, разведени по четири и пет пъти жени тя е феникс... А...
чул ли си, че сега в Горен Египет се бил излюпил фениксът, а това му се случва на
петстотин години веднъж?
— Петроний! Петроний! За феникса ще си поприказваме друг път.
— Какво да ти кажа аз, Марк. Познавам Авъл Плавций, който, при все че осъжда
моя начин на живот, има слабост към мен, а може дори и да ме уважава повече от другите,
защото знае, че никога не съм бил доносчик както например Домипий Афер, Тигелин и
цялата банда приятели на Меднобрадия. А и без да съм се преструвал на стоик, неведнъж
съм осмивал някои постъпки на Нерон, на които Сенека и Бур са гледали през пръсти. Ако
смяташ, че мога да измоля за теб нещо от Авъл, аз съм готов да ти услужа.
— Смятам, че можеш. Ти имаш влияние върху него. А освен това твоят ум има
неизчерпаеми възможности... Ако разбереш положението и поговориш с Плавций...
— Ти преувеличаваш и моето влияние, и остроумието ми, но ако става дума само
за това, ще поговоря с Плавций веднага щом се върнат в града.
— Те са се върнали още преди два дена.
— Тогава да идем в триклиниума, където ни чака закуската, а след това, като се
подкрепим, ще заповядаме да ни отнесат при Плавций.
— Винаги си ми бил скъп — живо отвърна Виниций, — но сега сигурно ще наредя
да поставят сред моите лари статуята ти — такава, прекрасна като тази, и ще й принасям
жертви.
И като каза това, той се обърна към статуите, които красяха цяла стена на
благоуханната малка зала, и посочи с ръка статуята на Петроний, представен като Хермес
с жезъл в ръка. И добави:
— Кълна се в светлината на Хелиос! Ако „божественият“ Александър*1 е приличал
на тебе — не се чудя на Елена.
[*1 Т.е. Парис; има се пред вид епитетът, с който го назовава Омир в „Илиада“ —
Бел. Пр.]
В този възклик имаше колкото ласкателство, толкова и искреност, защото
Петроний, макар и по-възрастен и не толкова снажен, беше по-хубав дори и от Виниций.
Жените в Рим се възхищаваха не само от гъвкавия му ум и от вкуса му, който му бе
спечелил името арбитър на елегантността, но и от тялото му. Това възхищение се беше
изписало дори и на лицата на тия момичета от Кос, които сега подреждаха диплите на
тогата му, едната от тях, Евника, тайно влюбена в него, го гледаше в очите с покорност и
възторг.
Но той дори не обърна внимание на това и усмихвайки се на Виниций, почна да му
цитира в отговор на изказването на Сенека за жените: animal impudens... etc... etc...
А после, като обгърна с ръка плещите му, въведе го в триклиниума.
В унктуариума двете гръцки момичета, фригийките и двете негърки започнаха да
прибират благовонията. Но в същия момент иззад дръпнатата завеса към фригидариума
се показаха главите на балнеаторите и се разнесе тихо „пст“ — на тоя зов едната от
гъркините, фригийките и двете негърки скочиха и в миг изчезнаха зад завесата. В термите
настанаха минути на свобода и удоволствия, на които надзирателят не пречеше, тъй като и
той сам често вземаше участие в подобни веселия. За тях се досещаше и Петроний, но
като човек разбран и враг на наказанията, гледаше на тия неща през пръсти.
В унктуариума остана само Евника. Известно време тя се вслушваше в
отдалечаващите се по посока на лаконикума гласове и смях, а после вдигна
инкрустираното с янтар и слонова кост столче, на което преди малко бе седял Петроний, и
го пренесе предпазливо до статуята му.
Унктуариумът бе изпълнен със слънчева светлина и с багрите на дъгоцветните
мрамори, с които бяха покрити стените.
Евника стъпи на столчето и като се изправи на една и съща височина със статуята,
изведнъж метна ръце на шията й, отхвърли назад златистите си коси, притисна розовото
си тяло до белия мрамор и в упоение почна да целува студените устни на Петроний.
>>
II
След закуската, която за двамата другари беше още утринна закуска, тогава, когато
простосмъртните отдавна вече бяха свършили обедния прандиум, Петроний предложи да
подремнат. Според него този час беше твърде ранен за посещение. Има наистина хора,
които навестяват познатите си още от изгрев слънце, като смятат този обичай за стар,
римски. Но той, Петроний, го смяташе за варварски. Следобедните часове са най-
подходящи, и то чак когато слънцето се спусне към храма на Юпитер Капитолийски и
започне да гледа косо Форума. През есента е още горещо и хората, след като се нахранят,
обичат да поспят. А сега е приятно да се послуша шумът на фонтана в атриума и след
задължителните хиляда крачки да си подремнеш в червената светлина на слънцето, която
провиква през пурпурните полуспуснати веларии.
Виниций призна, че той има право и започнаха да се разхождат и да разговарят
нехайно за това, което се чува на Палатин и из града, пофилософстваха малко и за
живота. След това Петроний отиде в кубикулума, но не спа дълго. След половин час той
излезе, нареди да му донесат вербена и започна да я мирише и да натрива с нея ръцете
си и слепите очи.
— Няма да повярваш — каза той — как освежава и ободрява. Сега съм готов.
Лектиката отдавна ги чакаше и те седнаха и поръчаха да ги отнесат на викус
Патрициус в дома на Авъл. Инсулата на Петроний се намираше на южния склон на
Палатин, около тъй наречените Карини, така че най-късият път минаваше под форума; но
понеже Петроний искаше да намине и у златаря Идомен, нареди да ги носят през викус
Аполинис и Форума към викус Сцелератус, където беше пълно с най-различни бараки.
Огромните негри вдигнаха лектиката и тръгнаха, а пред тях вървяха роби, наречени
педисекви. Известно време Петроний мълчаливо поднасяше своите ухаещи на вербена
длани към ноздрите си и, изглежда, обмисляше нещо, а след това каза:
— Дойде ми наум, че ако твоята горска богиня не е робиня, тя тогава би могла да
напусне дома на Плавций и да се пренесе в твоя. Ти би я обкръжил с любов и обсипал с
богатства, тъй както аз моята обожавана Хризотемида, която, между нас казано, ми е
омръзнала толкова, колкото и аз на нея.
Марк поклати глава.
— Не? — попита Петроний. — В най-лошия случай работата ще опре до цезаря, а
можеш да бъдеш сигурен, че макар и поради моето влияние, нашият Меднобрад ще бъде
на твоя страна.
— Не познаваш Лигия! — възрази Виниций.
— Тогава позволи ми да те запитам, нима ти не само си я виждал, а я и познаваш?
Говорил ли си с нея? Признал ли си й твоята любов?
— Видях я най-напред при фонтана, а след това я срещнах два пъти. Не забравяй,
че докато бях в дома на Авъл, живеех в страничната вила, предназначена за гости — а и
ръката ми беше навехната, затова не можех да сядам на общата трапеза. Чак в
навечерието на деня, за който бях съобщил, че ще си тръгна, срещнах Лигия на вечерята
— и не можах да й продумам дума. Трябваше да слушам Авъл и неговите разкази за
победите, които спечелил в Британия, а след това за упадъка на малките стопанства в
Италия, което още Липиний Столон се бил старал да предотврати. Изобщо не зная дали
Авъл е в състояние да говори за нещо друго, и не мисли, че ще можем да се изплъзнем от
това, освен ако благоволиш да слушаш как ще ти говори за покварата на днешните
времена. Те там имат фазани в птичарника, но не ги колят — всеки изяден фазан
приближавал края на римското могъщество. Втори път я срещнах около градинската
цистерна с току-що откъсната тръстика в ръка, която тя потапяше във водата откъм
метлицата и ръсеше с нея растящите наоколо ириси. Погледни коленете ми. Кълна се в
щита на Херкулес, казвам ти, че те не са треперели, когато върху нас налитаха с вой
тълпите на партите; но се разтрепераха до онази цистерна. И смутен като хлапе, което
още носи була на шията си, само молех за милост с очи и дълго не можах да продумам.
Петроний го изгледа като че ли със завист.
— Щастливец! — каза му той. — Колкото и да са лоши тоя свят и животът, едно
вечно благо ще остане в тях — младостта!
А след малко запита:
— И не я ли заговори?
— Заговорих я, разбира се. Когато дойдох малко на себе си, казах й, че се връщам
от Азия, че съм си навехнал ръката близо до града и че много съм изстрадал, но сега,
когато е дошло време да напусна вече този гостоприемен дом, виждам, че страданието в
него ми е по-скъпо, отколкото удоволствията другаде, по-ценна е болестта тука, отколкото
здравето вън от него. Тя слушаше думите ми също смутена, с наведена глава и чертаеше
нещо о тръстиката по пясъка о шафранов цвят. След това вдигна очи, още веднъж
погледна начертаните знаци, после пак мене, като че искаше да ме запита нещо — и
изведнъж избяга, като горска нимфа пред глупав фавън.
— Навярно има хубави очи?
— Като морето — и потънах в тях като в море. Повярвай ми, че и Архипелагът не е
толкова син. След няколко минути дотича малкият Плавций и започна да ме пита нещо. Но
аз не разбирах какво иска.
— О, Атина! — провикна се Петроний. — Свали от очите на това момче
превръзката, която му е поставил Ерос, защото иначе ще си разбие главата о някоя колона
в храма на Венера.
След това се обърна към Виниций:
— О ти, пролетна пъпко на дървото на живота, ти, първа зелена вейчице на лозата!
Би трябвало вместо у Плавций, да кажа да ни отнесат в дома на Гелоций, където има
школа за неопитните в живота момчета.
— Какво в същност искаш да кажеш?
— А какво нарисува тя на пясъка? Не беше ли името на Амур или сърце, пронизано
с неговата стрела, или пък нещо такова, от което ти би могъл да разбереш, че сатирите са
нашепвали вече на ухото на тази нимфа тайните на живота? Как си могъл да не погледнеш
тези знаци?
— Надянал съм тогата по-рано, отколкото мислиш — рече Виниций — и преди да
дотича малкият Авъл, внимателно разгледах тези знаци. Все пак зная, че и в Гърция, и в
Рим девойчетата често пъти пишат на пясъка признанията, които устата им не искат да
промълвят... Но отгатни какво бе начертала тя!
— Ако не е това, което предположих, то не ще отгатна.
— Риба.
— Какво казваш?
— Казвам: риба. Може би това означава, че и досега в жилите й тече студена кръв
— не зная! Но ти, който ме назова пролетна пъпка на дървото на живота, може би ще
успееш по-добре от мен да разбереш този знак?
— Carissime! За такива неща питай Плиний. Той разбира от риби. Ако старият
Апиций беше още жив, той също би могъл да ти каже нещо, понеже в живота си е изял повече риби, отколкото може да побере Неаполитанският залив.
По-нататъшният разговор беше прекъснат от глъчката на многолюдните улици, в
които навлязоха. От викус Аполинис свиха към Форум Романум, а там, когато времето
беше хубаво, преди залез слънце се трупаше много народ без работа, разхождаха се
между колоните, разказваха си новини, гледаха минаващите лектики на знатните, за да
надникнат най-накрая в златарските работилници, в книжарниците, в продавниците, където
се разменяха пари, продаваха копринени тъкани или пък бронзови изделия и във всички
други дюкяни, с каквито бяха пълни сградите в оная част на площада, която бе срещу
Капитолий. Половината от Форума, точно под отвесните скали на римския дворец, беше
вече потънала в сянка, докато колоните на издигнатите по-високо храмове, озарени от
златиста светлина, се очертаваха в лазурната синева. По-ниските колони хвърляха
удължени сенки върху мраморните плочи. Имаше толкова много колони, че погледът се
губеше сред тях като в гора; сякаш на тези здания и колони им бе тясно. Те се издигаха
едни над други, редяха се надясно и наляво, катереха се по околните хълмове, притискаха
се о зидовете на двореца или едни о други, подобни на по-големи и по-малки, по-дебели и
по-тънки, златисти и бели стволове, ту разцъфтели под архитравите с цветовете на
аканта, ту извити в йонийски рогове, ту завършващи с прост дорийски квадрат. Над тази
гора блестяха колоритни триглифи, от фронтоните се показваха изваяните образи на
богове, а отгоре крилатите златни квадрити сякаш искаха да полетят в ефира, в онази
синева, надвиснала спокойно над този гъсто застроен град на светилищата. В средата на
площада и по краищата му струеше живата човешка река: множеството се разхождаше под
арките на базиликата на Юлий Цезар, седеше по стъпалата на Кастор и Полукс, кръжеше
около малкия храм на Веста и върху този огромен мраморен фон напомняше разноцветни
рояци пеперуди или бръмбари. Отгоре по огромните стъпала, откъм храма, посветен на
Юпитер Оптимус Максимус, прииждаха нови вълни; около рострите някои слушаха
случайни оратори; тук-там се чуваха провикванията на продавачи на плодове, вино или
вода, смесена със сок от смокини; на шарлатани, препоръчващи чудодейни лекарства, на
гадатели, откриватели на скрити съкровища, тълкуватели на сънища. На места глъчката от
разговорите и провикванията се смесваше със звуците на систра, на египетска самбука
или на гръцки флейти. Тук-там пък болни, набожни или налегнати от грижа хора носеха
жертви за храмовете. Между хората но каменните плочи се събираха, гладни за жертвено
зърно, гълъби на малки ята, прилични на подвижни пъстри и тъмни петна, и ту се издигаха
за малко нагоре с шумен плясък на крилете, ту пак се спущаха върху освободените от
тълпата места. От време на време струпаните хора се разстъпваха пред лектиките, в които
се виждаха изящни женски лица или пък сенатори и воини със застинали, някак
безжизнени черти на лицата. Разноезичното население повтаряше на глас имената им и
добавяше произволни прякори, подигравки или похвали. Между безредните групи понякога
си проправяха път с отмерена стъпка войници или стражи, които пазеха реда по улиците.
Гръцкият език се чуваше наоколо толкова често, колкото и латинският.
Виниций отдавна не беше идвал в града и гледаше с любопитство това гъмжило от
хора и самия Форум Романум, властващ над човешката вълна и същевременно така залян
от нея, че Петроний, отгатвайки мисълта на другаря си, назова Форума „гнездо на квирити
— без квирити“. Наистина местното население почти се губеше в тази тълпа от различни
раси и народи. Тук се виждаха етиопци, едри русокоси хора от далечния север, британци,
гали и германци, косооки жители на Серика, хора от бреговете на Ефрат и от бреговете на
Инд, с бради, боядисани в керемиден цвят, сирийци от бреговете на Оронт, с очи черни и
сластни; сухи, само кожа и кости жители на арабските пустини, евреи с хлътнали гърди,
египтяни с вечна равнодушна усмивка на лицата и нумидийци, и афри; гърци от Елада,
които наравно с римляните владееха града, но го владееха със знание, с изкуство, с ум и с
хитрост; гърци от островите и от Мала Азия, и от Египет, и от Италия и от Нарбонска
Галия. Сред тълпата на робите, с продупчени уши имаше и свободни, безделници, които
цезарят забавляваше, хранеше, а дори и обличаше, и пришълци, привлечени в големия
град от по-лекия живот и изгледите за сполука; не липсваха и дребни търговци, и жреци на
Серапис с палмови клончета в ръка, и жреци на Изида, на олтарите на които се принасяха
повече жертви, отколкото в храма на Зевс Капитолийски, и жреци на Кибела, носещи в
ръка златни снопчета ориз, и жреци на странстващи божества, и източни танцувачки с
яркоцветни митри, и продавачи на амулети, и змиеукротители, и халдейски маги, и най-
сетне хора без каквото и да е занятие, които всеки ден се явяваха при хамбарите край
Тибър за жито, биеха се за лотарийни билети в цирковете, прекарваха нощите си в
порутените си къщи в оная част на града, отвъд Тибър, а слънчевите и топли дни — по
криптопортиките, в мръсните гостилнички на Субура, по Милвиевия мост или пред
минсулите на знатните, където от време на време им подхвърляха остатъци от трапезата
на робите.
Петроний беше добре познат на тези тълпи. В ушите на Виниций постоянно
звучеше: „Hic est!“ — „Той е!“ Обичаха го за щедростта му, а популярността му бе порасла
много, откакто бяха научили, че Петроний е говорил пред Цезаря против смъртната
присъда, издадена над цяла „фамилия“, т.е. над всичките, без разлика по пол и възраст,
роби на префекта Педаний Секунд, за това, че един от тях в миг на отчаяние убил този
жесток мъчител. Петроний наистина повтаряше на всеослушание, че това му било
безразлично и че бил говорил на цезаря само неофициално, частно, като arbiter
ellegantiarum, чиито чувства се възмущаваха от подобно варварско клане, достойно за
скитите например, но не и за римляните. Въпреки това простият народ, който се бе
възмутил от това клане, обичаше оттогава Петроний.
Но той самият не държеше на тая любов. Помнеше, че същият този народ бе
обичал и Британик, когото Нерон отрови, и Агрипина, която поръча да убият, и Октавия,
която бяха удушили в Пандатерия с гореща пара, след като й бяха прерязали вените, и
Рубелий Плавт, който бе в изгнание, и Тразеа, на когото всяко утро можеше да донесе
смъртна присъда. Любовта на народа можеше да се смята по-скоро за лошо
предзнаменование, а скептикът Петроний беше и суеверен. Той презираше тълпата
двояко: и като аристократ, и като естет. Според него хората, миришещи на варен боб,
който носеха в пазвите си, а при това вечно прегракнали и запотени от игра на мора по
ъглите на улиците и перистилите, не заслужаваха да се наричат хора.
И така, без да отговаря на ръкоплясканията и на целувките, които му изпращаха,
той разправяше на Марк за Педаний, като се надсмиваше над променчивостта на шумната
улична сган, която да другия ден след страшния бунт ръкопляскала на Нерон, когато
отивал към храма на Юпитер Статор. Но пред книжарницата на Авирун Петроний заповяда
да спрат, слезе, купи един изящен ръкопис и го подаде на Виниций.
— Подарък за тебе — каза той.
— Благодаря! — отвърна Виниций. И като погледна заглавието, попита:
— „Сатирикон“? Това е нещо ново; от кого е?
— От мен. Но аз не искам да последвам Руфин, чиято история щях да тя
разправям, нито Фабриций Виентон. Затова никой не знае, а и ти не казвай никому.
— Ти казваше, че не пишеш стихове — рече Виниций, като разглеждаше ръкописа,
— а тук твоята проза често се преплита със стихове.
— Когато го четеш, обърни внимание на пиршеството у Трималхион. Колкото за
стиховете — опротивяха ми, откакто Нерон започна да пише епос. Знаеш ли, когато
Вителий иска да облекчи стомаха си, употребява пръчица от слонова кост, която пъха в
гърлото; други си служат с пера от фламинго, натопени в дървено масло или в отвара от
мащерка, аз пък чета поезията на Нерон и резултатът е незабавен. Мога след това да ги
хваля, ако не с чиста съвест, поне с чист стомах.
Като каза това, той спря лектиката пред златаря Идомен и уреди въпроса с гемите,
после поръча да ги занесат право в дома на Авъл.
— За да ти докажа какво значи авторско самолюбие, по пътя ще ти разкажа
историята на Руфин — каза Петроний.
Но преди да започне, завиха по викус Патрициус и скоро се озоваха пред жилището
на Авъл.
Млад и едър янитор отвори вратата към остиума, над която една сврака в клетка ги
поздрави кресливо с думата: „Salve!“.
Минавайки от второто покрито преддверие, наричано остиум, към атриума,
Виниций каза:
— Забеляза ли, че вратарят тук е без вериги?
— Странен е тоя дом — отвърна полугласно Петроний, — навярно знаеш,
подозираха Помпония, че изповядва източното суеверие, свързано с почитането на някой
си Христос. Мисля, че това е било заслуга на Криспинила; тя не може да прости на
Помпония, че един мъж и стига за цял живот. „Univira!“... Днес в Рим е по-лесно да се
намери блюдо гъби от Норикум, отколкото... Съдил я домашен съд!
— Имаш право, този дом е странен. После ще ти разправя какво съм чул и видял
тук.
