quo vadis 5

Page 170
неизброими рояци светлини пеперуди и се пукаха с трясък във въздуха или пък, подгонени
от вятъра, падаха в новите квартали, по водопроводите и в нивите около града. Всяка
мисъл за спасение изглеждаше нелепа, а бъркотията все повече растеше, тъй като, от
една страна, градското население бягаше през всички врати вън от градските стени, а, от
друга — пожарът беше привлякъл от околностите хиляди жители от малките градове,
селяни и полудиви овчари от Кампания, примамени и от надеждата за грабеж.
Възгласът „Рим загива“ не слизаше от устата на множеството, а гибелта на града в
ония времена означаваше край на неговото владичество и развързване на всички възли,
които свързваха досега цялото човечество в едно цяло. Мнозинството от простолюдието
— роби и пришълци, никак не държеше на господството на Рим, чийто упадък би могъл
само да ги освободи от веригите — се държеше тук и там заплашително. Ширеха се
грубата сила и грабежът. Изглеждаше, че единствено зрелището на загиващия град
приковава човешкото внимание и задържа още избухването на клане, което можеше да
започне веднага щом градът се превърне в пепелище. Стотици хиляди роби като че ли
чакаха само сигнал и водач, забравяйки, че Рим, освен храмовете и крепостните стени,
притежава и няколко десетки легиона по всичките краища на света. Започнаха да
споменават името на Спартак — но Спартак го нямаше, — а в това време гражданите
взеха да се събират и въоръжават кой с каквото може. Край всички градски врати кръжаха
най-ужасни слухове. Някои твърдяха че Вулкан по заповед на Юпитер унищожава града с
огън, който излиза изпод земята; други — че това е отмъщение на Веста за весталката
Рубрия. Убедени в това, хората не искаха нищо да спасяват, а, напротив обкръжавайки
храмовете, молеха боговете за милост. Най-много се повтаряше, че цезарят е заповядал
да запалят Рим, за да се избави от миризмите, които идваха откъм Субура, и да издигне
нов град — Нерония. Тази мисъл разяряваше хората и ако би се намерил, както мислеше
Виниций, водач, който би поискал да се възползва от тоя взрив на омраза, часът на Нерон
щеше да удари много години по-рано.
Говореше се също, че цезарят е полудял, че ще заповяда на преторианците и
гладиаторите да нападнат народа и ще започне всеобщо клане. Някои се кълняха в
боговете, че животните от всички вивариуми били пуснати по заповед на Меднобрадия.
Някои уж видели на улицата лъвове с пламтящи гриви и разярени слонове и бикове, които
на стада газели хората. Това беше донякъде истина, тъй като на няколко места слоновете
при вида на приближаващия се пожар бяха разрушили оградите; излезли на свобода, те
бягаха в див ужас от огъня като буря и унищожаваха всичко по пътя си. Според мълвата
числото на загиналите в огъня възлизаше на десетки хиляди. Наистина загиналите бяха
много. Имаше такива, които, изгубили целия си имот или близките, най-скъпите за тях
същества, от отчаяние доброволно се хвърляха в пламъците. Други се задушиха от дима.
В центъра на града, между Капитолий, от една страна, и Квиринал, Виминал и Ексквилин,
от друга, както и между Палатин и хълма Целий, където се намираха най-гъсто
застроените улици, пожарът избухваше на толкова много места едновременно, че цели
тълпи от хора, бягащи в една посока, попадаха най-неочаквано на нова стена от пламъци
откъм противоположната страна и гинеха от страшна смърт сред огненото море.
Най-после от страх, сред тоя безпорядък и объркване, хората не знаеха накъде да
бягат. Улиците бяха отрупани с вещи, а на по-тесните места бяха просто преградени. Тези,
които бяха намерили убежище по тържищата и площадите, на мястото, където по-късно бе
издигнат амфитеатърът на Флавий, около храма на Земята, около колонадата на Ливия и
по-нагоре около храмовете на Юнона и Луцина, както и между Кливус Вибриус и старата
Есквилинска порта — бяха обкръжени от огненото море и погинаха от горещина. На тия
места, където огънят не беше достигнал, бяха намерени по-късно стотици овъглени тела,
въпреки че нещастниците често изравяли каменните плочи и за да се защитят от силната
горещина, се бяха заровили до кръста в земята. От населението в центъра почти нямаше
напълно оцеляло семейство, затова покрай стените и при всички врати, и по всички
пътища се чуваше отчаян плач на жени, които зовяха скъпите имена на загинали в
суматохата или в огъня.