В това време те се озоваха в атриума. Робът, надзорник на това помещение,
наречен атриенсис, изпрати номенклатора да извести за гостите, а в същото време
прислугата постави кресла, за да седнат, и столчета под нозете. Петроний, който никога не
бе идвал тук, понеже си бе представял, че в този дом владее вечна печал, сега се
оглеждаше с известно учудване и като че ли с чувството, че се е мамил, понеже атриумът
създаваше по-скоро весело настроение. Отгоре, през голям отвор, влизаше сноп силна
светлина, която се разбиваше на хиляди искри във водоскока. Квадратният басейн с
фонтан в средата, предназначен да поема дъжда, който при лошо време падаше пред
отвора на покрива, и наречен имплувиум, бе окръжен с анемони и лилии. Лилиите,
изглежда, бяха любимите цветя в този дом, тъй като имаше купища бели, червени и най-
сетне сапфирени ириси, чиито нежни цветни листица бяха сякаш посребрени от водния
прах. Сред мокри мъхове, в които бяха скрити саксиите с лилии, и измежду кичурите листа
се виждаха бронзови статуйки на деца и водни птици. На единия ъгъл сърна, изляна също
от бронз, бе навела позеленялата си от влагата глава към водата, като че искаше да пие.
Подът на атриума беше от мозайка; част от стените беше покрита с червен мрамор, други
с рисунки на дървета, риби, птици и грифове, привличаха окото с играта на багрите.
Рамките на вратите към страничните стаи бяха украсени с черупки на костенурки или дори
със слонова кост; край стените между вратите стояха статуите на Авловите прадеди.
Навсякъде се чувствуваше спокойно благосъстояние, без излишество, но изпълнено с
благородство и сигурност.
Петроний, който живееше сред много повече великолепие и изтънченост, все пак
не можа да намери нищо, което да накърнява вкуса му, и тъкмо се бе обърнал, за да каже
това на Виниций, когато робът веларий дръпна завесата, отделяща атриума от таблинума,
и от дъното на залата се появи, приближавайки с бързи стъпки, Авъл Плавций.
Това бе човек към залеза на живота, с глава, посребрена от скреж, но пъргав, с
енергично лице, малко късо, напомнящо донякъде глава на орел. На лицето му сега се бе
изписало учудване и дори безпокойство поради неочакваното посещение на Нероновия
приятел, другар и довереник.
Но Петроний бе твърде светски човек и твърде проницателен, за да не го
забележи, и затова след първите приветствия той обяви с цялото красноречие и свобода,
на които бе способен, че е дошъл да благодари за закрилата, която е получил в този дом
синът на сестра му и че единствено признателността е повод за това посещение, което
впрочем се осмелил да направи поради някогашното си познанство с Авъл.
Авъл го увери от своя страна, че той е скъп гост, а колкото за признателността, то
самият Авъл изпитва такова чувство към него, макар че Петроний навярно не се досеща
защо.
И действително Петроний не се сещаше. Напразно той вдигна ореховите си очи и
се мъчеше да си спомни да е направил някаква макар и дребна услуга на Авъл или пък на
когото и да било. Не си спомняше нито една освен може би тая, която се готвеше да
направи на Виниций. Наистина възможно беше да е направил нещо подобно, но неволно.
— Обичам и много ценя Веспасиан — каза Авъл, — комуто си спасил живота,
когато веднъж имал нещастието да заспи, докато слушал стиховете на цезаря.
— Имаше щастие — отговори Петроний, — че не ги чуваше; не отричам обаче, че
това можеше да свърши с нещастие. Меднобрадия искаше непременно да му изпрати
центурион с приятелска поръчка да си пререже вените.
— А ти, Петроний, си му се присмял.
— Да, или не — направих точно обратното: казах му, че ако Орфей с песен е
приспивал дивите зверове, то неговият триумф е равен на Орфеевия, понеже е успял да
приспи Веспасиан. Меднобрадия може да бъде укоряван, но при условие че в малкото
порицание се съдържа голямо ласкателство. Нашата милостива Августа Попея отлично
разбира това.
— Уви, такива са времената — отвърна Авъл. — Липсват ми отпред два зъба,
които ми изби един камък, хвърлен от ръката на британец, и затова говорът ми стана
съскав, но въпреки това най-щастливите моменти в живота си съм прекарал в Британия...
— Защото са били победоносни — добави Виниций.
Но Петроний, боейки се да не би старият военачалник да почне да разправя за
някогашните си войни, промени темата на разговора. В околността на Пренесте селяни
намерили мъртво вълче с две глави, а през време на неотдавнашната буря гръмотевица
ударила горния ъгъл на храма на Луна; в такава късна есен това бе нещо нечувано. Някой
си Кота, който му разказал това, казал още, че жреците в тоя храм вещаят по този повод
упадък на града или най-малкото рухване на голям дом, което може да се предотврати
само чрез допълнителни жертвоприношения.
Авъл, като чу това, каза, че такива знамения не бива да се пренебрегват. Боговете
може да са разгневени от прекомерните злодеяния, в това няма нищо чудно, а в такъв
случай е разумно да бъдат омилостивени с още жертви.
Петроний отговори:
— Твоят дом, Плавций, не е особено голям, въпреки че в него живее голям човек;
моят наистина е твърде голям като за такъв лош собственик, но и той е малък. А ако
трябва да рухне някой голям дом, като например domus transitoria, то струва ли си ние да
принасяме жертви, за да предотвратим разрушаването му?
Плавций не отговори на този въпрос и неговата предпазливост засегна малко
Петроний, защото макар и да беше изгубил напълно чувството за разлика между злото и
доброто, никога не бе ставал доносчик и с него можеше да се разговаря напълно спокойно.
След това той пак промени разговора и почна да изказва възхищението си от жилището на
Плавций и от добрия вкус, който владееше тук.
— Това е старо жилище — отговори Плавций, — в което не съм променил нищо от
времето, когато го наследих.
След като завесата, която отделяше атриума от таблинума, бе дръпната, домът се
откри от край до край, тъй че през таблинума, през следващия перистил и залата отвъд
него, наречена екус (oecus), погледът стигаше чак до градината, която се виждаше отдалеч
като светла картина в тъмна рамка. Оттам до атриума долиташе весел детски смях.
— Ах — каза Петроний, позволи ни да послушаме отблизо този искрен смях, който
днес се среща толкова рядко.
— На драго сърце — отговори, ставайки, Плавций. — Това са моят малък Авъл и
Лигия, които играят там на топка. Но що се отнася до смеха, смятам, Петроний, че целият
ти живот минава в смях.
— Животът заслужава смях и аз се смея — каза Петроний, — тук обаче смехът
звучи иначе.
— Петроний — добави Виниций — всъщност се смее не по цели дни, а по цели
нощи.*2
[*2 Намеква се за една фраза от характеристиката, която прави Тацит на Петроний
в своите „Анали“ — че той превръщал дните в нощи и нощите в дни (кн. 16, гл. 18).]
Разговаряйки така, те преминаха надлъж през дома и се озоваха в градината,
където Лигия и малкият Авъл играеха с топки, които специално предназначени за тази игра
роби, наречени „сферисти“, събираха от земята и им ги подаваха в ръцете. Петроний
хвърли бърз, кратък поглед към Лигия, а малкият Авъл съгледа Виниций и дотича при него
да го поздрави. Виниций пък, като мина, сведе глава пред красивата девойка, която
вървеше с топка в ръка, с леко развени коси, задъхана и поруменяла.
Но в градинския триклиниум, засенен от бръшлян, лози и орлови нокти, седеше
Помпония Грецина; и те отидоха да поздравят и нея. Петроний, макар че не посещаваше
дома на Плавций, все пак я познаваше, понеже я виждаше у Антистия, дъщерята на
Рубелий Плавт, а също и в дома на Сенека и у Полион. Той не можеше да противостои на
възхищението, с което го изпълваше нейното тъжно, но спокойно лице, благородството на
нейната осанка, на нейните движения и говор. Помпония дотолкова объркваше понятието
му за жените, че този човек, покварен до мозъка на костите и уверен в себе си както никой
друг в Рим, не само изпитваше към нея почит, но в нейно присъствие губеше дори своята
самоувереност. И ето че сега, като й благодареше за грижите към Виниций, той вмъкваше
сякаш против волята си думата „домина“, за която никога не се сещаше, когато говореше
например с Калвия Криспинила, със Скрибония, с Валерия, със Солина и с други жени от
висшето общество. След като я поздрави и й благодари, той веднага изказа съжаление, че
Помпония излиза толкова рядко, че човек не може да я срещне нито в цирка, нито в
амфитеатъра, а тя му отговори спокойно, като сложи ръка върху ръката на мъжа си:
— Стареем вече и двамата все повече обикваме домашното спокойствие.
Петроний искаше да й възрази, но Авъл Плавций добави със съскавия си глас:
— И все по-чужди се чувстваме сред хората, които дори и нашите римски богове
наричат с гръцки имена.
— Боговете от известно време насам са станали само риторични фигури —
отвърна нехайно Петроний, — а понеже на риторика са ни учили гърци, затова и на самия
мене ми е по-лесно да кажа например Хера, отколкото Юнона.
Като каза това, той обърна очи към Помпония, сякаш да покаже, че в нейно
присъствие не би могло да му дойде наум за никое друго божество, после започна да
възразява на това, което тя бе казала за старостта:
— Хората наистина бързо се състаряват, но само тези, които водят съвсем друг
живот, а има и такива, за които Сатурн сякаш забравя.
Петроний говореше тъй, с известна искреност дори, защото Помпония Грецина, при
все че беше превалила пладнето на живота, бе запазила необикновена свежест на кожата;
а понеже имаше малка глава и дребно лице, на моменти, въпреки тъмното си облекло,
въпреки сериозността и натъжеността си, правеше впечатление на съвсем млада жена.
Малкият Авъл, който през времето, което Виниций прекара у тях, се бе сприятелил
с него, сега се приближи и почна да го кани да играят на топка. След момчето в
триклиниума влезе и Лигия. Сега под завесата на бръшляните, с трепкащата шарена сянка
по лицето й, тя се видя на Петроний още по-хубава, отколкото преди — на пръв поглед
наистина приличаше на нимфа. Досега не й беше казал нищо, затова стана, сведе глава
пред нея и вместо обикновените думи за поздрав, почна да цитира словата, с които
Одисей поздравил Навзикая:
... Човек ли си ти, божество ли?
Ако си земна девойка, подвластна съвсем на съдбата,
триж са щастливи баща ти и твоята майка почтени,
триж са и твоите братя щастливи...*3
[*3 Омир, „Одисея“, VI, 149–155 (в превод на Г. Батаклиев).]
Дори на Помпония се хареса изтънчената любезност на този светски човек. А Лигия
слушаше смутена и пламнала, не смеейки да вдигне очи. Но постепенно в ъгълчетата на
устните й почна да трепти палава усмивка, на лицето й се долавяше борба между
моминската срамежливост и желанието да отговори и това желание явно надделя, защото
тя изведнъж погледна Петроний и му отговори с думите на същата Навзикая, като ги
изрече на един дъх и малко като заучен урок:
Странниче, знатен е, виждам, родът ти и ти си разумен.*4
[*4 Омир, „Одисея“, VI, 187 (в превод на Г. Батаклиев).]
След това се обърна и побягна като уплашена птичка.
Сега пък Петроний се учуди — той не очакваше да чуе Омиров стих в устата на
девойка, за чийто варварски произход вече знаеше от Виниций. Той впери въпросителен
поглед в Помпония, но тя не можа да му даде отговор, защото в този момент наблюдаваше
с усмивка стария Авъл, по чието лице се бе изписала гордост.
Той не можеше да прикрие тази гордост. Първо, защото се беше привързал към
Лигия като към свое дете, и, второ, въпреки своето староримско предубеждение, което му
повеляваше да се бори срещу гръцкия език и неговото разпространение, считаше го за
връх на светската образованост. Самият той никога не бе могъл да изучи добре гръцкия
език, за което тайно съжаляваше, и затова сега му беше приятно, че на този изтънчен
светски човек и литератор, който беше готов да смята неговия дом за варварски, бе
отговорено на езика и със стиха на Омир.
— Има у дома педагог, грък каза Авъл, обръщайки се към Петроний, — който учи
нашето момче, а и момичето слуша уроците. Тя е още само една малка птичка, малка, но
мила, и ние двамата сме свикнали с нея.
Петроний сега гледаше през клонките на бръшляна и каприфолия към градината и
играещата там тройка. Виниций бе свалил тогата си и само по туника хвърляше нагоре
топката, която Лигия, застанала срещу него с вдигнати ръце, се опитваше да хване. В
началото девойката не бе направила голямо впечатление на Петроний. Беше му се
сторила много слаба. Но когато я видя в триклиниума по-отблизо, той си помисли, че така
би могла да изглежда Аврора, богинята на зората — и, като познавач, разбра, че у нея има
нещо необикновено. Той всичко забеляза и всичко оцени: и розовото изящно лице, и
свежите устни, сякаш създадени, за целувки, и сините, като морския лазур очи, и
алабастровата белота на челото, и буйността на тъмните коси, чиито къдри проблясваха с
цвета на янтар или на коринтски бронз, и фината шия, и божествените очертания на
раменете й, и цялата й снага, гъвкава, стройна, млада с младостта на май и на току-що
разцъфнали цветя. В него се пробуди артистът и почитателят на красотата, който
почувствува, че под статуята на тази девойка би могло да се напише „Пролет“. Изведнъж
си припомни Хризотемида и му стана смешно. Тя му се стори страшно повехнала със
своята златна пудра по косата и с начернените си вежди. Стори му се като пожълтяла и
ронеща листенца роза. А пък за тази Хризотемида му бе завиждал цял Рим. После си
спомни Попея — и тази преславна Попея също му се стори бездушна восъчна маска. А в
тази девойка с танагрийски форми беше не само пролетта, в нея беше и лъчезарната
Психея, която се излъчваше от розовото й тяло като лъч светлина от лампа.
„Виниций има право — помисли си Петроний, — а моята Хризотемида е стара,
стара... като Троя!“.
След това той се обърна към Помпония Грецина и като посочи градината, каза:
— Разбирам сега, домина, че като имате две такива деца, вие предпочитате дома
си пред пиршествата на Палатин и цирка.
— Да — отговори тя, като обърна очи към малкия Авъл и Лигия.
А старият вожд започна да разказва историята на девойката и това, което преди
години беше слушал от Ателий Хистер за живеещия в мрака на Севера лигийски народ.
Играта на топка бе свършила и младите се разхождаха по градинския пясък и се
открояваха на черния фон на миртите и кипарисите като три бели статуи. Лигия държеше
малкия Авъл за ръка. След като походиха, те седнаха на скамейката до басейна, който
заемаше средата на парка. Но след малко Авъл скочи и изтича да плаши рибите в
бистрата вода. Виниций пък продължи разговора, започнат през време на разходката.
— Да — говореше той с нисък, треперещ глас. — Едва свалих претекстата и ме
изпратиха в азиатските легиони. Не познавах града — нито живота, нито любовта. Зная
наизуст малко от Анакреон и Хораций, но не бих могъл така, като Петроний, да говоря със
стихове, когато разумът занемява от удивление и не може да намери свои думи. Когато
бях момче, ходех в школата на Музоний, а той ни говореше, че щастието се състои в това,
да искаш същото, което искат боговете — следователно то зависи от нашата воля. Аз пък
мисля, че има друго, по-голямо и по-скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само
любовта може да го даде. Това щастие го търсят и самите богове, ето и аз, о Лигия, аз,
който не съм познавал досега любовта, вървя по техните следи и също търся тази, която
би пожелала да ми даде щастие...
Той замълча и известно време се чуваше само лекият плясък на водата, в която
малкият Авъл хвърляше камъчета, за да плаши рибите. Но след малко Виниций пак
заговори, с още по-мек и по-тих глас:
— Ти нали знаеш Веспасиановия син Тит? Казват, едва излязъл от момчешката
възраст и така обикнал Береника, че копнежът по нея насмалко не го убил... Така и аз бих
могъл да обикна, Лигия!... Богатство, слава, власт — са нищо! Суета! От богатия винаги ще
се намери по-богат, прославеният ще бъде затъмнен от чужда по-голяма слава, могъщият
ще бъде надвит от по-могъщ... Но дали самият цезар или някой бог дори би могъл да
изпитва по-голяма наслада или да бъде по-щастлив от обикновения смъртен, когато до
гръдта му диша скъпа гръд или когато целува любимите устни... Да, любовта ни прави
равни на боговете, о, Лигия!...
А тя слушаше смутена, удивена, сякаш слушаше гласа на гръцка флейта или
цитра. От време на време й се струваше, че Виниций пее някаква дивна песен, която се
лее в нейните уши, раздвижва кръвта й и кара сърцето й да премалява, изпълва го със
страх и с някаква неразбираема радост... Струваше й се също, че той говори за нещо,
което, и по-рано е било в нея, но за което не е можела да си даде сметка. Чувствуваше, че
той буди в нея нещо, което е дремало до този миг, и че сега мъглявият сън добива все по-
ясна, по-прекрасна и по-обаятелна форма.
Слънцето отдавна бе преминало отвъд Тибър и сега бе спряло ниско над
Яникулския хълм. Върху неподвижните кипариси падаше червена светлина — и целият
въздух беше наситен с нея. Лигия вдигна своите сини очи към Виниций, сякаш се будеше
от сън, и изведнъж — във вечерните отблясъци, наведен над нея, с трептящата в очите му
молба, той й се видя по-прекрасен от всички хора и от всички гръцки и римски богове,
чиито статуи бе виждала по фронтоните на храмовете. А той хвана леко ръката и над
китката и запита:
— Лигия, нима не се досещаш защо ти говоря това?...
— Не! — прошепна тя толкова тихо, че Виниций едва чу.
Но той не й повярва и стискайки все по-силно ръката й, би я притеглил до сърцето
си, което биеше като чук под напора на жаждата, запалена от чудната девойка — и би
отправил към нея направо пламенните си думи, ако в този момент на пътеката не бе се
появил сред рамката от мирти старият Авъл, който се приближи и каза:
— Слънцето залязва, пазете се от вечерния хлад и не се шегувайте с Либитина...
— Не — отвърна Виниций, — още не съм наметнал тогата си, но не усещам хлад.
— А ето вече само половината щит на слънцето се подава иззад хълмовете —
отговори старият боец. — Няма го мекия климат на Сицилия, където народът привечер се
събира по площадите, за да изпрати с песни залязващия Феб.
И като забрави, че преди миг само ги предупреждаваше да се пазят от Либитина,
започна да разправя за Сицилия, където притежаваше имоти и голямо стопанство, в което
бе влюбен. Спомена също, че често е мислел да отиде в Сицилия и там спокойно да
доживее последните си дни. На този, комуто многото зими са посребрили главата, зимните
скрежове са вече омръзнали. Листите не падат от дърветата и над града се смее ласкаво
небе, но когато лозата пожълтее, когато падне сняг в Албанските планини, а боговете
изпратят пронизващ вихър над Кампания, тогава кой знае дали той няма да се пренесе с
целия си дом в своето тихо селско имение.
— Ти имаш желание да напуснеш Рим, Плавций? — запита с внезапна тревога
Виниций.
— Отдавна искам — отговори Авъл, — защото там е по-спокойно и по-безопасно.
И отново започна да хвали своите овощни градини, стада, скрития сред
зеленината, дом и хълмовете, обрасли с мащерка и чубрица, където бръмчат пчели. Но
Виниций не обръщаше внимание на тази буколическа песен и мислейки само за това, че
може да изгуби Лигия, поглеждаше към Петроний, сякаш от него единствен чакаше
спасение.
В това време Петроний, който седеше при Помпония, се любуваше на гледката на
залязващото слънце, на парка и на стоящите край езерцето с риба хора. Белите им дрехи
върху тъмния фон на миртите изглеждаха златисти във вечерните отблясъци. Заревото на
небето менеше багрите си, пурпурът се преливаше с виолетовоопалов цвят. Небесният
свод стана лилав. Черните силуети на кипарисите се откроиха по-ясно, отколкото през
деня, а хората сред дърветата и цялата градина бяха завладени от вечерен покой.