И тъй, докато едни се молеха на боговете за милосърдие, други богохулстваха
пред това страшно бедствие. Виждаха се старци, обърнати към храма на Юпитер
Либератор, които се молеха с протегнати ръце: „Ако ти си избавител, то избави своя олтар
и града!“ Все пак отчаянието обръщаше недоволството главно срещу старите римски
Page 171
богове, които според населението бяха длъжни да бдят по-грижливо от другите над града.
Те се показаха безсилни, следователно хората можеха да ги хулят. В замяна на това се
случи тъй, че когато по виа Азинария се явиха група египетски жреци, които пренасяха
статуята на Изида, спасена от храма, около Порта Целимонтана, тълпата навлезе в
шествието, запрегна се в колата, докара я чак до Апиевата порта и като грабна статуята,
постави я в храма на Марс, след като набиха жреците на това божество, които бяха се
осмелили да се противопоставят. На други места се обръщаха към Серапис, Ваал или
Йехова, чиито последователи, измъкнали се из уличките и околностите на Субура и отвъд
Тибър, изпълваха с крясъци и викове полето край градските стени. В техните викове обаче
се долавяше ликуване. Затова, докато едни от жителите се присъединяваха към техния
хор, славейки „господаря на света“, други възмутени от тая радостна глъчка, се мъчеха да
я заглушат със сила. Тук-там се чуваше как мъже в разцвета на силите си, старци, жени и
деца пеят чудни и тържествени песни, чийто смисъл беше непонятен, но в които постоянно
се повтаряха думите: „Ето, иде съдията в деня на гнева и наказанието.“ Така живата и
безсънна човешка вълна обкръжаваше като развълнувано море горящия град.
Ала нищо не помагаше — нито отчаянието, нито богохулствата, нито песните.
Бедствието изглеждаше непреодолимо, пълно и неумолимо като Съдбата. Около
Амфитеатъра на Помпей се запалиха складовете за коноп и въжета, които бяха
необходими в големи количества за цирковете, арените и за всякакви видове съоръжения
за зрелищата, а заедно с тях пламнаха и съседните постройки, в които имаше бъчви със
смола за мазане на въжата. За няколко часа цялата тази част на града, зад която се
простираше Марсово поле, светеше тъй силно с яркожълт пламък, щото на
полуобезумелите зрители известно време се струваше, че при всеобщото разрушение се е
объркала и последователността на деня и нощта и те виждат сега блясъка на слънцето. Но
след това кървавият блясък победи всички други цветове на пламъците. От огненото море
избухваха към разгарялото се небе гигантски фонтани и стълбове от пламъци, които се
разгъваха горе в огнени снопове и пера, а вятърът повличаше, превръщаше ги в златни
нишки и снопове от искри и ги носеше далеч над Кампания, чак към Албанските планини.
Нощта ставаше все по-светла; самият въздух сякаш бе напоен с блясък и пламъци. Тибър
течеше като жив огън. Нещастният град се превърна в същински ад. Пожарът обхващаше
все по-големи пространства, превземаше с щурм хълмовете, разливаше се по равнините,
потопяваше долините, свирепстваше, съскаше, ревеше.
>>
II
Тъкачът Макрин, в чийто дом пренесоха Виниций, го изми, облече и нахрани, след
което младият трибун, възвърнал напълно силите си, заяви, че още същата нощ ще
продължи да търси Лин. Макрин, който беше християнин, потвърди думите на Хилон, че
Лин заедно със стария презвитер Клеменс е заминал за Остриан, където Петър щял да
кръсти голям брой последователи на новото учение. На християните в квартала беше
известно, че Лин е поверил от два дни надзора на своята къща на някой си Гай. За
Виниций това беше указание, че нито Лигия, нито Урс са останали в къщи и са се
отправили към Остриан.
Тази мисъл му донесе голямо облекчение. Лин беше стар човек, комуто беше
трудно да ходи всеки ден от Задтибрието оттатък далечната Номентанска порта и там да
се връща пак в Задтибрието. Затова беше вероятно да е останал за няколко дни у някой
едноверец в оня квартал, а заедно с него да са Лигия и Урс. По тоя начин те са избягнали
пожара, който изобщо не беше минал на другия склон на Есквилин. Във всичко това
Виниций виждаше волята Христова; той почувства неговото покровителство над себе си и
със сърце, преизпълнено с по-голяма от всеки друг път обич, му се закле в душата си да се
отплати с целия си живот за този явен знак на милост.