Това спокойствие порази Петроний, особено много го порази спокойствието на
хората. В лицето на Помпония, на стария Авъл, на момчето и на Лигия имаше нещо, което
той не беше виждал по лицата на другите, обкръжаващите го всеки ден или по-право всяка
нощ: имаше някаква светлина, някакво умиротворение и някаква яснота, а тя струеше от
живота на всички тук. И с известно учудване той си помисли, че все пак съществува
красота и прелест, които той, вечно търсещият красота и наслада, не бе вкусил. Той не
можа да скрие тази мисъл и се обърна към Помпония с думите:
— Мисля си колко различен е вашият свят от света, който владее нашият Нерон.
А тя вдигна своето дребно лице към вечерното зарево и отвърна простичко: — Над
света владее не Нерон — а бог.
Настана кратко мълчание. Близо до триклиниума по алеята се чуха стъпките на
стария воин, на Виниций, Лигия и малкия Авъл, но преди да дойдат те, Петроний я запита
отново:
— Тогава ти вярваш в боговете, Помпония?
— Вярвам в бога, който е един, справедлив и всемогъщ — отговори жената на
Авъл Плавций.
>>
III
— Вярва в бога, който е един, всемогъщ и справедлив — повтори Петроний, когато
в лектиката пак се озова насаме с Виниций. — Ако нейният бог е всемогъщ, тогава той се
разпорежда с живота и смъртта; а ако е справедлив, тогава изпраща заслужено смъртта.
Защо тогава Помпония носи жалейка за Юлия? Като жали Юлия, тя упреква своя бог. Би
трябвало да повторя това разсъждение на нашата меднобрада маймуна, тъй като смятам,
че в диалектиката не отстъпвам на Сократ. Що се отнася до жените, съгласен съм, че
всяка има три-четири души но никоя жена няма разумна душа. Нека Помпония си
разсъждава със Сенека или Корнут какъв е техният велик Логос... Нека заедно викат
сенките на Ксенофан, Парменид, Зенон и Платон, които скучаят там в Кимерийските
краища като птички в клетка. Аз исках да говоря с нея и с Плавций за нещо друго. Кълна се
в свещения корем на египетската Изида! Ако им бях казал направо за какво сме дошли,
предполагам, че тяхната добродетел би зазвъняла като меден щит, когато някой удари о
него с тояга. И не посмях! Вярвай ми, Виниций, не посмях! Пауните са красиви птици, но
крещят твърде пронизително. Побоях се от крясък. Трябва обаче да похваля твоя избор.
Същинска „розовопръста Аврора“*5... И знаеш ли какво ми напомни още? — Пролетта! И
то не нашата, в Италия, където ябълките едва се покриват с цвят, а маслинените дървета
се сивеят, както са се сивеели и преди, а тая пролет, която някога видях в Хелвеция,
млада, свежа, яркозелена... Кълна се в бледата Селена — не ти се чудя, Марк, — но знай,
че ти обичаш Диана и че Авъл и Помпония са готови да те разкъсат, както някога псетата
са разкъсали Актеон.
[*5 Постоянен епитет на Зора (Еос) в Омировия епос.]
Виниций помълча с наведена глава, след това заговори с пресекващ от копнеж
глас:
— Аз я желаех преди, а сега я желая още повече. Когато хванах ръката й, целият
пламнах, сякаш ме обхвана огън... Аз трябва да я имам. Ако бях Зевс, щях да я обвия в
облак, както той е обвил Йо, или бих паднал върху й като дъжд, както той е паднал върху
Даная. Искам да целувам устните й до болка! Искам да слушам вика й в моите прегръдки.
Искал бих да убия Авъл и Помпония, за да я грабна и занеса на ръце у дома си. Тази нощ
няма да спя. Ще заповядам да бичуват някого от робите и ще слушам неговите стонове...
— Успокой се — каза Петроний. — Имаш прищевки на дърводелец от Субура.
— Все ми е едно. Трябва да я имам. Дойдох при тебе за съвет, но ако ти не можеш
да намериш начин, аз сам ще го намеря... Авъл смята Лигия за своя дъщеря, защо пък аз
ще гледам на нея като на робиня? Тогава, щом няма друг изход, нека тя омотае с вълнена
прежда вратата на моя дом, нека я намаже с вълча лой и нека седне като съпруга при
моето огнище.*6
[*6 Римски брачен обичай — невестата идва, придружена от близките и родителите
си, за пръв път в къщата на годеника с хурка и вретено, омотава рамката на вратата с
вълнена прежда като доказателство на целомъдрието си и за да отстрани магиите,
намазва вратата с вълча лой, след което влиза вътре и стъпва на овча кожа.]
— Успокой се, безумни потомъко на консули. Ние не влачим варварите на въже зад
колесниците си, за да се женим после за техните дъщери. Пази се от крайности. Използвай
всички прости обикновени начини и остави и на себе си, и на мене време да обмислим. И
на мен Хризотемида ми се струваше дъщеря на Юпитер, но все пак не се ожених за нея —
така както и Нерон не се ожени за Актея, при все че я смятаха за дъщеря на крал Атал...
Успокой се... Помисли, че ако тя пожелае да напусне семейството на Авъл заради тебе, те
нямат право да я задържат; а пък знай и това, че не само ти гориш, защото и в нея Ерос е
разпалил пламъка... Аз видях това, а на мене трябва да се вярва... Имай търпение. Всичко
ще се нареди, но днес вече и така мислих премного, а мисленето ме изморява. Затова пък
ти обещавам, че утре пак ще помисля за твоята любов и да не съм Петроний, ако не
намеря някакво средство.
И двамата замлъкнаха пак. Най-после, след известно време, Виниций каза, вече по-спокойно:
— Благодаря ти и нека Фортуна бъде щедра към тебе.
— Бъди търпелив!
— Къде заповяда да те носят?
— При Хризотемида.
— Щастлив си, че притежаваш тази, която любиш.
— Аз? Знаеш ли какво ме забавлява още у Хризотемида? Това, че тя ме мами с
моя освободен роб, лютниста Теокъл, и мисли, че не забелязвам. По-рано я обичах, а сега
ме забавляват нейните лъжи и глупост. Ела с мен при нея. Ако почне да се занася с тебе и
да ти чертае букви по масата с пръст, намокрен във вино, знай, че не съм ревнив.
И той нареди да ги занесат у Хризотемида.
Но в преддверието Петроний сложи ръка на рамото на Виниций и каза:
— Чакай, струва ми се, че намислих начин.
— Дано всичките богове те наградят...
— Точно така! Смятам, че средството е безпогрешно. Знаеш ли какво, Марк?
— Слушам те — Атино моя...
— Само след няколко дни божествената Лигия ще яде в твоя дом зърното на
Деметра*7.
[*7 Тоест житото, хляба.]
— Ти си по-велик от цезаря! — извика възторжено Виниций.
>>
IV
Петроний изпълни обещанието си.
След посещението у Хризотемида той спа през целия ден, но вечерта заповяда да
го занесат на Палатин и води поверителен разговор с Нерон. В резултат на тоя разговор
на третия ден пред дома на Плавций се появи центурион начело на няколко преториански
войници.
Времената бяха несигурни и страшни. Такива пратеници бяха най-често и
предвестници на смърт. Ето защо от момента, в който центурионът тропна с чукчето на
Авъловата врата и когато надзорникът на атриума извести, че в преддверието има
войници, ужас завладя целия дом. Семейството веднага заобиколи стария военачалник,
защото никой не се съмняваше, че преди всичко над него е надвиснала опасност.
Помпония го беше прегърнела и се притискаше до него с всички сили, а посинелите й
устни бързо се движеха и мълвяха тихи слова; Лигия, с лице бяло като платно, целуваше
ръката му; малкият Авъл се беше вкопчил в тогата му, а от коридорите, от стаите на горния
етаж, предназначени за прислужничките, от помещението на слугите, от банята, от
сводестите долни помещения, от целия дом се стече множество роби и робини. Чуха се
възгласи: „Heu, Heu me miserum!“. Жените избухнаха в силен плач; някои си дращеха
бузите или покриваха главите си с кърпи.
Единствен само старият вожд, привикнал от години да гледа смъртта право в
очите, остана спокоен и само неговото късо орлово лице изведнъж се вкамени. След
малко, като усмири крясъците и заповяда на прислугата да се разотиде, той каза:
— Пусни ме, Помпония. Ако е дошъл краят ми, ще имаме време да се простим. И
той леко я отстранила тя каза:
— Авъл, дано твоята участ бъде и моя! След това тя падна на колене и почна да се
моли така пламенно, както само страхът за едно скъпо същество можеше да я накара.
Авъл мина в атриума, където го чакаше центурионът. Той беше старият Гай Хаста,
предишен негов подчинен и другар от британските войни.
— Поздрав на тебе, вожде — рече той. Нося ти заповед и поздравите на цезаря —
а ето ти дъсчиците и знак, че идвам от негово име.
— Благодарен съм на цезаря за поздравите, а заповедта ще изпълня — отвърна
Авъл. — Добре дошъл, Хаста, и кажи с каква поръка идещ.
— Авъл Плавций — започна Хаста, — цезарят е узнал, че в твоя дом живее
дъщерята на лигийския цар, която баща й още по време на божествения Клавдий предал в
ръцете на римляните като залог, че границите на империята никога не ще бъдат нарушени
от лигийците. Божественият Нерон ти е признателен, о вожде, за това, че толкова години
си й оказвал гостоприемство в своя дом, но не иска повече да те обременява, а освен това
девойката, като заложница, трябва да бъде под закрилата на самия цезар и сената — ето
защо той ти заповядва да я предадеш в моите ръце.
Авъл бе твърде много войник и кален мъж, затова, слушайки тая заповед, външно
нито се наскърби, нито пък изрече напразни думи или жалби. Но бръчка на внезапен гняв и
болка се яви на челото му. От тая бръчка някога трепереха британските легиони и в този
момент дори на лицето на Хаста се отрази страх. Но сега, пред тази заповед, Авъл
Плавций се почувствува безпомощен. Той гледа известно време табличките и знака, а
след това вдигна очи към стария центурион и каза вече спокойно:
— Почакай, Хаста, в атриума, докато заложницата ти бъде предадена.
И след тези думи отиде на другия край на къщата, в залата, наречена екус, където
Помпония Грецина, Лигия и малкият Авъл го чакаха с безпокойство и тревога.
— Никого не заплашва смърт, нито изгнание на далечни острови — каза Плавций,
— и все пак пратеникът на цезаря е вестител на нещастие. За тебе се отнася, Лигия.
— За Лигия? — извика изумена Помпония.
— Да — отвърна Авъл.
И като се обърна към девойката, почна да говори:
— Лигия, ти израсна в дома ни като наше дете и ние двамата с Помпония те
обичаме като дъщеря. Но ти знаеш, че не си наша дъщеря. Ти си заложница, дадена от
твоя народ на Рим, и настойничеството над тебе принадлежи на цезаря. Ето сега той те
взема от нашия дом.
Вождът говореше спокойно, но с някакъв странен, необичаен глас. Лигия слушаше
думите му, като премигваше и сякаш не разбираше за какво става дума. Бледност покри
лицето на Помпония; по вратите, които водеха от коридора към екуса, почнаха пак да се
показват изплашените лица на робините.
— Волята на цезаря трябва да бъде изпълнена — рече Авъл.
— Авъл! — извика Помпония, като обгърна с ръце девойката, сякаш искаше да я
защити. — За нея е по-добре да умре.
А Лигия се притискаше до гърдите й и повтаряше „Майко, майко!“. И ридаейки, не
можеше да каже нищо друго.
На лицето на Авъл отново се изписа гняв и болка!
— Ако бях сам на света — каза той мрачно, — не бих я предал жива и моите
роднини още днес щяха да принесат за нас жертва на Юпитер Либератор... Но нямам
право да погубвам тебе и нашето дете, което може би ще доживее по-щастливи времена...
Ще отида още днес при цезаря и ще го моля да отмени заповедта. Дали ще ме изслуша —
не зная. А сега бъди здрава, Лигия — и знай, че и аз, и Помпония винаги сме благославяли
деня, в който ти седна край нашето огнище.
Като каза това, той сложи ръка на главата й, но макар че се стараеше да запази
спокойствие, все пак, когато Лигия обърна към него плувналите си в сълзи очи, а след това
хвана ръката му и започна да я притиска до устните си, в гласа му затрепера дълбока,
бащинска скръб.
— Прощавай, наша радост и светлина на очите ни! — каза той.
И бързо излезе към атриума, за да не остави да го завладее недостойно за
римлянина и вожда вълнение.
В това време Помпония отведе Лигия в кубикулума и започна да я успокоява, да я
утешава, да й вдъхва надежда и да й говори слова, които звучаха странно в този дом,
където в съседната стая още стоеше ларариумът и огнището, на което Авъл Плавций,
верен на древния обичай, принасяше жертви на домашните богове. Ето часът на
изпитанието бе дошъл. Някога Виргиний е пронизал гърдите на собствената си дъщеря, за
да я отърве от ръцете на Апий; а още по-отдавна Лукреция доброволно е заплатила с
живота си позора.*8 Домът на цезаря е вертеп на позора, на злото и на престъплението.
„Но ние, Лигия, знаем защо нямаме право да посегнем на себе си...“ Този закон, по който
живеят те двете, е различен, по-велик, по-свят; обаче той им позволява да се бранят от
злото и позора, а ако се наложи, да заплатят и с мъчения, и с живота си дори. Който излиза
чист от свърталището на покварата, толкова по-голяма е неговата заслуга. И земята е
такъв вертеп, но за щастие животът е един миг, а се възкръсва само от гроба, отвъд който не владее вече Нерон, а милосърдието — и вместо болка има радост, а вместо сълзи —
веселие. После почна да говори за себе си. Да! Спокойна е, но и в нейните гърди има
болезнени рани. Ето, от очите на нейния Авъл все още не е паднала пелената, още не се е
излял върху него ручеят на светлината. А тя не е свободна да възпитава и сина си в името
на правдата. И като си помисли, че така може да бъде до края на живота й и че може да
настъпи час на разлъка с тях, много по-голяма и по-страшна, отколкото тази временна
разлъка, поради която те сега страдат — просто не може да си представи как би могла да
бъде щастлива без тях, дори и там, на небето. И много нощи вече тя е прекарала в плач и
в молитви за милост и прошка. Но болката си тя отдава като жертва богу — и чака, и се
уповава. А сега, когато я сполита нов удар, когато заповедта на жестокия мъчител й
отнема това скъпо същество — което Авъл нарече светлина на очите им, тя все пак се
надява, защото вярва, че има сила, по-голяма от Нероновата, и милосърдие, по-силно от
неговата злоба.
[*8 Става дума за два епизода от първата и третата книга на историята на Тит
Ливий, особено популярни в европейския ренесанс. — Б. изд.]
И тя притисна още по-силно до гърдите си главата на девойката, а Лигия след миг
се свлече до коленете й и като скри очи в гънките на пеплума на Помпония, остана така
дълго в мълчание. Когато най-после се изправи, лицето й беше малко по-спокойно.
— Жал ми е за тебе, майко, и за татко, и за братчето, но зная, че няма полза да се
противя, това би погубило всички ни. Затова пък ти обещавам, че няма никога да забравя
твоите думи... в дома на цезаря.
Още веднъж Лигия обви ръце около шията й, а после двете влязоха в екуса и тя
почна да се прощава с малкия Плавций, със стареца грък, който беше техен учител, с
някогашната си бавачка, която сега й помагаше да се облича, и с всички роби. Един от тях,
висок и широкоплещест лигиец, когото тук наричаха Урс и който на времето заедно с
другите прислужници бе дошъл в лагера на римляните с майката на Лигия и с Лигия, падна
сега в нозете й, а после се поклони на Помпония и каза:
— О, домина! Позволете ми да отида с моята господарка, за да й служа и да я пазя
в дома на цезаря.
— Ти не си наш слуга, а на Лигия — отвърна Помпония Грецина, — но ще те пуснат
ли до портите на цезаря? И как ще я пазиш?
— Не зная, домина, зная само, че желязото се чупи в ръцете ми като дърво...
Авъл Плавций, който влезе в този момент, като разбра за какво става дума, не
само не се възпротиви на искането на Урс, но и заяви, че те нямат право да го задържат.
Щом връщат Лигия като заложница, както изисква цезарят, длъжни са да върнат и нейната
свита, която заедно с нея самата минава под закрилата на цезаря. И той пошепна на
Помпония, че може да даде на Лигия колкото робини смята за нужно — като свита, защото
центурионът не може да откаже и ще ги приеме.
За Лигия това бе утеха, макар и малка, а и Помпония беше доволна, че ще може да
я заобиколи с прислуга по свой избор. И така, освен Урс тя й даде старата й бавачка, две
кипърки, сръчни във вчесването, и две германски девойки да й прислужват в банята.
Изборът й падна главно върху такива, които изповядваха новото учение, а тъй като и Урс
вече от няколко години го изповядваше, Помпония можеше да разчита на тяхната вярност,
а също и да се радва при мисълта, че зърното на истината ще бъде посято и в дома на
цезаря.
Тя написа и няколко думи, с които препоръчваше Лигия на закрилата на бившата
робиня на Нерон — Актея. Наистина Помпония не бе я виждала, когато, последователите
на новото учение се събираха, но беше чувала от тях, че Актея никога не им отказвала
услугите си и че жадно четяла писмата на Павел от Тарс. Знаеше и това, че младата
освободена робиня постоянно живее в тъга, че е същество, различно от всички други жени
в дома на Нерон, че тя изобщо е добрият дух на двореца.
Хаста каза, че сам лично ще предаде писмото на Актея. Също така, понеже
смяташе за нещо естествено една царска дъщеря да има свои прислужници, той не
възрази да бъдат взети в двореца и дори се учуди, че са толкова малко на брой. Все пак
той помоли да побързат, защото се боеше да не го обвинят в немарливост при изпълнение
на дадените му заповеди. Часът на раздялата дойде. Очите на Помпония и Лигия отново
плувнаха в сълзи. Авъл още веднъж сложи ръка на главата й и след миг войниците —
съпровождани от виковете на малкия Авъл, който в защита на сестра си се заканваше с
малките си юмручета на центуриона — поведоха Лигия към дома на цезаря.
Но старият военачалник заповяда да му приготвят лектиката и докато чакаше, той
се затвори с Помпония в съседната до екуса пинакотека и каза:
— Чуй ме, Помпония. Аз отивам при цезаря, макар и да съм уверен, че ще бъде
напразно. Въпреки че думата на Сенека вече нищо не значи за него, ще ида и у Сенека.
Днес по-голямо значение имат: Софроний, Тигелин, Петроний или Ватиний... Колкото за
цезаря, той може би никога в живота си не е чувал за лигийския народ и ако сега е поискал
да му предадем Лигия като заложница, то е само защото някой го е накарал. А лесно е да
се отгатне кой би могъл да стори това.
Тя изведнъж вдигна очи към него:
— Петроний?
— Да.
Настъпи кратко мълчание. След това пълководецът продължи:
— Ето какво значи да пуснеш някого от тези хора без чест и съвест да прекрачат
прага ти. Проклет да бъде часът, в който Виниций влезе в нашия дом. Той ни доведе
Петроний. Горко на Лигия, защото на тях не им трябва заложница, а наложница.
И речта му от гняв, от безсилна ярост и от жал за осиновеното им дете бе станала
още по-съскава, отколкото обикновено. Известно време той се бореше със себе си и само
стиснатите юмруци издаваха колко тежка бе тая вътрешна борба.
— Почитах до днес боговете — каза той, — но в този момент мисля, че тях ги няма
над света, а има само едно зло, безумно чудовище, което се нарича Нерон.
— Авъл! — каза Помпония. — Нерон е само шепа тленна пепел в сравнение с бога.
Плавций започна да ходи с широки крачки по мозайката на пинакотеката. В живота
му имаше големи подвизи, но не бе имало големи нещастия, затова той не беше
привикнал към тях. Старият воин се беше привързал към Лигия повече, отколкото сам
съзнаваше и сега не можеше да се помири с мисълта, че я бе загубил. Освен това
чувстваше се унизен. Чувстваше, че над него бе надвиснала ръката, която той презираше,
но не можеше да отстрани, защото в сравнение с тази сила неговата беше нищо.
Но когато най-сетне потисна в себе си гнева, който му пречеше да мисли, той каза:
— Смятам, че Петроний не ни я е отнел за цезаря, защото не би искал да
предизвика гнева на Посея. Тогава, значи, взел я е за себе си или за Виниций... Това още
днес ще разбера.