Сега той трябваше още повече да бърза към Остриан. Ще намери Лигия, ще
намери Лин и Петър и ще ги отведе някъде далеч, в някое от своите имения, та дори и в
Сицилия. Ето Рим гори и след няколко дни от него ще останат само куп пепелища — защо
да остават тук сред тая пустош и разяреното население? Там ще ги заобиколят послушни
роби, ще ги обкръжава селската тишина и ще живеят спокойно под закрилата на Христа,
Page 172
благословени от Петър. Дано само да ги намери!
Но това не беше лесно. Виниций помнеше с каква мъка се добра от виа Апиа до
Задтибрието и как трябваше да обикаля, за да стигне до Пристанищния път, затова реши
сега да обходи града от другата страна. Вървейки по Триумфалния път, човек можеше да
стигне покрай реката чак до моста на Емилий, а оттам, като отмине Пинций, по протежение
на Марсово поле, покрай градините на Помпей, Лукул и Салустий, да излезе на виа
Номентана. Тоя беше най-прекият път но нито Макрин, нито Хилон го съветваха да тръгне
по него. Досега огънят наистина още не беше обхванал тази част на града, но всички
площади и улици можеха да бъдат съвсем задръстени от хора и от техния багаж. Хилон
съветваше да отидат през Агер Ватиканус чак до Порта Фламиния, където да минат реката
и да продължат нататък вън от стените, зад градините на Ацилий, към Порта Салария.
След кратко колебание Виниций прие този съвет.
Макрин трябваше да остане да пази къщата, но се погрижи за две мулета, които
можеха да послужат и при по-нататъшното пътуване с Лигия. Искаше също да даде и един
роб, но Виниций отказа да го вземе, като смяташе, че както се беше случвало и по-преди,
първите срещнати по пътя преторианци ще се подчинят на неговите заповеди.
След малко двамата с Хилон тръгнаха през Пагус Яникулензис към Триумфалния
път. И тук на откритите места имаше лагери, но Виниций и Хилон преминаваха през тях с
по-малко труд, понеже повечето жители бягаха към морето по Пристанищния път. Отвъд
Септимиевата врата те минаха между реката и великолепните градини на Домиция, с
огромни кипариси, които от пожара светеха с червен блясък като от сиянието на залеза.
Пътят ставаше по-свободен, само от време на време им се случваше да се борят с потока
на прииждащите към града селяни. Виниций подкарваше колкото можеше по-бързо
мулето, а Хилон, яздейки непосредствено след него, разговаряше през целия път сам със
себе си:
— Ето, пожарът остана зад нас и сега ни грее в гърба. Нощем по този път никога
още не е било толкова светло. О, Зевсе! Ако не спуснеш пороен дъжд над тоя пожар,
значи, не обичаш Рим. Човешка сила няма да изгаси тоя огън. Такъв град, на който са
служили Гърция и целият свят. А сега кой да е грък ще може да пържи боба си в неговите
пепелища! Кой е очаквал това! И вече няма да има Рим, нито римски господари... А който
поиска да ходи по пепелищата, като изстинат, и да си подсвирква с уста, той ще си свирка
безопасно. О, богове! Да свиркаш над града, владетел на света! Кой от гърците и даже от
варварите би могъл да очаква това?... И все пак може да се свирка, защото купчината
пепел, останала от овчарско огнище или от изгорен град, е само купчина пепел, която
вятърът ще разпилее рано или късно.
Като си говореше така, той се обръщаше от време на време към пожара и гледаше
вълната на огъня със злобно и едновременно радостно лице. След това продължаваше:
— Загива! Загива! И вече няма да го има на земята. Къде ще изпраща сега светът
житото си, дървеното си масло и парите си? Кой ще му изстисква златото и сълзите?
Мраморът не гори, но се руши от огъня. Капитолий ще се превърне в развалини, и Палатин
в развалини. О, Зевсе! Рим беше като пастир, а другите народи като овце. Когато пастирът
биваше гладен, заколваше една от овцете, изяждаше месото, а на тебе, баща на боговете,
подаряваше кожата. Кой, о владетелю на облаците, сега ще коли и в чии ръце ще оставиш
пастирската тояга? Защото Рим гори, отче, тъй добре, сякаш ти са сам си го запалил с
мълния.
— Бързай! — подкани го Виниций. — Какво правиш там?
— Плача за Рим, господарю — отговори Хилон. — Такъв град, град на Юпитер!...
Известно време вървяха в мълчание, заслушани в бученето на пожара и в шума на
птичите криле. Повечето от гълъбите, които се гнездяха по вилите и из градчетата на
Кампания, а заедно с тях и всякакви птици от морето и от околните планини, вземайки
блясъка на пожара за слънчева светлина, летяха на цели орляци слепешката към огъня.
Виниций пръв прекъсна мълчанието:
— Ти къде беше, когато избухна пожарът?
— Отивах, господарю, у приятеля си Евриций, който държи продавница при
Големия цирк, и тъкмо размишлявах над Христовото учение, когато започнаха да викат:
„Огън!“ Хората се струпаха около цирка, за да търсят спасение и от любопитство, но когато
пламъците обхванаха целия цирк и почнаха да се появяват и на други места
Page 173
едновременно, трябваше да помисля за собственото си спасение.
— Видя ли хора да хвърлят факли в къщите?
— Какво ли не видях аз, внуко Енеев! Видях хора, които си пробиваха път с мечове;
видях сбивания и стъпкани на улицата човешки вътрешности. Ах, господарю, да беше
видял това ти, би помислил, че варварите са завладели града и устройват клане. Хората
наоколо викаха, че е дошел краят на света. Някои бяха изгубили съвсем ума си, отказваха
се да бягат и чакаха като добичета да ги обгърнат пламъците. Някои изпадаха в безумие,
други виеха от отчаяние, но видях и такива, които виеха от радост, защото, господарю, на
света има много лоши хора, които не умеят да оценят благодеянията на вашето меко
управление и на тия справедливи закони, по силата на които отнемате на всички това,
което имат, и си го присвоявате. Хората не могат да се примирят с волята на боговете!
Виниций беше твърде зает със собствените си мисли, за да забележи иронията,
която се долавяше в думите на Хилон. Само при мисълта, че Лигия е можела да се намери
сред тоя хаос, из тези страшни улици, по които са били тъпкани човешки вътрешности, го
побиваха тръпки. Затова, макар и да беше разпитвал най-малко десет пъти Хилон за
всичко, което той можеше да знае, обърна се към него още веднъж:
— А видя ли ги в Остриан с очите си?
— Видях ги, сине на Венера, видях девойката, добрия лигиец, светия Лин и апостол
Петър.
— Преди пожара?
— Преди пожара, о, Митра!
Обаче в душата на Виниций се зароди съмнение, че Хилон може да го лъже, и като
спря мулето, изгледа страшно стария грък и попита:
— Какво си правил ти там?
Хилон се смути. Наистина както на мнозина, така и нему се струваше, че заедно с
гибелта на Рим настъпва и краят на римското владичество, но в тоя миг беше насаме с
Виниций и си спомни, че той беше го заплашил и му беше забранил да следи християните,
а особено Лин и Лигия.
— Господарю — рече той, — защо не ми вярваш, че ги обичам? Да! Бях в Остриан,
защото съм наполовина християнин. Пирон ме научи да ценя добродетелта повече от
философията, затова все повече се привързвам към добродетелните хора. А при това, о
господарю, аз съм беден и докато ти, Юпитере, беше в Анций, аз често умирах от глад над
книгите и тогава сядах край стената в Остриан, защото християните, макар и сами да са
бедни, раздават повече милостиня, отколкото всички останали жители на Рим, взети
заедно.
Това обяснение се стори на Виниций задоволително и той запита малко по-меко:
— И не знаеш къде живее Лин сега?
— Ти ме наказа веднъж жестоко за любопитството ми, господарю — отговори
гъркът.
Виниций млъкна и продължиха по-нататък.
— Господарю — каза след малко Хилон, — ти не би намерил девойката, ако не съм
аз, но ако я намерим, нали няма да забравиш бедния мъдрец?
— Ще получиш къща с лозе край Америола — отговори Виниций.
— Благодаря ти, Херкулесе! С лозе?... Благодаря ти! О, да! С лозе!