И след малко лектиката го отнасяше към Палатин. Помпония пък, останала сама,
отиде при малкия Авъл, който още плачеше за сестра си и се заканваше на цезаря.
>>
V
Авъл беше прав, като предполагаше, че няма да го пуснат лично при Нерон,
Отговориха му, че цезаря е зает с пеене с лютниста Терпиос и че изобщо не приема тия,
които сам не е повикал. С други думи, това значеше Авъл да не се опитва и в бъдеще да
се види с цезаря.
Затова пък Сенека, макар и болея от треска, прие стария военачалник с почит,
както се полагаше, но когато изслуша в какво се състои работата, усмихна се горчиво и
каза:
— Мога да ти направя само една услуга, благородни Плавций — да не покажа
никога пред цезаря, че сърцето ми съчувства на твоята болка и че бих желал да ти
помогна, защото, ако у цезаря се зароди и най-малкото подозрение, то знай, че той не би
ти върнал Лигия дори и ако нямаше никакви други причини, освен желанието да ми
направи нещо на инат.
Сенека също не го съветваше да ходи нито при Тигелин, нито при Ватиний, нито
при Вителий. Може би с пари би могло да се изтръгне нещо от тях, може би биха поискали
да направят нещо напук на Петроний, чието влияние се стараеха да подкопаят, но най-
вероятно беше да издадат пред цезаря колко скъпа е Лигия за семейството на Плавций, а
тогава цезарят сигурно не би я върнал. Тук старият мъдрец почна да говоря с хаплива
ирония, която насочваше срещу себе си: „Ти мълча, Плавций, мълча години наред, а
цезарят не обича тези, които мълчат! Как си могъл ти да не се възхищаваш от неговата
красота, добродетел и неговите песни, да не се омайваш от неговото декламиране, от
изкуството му да управлява колесница, от стиховете му? Как си посмял да не възславиш
смъртта на Британик, да не произнесеш похвално слово в чест на майкоубиеца и да не
поднесеш поздравления по случай удушаването на Октавия? Липсва ти предвидливост,
Авъл, а ние, които живеем щастливо при двора, я притежаваме в съответния размер.“ И
говорейки така, той взе чашата, която носеше в пояса си, гребна вода от фонтана на
имплувиума, освежи горящите си устни и продължи:
— Ах, Нерон има признателно сърце. Обича те, защото си служил на Рим и си
прославил името му по всички краища на света; обича и мене, защото съм му бил учител,
когато бе млад. И затова, виждаш ли, зная, че тази вода не е отровна и я пия спокоен.
Виното в моя дом би било по-малко сигурно, но ако си жаден, пий от тази вода.
Водопроводите я носят чак от Албанските планини и ако поискат да я отровят, трябва да
отровят всичките фонтани в Рим. Както виждаш, в този свят човек още може да бъде
сигурен и да има спокойна старост. Аз съм болен наистина, но това е по-скоро болест на
душата, отколкото на тялото. Това бе истина. На Сенека не му достигаше оная душевна
сила, каквато имаха например Корнут или Тразеа, и затова животът му бе поредица от
отстъпки пред престъпленията, които се вършеха. Той сам чувстваше, сам разбираше, че
последователят на принципите на Зенон Цитийски е длъжен да върви по друг път и поради
това страдаше повече, отколкото от страха пред самата смърт.
Но военачалникът сега прекъсна горчивите му разсъждения.
— Благородни Аней — каза той, — зная как цезар ти се отплати за грижите, с които
си окръжавал младежките му години. Но виновникът за похитяването на детето ни е
Петроний. Кажи ми как да му въздействам, посочи ми влиянията, на които той се
подчинява, и най-сетне сам ти упражни върху него цялото си красноречие, което би могло
да ти вдъхне старото ти приятелство с мене.
— Петроний и аз — отговори Сенека — сме хора от два противни лагера. Не зная
начини на борба с него не се подчинява и на ничии влияния. Може би въпреки цялата си
поквара той все пак струва повече от онези мерзавци, с които Нерон се заобикаля. Но да
му се доказва, че е извършил лоша постъпка, значи само да се губи време напразно;
Петроний отдавна е изгубил усет за добро и зло. Докажи му, че постъпката е лишена от
изящество, тогава ще се засрами. Ако се видя с него ще му кажа: „Твоята постъпка е
достойна за освободен роб.“ Ако това не помогне, нищо няма да помогне.
— Благодаря и за това — отговори военачалникът.
След това той заповяда да го занесат при Виниций и го завари да се фехтува с
домашния си ланист. Авъл видя, че младият човек спокойно се упражнява в момент, когато
Лигия бе отвлечена, и го обхвана страшен гняв, който, веднага след като завесата се
спусна след ланиста, се изля в поток горчиви укори и обиди. Но Виниций, щом разбра, че
Лигия е отвлечена, тъй страшно побледня, че дори и Авъл не можа нито за миг да го
сметне за съучастник в нападението. Челото на момък се покри с капки пот; кръвта, която
за момент се бе оттеглила към сърцето, сега отново заля с гореща вълна лицето му, очите
му почнаха да мятат искри, устата заломотиха несвързани въпроси. Ревност, а после ярост
обхванаха като вихър. Струваше му се, че Лигия, престъпила веднъж прага на дома на
цезаря, е изгубена за него завинаги, а когато Авъл спомена името на Петроний, в главата
на младия воин прелетя като светкавица подозрението, че Петроний се е подиграл с него и
подарявайки Лигия, е искал да спечели нови милости от цезаря или пък е искал да я
задържи за себе си. Не допускаше нито за миг, че някой може да зърне Лигия, без да я
пожелае веднага.
Безпаметната ярост, наследствена в неговия род, го понесе сега като бесен кон и
помрачаваше съзнанието му.
— Вожде — каза той с прекъсван глас, — върни се у дома си и ме чакай... Знай, че
дори ако Петроний ми беше баща, пак щях да му отмъстя за неправдата над Лигия. Върни
се у дома си и ме чакай.
И той обърна стиснати пестници към маските на воините, които стояха в шкафа в
атриума, и избухна:
— Кълна се в тези посмъртни маски! По-скоро ще убия и нея, и себе си!
Щом каза това, втурна се и като извика още веднъж на Авъл: „Чакай ме!“,
изхвръкна като луд от атриума и се спусна към Петроний, разблъсквайки минувачите по пътя си.
А Авъл се върна у дома си с малко надежда. Той предполагаше, че ако Петроний е
накаран от цезаря да отвлече Лигия, за да я дадат на Виниций, Виниций ще я доведе пак в
дома им. Най-после не малка утеха бе за него и мисълта, че Лигия, ако не бъде спасена,
ще бъде поне отмъстена и чрез смъртта защитена от позор. Вярваше, че Виниций ще
изпълни всичко, което обеща. Видя неговата ярост и познаваше сприхавостта му, която бе
вродена на целия този род. А и той сам, Авъл, при все че обичаше Лигия като роден баща,
би предпочел да я убие, отколкото да я предаде на цезаря, и ако не се страхуваше за сина
си, последния потомък на рода, непременно би сторил това. Авъл беше войник, за
стоиците не знаеше почти нищо, но по характер не се отличаваше много от тях — за
неговите разбирания, за неговата гордост смъртта беше по-добра от позора.
Върна се в къщи и успокои Помпония, вдъхна й своето упование и двамата почнаха
да чакат известия от Виниций.
Понякога, когато в атриума отекнеха стъпките на някой от робите, те мислеха, че
това е може би Виниций, който води любимото дете, и бяха готови да ги благословят от все
сърце. Но времето минаваше и никаква вест не идваше. Чак вечерта се обади чукчето на
вратата.
След малко влезе роб и предаде писмо на Авъл. Старият военачалник, при все че
обичаше да проявява самообладание, го пое с малко разтреперана ръка и започна да го
чете толкова стремително, сякаш ставаше въпрос за целия му дом.
Изведнъж лицето му потъмня, сякаш на него бе паднала сянката на прелитащ
облак.
— Чети — рече той, обръщайки, се към Помпония.
Помпония взе писмото и прочете:
„Марк Виниций поздравява Авъл Плавций. Всичко, което е станало, станало е по
волята на цезаря, преклонете пред нея глави, както се прекланяме аз и Петроний.“
Настъпи дълго мълчание.
>>
VI
Петроний беше у дома си. Вратарят не посмя да задържи Виниций, който влетя в
атриума като буря като узна, че ще намери господаря в библиотеката, със същия устрем
се втурна в библиотеката. Завари Петроний да пише, изтръгна тръстиката от ръцете му,
счупи я, хвърли я на земята, след това впи пръсти в раменете му и приближавайки лицето
си до неговото, запита с хриплив глас:
— Какво си направил с нея? Де е тя? Но изведнъж стана нещо изумително.
Гъвкавият и изнежен Петроний хвана впиващата се в рамото му ръка на младия атлет,
после хвана и другата и като държеше и двете заедно в едната си ръка като в железни
клещи, рече:
— Аз само сутрин съм немощен, а вечер се връща някогашната ми пъргавост.
Опитай да се изтръгнеш. На гимнастика трябва да те е учил тъкач, а на обноски — ковач.
На лицето му не се виждаше дори гняв, само в очите му трепна някакъв
светложълт проблясък на смелост и енергия. След малко той пусна ръцете на Виниций,
който стоеше пред него унизен, засрамен и разярен.
— Имаш стоманена ръка — каза той, — но кълна се във всички богове на ада, че
ако си ми изменил, ще забия ножа в гърлото ти дори и в покоите на цезаря.
— Да поговорим спокойно — отговори Петроний. — Както виждаш, стоманата е по-
силна от желязото и макар че от едната ти ръка могат да се направят две мои, няма защо
да се боя от тебе. Но твоята грубост ме огорчава и ако човешката неблагодарност все още
би могла да ме учуди, бих се чудил на твоята неблагодарност.
— Къде е Лигия?
— В лупанариума, тоест в дома на цезаря.
— Петроний!
— Успокой се и седни. Помолих цезаря за две неща и той ми ги обеща: първо, да
вземе Лигия от дома на Авъл, второ, да ти я даде. Няма ли там някъде в гънките на тогата ти нож? Може би ще ме прободеш? Но аз те съветвам да почакаш няколко дена, защото
ще те откарат в затвора, а в това време Лигия би се отегчавала в твоя дом.
Настана мълчание. Виниций гледа известно време Петроний с изумени очи и каза:
— Прости ми. Обичам я и любовта заслепява ума ми.
— Удивявай ми се, Марк. Онзи ден казах на цезаря така: моят сестриник, Виниций,
така се е влюбил в някаква мършава девойка, която се отглежда в семейството на Авъл, че
домът му се е превърнал на парна бавя от въздишки. Ти (казвам), цезарю, нито пък аз,
които знаем какво е истинска хубост, не бихме дали за нея и хиляда сестерции, но това
момче винаги е било глупаво като теле, а сега е оглупяло напълно.
— Петроний!
— Ако не разбираш, че казах това, за да бъде Лигия в безопасност, готов съм да
повярвам, че съм казал истината. Аз втълпих на Меднобрадия, че такъв естет като него не
може да смята подобно момиче за хубавица. Нерон, който досега не смее да гледа
другояче освен през моите очи, не ще открие у нея красота, а щом не намери, не ще
пожелае Лигия. Трябваше да се осигурим срещу маймуната и да я водим за носа. Сега не
той, а Попея ще разбере колко красива е Лигия и, разбира се, ще се постарае колкото
може по-скоро да я отстрани от двореца. А аз продължавах небрежно да настройвам
Медната брада: „Вземи Лигия и я дай на Виниций! Имаш право да сториш това, защото тя
е заложница, а като постъпиш така, ще оскърбиш Авъл.“ И той се съгласи. Нямаше ни най-
малка причина да не се съгласява, още повече, че му дадох случай да тормози порядъчни
хора. Ще те направят правителствен пазач на заложницата, ще предадат в твоите ръце
това лигийско съкровище, а ти пък, като съюзник на храбрите лигийци и верен слуга на
цезаря, не само не ще разпилееш съкровището, но ще се постараеш то да се умножи.
Цезар, за да се спази външно приличието, ще я задържи няколко дена в дома си, а после
ще я изпрати в твоята инсула, щастливецо.
— Истина ли е това? Нищо ли не я застрашава в дома на цезаря?
— Ако би трябвало да остане там завинаги, Поля би поговорила за нея с Локуста,
но за няколко дни само нищо не я застрашава. В двореца на цезаря има десен хиляди
души. Възможно е Нерон изобщо да не я види, още повече, че той всичко възложи на мен
до такава степен, че преди малко тук беше един центурион и ми извести, че отвел
девойката в палата и я предал в ръцете на Актея. Добра душа е тая Актея, затова поръчах
да дадат на нея. Помпония Грецина сигурно е на същото мнение. Утре има пиршество у
Нерон. Издействах място до Лигия.
— Прости ми, Кай, моята избухливост — каза Виниций. — Помислих, че си наредил
да я доведат за тебе или за цезаря.
— Аз мога да ти простя избухливостта, но по-трудно ще ми бъде да извиня
просташките ти жестове, вулгарните викове и гласа, който напомняше крясъците на
играчите на мора. Не обичам това, Марк, от него се пази. Знай, че доставчик на цезар е
Тигелин и знай също че ако исках да взема девойката за себе си, сега, гледайки те право в
очите, бих ти казал: „Виниций, отнемам ти Лигия и ще я задържа дотогава, докато ми
омръзне“.
Като говореше така, започна да гледа със своите орехови очи право в очите на
Виниций с израз хладен и дързък, а момъкът съвсем се обърка.
— Виновен съм — каза той. — Ти си добър, почтен и аз ти благодаря от цялата си
душа. Позволи ми да ти задам само още един въпрос. Защо не каза да заведат Лигия
направо в моя дом?
— Защото цезарят иска да запази външно приличие. Хората в Рим ще заговорят за
това, а понеже вземаме Лигия като заложница, то дотогава, докато говорят, тя ще остане в
двореца на цезаря. После ще ти я изпратят тихичко и толкова. Меднобрадия е страхливо
псе. Той знае, че властта му няма граници, но все пак се старае да придаде благовидност
на всяка своя постъпка. Успокои ли се вече дотолкова, че да можеш малко да
пофилософстваш? И аз самият неведнъж съм се питал: защо престъпността, макар че е
могъща като цезаря и сигурна като него в своята безнаказаност, винаги се старае външно
да се скрие зад престорена законност, справедливост и добродетел?... Защо си прави този
труд? Аз смятам, че да убиеш брата си, майка си и жена си, е нещо, достойно за някакво
азиатско владетелче, а не за римски цезар; но ако ми се случеше нещо такова, не бих
писал оправдателни писма до сената... А Нерон ги пише — Нерон търси оправдание,
защото Нерон е страхливец. Но ето, един Тиберий не беше страхливец, а все пак търсеше
оправдание за всяка своя постъпка. Защо е така? Каква е тази странна неволна дан на
почит, отдавана от злото на добродетелта? И знаеш ли какво ми се струва? Струва ми се,
че става така, защото престъплението е грозно, а добродетелта прекрасна. Ерго,
истинският естет по начало е добродетелен човек. Ерго, аз съм добродетелен човек.
Трябва днес да възлея малко вино на сенките на протагор Продик и Горгий. Излиза, че и
софистите могат да послужат за нещо. Слушай, защото продължавам да говоря. Отнех
Лигия на Авъл, за да я дам на тебе. Но Лизип би създал от вас чудесни скулптурни групи. И
двамата сте красиви, значи, и моята постъпка е красива, а щом е красива, не може да бъде
лоша. Марк, виж, ето пред теб седи самата добродетел, въплътена в Петроний! Ако беше
жив Аристип, щеше да дойде и да ми подари сто мини за краткия ми трактат върху
добродетелта.
Но Виниций, като човек, който се интересуваше повече от действителността,
отколкото от трактати за добродетелта, каза:
— Утре ще видя Лигия, а след това тя ще бъде моя всеки ден, винаги, до смъртта.
— Ти ще имащ Лигия, а аз ще отговарям пред Авъл. Ще призове над мен
отмъщението на всички подземни богове. И поне тоя дивак да вземеше преди това някой
порядъчен урок по декламация... Но не, той ще ме ругае така, както по-рано моят вратар
ругаеше клиентите ми, зарад което впрочем го изпратих на село в ергастулума.
— Авъл идва при мен. Обещах да му пратя вест за Лигия.
— Пиши му, че волята на божествения цезар е най-върховният закон и че първият
твой син ще се нарича Авъл. Все пак старецът трябва да има някакво утешение. Аз съм
готов да моля Меднобрадия да го покани утре на пиршеството. Нека те види в триклиниума
редом с Лигия.
— Не прави това — каза Виниций. — Мен все пак ми е жал за тях, особено за
Помпония.
И седна да пише писмото, което отне и последната надежда на стария
военачалник.
>>
VII
Пред Актея, някогашната любимка на Нерон, се прекланяха по-рано главите на
най-високопоставените хора в Рим. Но тя и тогава не искаше да се меси в обществените
работи и ако някога беше използвала своето влияние над младия владетел, то биваше
само за да измоли милост за някого. Тиха и покорна, тя си бе спечелила признателността
на мнозина, а никого не беше направила свой неприятел. Не можа да я намрази дори и
Октавия. На ревнивите не изглеждаше никак опасна. Знаеха, че тя все още обича Нерон, с
обич тъжна и болезнена, която вече се подхранва не с надежда, а само със спомените за
времето, когато този същият Нерон е бил не само по-млад и любещ, но и по-добър.
Знаеха, че тя не може да откъсне от тези спомени душата и мислите си, но че нищо вече
не очаква от бъдещето; а понеже наистина нямаше опасност цезарят отново да се върне
към нея, то на Актея гледаха като на съвсем беззащитно същество и затова я бяха
оставили на мира. Попея я смяташе само за тиха прислужница, толкова безобидна, че
дори не искаше да я отстранят от двореца.
Но понеже цезарят някога я бе обичал и я бе напуснал без обида, спокойно, дори
като приятел, бяха запазили известно уважение към нея, Нерон, след като бе я, освободил,
беше й разрешил да живее в двореца, а в него й бе дал отделно кубикулум и няколко души
от прислугата. А тъй като на времето Паллас и Нарцис, освободени роби на Клавдий, не
само седяха на пиршествата с Клавдий, но и заемаха почетни места, като могъщи
министри, то и нея я канеха понякога на трапезата на цезаря. Правеха го може би за това,
че нейната прелестна фигура беше истинско украшение на пиршествата. Впрочем Нерон
отдавна вече не държеше сметка за средата, в която пируваше. На неговата трапеза
сядаха най-различни хора — сбирщина от всички съсловия и с различни призвания. Имаше
сред тях сенатори, но главно такива, които се съгласяваха да бъдат и шутове. Имаше
патриции, стари и млади, жадни за удоволствия, излишества и гуляи. Имаше и жени, които
носеха славни имена, но които вечер не се колебаеха да си сложат жълтеникави перуки и
да търсят за забава приключения из тъмните улици. Имаше и висши сановници и жреци,
които с пълни чаши сами се гавреха със своите богове, а редом с тях цяла сбирщина от
певци, мимове, музиканти, танцувачи и танцувачки; от поети, които декламирайки стихове,
мислеха за сестерциите, които щяха да спечелят, като хвалят стиховете на цезаря, от
гладни философи, съпровождащи с лакоми погледи поднасяните ястия; най-сетне от
прочути водачи на колесница, фокусници, чудодейци, разказвачи, смешници; от различни,
издигнати от модата или от глупостта в еднодневни знаменитости пройдохи, сред които не
липсваха и такива, които прикриваха с дългите си коси своите пробити уши — белег на
робски произход.
По-знатните сядаха направо до масите, по-незначителните служеха за
развлечение през време на яденето, като чакаха момента, когато прислугата ще им
позволи да се нахвърлят на остатъците от ястията и питиетата. Гости от този род
намираха Тигелин, Ватиний и Вителий и често трябваше да ги снабдяват и с облекло,
подходящо за пиршествата на цезаря, който впрочем обичаше това общество, защото се
чувствуваше свободен в него. Разкошът на двореца позлатяваше всичко и всичко
покриваше с блясък. Велики хора и нищожества, потомци на велики родове и голтаци от
улиците, големи артисти и жалки отрепки на таланта, всички се тълпяха в двореца, за да
наситят ослепените си от блясъка очи с великолепието, надхвърлящо човешките
представи, и да се доближат до този, който раздаваше всички милости, богатства и блага;
една случайна негова прищявка наистина можеше да унизи човека, но можеше и да го
издигне главоломно.
Този ден Лигия трябваше да вземе участие в такова пиршество. Страх,
неувереност и зашеметяване, обясними след внезапната промяна в живота й, се бореха у
нея с желанието за съпротива. Страхуваше се от цезаря, страхуваше се от хората,
страхуваше се от двореца, чийто шум я лишаваше от възможността да разсъждава,
страхуваше се от пиршествата, за чиято разпуснатост бе слушала от Авъл, от Помпония
Грецина и техните приятели. Макар и млада девойка, тя не бе неосведомена, защото в
ония времена представа за злото имаха отрано и децата дори. Тя знаеше, че в този
дворец я застрашаваше гибел, за която я бе предупредила на раздяла и самата Помпония.
Но понеже душата й бе млада, непокварена, изповядваше възвишеното учение, всадено в
нея от втората й майка, тя бе обещала да се брани от тази гибел — на майка си, на себе си
и на божествения учител, в когото не само вярваше, но когото беше обикнала със своето
полудетско сърце за благостта на учението му, зарад страданията преди смъртта му за
славата на неговото възкресение.
Разбираше добре, че сега нито Авъл, нито Помпония Грецина ще отговарят за
нейните постъпки и затова размишляваше дали не би било по-добре да откаже и да не
отиде на пиршеството. От една страна, страхът и безпокойствието крещяха в душата й, а,
от друга у нея се породи желание да покаже смелост, издръжливост, да се изложи на мъки
и на смърт. Нали божественият учител проповядваше така. И сам бе дал пример. Нали и
Помпония й бе разказвала, че най-ревностните му последователи жадуват за такова
изпитание и се молят за него. Още когато беше в дома на Авъл, понякога я обземаше
такава жажда. Тогава тя се виждаше мъченица, с рани на ръцете и нозете, бяла като сняг,
красива с неземна красота, носена от бели ангели в небесната синева, и нейното
въображение се любува на тези видения. Във всичко това имаше много детински мечти, но
имаше и малко тщеславие, което Помпония порицаваше. А сега, когато отпорът срещу
волята на цезаря можеше да повлече след себе си някакво жестоко наказание и когато
мъченията във въображението й можеха да станат действителност, към красивите
видения, към възхищението от тях се прибави и някакво смесено със страх любопитство —
как ще я обвинят и какви мъки ще измислят за нея. Но Актея, като узна за нейните
колебания, я изгледа с такова изумление сякаш девойката, трескаво бълнуваше. Да се
противи на волята на цезаря? Да си навлече още от първия миг неговия гняв? Човек би
трябвало да бъде дете, което не знае какво говори, за да стори това! От думите на самата
Лигия ставаше ясно, че тя всъщност не е заложница, а девойка, забравена от своя народ.
Нея не я закриляше никакво право на народите, а даже и да я закриляше, цезарят е
достатъчно могъщ, за да го потъпче в момент на гняв. На цезаря се бе харесало да я
вземе и от този момент той разполагаше с нея. От този момент тя беше в неговата власт, а
над нея нямаше друга в света.
— Да — продължи тя, — и аз съм чела посланията на Павел от Тарс и зная, че над
земята е бог и синът божи, който е възкръснал, но на земята е само цезарят. Помни това,
Лигия. Зная също, че твоето учение не ти позволява да бъдеш това, което бях аз, и че на
вас, като на стоиците, за които ми е разказвал Епиктет, когато трябва да избирате между
срама и смъртта, ви е позволено да избирате само смъртта. Но нима можеш да отгатнеш,
че те чака смърт, а не позор? Не си ли чувала за дъщерята на Сеян, която била още малко
девойче, а пък по заповед на Тиберия е трябвало — за да спази закона, който забранява
да се наказва девица със смърт — да премине през осквернение преди смъртта си? Лигия,
Лигия, не дразни цезаря! Ако дойде решителният момент, когато ще трябва да избираш
между позора и смъртта, ще постъпиш така, както ти сочи твоята истина. Но не търси
доброволно гибелта и не дразни по незначителен повод земния жесток бог.
Актея говореше със съчувствие, с увлечение дори и понеже от рождение бе малко
късогледа, приближи своето благо лице до лицето на Лигия, сякаш искаше да провери
дали тия думи са й повлияли. А Лигия с детска доверчивост обви с ръце шията й и каза:
— Ти си добра, Актея.
Актея, трогната от похвалата и доверието, я притисна до сърцето си, а после се
освободи от ръцете на девойката и отговори:
— Моето щастие мина, и радостта ми отмина, но аз не съм зла.
След това закрачи бързо из стаята и започна да говори на себе си сякаш в
отчаяние:
— Не! И той не беше зъл. Той самият тогава се смяташе за добър и искаше да
бъде добър. Аз най-добре зная това. Всичко това дойде по-късно, когато престана да ме
обича... Другите го направиха такъв, да — другите — и Повея.
Ресниците й овлажняха от сълзи. Лигия я следеше със сините си очи и най-сетне
каза:
— Ти го жалиш, Актея?
— Жаля го! — отвърна глухо гъркинята.
И отново почва да ходи със стиснати, сякаш от болка, ръце и с безпомощен израз
на лицето. А Лигия несмело почна да я разпитва:
— Ти още ли го обичаш, Актея?
— Обичам го...
И след малко добави:
— Него никой освен мен не го обича...
Настана мълчание, през което Актея се стараеше да си възвърне нарушеното от
спомените спокойствие, а когато най-сетне на лицето й отново се върна обикновеният
израз на тиха тъга, тя каза:
— Да говорим за тебе, Лигия. И през ум да не ти минава, че можеш да се противиш
на цезаря. Това би било безумие. Впрочем успокой се. Аз добре познавам този дом и
смятам, че от страна на цезаря нищо не те застрашава. Ако Нерон бе заповядал да те
отвлекат зарад него, той не би те довел тук на Палатин. Тук владее Попея, а Нерон,
откакто тя му роди дъщеря, е още повече под нейна власт... Не. Нерон наистина е
заповядал да бъдеш на угощението, но той не те е видял досега не е питал за тебе, значи,
не се интересува от тебе. Може би те е взел от Авъл и Помпония само от злоба към тях...
Мен ми писа Петроний да те закрилям, а писа ми, както знаеш, и Помпония, значи, те
сигурно са се разбрали помежду си. Може да е направил това по нейна молба. Ако е така и
ако той по молба на Помпония се грижи за тебе, тогава нищо не те застрашава и, кой знае,
може би Нерон под негово влияние ще те върне на семейството на Авъл. Не зная дали
Нерон го обича много, но зная, че рядко се осмелява да му противоречи.
— Ах, Актея! — отговори Лигия. — Петроний беше у нас, преди да ме вземат, и
майка ми беше убедена, че той е накарал Нерон да ме поиска.
— Това е лошо — рече Актея.
Но след като помисли малко, тя продължи:
— Но може би Петроний, без да иска, е казал пред Нерон на някаква вечеря, че е
видял у Авъл заложница на лигийците и Нерон, който ревниво пази своята власт, те е
поискал, защото заложниците принадлежат на цезаря. Той не обича Авъл и Помпония...
Не! Не, струва ми се, че Петроний, ако искаше да те отнеме от Авъл, не би постъпил така...
Не зная дали Петроний е по-добър от другите, които заобикалят цезаря, но той е различен... А може най-после освен него да намериш и някой друг, който би поискал да се
застъпи за тебе. В дома да Авъл не си ли се запознала с някого от приближените на
цезаря?
— Виждала съм Веспасиан и Тит.
— Цезарят не ги обича.
— И Сенека.
— Достатъчно е Сенека да го посъветва нещо, за да направи Нерон тъкмо
обратното.
Бледото лице на Лигия се зарумени.
— И Виниций.
— Не го познавам.
— Той е роднина на Петроний, върнал се е неотдавна от Армения.
— Благосклонен ли е Нерон към него?
— Всички обичат Виниций.
— Дали ще иска да се застъпи за тебе?
— Да.
Актея се усмихна нежно и каза:
— Тогава навярно ще го видиш на пиршеството. А ти трябва да бъдеш там, първо,
защото си задължена... Само дете като тебе може да мисли иначе. И, второ, ако искаш да
се върнеш в дома на Авъл, тъкмо ще имаш възможност да помолиш Петроний или
Виниций да използват влиянието си и да се застъпят за теб. Ако те сега бяха тук, и
двамата щяха да ти кажат същото, което ти казвам и аз, че всеки опит за съпротива е
безумие и гибел. Цезарят наистина би могъл да не забележи твоето отсъствие, но ако го
забележи и помисли, че си дръзнала да се противиш на неговата воля, за тебе няма
спасение. Хайде, Лигия... Чуваш ли този шум в двореца? Слънцето се снишава и гостите
скоро ще почнат да идват.
— Имаш право, Актея — отговори Лигия, — и ще последвам твоя съвет.
Но Лигия сама не си даваше сметка какво желание да види Виниций и Петроний и
колко женско любопитство — поне веднъж в живота си да види такова пиршество, а на
него цезаря, двора, прочутата Попея и други красавици и цялото онова нечувано
великолепие и разкош, за която се разправяха чудеса в Рим — имаше в това решение. Но
и Актея от своя страна имаше право и девойката добре разбираше това. Трябваше да
отиде и така — щом необходимостта и здравият разум подкрепиха скритото изкушение, тя
престана да се колебае. Тогава Актея я заведе в своя си ункториум, за да я намаже с
благовонни масла и да я облече, и при все че в дома на цезаря не липсваха робини, а и
самата Актея имаше достатъчно, тя от съчувствие към девойката, чиято невинност и
хубост бяха спечелили сърцето й, реши сама да я облече и веднага пролича, че у млада
гъркиня, въпреки нейната печал и въпреки че бе чела посланията на Павел от Тарс, бе
останало още много от предишната елинска душа, на която красотата на тялото говореше
по-силно от всичко друго на света. Като разсъблече Лигия и видя нейните форми,
едновременно и гъвкави, и пълни, създадени сякаш от перли и рози, не можа да сдържи
своя вик на удивление и като отстъпи няколко крачки, гледаше възхитена тази несравнима
пролетна фигура.
— Лигия! — извика тя най-сетне. Ти си сто пъти по-хубава от Попея.
Но девойката, възпитана в строгия дом на Помпония, където скромността се
спазваше даже и тогава, когато жените бяха сами, стоеше дивна като дивен сън,
хармонична като творение на Праксител или като песен, но забъркана, порозовяла от свян,
със стиснати колене, с ръце на гърдите и със спуснати над очите ресници. Накрая тя
вдигна ръце с внезапно движение и извади иглите, които придържаха косите й, и в миг с
едно тръсване на главата, се загърна с тях като с плащ.
Актея пък се доближи и докосвайки ги, казваше:
— О, какви коси имаш ти!... Не ще ги посипя със златна пудра, къдриците сами
проблясват като злато... само тук-там ще сложа златист прашец, но леко, леко, сякаш ги е
осветил лъч... Сигурно вашият лигийски край където се раждат такива девойки, е чуден.
— Аз не го помня — отвърна Лигия. — Само Урс ми е разправял, че у нас има гори,
гори и само гори.
— А в горите цъфтят цветя — каза Актея, като потапяше длан във вазата, пълна с вербена, и навлажняваше с нея косите на Лигия.
След като свърши тази работа, почна лекичко да натрива цялото й тяло с
благовонни масла от Арабия, а после я преоблече в мека туника без ръкави със златист
цвят, над която щеше да сложи снежнобял пеплум. Но тъй като преди това трябваше да се
срешат косите, тя я загърна в нещо като широка дреха, наречена синтезина, настани я на
един стол и я предаде за малко в ръцете на робините, а самата тя остана да следи как ще
я срешат. Две робини почнаха едновременно да обуват бели, везани с пурпур сандали на
малките крака на Лигия, като ги препасваха със златни ивици накръст през алабастровите
глезени. Когато най-после вчесването свърши, надиплиха пеплума в чудесни леки гънки,
след това Актея сложи бисери на шията й, докосна косите й, там, където се виеха, със
златния прашец и нареди да облекат нея самата, като през цялото време оглеждаше Лигия
с възхитени очи.
Скоро и тя бе готова и щом пред главния вход почнаха да прииждат лектиките,
двете жени отидоха в страничния криптопортик, от който се виждаха входът, вътрешните
галерии и дворът, обграден с колонада от нумидийски мрамор.
Все повече хора минаваха под високия свод на портата, над която великолепната
квадрига от Лизип сякаш отнасяше Аполон и Диана към небето. Очите на Лигия бяха
заслепени от разкоша, за който скромният дом на Авъл не бе могъл да й даде и най-малка
представа. Слънцето тъкмо залязваше и последните му лъчи падаха върху жълтия
нумидийски мрамор на колоните, който в тия отблясъци сияеше като злато с лек розов
оттенък. Между колоните, до белите статуи на Данаидите и другите, представляващи
богове или герои, прииждаха тълпи хора, мъже и жени, подобни на статуи, в драпирани
тоги, пеплуми и столи, които грациозно се спускаха към земята на меки дипли, върху които
догаряха отблясъците на залязващото слънце. Огромният Херкулес — с глава още
осветена от слънчевите лъчи, а от гърдите надолу потопен вече в сянката на колоните —
гледаше отвисоко тази тълпа. Актея показваше на Лигия сенаторите в тоги, обточени с
широки ивици, в цветни туники и с полумесеци на обувките, и воините, и прочутите
артисти, и знатните римски матрони, облечени ту по римски, ту по гръцки обичай, ту пък
във фантастични източни дрехи, с коси като кули, като пирамиди или вчесани — по
подобие на статуите на богините — ниско около главата и украсени с цветя. Много от
мъжете и жените Актея назоваваше по имена, като добавяше към имената им кратки и
често пъти страшни истории, които изпълваха Лигия със страх, учудване, изумление. За
нея това бе един чуден свят, от чиято красота очите и се опиваха, но чиито противоречия
нейният момински разум не можеше да разбере. В това зарево на небето, в тези редици
неподвижни колони, губещи са в далечината, и в тези хора, подобни на статуи, имаше
някакво величаво спокойствие; струваше й се, че всред тия хармонични мрамори би
трябвало да живеят някакви освободени от грижи, уравновесени и щастливи полубогове, а
в това време тихият глас на Актея разкриваше нови и нови страшни тайни на този дворец и
на тия хора. Ето там в дъното се вижда криптопортикът, по чиито колони и плочи още се
червенеят кървавите петна от кръвта, с която опръска белия мрамор Калигула, когато
падна под ножа на Касий Херея; там бе убита и неговата жена, там разбиха главата на
детето му о камъните; там под това крило е подземието, в което гризеше ръцете си от глад
по-младият Друз; там бяха отровили по-стария, там се виеше от страх Гемел, там се
гърчеше в спазми Клавдий, а там Германик. Навсякъде тези стени бяха слушали
предсмъртни стонове и хъркане, а тези хора, които днес бързаха за пиршеството в тоги, в
многобагрени туники, окичени с цветя и скъпоценности, са може би утрешни осъдени на
смърт; може би усмивката на не един от тях прикрива страх, безпокойство, несигурност в
утрешния ден; може би треска, алчност, завист сега са се впили в сърцето на тези наглед
безгрижни, увенчани полубогове. Подплашените мисли на Лигия не можеха да следят
словата на Актея и докато този чуден свят привличаше с все по-голяма сила очите й,
сърцето в гърдите й се бе свило от уплаха, а душата й изведнъж бе обхваната от
безграничен копнеж по Помпония Грецина и по спокойния дом на Авъл, в който цареше
любов, а не престъпление.
В това време от викус Аполонис прииждаха нови вълни гости. Иззад портата се
дочуваха говорът и възгласите на клиентите, които изпращаха своите патрони. Дворът и
колонадите загъмжаха от множество роби, робини на цезаря, малки момчета прислужници
и преториански войници, които бяха на стража в палата. Тук-там между белите или мургави лица се чернееше лице на нумидиец, с окичен с пера шлем и с големи златни
халки на ушите. Носеха лютни, цитри, букети изкуствено отгледани въпреки късната есен
цветя, светилници — сребърни, златни и медни. Все по-високият шум от разговорите се
смесваше с плясъка на фонтана, чиито порозовели от вечерните отблясъци струи падаха
отвисоко върху мрамора и се разбиваха с него сякаш с ридание.
Актея опря да разказва, но Лигия продължаваше още да гледа, сякаш търсеше
някого из тълпата. И наведнъж руменина заля лицето й. Между колоните се появиха
Виниций и Петроний и се отправиха към големия триклиниум, красиви, спокойни, в своите
бели тоги, подобни на богове. Когато Лигия съгледа сред чуждите хора две познати и
приятелски лица, когато съзря Виниций, стори й се, че голяма тежест падна от сърцето й.
Почувствува се по-малко самотна. Безмерният копнеж за Помпония и дома на Авъл, който
я бе обхванал преди малко, вече не беше толкова мъчителен. Изкушението да види
Виниций и да говори с него заглуши всички други гласове. Напразно си припомняше всичко
лошо, което бе чувала за дома на цезаря, и думите на Актея, и предупрежденията на
Помпония. Въпреки тези думи и предупреждения тя изведнъж почувствува, че на това
пиршество ще бъде не само по принуда, но и по свое желание; и като помисли, че след
малко ще чуе този мил и скъп глас, който й говореше за любов и щастие, достойни за
боговете, и който звучеше и досега в ушите й като песен, я завладя радост.
Но изведнъж тя се уплаши от тая радост. Стори й се, че в тоя миг изменя и на
учението, в което бе възпитана, и на Помпония, и на самата себе си. Едно е да отиваш по
принуда, а друго да се радваш на такава необходимост. Почувства се виновна, недостойна
и погубена. Обзе я отчаяние и й се доплака. Ако беше сама, тя би коленичила и би
започнала да се удря в гърдите, повтаряйки: аз съм виновна, аз! Актея я хвана за ръка и я
поведе сега вече през вътрешните стаи към големия триклиниум, в който щеше да се
състои пиршеството; на Лигия очите й се замъглиха, в ушите й шумеше от вълнение и
биенето на сърцето й спираше дъха. Тя видя като насън хиляди светилници да трепкат и
по масите и по стените, като насън чу възгласите, с които приветстваха цезаря, а него
самия съзря като през мъгла. Възгласите я оглушиха, блясъкът я заслепи, благовонията я
замаяха и тя изгуби последните остатъци от самообладанието си — едва можеше да
разпознае Актея, която я настани на трапезата и сама зае мястото до нея.
Но след малко нечий нисък, познат глас се обади от другата й страна:
— Поздрав на тебе, най-прекрасната сред девойките на земята и сред звездите на
небето! Поздрав на тебе, божествена Калина!
Лигия се съвзе малко, погледна: до нея бе седнал Виниций.
Беше без тога, според обичая и за удобство сваляха тогите на пиршества. Само
огненочервена туника, без ръкави, извезана със сребърни палми, покриваше тялото му.
Ръцете му бяха голи — украсени по източен обичай с две широки златни гривни, закопчани
под лакътя, а по-надолу старателно почистени от космите — и гладки, но твърде
мускулести, истински ръце на войник, създадени за меч и щит. На главата си имаше венец
от рози. Със своите сключени вежди, с прекрасните си очи и мургава кожа той сякаш бе
олицетворение на младост и сила. На Лигия той се видя толкова хубав, че дори когато
първото смущение мина, тя все пак едва можа да отговори:
— Поздрави и на теб, Марк! А той й говореше:
— Щастливи са очите ми, че те виждат; щастливи са ушите ми, които слушат твоя
глас, по-мил от гласа на флейти и цитри. Ако ми кажеха да избирам кой да бъде до мен на
този пир, ти, Лигия, или Венера, избрал бих тебе, о божествена!