Сега минаваха край Ватиканския хълм, който светеше с червен блясък от пожара,
но щом отминаха Наумахия, завиха надясно, та след като прекосят Ватиканското поле, да
се доближат до реката и като я минат, да стигнат до Порта Фламиния. Внезапно Хилон
спря мулето и каза:
— Господарю! Хрумна ми една хубава мисъл.
— Кажи — отговори Виниций.
— Между Яникулския хълм и Ватикана, зад градините на Агрипина, има подземия,
от които вадеха камъни и пясък за строежа на Нероновия цирк. Послушай ме, господарю!
Напоследък евреите, много от които, както знаеш, са отвъд Тибър, започнаха жестоко да
преследват християните. Ти помниш, че още по времето на божествения Клавдий там
имаше такива брожения, че цезарят трябваше да изгони евреите от Рим. Сега, когато се
върнаха и благодарение на покровителството на Августа се чувстват в безопасност те се
държат още по-дръзко с християните. Аз зная това! Виждах ги. Никакъв едикт не е издаван
Page 174
срещу християните, но евреите ги обвиняват пред префекта на града, че убиват деца, че
почитат магарето и че проповядват учение, непризнато от сената, а те самите ги бият и
нападат домовете, в които се молят, толкова ожесточено, че християните трябва да се
крият от тях.
— Но какво искаш да кажеш? — попита Виниций.
— Това, господарю, че синагогите съществуват открито отвъд Тибър, а
християните, като искат да избягнат преследванията, трябва да се молят на скрити места и
се събират в изоставени бараки извън града или в аренариите. Тези, които живеят в
Задтибрието, са си избрали тъкмо това подземие, което остана след строежа на цирка и на
различни къщи край Тибър. Сега, когато градът загива, сигурно последователите на
Христос се молят. Ще намерим неизброимо множество от тях в подземията, затова те
съветвам, господарю, да се отбием там.
— Та нали казваше, че Лин е отишъл в Остриан! — извика нетърпеливо Виниций.
— А ти ми обеща къща с лозе край Америола — отговори Хилон, — така че аз
искам да търся девойката навсякъде, където се надявам да я намеря. След избухването на
пожара те са могли да се върнат в Задтибрието... Могли са да заобиколят града, както ние
го обикаляме сега. Лин има къща, може да е искал да бъде по-близо до къщата си, за да
види няма ли пожарът да обхване и този квартал. Ако са се върнали, тогава кълна ти се,
господарю, в Персефона, че ще ги намерим да се молят в подземието, а в най-лошия
случай ще получим сведения за тях.
— Имаш право и затова — води! — каза трибунът.
Хилон веднага зави наляво, към хълма. Склонът на този хълм закри за малко
пожара от погледа им така, че макар близките височини да бяха осветени, те самите се
намираха в сянка. Като отминаха цирка, завиха пак наляво и влязоха в някакъв дол, където
беше съвсем тъмно. Но в тоя мрак Виниций забеляза рояци блещукащи фенери.
— Ето ги! — каза Хилон. — Днес те ще са повече от обикновено, защото другите
молитвени домове са изгорели или са пълни с дим като цялото Задтибрие.
— Да! Чувам пеене — каза Виниций.
Като че ли до тях откъм тъмния отвор на хълма достигнаха човешки гласове, а
фенерчетата изчезваха в него едно след друго. Но от страничните долове се появяваха
все нови и нови силуети, тъй че след малко Виниций и Хилон се намериха сред множество
хора.
Хилон се смъкна от мулето и като махна с ръка на момчето, което вървеше край
тях, каза му:
— Аз съм служител на Христа и епископ. Подръж ни мулетата и ще получиш
благословията ми и опрощение на греховете.
После, без да чака отговор, пъхна в ръцете му поводите и заедно с Виниций се
присъедини към минаващите богомолци.
Скоро влязоха в подземието и тръгнаха при слабата светлина на фенерчетата из
тъмен коридор, докато стигнаха до една обширна пещера, от която очевидно са били
вадени камъни, защото стените й бяха направени от прясно откъртени отломъци.
Там беше по-светло, отколкото в коридора, тъй като освен светилници и фенери
горяха и факли. На тяхната светлина Виниций видя цяло множество коленичили хора, с
протегнати нагоре, ръце. Лигия, апостол Петър или Лин той не можа никъде да види, но
отвсякъде го заобикаляха тържествени и развълнувани лица. По някои от тях се
забелязваше израз на очакване, тревога, надежда. Светлината се отразяваше в бялото на
вдигнатите нагоре очи, пот се стичаше по бледите като тебешир чела; някои пееха песни,
други повтаряха възбудено името Исус, трети се удряха в гърдите. Изразът на всички лица
говореше, че всеки миг очакват да се случи нещо необикновено.
В това време песните утихнаха и над събраните в ниша, образувана от
изваждането на грамаден камък, застана познатият на Виниций Крисп, с лице унесено,
като че ли не в пълно съзнание, бледо, фанатично, строго. Очите на всички се обърнаха
към него, сякаш очакваха подкрепа и надежда, но той направи кръстен знак над събраните
и започна да говори бързо, почти крещеше:
— Разкайвайте се за греховете си, защото часът е дошъл. Ето върху града на
престъплението и разврата, ето върху тоя нов Вавилон господ спусна пагубен пламък.
Удари часът на последния съд, на гнева и бедствието... Господ е предвъзвестил своето
Page 175
пришествие и сега ще го видите. Но той не ще дойде вече като Агнец, който е пожертвал
кръвта си заради вашите грехове, а като страшен съдия, който в справедливостта си ще
потопи в геената грешните и неверниците... Горко на този свят и горко на грешните,
защото за тях вече няма милосърдие... Виждам те, Христе! Звездите падат като дъжд на
земята, слънцето потъмнява, земята се разтваря като пропаст и мъртвите стават, а ти
идеш сред звуци на тръби и войнство от ангели, сред гръмове и трясъци. Виждам те и те
чувам, Христе!
Тук той замлъкна и вдигна лице, сякаш се вглеждаше в нещо далечно и страшно. А
в това време в подземието се разнесе глух грохот — един път, два пъти, десет пъти: в
горящия град цели улици изгорели къщи започваха да се сгромолясват с трясък. Ала
повечето християни взеха тези отгласи за явен знак, че настава страшният час, защото
вярата в скорошното второ пришествие на Христа и в края на света беше и без това
разпространена сред тях, а сега я усили още повече пожарът на града. Затова и страх от
бога обхвана събраните. Множество гласове започнаха да повтарят: „Денят на Страшния
съд!... Ето, иде!“ Някои закриваха лицата си с ръце, убедени, че ей сега земята ще се
разтърси из основи и из нейната паст ще излязат пъклени чудовища, за да се нахвърлят
върху грешниците. Други зовяха: „Христе, смили се! Изкупителю, бъди милостив!...“; трети
изповядваха гласно греховете си; четвърти се прегръщаха, за да имат в ужасния миг
близко сърце до себе си.
Но имаше и такива, чиито лица, сякаш възнесли се на небето, озарени с неземни
усмивки, не издаваха тревога. На няколко места се разнесоха гласове: това бяха хора,
които в религиозен екстаз започнаха да крещят непонятни думи на непонятни езици. Някой
от тъмния ъгъл на пещерата извика: „Събуди се ти, който спиш!“ Над всички се издигаше
гласът на Крисп: „Бдете! Бдете!“
Понякога настъпваше мълчание, като че ли всички задържаха дъха си и очакваха
това, което трябваше да се случи. А в това време се чуваше далечният трясък на
рухващите квартали, после се разнасяха отново стонове, молитви, гласове и призиви:
„Изкупителю, смили се!“ Понякога Крисп издигаше глас и крещеше: „Отречете се от
земните блага, защото скоро ще се разтвори земята под нозете ви! Отречете се от земната
любов, защото господ ще погуби тия, които са обичали повече от Него жените и децата си.
Горко томува, който обича повече творението от Твореца! Горко на богатите! Горко на
чревоугодниците! Горко на разпътните! Горко на мъжа, на жена му и на детето!...“
Внезапно трясък, по-силен от предишните, разтърси каменоломната. Всички се
хвърлиха на земята, разперили ръце на кръст, за да се пазят с този знак от злите духове.
Настана миг, в който се чуваше само ускорено дишане, пълен с ужас шепот: „Исусе, Исусе,
Исусе!“ и тук-там детски плач. А в това време над тази лежаща човешка тълпа се разнесе
нечий спокоен глас:
— Мир вам!