И той я гледаше, сякаш искаше да насити очите си с нейния образ, и я изгаряше с
очи. Погледът му се плъзгаше по лицето, шията и белите й рамене и ръце, галеше нейните
прекрасни форми, любуваше й се, обгръщаше я, поглъщаше я, но заедно с желанието в
него светеше щастие и любов и безгранично възхищение. — Знаех, че ще те видя в дома
на цезаря — продължи той — и все пак, като те зърнах, цялата ми душа трепна от радост,
сякаш ме постигна неочаквано щастие.
Лигия, която се бе съвзела вече, чувствайки сега, че сред това множество и в този
дом той е единственият й близък, започна да говори с него и да го разпитва за всичко,
което не разбираше и което я изпълваше със страх. Отде е знаел той, че ще я намери в
дома на цезаря и защо е тя тук? Защо цезарят я бе взел от Помпония? Тук тя се страхува и
иска да се върне при нея. Би умряла от тъга и тревога, ако не беше надеждата, че Петроний и той ще се застъпят за нея пред цезаря.
Виниций обясни, че за отвеждането й се бе научил от самия Авъл. Защо тя е тук, не
знае: цезар никому не дава сметка за своите разпоредби и заповеди. Но тя да не се бои.
Ето той, Виниций, е при нея и ще остане при нея. Предпочел би да загуби очите си,
отколкото да не я вижда, предпочел би да се раздели с живота, отколкото да я изостави. Тя
е неговата душа и затова той ще я пази като своята душа. Ще й построи олтар в своя дом
като на свое божество, на което ще принася в жертва миро и алоя, а пролет съсънки и
ябълков цвят... А щом като се бои от дома на цезаря, обещава й, че тя не ще остане в този
дом.
И при все че говореше със заобикалки и тук-там скриваше истината, в гласа му
звучеше искреност, защото чувствата му бяха истински. Обхващаше го и искрена милост
към нея и думите й проникваха в душата му, защото девойката почна да му благодари и да
го уверява, че Помпония ще го обикне за неговата добрина, а самата тя ще му бъде
признателна цял живот; той не можа да овладее вълнението си — толкова се трогна и му
се струваше, че никой в света не би могъл да откаже на нито една нейна молба. Сърцето
му се топеше. Красотата на Лигия упояваше чувствеността му и той я желаеше, но
същевременно чувствуваше, че тя му е много скъпа и че наистина би могъл да я почита
като божество; изпитваше и неудържимо желание да говори за нейната хубост и за своето
обожание, но шумът на пиршеството ставаше все по-силен, той се приближи до нея и
зашепна думи хубави, сладки, бликащи от дъното на душата му, звучни като музика и
опияняващи като вино.
И той я опияняваше. Всред тези чужди хора, които я заобикаляха, той й се
струваше все по-близък, по-мил и напълно сигурен, предан от все сърце. Той я успокои,
обеща й да я изтръгне от дома на цезаря, обеща й да не я изостави и да й служи. Преди в
дома на Авъл бе говорил с нея за любовта и щастието, които тя може да даде, а сега вече
й казваше направо, че я обича, че му е по-мила и по-скъпа от всичко друго. Лигия за първи
път слушаше такива думи от устата на мъж и колкото повече ги слушаше, струваше й се,
че в нея нещо се буди като от сън, че я обхваща някакво щастие, в което се смесва
безмерна радост и безмерна тревога. Бузите й пламнаха, сърцето й туптеше, устата й се
полуотвориха, сякаш тя се учудваше на нещо. Завладя я страх, че слуша такива неща, а за
нищо на света не би искала да изпусне и една дума дори. Понякога свеждаше очи, ту пак
вдигаше към Виниций светнал взор, боязлив и същевременно питащ, сякаш искаше да му
каже: „Говори още!“ Шумът, музиката, ароматът на цветята и миризмата на арабските
благовония започнаха отново да я замайват. В Рим имаше обичай на пиршества да се
хранят полулегнали, но у дома Лигия винаги беше между Помпония и малкия Авъл; сега до
нея бе легнал Виниций, млад, едър, влюбен, пламтящ, а тя усещаше тоя жар, който
лъхаше от него, и свян, и наслада едновременно. Обземаше я някаква сладка немощ,
отмалялост и забрава, сякаш се унасяше в сън.
Но нейната близост започна да действа и на него. Лицето му побледня. Ноздрите
му се разшириха като на източен кон. Навярно и неговото сърце биеше под пурпурната
туника с трескав пулс, защото дишането му стана учестено, а думите му накъсани. И той за
първи път беше така до нея. Мислите му започнаха да се объркват: в жилите си усещаше
пламък, който напразно гасеше с вино... Не виното го опиваше сега повече от всичко, а
нейното дивно хубаво лице, нейните голи ръце, нейната моминска гръд, която се
вълнуваше под златистата туника, и нейната снага, скрита под белите гънки на пеплума.
Най-после той хвана ръката й над китка, както веднъж бе сторил това в дома на Авъл,
притегли я към себе си и зашепна с разтреперани устни:
— Обичам те, Калина... божествена моя...
— Марк, пусни ме! — каза Лигия.
А той продължи с очи, забулени в мъгла:
— Божествена моя! Обичай ме...
Но в този миг се обади гласът на Актея, която беше от другата страна на Лигия:
— Цезарят ви гледа.
Внезапен гняв грабна Виниций. Гняв и срещу Актея, и срещу цезаря.
Нейните думи бяха разпръснали чара на упоението. В такъв момент и приветлив
глас дори би се сторил на момъка натрапчив, а сега той сметна, че Актея нарочно иска да
попречи на неговия разговор с Лигия.Той вдигна глава, погледна през рамената на Лигия младата освободена робиня и
каза със злина:
— Мина времето, Актея, когато ти лежеше на пиршествата, до цезаря. И казват, че
те застрашава слепота, та как можеш да го съзреш?
А тя отговори някак тъжно:
— Виждам го... все пак... И той е късоглед и ви гледа през смарагда.
Всичко, което вършеше Нерон, караше и най-близките му хора да бъдат бдителни,
затова и Виниций се разтревожи, овладя се и започна незабележимо да гледа към цезаря.
Лигия, която в началото на пиршеството в смущението си бе видяла цезаря като през
мъгла, а после, погълната от присъствието и разговора с Виниций, съвсем не гледаше към
него, сега също обърна към него очи, любопитни и изплашени.
Актея казваше истината. Цезарят се беше навел над масата и присвил едното си
око, държеше с пръсти пред другото кръглия полиран смарагд, с който постоянно си
служеше, и ги гледаше. За миг погледът му се срещна с очите на Лигия и сърцето на
девойката се сви от внезапен страх. Когато, още като дете, живееше на село в
сицилийското имение на Авъл, една стара робиня египтянка й бе разказвала за дракони,
които живеели в пропастите на планините, и ето сега на нея й се стори, че изведнъж я бе
погледнало зеленикавото око на такъв дракон. Тя хвана ръката на Виниций като дете,
което се бои, а в главата й нахлуха и се блъскаха в безредие бързи мисли. Така, значи,
това е той? Страшният и всемогъщият? Не го бе виждала никога досега и не мислеше, че е
такъв. Представлявала си бе някакъв ужасен образ със застинала в чертите злина, а
вместо това видя дебел врат голяма глава, страшна наистина, но почти смешна, защото
отдалече приличаше на главата на дете. Туника с аметистов цвят, забранен за
простосмъртните, хвърляше синкав отблясък на широкото му, късо лице. Косите му бяха
тъмни, накъдрени по модата, въведена от Отон — на четири реда букли. Брада не носеше,
защото неотдавна я бе принесъл в жертва на Юпитер, за което целият Рим му беше
благодарен, въпреки че се шепнеше, че я пожертвувал, защото, както всички в неговия
род, обрасвал в червени косми. Все пак в неговото силно изпъкнало над веждите чело
имаше нещо олимпийско. От свитите му вежди лъхаше съзнание за всемогъщество; но под
това чело на полубог се виждаше лице на маймуна, пияница и комедиант, нищожно лице
на променливи страсти, потънало в тлъстина въпреки младостта му, болнаво и гнусно
едновременно. На Лигия той се видя зловещ, но преди всичко отвратителен.
След миг той свали смарагда и престана да я гледа. Тогава тя видя неговите
изпъкнали светлосини очи, които примижаваха на силната светлина, стъклени, без мисъл,
подобни на очите на мъртвец.
А той, обръщайки се към Петроний, каза:
— Това ли е онази заложница, в която е влюбен Виниций?
— Да, тя е — отвърна Петроний.
— Как се нарича нейният народ?
— Лигийци.
— И Виниций я смята за красива?
— Облечи в женски пеплум гнил маслинов пън и Виниций ще го сметне за красив.
Но на твоя лик, о, несравним познавач, чета вече присъдата над нея! Няма нужда да я
произнасяш! Да, така е! Твърде суха! Мършава, същинска макова главица на тънко стъбло,
а ти, божественият естет, цениш у жената стъблото й, тройно, четворно, имаш право!
Лицето само нищо не значи. Благодарение на теб научих много, но още нямам такова
вярно око... Ето, готов съм да се обзаложа с Тулий Сенецион за неговата любовница, че
макар на пиршество, където всички лежат, да е трудно да се прецени цялата фигура, ти
вече си си казал: „Твърде тясна е в бедрата.“
— Твърде тясна е в бедрата — отговори, присвивайки очи, Нерон.
На устните на Петроний се появи едва доловима усмивка, а Тулий Сенецион, който
до този момент беше зает, разговаряше с Вестин или по-право, подиграваше се на
сънищата, в които Вестин вярваше, се обърна към Петроний и въпреки че нямаше понятие
за какво става дума, каза:
— Мамиш се. Аз поддържам цезаря.
— Добре — отвърна Петроний. — Тъкмо доказвах, че имаш щипка разум, а цезарят
твърди, че си чисто просто магаре.
— Habet! — каза Нерон със смях и обърна надолу палеца си, както се правеше в
цирковете в знак, че на гладиатора е нанесен удар и трябва да бъде доубит.
А Вестин, смятайки, че говорят все още за сънищата, завика:
— А аз вярвам в сънища; и Сенека ми казваше веднъж, че и той вярва.
— Миналата нощ сънувах, че съм станала весталка — каза Калвия Криспинила,
като се наведе през масата.
Нерон почна да ръкопляска на тия думи, други последваха примера му и няколко
минути наоколо се разнасяха ръкопляскания, тъй като Криспинила се беше развеждала
няколко пъти и беше известна в целия Рим с нечуваната си разпуснатост.
Но тя ни най-малко не се смути и каза:
— Е, какво! Всички те са стари и грозни. Рубрия единствена прилича на човек и
така бихме били две, въпреки че и лицето на Рубрия лятно време е цялото в лунички.
— Все пак позволи ми, пречиста Калвия — обади се Петроний, — да ти кажа, че ти
би могла да станеш весталка само насън.
— Ами ако цезарят заповяда?
— Тогава бих повярвал, че сънищата се сбъдват, дори и най-чудноватите.
— Сбъдват се — каза Вестин. — Разбирам тия, които не вярват в боговете, но как
може да не се вярва в сънищата?
— Ами предсказанията? — залита Нерон. — Предсказаха ми едно време, че Рим
ще престане да съществува и аз ще владея целия Изток.
— Предсказанията и сънищата са свързани — каза Вестин. — Веднъж един
проконсул, голям неверник, изпратил в храма на Мопс свой роб със запечатано писмо,
което забранил да се отваря, за да провери дали идолът ще може да отговори на
запитването в писмото. Робът спал през нощта в храма, за да сънува пророчески сън, а
после се върнал и казал: „Присъни ми се юноша, светъл като слънце, който ми каза само
една дума: «Черният».“ Проконсулът, като чул това, побледнял и обръщайки се към своите
гости, невярващи като него, им казал: „Знаете ли какво пишеше в писмото?“
Тук Вестин спря и като вдигна чашата с вино, започна да пие.
— Какво е пишело в писмото? — запита Сенецион.
— В писмото имало въпрос: „Кой бик трябва да принеса в жертва: белия или
черния?“
Но любопитството, възбудено от този разказ, беше прекъснато от Вителий, който,
дошъл на угощението вече пийнал, сега изведнъж избухна, без никакъв повод, в
безсмислен смях.
— За какво се смее тази бъчва лой? — запита Нерон.
— Смехът отличава хората от животните — каза Петроний, — а той няма никакво
друго доказателство, че не е нерез.
Вителий престана да се смее и като мляскаше с лъсналите си от сосове и мазнина
устни, почна да оглежда всички с такова изумление, като че никога досега не бе ги виждал.
После вдигна пухкавата си като възглавница ръка и каза с пресипнал глас:
— От пръста ми падна военният пръстен от баща ми.
— Който беше обущар — добави Нерон.
Но Вителий неочаквано отново избухна в смях започна да търси пръстена в
пеплума на Калвия Криспинила.
Като видя това, Ватиний взе да надава викове на ужасена жена, а Нагидия,
приятелка на Калвия, млада вдовица с лице на дете, а очи на блудница, каза високо:
— Търси каквото не е изгубил.
— И от което няма да има никаква полза дори и да го намери — довърши поетът
Лукан.
Пирът ставаше все по-весел. Тълпи роби разнасяха все нови и нови ястия: от
големи вази, напълнени със сняг и увенчани с бръшлян, постоянно изваждаха по-малки
кратери с много и най-различни вина. Всички пиеха много. От време на време от тавана на
залата върху пируващите и трапезата падаха рози.
А Петроний започна да моли Нерон да облагороди пиршеството със своите песни,
докато гостите не са се напили. Хор от гласове подкрепи неговите думи, но Нерон
отказваше. Тук не ставаше дума за смелост, при все че тя винаги му липсваше... Боговете
знаят колко много му струва всяко излизане пред публика... Наистина той не ги избягваше,защото все трябва да направи нещо за изкуството и най-сетне, щом като Аполон го е
надарил с глас, божите дарове не бива да се занемаряват. Разбира дори, че това е негов
дълг към държавата. Но днес наистина е пресипнал. Нощес си сложил оловни тежести на
гърдите, но и това не помогнало... Мислел дори да отиде в Анций, да подиша морски
въздух.
Но Лукан почна да го заклина в името на изкуството и на човечеството. Всички
знаят, че божественият поет и певец е написал нов химн на Венера, в сравнение с който
химнът на Лукреций е скимтене на едногодишно вълче. Но нека това пиршество бъде
истинско пиршество. Такъв добър владетел като Нерон не бива да измъчва своите
поданици: „Не бъди жесток, цезарю!“
— Не бъди жесток! — повториха всички, които седяха по-близо.
Нерон разпери ръце в знак, че трябва да отстъпи. Тогава всички лица се облякоха
в израз на благодарност и всички очи се обърнаха към него. Но той поръча най-напред да
кажат и на Попея, че той ще пее, а на присъстващите съобщи, че тя не е дошла на
угощението, защото не се чувствала добре; но понеже никакво лекарство не й носеше
такова облекчение, както неговата песен, то жал му е да я лиши от тая възможност.
И наистина не след дълго Попея се яви. Тя владееше и досега Нерон като свой
подчинен, но знаеше, че когато става дума за неговото самолюбие на певец, водач на
колесница или поет, беше опасно да го дразни.
И ето тя влезе, прекрасна като божество, облечена също като Нерон в аметистова
туника и с огърлица от грамадни бисери — плячкосани някога от Масиниса, — златокоса,
блага и — макар че бе разведена от двама мъже — с лице и поглед на девица.
Поздравиха я с възгласи и я наричаха „божествена Августа“. Лигия никога в живота
си не беше виждала толкова красиво създание и просто не можеше да повярва на очите
си, защото знаеше, че Попея-Сабина е една от най-отвратителните жени на света. Знаеше
от Помпония, че тя бе довела нещата дотам, че цезаря да убие майка си и жена си,
познаваше я от разказите на гостите и слугите на Авъл, бе чувала, че нощем събарят
нейните статуи в града; чувала беше за надписите, чиито автори били осъждани на най-
тежки наказания; и въпреки това тези надписи всяка сутрин се появявали по стените на
града. Но сега, като видя прочутата Попея, смятана от последователите на Христа за
въплъщение на злото и престъпността, на Лигия се струваше, че толкова прекрасни могат
да бъдат само ангелите или небесните духове. Тя просто не можеше да откъсне очи от
нея, а от устата й неволно се изтръгна въпросът:
— Ах, Марк, нима това е възможно?...
А той, възбуден от виното и нетърпелив, че толкова неща разсейваха вниманието й
и я откъсваха от него и от думите му, каза:
— Да, тя е хубава, но ти си сто пъти по-хубава, и не се познаваш, иначе би се
влюбила в себе си като Нарцис... Тя се къпе в магарешко мляко, а тебе Венера те е
изкъпала в своето. Ти сама не се познаваш, ocelle mi!... Недей я гледа. Обърни очи към
мен, ocelle mi!... Докосни с устни тази чаша с вино, а след това и аз ще допра на същото
място моите...
И той се преместваше все по-близо, а тя започна да се отдръпва към Актея. Но в
този миг казаха да се пази тишина, понеже цезарят бе станал. Певецът Диодор му подаде
лютня от ония, които се наричаха делта, другият, Терпнос, който щеше да му акомпанира,
се приближи с инструмента, наречен наблиум, а Нерон опря делтата на масата, вдигна очи
и за момент в триклиниума настъпи тишина, прекъсвана само от шумоленето на розите,
които все така падаха от тавана.
След това той започна да пее или по-скоро да говори напевно и ритмично при
съпровода на двете лютни своя химн на Венера. Нито гласът му, макар и малко глух, нито
стихът не бяха лоши. Затова бедната Лигия отново би обзета от угризение на съвестта,
понеже химнът, при все че славеше разпътната езическа Венера, й се стори много хубав, а
и самият цезар, с лавровия венец на челото и вдигнати очи — по-величествен, не толкова
страшен и по-малко противен, отколкото в началото на пиршеството.
Но пируващите отговориха с гръм от ръкопляскания. Раздадоха се викове: „О,
какъв небесен глас!“; някои от жените, вдигнали нагоре ръце, останаха така в знак на
възхищение дори и след свършването на песента, други триеха просълзените си очи;
цялата зала закипя като кошер. Попея, склонила русата си главица, поднесе до устните си ръката на Нерон и дълго я държа мълчаливо, а младият Питагор, грък с дивна хубост,
същият онзи, с когото по-късно полуобезумелият вече Нерон бе заповядал на фламините
да го венчаят, като спазват всички обреди, сега коленичи в нозете му.
Но Нерон гледаше внимателно Петроний, за чиито похвали жадуваше повече,
отколкото за всички други, и който сега каза:
— Ако е въпрос за музиката, Орфей в тази минута навярно е тъй пожълтял от
завист, като присъстващия тук Лукан; а колкото за стиховете, съжалявам, че не са по-лоши,
защото тогава може би щях да намеря думи да ги похваля.
Но Лукав не му се разсърди за тоя намек за завист, напротив, погледна го с
благодарност и като се престори, че е в лошо настроение, замърмори:
— Да бъде проклета Фатум, която ме е обрекла да живея едновременно с такъв
поет. Човек би имал място в хорската памет и на Парнас, а така ще угаснеш, както гасне
светилникът, когато слънцето изгрява.
Петроний имаше изумителна памет и започна да повтаря някои места от химна, да
цитира отделни стихове, да изтъква и тълкува най-хубавите изрази. Лукан, забравил сякаш
своята завист пред чара на тази поезия, добавяше към неговите слова и своето
възхищение. На лицето на Нерон се отрази наслада и безкрайна суетност, равна на
неговата глупост. Той сам им подсказваше стиховете, които смяташе за най-хубави, а най-
после започна да утешава Лукан и да му казва да не губи смелост, защото е такъв, какъвто
се е родил, но почитта, която хората отдават на Юпитер, не изключва почитта към другите
богове.
След това той стана, за да съпроводи Попея, която наистина не беше здрава и
искаше да си отиде. Но той нареди на сътрапезниците, които останаха, да заемат отново
местата си и обеща да се върне. И наистина след малко се върна, за да се омайва от дима
на кадилниците и да гледа зрелищата, които той сам, Петроний или Тигелин бяха
подготвили за пиршеството.