Това беше гласът на апостол Петър, който току-що бе влязъл в пещерата. При
звука на неговите думи страхът премина в един миг, както преминава страхът на стадото,
когато се е появил неговият пастир. Хората се надигнаха от земята, тези, които стояха по-
близо до апостола, взеха да се притискат в коленете му, като че ли търсеха закрила, а той
простря над тях ръце и заговори:
— Защо тревожите сърцата си? Кой от вас ще отгатне какво може да го срещне,
преди да дойде часът? Бог наказа Вавилон с огън, но над вас, които сте очистени чрез
кръщението и чиито грехове е изкупила кръвта на Агнеца, ще бъде неговото милосърдие и
ще умрете с неговото име на уста. Мир вам!
След страшните и безмилостни думи на Крисп Петровите слова паднаха като
балсам върху събраните. Вместо страх от бога ги завладя любов към него. Тези хора
намериха отново Христа такъв, какъвто бяха го обикнали от апостолските проповеди; не
безмилостния съдия, а благия и търпелив Агнец, чието милосърдие надминаваше
стократно човешката злоба. Чувство на облекчение обхвана всички събрани — смелост и
благодарност към апостола препълни сърцата. От разни страни започнаха да викат: „Ние
сме твои овце, паси ни!“ А по-близките казваха: „Не ни напущай в деня на гнева.“ И
коленичеха в нозете му. Виждайки това, Виниций се приближи, хвана края на дрехата му и
като сведе глава, каза:
— Учителю, спаси ме! Търсих я в дима на пожара и сред тълпите и никъде не
Page 176
можах да я намеря, но вярвам, че ти можеш да ми я върнеш.
А Петър сложи ръка на главата му.
— Надявай се — каза той — и ела с мене.
>>
III
А градът гореше. Големият цирк рухна в развалини, а след това в кварталите,
които бяха започнали първи да горят, се сриваха цели улици. След всяко такова събаряне
се издигаха стълбове от пламъци чак до небето. Вятърът менеше посоката си и сега
духаше с неизмерима сила откъм морето, носейки към Целий, Есквилин и Виминал вълни
от огън, главни и въглени. Все пак бяха взети вече мерки за спасение. По заповед на
Тигелин, който пристигна на третия ден от Анций, започнаха да събарят къщите по хълма
Есквилин, за да спре огънят сам, като стигне до празните места. Но това беше много слабо
средство за спасение на останките на града, защото за запазване на онова, което вече
гореше, не можеше и да се мисли. Трябваше да се вземат и мерки срещу други последици
от бедствието. Заедно с Рим загиваха безмерни богатства, загиваше цялото имущество на
неговите жители, тъй че около стените сега чергаруваха стотици хиляди истински бедняци.
Още на втория ден гладът започна да измъчва тази човешка тълпа, тъй като натрупаните в
града неизмерими запаси храна горяха заедно с него, а във всеобщото объркване и
бездействие на службите никой досега не беше помислил да бъдат докарани нови запаси.
Едва след завръщането на Тигелин бяха изпратени в Остия пратеници с необходимите
заповеди, но в това време населението започваше да се държи все по-заплашително.
Къщата при Аква Апиа, където се настани временно Тигелин, беше обграждана от
цели тълпи жени, които крещяха от сутрин до късна нощ: „Хляб и подслон!“ Напразно
преторианците, докарани от големия лагер, между виа Салария и Номентана, се мъчеха да
въдворят някакъв ред. Тук-там им оказваха открито въоръжена съпротива; другаде
беззащитните тълпи викаха, сочейки към горящия град: „Убивайте ни в светлината на тоя
огън.“ Злословеше се по адрес на цезаря, на августианите и на преторианските войници и
вълнението с всеки час растеше така, че Тигелин, като гледаше през нощта хилядите
разпръснати около града огньове, си казваше, че това са огньове на неприятелски лагери.
По негова заповед докараха освен брашно и колкото може повече готов хляб, който беше
събран не само от Остия, а и от всички околни градове и села. Но през нощта, когато в
Емпориума пристигнаха първите пратки, народът разби главната врата откъм Авентин,
разграби в миг запасите и настана страшна бъркотия. При блясъка на пожара хората се
бореха за хляб, голямо количество от който бе стъпкано по земята. Брашното от
разкъсаните чували покри като сняг цялото пространство от хамбарите чак до арката на
Друз и Германик; безредиците продължиха, докато войниците обкръжиха всички здания и
започнаха да разпъждат тълпите със стрели и копия.