Четоха пак стихове или слушаха диалози, в които чудачествата заместваха
остроумието. После прочутият мим, Парис, представи приключенията на Йо, дъщеря на
Инах. На гостите, а особено на Лигия, непривикнала на подобни зрелища, й се струваше,
че вижда чудеса и вълшебства. Парис с движения на тялото и ръцете си разкриваше неща,
които обикновеният танц не можеше да изрази. Ръцете бързо се движеха във въздуха,
сякаш създаваха жив светлив облак, тръпнещ, страстен, обгръщащ изнемогналата
девическа снага, разтърсвана от спазмата на сладострастието. Това беше образ, а не
танц, образ ясен, разкриващ тайните на любовта, чаровен и безсрамен. А след като той
свърши, влязоха корибанти и започнаха заедно със сирийски момичета, под звуците на
цитри, флейти, цимбали и тимпани, вакхически танц, изпълнен с диви крясъци и още по-
дива разюзданост; на Лигия се стори, че жив огън ще я изгори, че мълния би трябвало да
падне върху този дом или таванът да се срути върху главите на пируващите.
Но през златната мрежа, изопната под тавана, падаха само рози, а пък
полупияният Виниций й казваше:
— Видях те в дома на Авъл при фонтана и те залюбих. Беше на разсъмване и ти
мислеше, че никой не гледа, а аз те видях... Такава те виждам и сега, въпреки че този
пеплум те скрива от очите ми. Махни пеплума като Криспинила. Гледай! Богове и хора
търсят любов. Няма на света нищо освен нея! Облегни глава на гърдите ми и затвори очи.
А нейният пулс биеше тревожно в слепите очи и ръцете. Струваше й се, че пада в
някаква пропаст, а същият този Виниций, който преди й се струваше близък и предан,
вместо да я спася, сам я блъска в нея. И тя почувства съжаление към него. Отново започна
да се страхува от този пир и от Виниций, и от себе си. Някакъв глас, подобен на гласа на
Помпония, й викаше: „Лигия, спасявай се!“, но и нещо друго говореше в нея — че вече е
много късно, че този, който е близнат от такъв пламък и е видял всичко, което ставаше на
това пиршество, този, чието сърце е било така, както биеше нейното, когато слушаше
думите на Виниций, и който е бил обхванат от такива тръпки, каквито я пронизваха, когато
Виниций се доближаваше до нея, той е загубен, загубен безвъзвратно. Прилошаваше й.
Имаше мигове, когато й се струваше, че ще загуби съзнание, а после, че ще се случи нещо
страшно. Знаеше, че никой, ако не искаше да разгневи цезаря, нямаше право да стане,
докато не е станал самият цезар; но дори и да не беше така, тя вече нямаше сили да стори
това.До края на пиршеството имаше още много време. Робите носеха все нови и нови
ястия и непрекъснато пълнеха чашите с вино, а пред подковообразната трапеза излязоха
двама атлети и започнаха да се борят пред гостите. Силните им блестящи тела се сляха в
един силен отломък, костите им пращяха в техните железни ръце, от стиснатите им
челюсти се цедеше зловещо скърцане на зъби. Понякога се чуваха глухите удари на
краката им по поръсения с шафран под, после отново застиваха неподвижни, тихи и на
зрителите им се струваше, че виждат пред себе си скулптурна група, изваяна от камък.
Очите на римляните с наслада следяха движенията на страшно изопнатите мускули на
гърбовете, ръцете и краката им... Но борбата не продължи много, щото Кротон, победител
в много борби и ръководител на гладиаторската школа, минаваше за най-силния борец в
империята. Противникът му най-напред започна да диша ускорено, после да хърка, лицето
му посиня, накрая кръв бликна от устата му и той увисна в ръцете на Кротон.
Краят на борбата бе посрещнат с гръм от ръкопляскания, а Кротон, опрял стъпало
на плещите на противника, кръстоса на гърди грамадните си ръце и огледа залата с очи на
триумфатор.
После влязоха имитатори на зверове и на техните гласове, фокусници и смешници,
но тях почти не ги гледаха, защото виното вече бе замъглило очите на всички.
Пиршеството постепенно се превърна в пиянска и развратна оргия. Сирийските момичета,
които преди бяха танцували вакхическия танец, се смесиха с гостите. Музиката се
превърна в безредни и диви звуци на цитри, лютни, арменски цимбали, египетски систри,
тръби и рогове, а понеже някои от сътрапезниците искаха да разговарят, започнаха да
крещят на музикантите да си вървят. Въздухът, преситен с мириса на цветя, изпълнен с
аромата на благовонията, с които красиви юноши през време на угощението пръскаха
стъпалата на пируващите, преситен с шафран и човешки дъх, стана задушен; лампите
светеха с мъждукащ пламък, венците на главите се бяха изкривили, лицата бяха
побледнели и се покриха с капчици пот.
Вителий се свлече под масата. Нигидия, разголена до кръста, беше облегнала
своята пияна детинска глава на гърдите на Лукан, а той, също пиян, почна да духа
златната пудра от косите й, вдигайки от време на време очи, премрежени от безкрайна
наслада. Вестин с упорство на пияница повтаряше за десети път отговора на Мопс на
запечатаното писмо на проконсула. А Тулий, който се подиграваше с боговете, говореше с
прекъсван от хълцане, провлечен глас:
— Знаеш ли, ако Сферос на Ксенофан е кръгъл, такъв един бог можеш да го
търкаляш с крак като буре.
Но Домиций Афер, стар злодей и доносчик, се възмути от този разговор и от
възмущение заля с фалернско вино цялата си туника. Той винаги бил вярвал в боговете.
Хората говорят, че Рим щял да загине, а има дори и такива, които твърдят, че той вече
загива. Да, сигурно!... Но ако това стане, то ще бъде затова, защото младежта няма вяра,
а без вяра не може да има добродетел. Пренебрегват и предишните строги нрави, а
никому и на ум не идва, че епикурейци не могат да отблъснат варварите. И напразно!
Колкото за него, той съжалява, че е доживял такива времена и че в развлечения трябва да
търси защита от огорченията, които иначе бързо биха го съсипали.
Като каза това, той притегли към себе си една от сирийските танцьорки и почна да
целува с беззъбата си уста нейната шия и раменете й. Като го видя, консулът Мемий Регул
се разсмя и вдигайки плешивата си глава, украсена с разкривен венец, каза:
— Кой говори, че Рим загива?... Глупости!... Аз, консулът, зная най-добре... Videant
consules!... Тридесет легиона... пазят нашата pax romana!
Той притисна юмруци до слепите си очи и почна да вика пред цялата зала:
— Тридесет легиона! Тридесет легиона!... От Британия до границите на партите!
Но внезапно се сепна и като опря пръст о челото си, рече:
— Май че са тридесет и два...
И се свлече под масата, където след малко почна да повръща езиците от
фламинго, печените печурки, замразените гъби, скакалци в мед, риби, месо и всичко, което
беше ял и пил.
Домиций обаче не се успокои от числото на легионите, които пазеха римския мир:
„Не, не! Рим трябва да загине, защото загинаха вярата в боговете и строгият морал! Рим
трябва да погине и жалко! Защото животът все пак е хубав, цезарят е милостив, виното
добро! Ах, колко е жалко!“ И като скри глава зад раменете на една сирийска вакханка, той се разплака.
— Какво ме интересува бъдещият живот!... Ахил имаше право, по-добре е да
бъдеш ратай на тоя свят под слънцето, отколкото да царуваш в кимерийските краища. А
дали съществуват някакви богове, е друг въпрос, макар че неверието погубва младежта...
Лукан в това време бе духнал всичката златна пудра от косите на Нигидия, която
заспа, защото беше пияна. После той свали бръшляна, с който бе обвита една ваза пред
него, и обви с него спящата, а след като свърши тая работа, загледа околните с радостен и
въпросителен поглед.
После окичи и себе си с бръшлян, повтаряйки с тон на дълбоко убеждение:
— Аз съвсем не съм човек, аз съм фавън.
Петроний не беше пиян, но Нерон, който отначало пиеше малко заради своя
„небесен“ глас, накрая започна да обръща чаша след чаша и се опи. Искаше дори да
продължава да пее своите стихове, сега вече на гръцки, но ги забравяше и по погрешка
запя песен на Анакреон. Пригласяха му Питагор, Диодор и Терпнос, но не им вървеше и те
се отказаха. Тогава Нерон пък започна да се възхищава, като познавач и естет, от хубостта
на Питагор и от възхищение взе да му целува ръцете. Толкова хубави ръце беше виждал
някога само у... у кого?
И като притисна длан о мокрото си чело, той почна да си припомня. След малко на
лицето му се изписа страх:
— Аха! У майка ми! У Агрипина!
И изведнъж го овладяха мрачни видения.
— Казват — рече той, — че тя нощем ходи на лунна светлина по морето около
Байе и Баула... Нищо, само ходи, ходи, като че ли търси нещо. А като се приближи до
някоя лодка, погледа и си отива, но рибарят, когото погледнала, умира.
— Темата не е лоша — каза Петроний.
Вестин пък, протегнал шия като жерав, шепнеше тайнствено:
— Не вярвам в богове, но вярвам в духове... ой!
Нерон обаче не им обръщаше внимание и продължи:
— Но аз нали отслужих лемурии. Не искам да я виждам! Пет години оттогава.
Трябваше, трябваше да я осъдя на смърт, защото изпрати убийци срещу мен, и ако не бях
я изпреварил, не бихте слушали днес моите песни.
— Благодарим ти, цезарю, от името на града и на целия свят — провикна се
Домиций Афер.
— Вино! И да ударят тимпаните.
Отново се вдигна шум. Лукан, цял в бръшлян, искайки да го надкрещи, стана и
започна да вика:
— Не съм човек, а фавън и живея в гората. Е... хо... оооо!
Напи се най-после цезарят, напиха се мъжете и жените. Виниций беше не по-малко
пиян от другите я освен страстта у него се събуди желание за свада — това му се
случваше винаги, когато прехвърляше мярката. Неговото мургаво лице стана още по-
бледо, а езикът му се преплиташе, когато говореше с глас вече повишен и заповеднически:
— Дай ми устните си! Днес или утре — все едно!... Стига толкова! Цезарят те взе
от Авъл, за да те подари на мен, разбираш ли? Утре привечер ще пратя да те вземат,
разбираш ли!... Цезарят те обеща на мен, преди да те вземе... Трябва да бъдеш моя! Дай
ми устните си! Не искам да чакам до утре... Дай ми по-скоро устните си!
И той я прегърна, но Актея започна да я брани, а и самата Лигия се бранеше с
последни сили, защото чувстваше, че загива. Но напразно се мъчеше с двете си ръце да
сваля от себе си неговата обезкосмена ръка; напразно го молеше с глас, който трепереше
от негодувание и страх, да не бъде такъв и да се смили над нея. Дъхът му лъхаше на вино,
обливаше я все по-отблизо и лицето му се озова до самото й лице. Това не беше вече
предишният добър и почти скъп на душата й Виниций, а пиян, зъл сатир, който я
изпълваше с ужас и отвращение.
Но силите все повече я напускаха. Напразно тя се наведе и отвръщаше лице, за да
избегне неговите целувки. Той стана, хвана я за двете рамена и като притисна главата й
към гърдите си, почна задъхан да разделя и мачка с уста нейните побледнели устни.
Но в този миг някаква страшна сила откъсна ръцете му от шията й толкова лесно,сякаш бяха ръце на дете, а него самия отмести настрана като суха вейка или повехнал
лист. Какво бе станало? Виниций потри изумените си очи и внезапно видя до себе си
грамадната фигура на лигиеца Урс, когото познаваше от дома на Авъл.
Лигиецът стоеше спокоен и само гледаше Виниций със сините си очи с такъв
странен израз, че кръвта на младия човек застина в жилите. След това Урс взе на ръце
своята царска дъщеря и с равни стъпки излезе от триклиниума.
Актея излезе веднага след него.
Виниций седя един миг като вкаменен, после скочи й почна да тича към изхода:
— Лигия! Лигия!
Но страстта, учудването, яростта и виното му подкосиха краката, той се олюля
веднъж-два пъти, хвана голите рамена на една от вакханките и почна да пита,
примигвайки:
— Какво стана?
А тя взе чаша с вино и му я подаде с усмивка в замъглените си очи:
— Пий!
Виниций пи и се строполи на земята.
Повечето от гостите лежаха вече под масата; други, залитайки, ходеха по
криклиниума, спяха по софите край трапезите, като хъркаха или в съня си повръщаха
излишъка от вино, а над пияните консули и сенатори, над пияните воини, поети, философи,
над пияните танцьорки и патрицианки, над целия този свят, всевластен още, но вече без
душа, венчан и разюздан, но вече гаснещ, от златната мрежа, опната под тавана, все се
сипеха и сипеха рози.
Навън вече съмваше.
>>
VIII
Никой не спря Урс, никой не го запита дори какво прави. Тия от гостите, които още
не лежаха под масата, вече не седяха по местата си, затова прислугата, като видя гиганта
да носи на ръце една от пируващите, сметна, че някой роб изнася пияната си господарка.
Освен това Актея вървеше с тях и нейното присъствие отстраняваше всяко подозрение.
Така те излязоха от триклиниума в съседната зала, а оттам в галерията, която
водеше към жилището на Актея.
Лигия толкова беше изгубила сили, че тежеше като мъртва в ръцете на Урс. Но
когато я лъхна хладният и чист въздух, тя отвори очи. Вън ставаше все по-светло, След
малко, вървейки по колонадата, те свърнаха в страничния портик, който водеше не към
двора, а към градината на двореца, където върховете на пиниите и на кипарисите
руменееха вече от утринната зора. В тази част на двореца беше пусто, а отгласите от
музиката и глъчката на пируващите едва се чуваха. На Лигия се струваше, че бяха я
изтръгнали от ада и я бяха изнесли на светлия божи свят. Да, все пак имаше и друго нещо
освен този ужасен триклиниум. Имаше небе, зора, светлина и тишина. Девойката внезапно
се разрида и като се притискаше към рамото на гиганта, тя почна да повтаря през сълзи:
— У дома, Урс, у дома, при Авъл!...
— Да вървим! — отговори Урс.
Те се озоваха в малкия атриум, който спадаше към жилището на Актея. Там Урс
сложи Лигия на мраморната скамейка малко настрана от фонтана. Актея пък почна да я
успокоява и да я увещава да си легне и отпочине, уверявайки я, че засега нищо не я
застрашава, тъй като сега всички са пияни и след пиршеството ще спят до вечерта. Но
Лигия дълго не искаше да се успокои и притиснала с ръце слепите си очи, повтаряше като
дете:
— У дома, при Авъл!...
Урс беше готов. Вън при портите на двореца стояха наистина преторианци, но той
щеше да мине, защото войниците не задържаха излизащите. Пред арката гъмжеше от
лектики. Хората щяха да излизат на тълпи. Никой нямаше да задържи и тях с Лигия. Щяха
да излязат заедно с тълпата и да си отидат право в къщи. Впрочем какво ще му мисли!
Както заповяда царската дъщеря, така ще бъде. Нали за това е той тук.
А Лигия повтаряше:
— Да, Урс, да излезем.
Но Актея трябваше да има разсъдък и за двамата. Ще излязат! Да! Никой не ще ги
задържи. Но да се бяга от дома на цезаря, не е позволено, а който прави това, оскърбява
неговото достойнство. Ще излязат, но довечера центурионът начело на войници ще донесе
смъртна присъда на Авъл и Помпония Грецина, а Лигия ще вземе обратно в двореца и
тогава за нея вече не ще има спасение. Ако те я приемат под своя покрив, чака ги сигурна
смърт.
Лигия отпусна ръце. Нямаше спасение. Тя трябваше да избира между гибелта на
Плавций и своята собствена. Отивайки на угощението, тя имаше надежда, че Виниций и
Петроний ще помолят цезаря да я освободи и ще я върнат на Помпония. А сега знаеше, че
те са накарали цезаря да я отнеме от Авъл. Нямаше изход. Само някакво чудо можеше да
я изтръгне от тази пропаст. Чудо и силата божия.
— Актея — каза тя отчаяно, — чу ли какво каза Виниций, че цезарят ме бил
подарил нему и че днес вечерта ще прати роби да ме вземат в неговия дом?
— Чух — каза Актея.
И като разпери ръце, млъкна. Отчаянието, с което говореше Лигия, не намираше
отглас у нея. Та нали тя самата някога беше любовница на Нерон. Сърцето й, колкото и да
беше добро, не можеше да почувства целия позор на такива отношения. Бивша робиня, тя
премного беше свикнала със закона на робството, аосвен това обичаше и досега Нерон.
Ако той би пожелал да се върне към нея, тя би протегнала към него ръце като към щастие.
И сега, разбирайки ясно, че Лигия или трябваше да стане любовница на младия и хубав
Виниций, или да изложи себе си и Авъл на гибел, Актея просто не разбираше как може
девойката да се колебае.
— В дома на цезаря — каза тя след малко — няма да си на по-сигурно място,
отколкото в дома на Виниций.
И не й дойде на ум, че макар и да говореше истината, думите й значеха: „Помири
се със съдбата и стани наложница на Виниций.“ Но на Лигия, която още чувстваше върху
устните си неговите пълни с животинска страст и палещи като въглен целувки, кръвта
преля към лицето от срам само при спомена за тях.
— Никога! — избухна тя. — Не ще остана нито тука, нито при Виниций, никога!
Актея се учуди на това избухване.
— Нима — запита я тя — Виниций ти е толкова ненавистен?
Но Лигия не можеше да отговори, тъй като отново се разрида. Актея я прегърна и
почна да я успокоява, Урс тежко дишаше и стискаше грамадните си юмруци, защото,
обичайки с верността на куче своята царска дъщеря, той не можеше да я гледа как плаче.
В неговото лигийско, полудиво сърце се пораждаше желание да се върне в залата и да
удуши Виниций, а ако е нужно и цезаря, но се боеше да предложи това на своята
господарка, защото не беше уверен дали такава постъпка, която отначало му се бе видяла
съвсем проста, е достойна за един последовател на разпнатия Агнец.
А Актея, прегърнала Лигия, почна отново да я пита:
— Нима той ти е толкова ненавистен?
— Не — каза Лигия, — нямам право да го ненавиждам, защото съм християнка.
— Зная, Лигия. Зная също и от посланията на Павел от Тарс, че вие не бива нито
да се опозорявате, нито да се боите повече от смъртта, отколкото от греха, но кажи ми,
нима твоето учение позволява да ставате причина за смъртта на някого?
— Не.
— Тогава как можеш да навлечеш отмъщението на цезаря върху дома на Авъл?
Настана мълчание. Пред Лигия отново зина бездна.
А младата освободена робиня продължи:
— Питам, защото ми е жал за тебе, жал ми е и за добрата Помпония, и за Авъл, и
за детето им. Аз отдавна живея в този дом и зная какво може да стори страшният гняв на
цезаря. Не! Вие не можете да бягате оттук. Остава ти един път: да молиш Виниций да те
върне на Помпония.
Но Лигия се отпусна на колене, за да моли някой друг. Урс след миг също коленичи
и двамата почнаха да се молят в дома на цезаря, облени от светлината на утрото.
Актея за първи път виждаше такава молитва и не можеше да откъсне очи от Лигия,
която, обърната към нея в профил, с вдигната глава и ръце, гледаше към небето, сякаш
чакаше помощ оттам. Изгревът обля със светлина тъмните й коси и белия пеплум, отрази
се в очите й и цялата в сияние, тя самата приличаше на олицетворение на светлината. В
побледнялото й лице, в отворените й уста, във вдигнатите ръце и очи се виждаше някакъв
неземен унес. И Актея разбра сега защо Лигия не може да стане наложница на никого.
Пред някогашната любовница на Нерон сякаш се вдигна крайчецът на завесата,
закриваща един съвсем друг свят, различен от този, с който бе свикнала тя. Учудваше я
тази молитва тук, в дома на престъплението и срама. Преди малко й се струваше, че за
Лигия няма спасение, а сега почна да вярва, че може да стане нещо необикновено, че ще
дойде някаква помощ, толкова могъща, че и сам цезарят не ще може да й се противи, че от
небето на помощ на девойката ще слезе някакво крилато войнство или слънцето ще
постеле пред нея лъчи и ще я прибере при себе си. Тя беше чула вече за много чудеса
сред християните и сега мислеше, че навярно всичко това е истина, щом Лигия се моли
така.
А Лигия най-после стана с лице, озарено от надежда. Урс също стана и като
приседна с подвити под себе си крака край скамейката, гледаше своята господарка,
очаквайки думите й.
А нейните очи се замъглиха и след минута-две едри сълзи потекоха бавно по
бузите й.
— Нека бог благослови Помпония и Авъл — каза тя. — Нямам право да им
навличам гибел; и така, аз вече не ще ги видя.
След това, като се обърна към Урс, тя почна да му говори, че сега само той й
остава на света, че сега той трябва да бъде неин баща и закрилник. Не могат да търсят
прибежище у Авъл, тъй като биха навлекли върху му гнева на цезаря. Но тя не може също
така да остане в дома на цезаря, нито в дома на Виниций. Нека Урс да я вземе и да я
изведе от града, да я скрие някъде, където не ще я намери нито Виниций, нито пък
неговите слуги. Тя ще върви с Урс навсякъде, през море, през планини, при варварите,
където не са чували думата римлянин и където властта на цезаря не достига. Нека я вземе
и я спаси, защото сега само той единствен й е останал.
Лигиецът беше готов и в знак на послушание той се наведе и прегърна нозете й. Но
на лицето на Актея, която очакваше чудо, се появи разочарование. Само това ли е
резултатът от тая молитва. Да избягат от дома на цезаря, означаваше да извършат
престъплението оскърбление на величеството, а дори и да успееше Лигия да се укрие,
цезарят ще си отмъсти на Авъл. Ако иска да бяга, то нека бяга от дома на Виниций. Тогава
цезарят, който не обича да се занимава с чужди работи, може дори да не благоволи да
помогне на Виниций в преследването; във всеки случай тогава вече нямаше да ги обвинят
в оскърбяване на величеството.
Лигия мислеше същото. Авъл нямаше да знае къде е тя. Дори и Помпония. Но ще
избяга не от дома на Виниций, а на път за там. Пиян, той й бе казал, че вечерта ще изпрати
за нея своите роби. Навярно беше казал истината, която не би издал, ако беше трезвен.
Сигурно той самият или може би двамата с Петроний са видели цезаря преди пиршеството
и бяха изтръгнали от него обещание да я предаде на другия ден вечерта. А ако днес са
забравили, ще пратят да я вземат утре. Но Урс ще я избави. Ще дойде, ще я изнесе от
лектиката, така както я изнесе от триклиниума, и ще отидат, където им очи видят. Никой не
би могъл да попречи на Урс. Него не би могъл да го надвие дори и онзи страшен борец,
който вчера се бори в триклиниума. Но Виниций може да изпрати много роби, затова Урс
ще отиде сега веднага при епископ Лин за съвет и помощ. Навярно той ще се смили над
нея, не ще я остави в ръцете на Виниций и ще каже на християните да дойдат с Урс, за да
я избавят. Те ще я пресрещнат и освободят, а след това Урс ще успее да я изведе вън от
града и да я укрие някъде от римското насилие.
И върху лицето на Лигия изплува руменина и усмивка. Тя пак се изпълни с бодрост,
като че надеждата за избавление се беше превърнала вече в действителност. Внезапно се
хвърли на шията на Актея и притискайки прекрасните си ръце до бузите й, взе да шепне:
— Нали няма да ни издадеш, Актея?
— Кълна се в сянката на моята майка — отговори освободената робиня, — не ще
ви издам, а ти моли твоя бог Урс да успее да те спаси.
Но небесносините детски очи на гиганта светеха от щастие. Той не бе успял нищо
да измисли, при все че бе напрягал клетия си ум, но ще направи това, което иска тя. Презденя или през нощта за него беше все едно!... Ще отиде при епископа, защото епископът
чете по небето какво трябва и какво не трябва. Но християни и сам би могъл да събере.
Малко ли познати има сред робите, гладиаторите и свободните и в Субура, и отвъд
мостовете? Той би събрал хиляда и две хиляди. И ще изтръгне своята господарка, а и от
града ще успее да я изведе и да замине с нея. Ще отидат макар и на край света, дори там,
откъдето са, където никой не е и чувал за Рим.
И тук той загледа пространството пред себе си, сякаш искаше да съзре нещо
някогашно и неизмеримо далечно, и почна да мълви:
— В боровите гори ли? Хей, какви борове, какви борове!...
Но след миг се отърси от виденията.
Да, той ще отиде веднага при епископа, а довечера ще чака лектиката със стотина
души. И нека да я съпровождат, ако искат, не само роби, но и преторианци! И по-добре е
никой от тях да не попада под юмрука му, дори и да е в желязна броня... Нима желязото е
толкова яко! Удариш ли силно желязото, и главата под него няма да издържи.
Но Лигия, много сериозно и детински в същото време, вдигна показалец и каза:
— Урс. „Не убивай!“
Лигиецът сложи своята подобна на боздуган ръка върху тила си и почна,
мърморейки, да трие загрижено врата си. Нали той все пак трябваше да я отнеме... нея,
„своята светлина“... Тя сама каза, че сега е негов ред... ще се старае, колкото може. Но
ако се случи, без той да е искал!... Нали трябва все пак да я изтръгне от тях! Ех, ако пък се
случи, той така ще се кае, така ще моли невинния Агнец за прошка, че Разпнатия ще се
смили над него, клетия... Той не би искал да обиди Агнеца, само че ръцете му са такива
едни тежки...
На лицето му се изписа умиление, но желаейки да го скрие, той се поклони и рече:
— Аз отивам при светия епископ.
Актея пък, прегърнала Лигия през шията, заплака...
Тя още веднъж се убеди, че има някакъв свят, в който дори страданието дарява
повече щастие, отколкото всичките излишества и наслаждения в дома на цезаря; още
веднъж пред нея се разтвориха някакви двери към светлината, но заедно с това тя
почувства, че е недостойна да мине през тях.
>>
IX
На Лигия й беше жал за Помпония Грецина, която обичаше от все сърце, мъчно и
беше и за целия дом на Авъл, но отчаянието й премина. Сега изпитваше дори задоволство
при мисълта, че заради своята истина жертва охолството, удобствата и се обрича на
скитнически живот, пълен с неизвестност. Може би в това имаше нещо от детинското
любопитство — какъв ли ще бъде животът й там в далечните страни, сред варварите и
дивите зверове? Но все пак основното у нея беше дълбоката и пълна с упование вяра, че
постъпвайки така, изпълнява завета на божествения учител и че отсега той сам ще бди над
нея като над послушно и вярно дете. Тогава с нея няма да се случи нищо лошо. Дойдат ли
някакви страдания, тя ще ги понесе в негово име. Дойде ли неочаквана смърт, Той ще я
вземе при себе си. И някога, когато умре и Помпония, ще бъдат заедно с нея във
вечността. Неведнъж, още в дома на Авъл, Лигия терзаеше своята детска главица с това,
че тя, християнката, не може да извърши нищо за Разпнатия, за когото с такова умиление
споменаваше Урс. Но сега бе дошъл часът. Лигия се чувстваше наистина щастлива и
почна да говори за своето щастие на Актея, но тя не можеше да я разбере. Да изоставиш
всичко, да изоставиш дом, охолство, града, градините, храмовете, портиките, всичко, което
е красиво, да оставиш този слънчев край, близките си и защо? За да се скриеш от любовта
на млад и красив воин?... Всичко това не се побираше в главата на Актея, въпреки че на
моменти тя чувстваше, че Лигия може би има право, че може би има дори някакво огромно
тайнствено щастие, но не можеше да си го представи ясно. Лигия я чакаше едно
премеждие, което можеше да свърши зле, а тя да загине. Актея по природа беше боязлива
и със страх мислеше какво щеше да донесе вечерта. Но тя не искаше да говори на Лигия
за страховете си, а понеже сега беше настанал светъл ден и слънцето надникна в
атриума, тя почна да я увещава да иде да си легне, тъй като след безсънната нощ й беше
нужна почивка. Лигия не се съгласи и те двете влязоха в кубикулума, който беше обширен

и нареден с разкош поради някогашните отношения на Актея с цезаря. Там те легнаха
една до друга, но Актея въпреки умората не можеше да заспи. И по-рано тя беше тъжна и
нещастна, но сега я обзе някакво безпокойство, което преди не бе изпитвала никога.
Досега животът й се бе струвал само тежък и лишен от бъдеще, а сега изведнъж й се
стори позорен.
В мислите й настана голям хаос. Дверите към светлината почнаха отново ту да се
разтварят, ту да се заварят. Но в момента, когато се разтваряха, тази светлина така я
заслепяваше, че нищо не можеше да види ясно. Тя по-скоро само отгатваше, че в тази
светлина се крие някакво направо безгранично щастие и в сравнение с него всяко друго е
толкова дребно, че ако например цезарят отстранеше Попея и отново залюбеше нея,
Актея, то това би било суета. Изведнъж й дойде на ум, че този цезар, когото тя обичаше и
когото неволно смяташе за някакъв полубог, е нещо нищожно както и всеки роб, а този
дворец от нумидийски мрамор не е нищо друго освен куп камъни. Най-после тези чувства,
за които тя не можеше да си даде сметка, започнаха да я мъчат. Тя искаше да заспи, но не
можеше, защото я разяждаше безпокойство.
Най-после, смятайки, че Лигия, над която бяха надвиснали толкова заплахи и
несигурност, също не спи обърна се към нея, за да поговорят за бягството й вечерта.
Но Лигия спеше спокойно. В тъмния кубикулум, край не напълно дръпнатата
завеса, се промъкваха няколко светли лъча, в които се въртеше златист прах. На тяхната
светлина Актея видя изящното лице на девойката, отпуснато на голото рамо, затворените
очи и полуотворените устни. Тя дишаше равномерно, както диша заспал човек.
„Спи, тя може да спи! — помисли си Актея. — Та тя е още дете!“
Но след миг й дойде на ум, че това дете все пак предпочита да избяга, отколкото
да стане любовница на Виниций, предпочита нищетата пред позора; скитничеството пред
великолепния дом около Карини, пред разкошните дрехи, скъпоценностите, пред
пиршествата, звуците на лютни и цитри.
„Защо?“
И тя загледа Лигия така, сякаш искаше да намери отговора в сънното й лице.
Гледаше чистото й чело, спокойната дъга на веждите й, тъмните ресници, полуотворените
устни, спокойно дишащата моминска гръд и пак си помисли:
„Колко много се различава тя от мен!“
И Лигия й се видя като чудо, като някакво божествено видение, любимо на
боговете, стократно по-хубава от всички цветя в градината на цезаря и от всички статуи в
неговия дворец. Но в сърцето на младата гъркиня нямаше завист. Напротив, при мисълта
за опасностите, които застрашаваха девойката, я обзе голяма милост. У нея се пробуди
някакво майчинско чувство; Лигия й се виждаше не само хубава като хубав сън, но обична
като дете и тя доближи устни до тъмните й коси, започна да я целува.
А Лигия спеше спокойно, като че ли беше у дома си, под закрилата на Помпония
Грецина. И спа дълго. Вече бе минало пладне, когато тя отвори сините си очи и учудено се
огледа.
Явно бе, учудваше се, че не е у дома си, в дома на Авъл.
— Ти ли си, Актея? — каза тя най-после, като съзря в тъмнината лицето на
гъркинята.
— Аз, Лигия.
— Нима вече е вечер?
— Не, дете, но пладне мина.
— Урс не се ли е върнал?
— Урс не каза, че ще се върне, а само, че довечера, заедно с християните, ще
причака лектиката.
— Вярно.
Те излязоха от кубикулума и отидоха в банята, където Актея, след като изкъпа
Лигия, заведе я да закуси, а след това — в дворцовите градини, където нямаше защо да се
страхува от някаква опасна среща, тъй като цезарят и неговите приближени още спяха.
Лигия за първи път в живота си виждаше тези великолепни градини, пълни с кипариси,
пинии, дъбове, маслинови и миртови дървета, всред които се белееха безброй статуи,
проблясваха спокойно огледални езерца, цъфтяха цели горички от рози, оросявани от
водния прах на фонтани; където входовете на приказно красиви пещери бяха обрасли с

бръшлян или лоза, където във водата плуваха сребристи лебеди, а всред статуите и
дърветата се разхождаха опитомени газели от пустините на Африка и разноцветни птици,
докарани от всички краища на света.
Градините бяха пусти, само тук-таме работеха роби с лопати в ръце, пеейки
полугласно песни; други, на които бяха дали кратък отдих, седяха край езерцата или в
сянката на дъбовете, облени от трептящата светлина на проникващите през листата на
дърветата слънчеви лъчи, а други оросяваха розите или бледолилавите цветове на
шафрана. Актея и Лигия се разхождаха дълго и разглеждаха различните чудеса на
градините и въпреки че мислите на Лигия бяха заети с друго, тя все още беше толкова
млада, че не можеше да не се поддаде на любопитството и възхищението. Помисли си
дори, че ако цезарят беше добър, то в такъв дворец и в такива градини би бил много
щастлив.
Най-после те седнаха да си починат на една скамейка, почти напълно скрита сред
кипарисите, и почнаха да разговарят за това, което най-много им тежеше на сърцето — за
бягството на Лигия. Актея беше много по-неспокойна от Лигия. Понякога дори й се
струваше, че този безумен план няма да успее. Чувстваше все по-голямо състрадание към
Лигия. Мислеше още, че е сто пъти по-безопасно да се опитат да склонят Виниций. След
малко Актея започна да разпитва Лигия откога познава Виниций и не мисли ли, че той би
могъл да се смили и да я върне на Помпония.
Но Лигия тъжно поклати тъмнокосата си глава:
— Не. В дома на Авъл Виниций беше друг, много добър; но от вчерашното
пиршество аз се боя от него и предпочитам да избягам при лигийците.
Актея продължаваше да пита:
— Но в дома на Авъл той ти е бил мил?
— Да — отвърна Лигия и наведе глава.
— Ти не си робиня, както бях аз — каза Актея, след като размисли. — Виниций би
могъл да се ожени за теб. Ти си заложница и дъщеря на лигийския цар, Авъл и Помпония
те обичат като свое дете и сигурна съм, че са готови да те приемат за дъщеря. Виниций би
могъл да се ожени за тебе, Лигия.
Но момичето отговори тихо и още по-тъжно:
— Предпочитам да избягам при лигийците.
— Лигия, искаш ли веднага да отида при Виниций, да го събудя, ако спи, и да му
кажа това, което ти говоря в този момент? Да, моя мила, ще отида при него и ще му кажа:
„Виниций, тя е царска дъщеря и скъпо дете на славния Авъл. Ако я любиш, върни я на
Авъл, а след това я вземи от техния дом като съпруга.“
Но девойката отговори с толкова тих глас, че Актея едва можа да чуе:
— Предпочитам при лигийците...
И две сълзи увиснаха на спуснатите й ресници.
По-нататъшният им разговор бе прекъснат от лек шум на приближаващи крачки и
преди Актея да успее да види кой иде, пред скамейката се яви Сабина-Попея с малка
свита робини. Две от тях държаха над главата й ветрила от щраусови пера, поставени на
дълги златни пръчки, с които леко й вееха и същевременно я пазеха от палещото все още
есенно слънце; а пред нея черна като абанос негърка, с издути, сякаш напращели от мляко
гърди, носеше на ръце малко дете, загърнато в пурпурна коприна със златни ресни. Актея
и Лигия станаха на крака, мислейки, че Попея ще мине край скамейката, без да им обърне
внимание, но тя се спря и рече:
— Актея, звънчетата, които си зашила на икункулата, бяха лошо пришити; детето
откъснало едно и го поднесло към устата си. Добре, че Лилит го съгледала навреме.
— Прости ми, божествена — отговори Актея, като скръсти ръце на гърди и наведе
глава.
Но Попея погледна Лигия.
— Каква е тази робиня?
— Тя не е робиня, божествена Августа, а е отгледана от Помпония Грецина,
дъщеря е на лигийския цар и е дадена от него на Рим като заложница.
— И е дошла да те посети?
— Не, Августа. От онзи ден живее в двореца.
— Беше ли тя вчера на пиршеството?

— Беше, Августа.
— По чия заповед?
— По заповед на цезарят...
Попея почна още по-внимателно да гледа Лигия, която стоеше пред нея с наведена
глава и ту вдигаше от любопитство своите лъчисти очи, ту пак ги свеждаше. Изведнъж
бръчка се яви между веждите на Августа. Ревнива за своята красота и власт, тя живееше в
непрекъсната тревога да не би някоя по-щастлива съперница да я погуби така, както тя
самата бе погубила Октавия. Затова всяко хубаво лице в двореца будеше подозрение у
нея. С окото на познавачка тя веднага огледа цялата фигура на Лигия, оцени всяка
подробност в лицето й и се уплаши. „Та тя е просто нимфа — каза си Попея. — Самата
Венера я е родила.“ И внезапно си помисли това, което никога досега не й бе идвало на ум
при среща с някоя хубавица: че тя, Попея, е много по-възрастна! У нея трепна нараненото
самолюбие, обхвана я безпокойство и различни опасения се преплитаха в главата й.
„Може Нерон да не я е видял или гледайки през смарагда, да не я е оценил. А ако я
срещне денем, когато слънцето блестя, толкова дивно хубава?... А не е и робиня. Царска
дъщеря била; от варварите наистина, но царска дъщеря!... Безсмъртни богове! Тя е
красива колкото мен, а е по-млада!“ И бръчката между веждите й стана по-дълбока, а
очите й под златните ресници засвяткаха със студен блясък.
Но обръщайки се към Лигия, тя почна да я пита привидно спокойствие:
— Говори ли с цезаря?
— Не, Августа.
— Защо предпочиташ да бъдеш тук, а не в дома на Авъл?
— Аз не предпочитам, господарке. Петроний накарал цезаря да ме вземе от
Помпония, но аз съм тук против волята си, о господарке!...
— И би искала да се върнеш при Помпония?
Последния въпрос Попея зададе с по-мек и по-благ глас и в сърцето на Лигия
изведнъж нахлу надежда.
— Господарке — каза тя, протягайки ръце към нея, — цезарят, е обещал да ме
даде като робиня на Виниций, но застъпи се ти за мен и ме върни при Помпония.
— Значи, Петроний е накарал цезаря да те вземе от Авъл и да те даде на Виниций.
— Да, господарке, Виниций щял да прати днес да ме вземат, но ти си добра, смили
се над мен.
Като каза това, тя хвана края на дрехата на Попея и зачака нейната дума с
разтуптяно сърце. А Попея я погледна един миг с лице, светнало от зла усмивка, и каза:
— Обещавам ти, че още днес ще станеш робиня на Виниций.
И отмина като красиво, но зло видение. До ушите на Лигия и Актея достигна само
викът на детето, което, кой знае защо, се беше разплакало.
Очите на Лигия също се напълниха със сълзи, но след миг тя взе ръката на Актея и
каза:
— Да се връщаме. Помощта трябва да се очаква само оттам, откъдето може да
дойде.
И те се върнаха в атриума, който не напуснаха до вечерта. Когато се стъмни и
робите внесоха четворни светилници с големи пламъци, те и двете бяха твърде бледни.
Разговорът им се прекъсваше всяка минута. И двете непрестанно се ослушваха дали
някой не се приближава. Лигия постоянно повтаряше, че колкото и да й е мъчно да се
раздели с Актея, все пак, понеже Урс навярно вече чака там в тъмнината, би предпочела
всичко да се свърши днес. Ала дишането й от вълнение, бе станало по-бързо и по-шумно.
Актея трескаво събираше скъпоценности, каквито можеше да намери, и завързвайки ги в
края на пеплума, заклинаше Лигия да не се отказва от този дар и тази помощ за бягството.
От време на време настъпваше глуха тишина, която мамеше слуха им. И на двете им се
струваше, че чуват някакъв шепот иззад драпериите на леглото, ту далечен плач на дете,
ту лай на псета.
Изведнъж завесата на преддверието се раздвижи безшумно и висок, мургав човек
с лице, белязано от шарка, се яви като дух в атриума. Лигия в миг позна Атацин, освободен
роб на Виниций, който беше идвал в дома на Авъл.
Актея извика, но Атацин се поклони и каза:
— Поздрав на божествената Лигия от Марк Виниций, който я очаква на пиршество в