Никога от времето на нашествието на галите, предвождани от Брен, Рим не беше
видял такава катастрофа. Хората сравняваха с отчаяние двата пожара. Но тогава беше
останал поне Капитолий. Сега и Капитолий беше заобиколен от страшен огнен венец.
Мраморът наистина не гореше, но нощем, когато вятърът развихряше за миг пламъците,
виждаха се редиците колони на горния Юпитеров храм, нажежени и светещи с розова
светлина, като разжарени въглени. Най-после Рим по времето на Брен имаше
дисциплинирано, покорно, еднородно и сплотено население, привързано към града и
олтарите, а сега около стените на горящия град чергаруваха разноезични тълпи от роби и
свободни, разярени и непокорни, готови под натиска на мизерията да се обърнат против
властта и града.
Обаче самият пожар с огромните си размери обезсилваше до известна степен
простолюдието, изпълвайки сърцата с ужас. След бедствието на огъня можеше да дойде и
бедствието на глада и болестите, тъй като след първото нещастие дойдоха и страшните
юлски горещини. Невъзможно беше да се диша този нажежен от огъня и слънцето въздух.
Нощта не само не донасяше облекчение, но се превръщаше в истински ад. През деня се
откриваше ужасяваща и зловеща гледка. В средата огромният град върху хълмовете,
превърнал се в бучащ вулкан, а наоколо, чак до Албанските планини, се редяха бараки,
шатри, навеси, коли, ръчни колички, носилки, сергии, огнища, необгледен чергарски стан —
Page 177
забулен от дим и прах, осветен от ръждивочервените лъчи на слънцето, което проникваше
през пламъците, изпълнен с глъчка, крясъци, ненавист и страх, чудовищно убежище за
мъже, жени и деца. Сред квиритите имаше гърци, рошави светлооки хора от север,
африканци и азиатци; наред с гражданите се срещаха роби, освободени роби, гладиатори,
търговци, занаятчии, селяни и войници — истинско човешко море, което заобикаляше
острова на пожара.
Разни слухове вълнуваха това море, както вятърът вълнува истинските вълни.
Имаше благоприятни и неблагоприятни слухове. Говореха за огромни запаси от хляб и
дрехи, които трябвало да дойдат в Емпориума и щели да бъдат раздавани безплатно.
Говореха също, че по заповед на цезаря щели да бъдат заграбени всички богатства от
провинциите в Азия и Африка, а съкровището, което щяло да се събере по тоя начин, щяло
да бъде разпределено между жителите на Рим, та всеки да може да си построи собствен
дом. Но в същото време се разнасяха и такива новини, че водата във водопроводите била
отровена и че Нерон искал да унищожи града и да изтреби до крак неговите жители, за да
се пренесе в Гърция или Египет и оттам да владее света. Всеки слух се разпространяваше
с бързината на светкавица и се посрещаше с вяра от тълпата и будеше надежди или
причиняваше изблици на гняв, страх или ярост. Най-после някаква треска завладя
хилядите бездомници. Вярата на християните, че е близо гибелта на света от огън, с всеки
изминал ден се ширеше все повече и повече и между последователите на старата
религия. Хората изпадаха във вцепенение или лудост. Сред облаците, осветени от
сиянието на пожара, някои виждаха боговете да наблюдават гибелта на земята и
протягаха към тях ръце за милост или ги проклинаха.
В това време войниците, подпомогнати от някои жители, разрушаваха
непрекъснато къщи на Есквилин, Целий, а също и в Задтибрието и затова по-голямата част
от този квартал можа да оцелее. Но в самия град горяха несметни съкровища, натрупани
през вековете на победи; безценни творения на изкуството, великолепни храмове —
драгоценни паметници на римското минало и на римската слава. Предвиждаше се, че от
целия град ще оцелеят едва няколко от крайните квартали и че стотици хиляди хора ще
останат без покрив. Други обаче разпространяваха слуха, че войниците събарят къщите не
за да преграждат пътя на огъня, а за да не остане нищо от града. Тигелин във всяко писмо
настоятелно молеше цезаря да дойде и с присъствието си да успокои отчаяния народ.
Обаче Нерон тръгна едва тогава, когато пламъците обхванаха „domus transitoria“, и
бързаше да не изпусне оня миг, когато пожарът щеше да стигне своя апогей.
>>
IV
В това време огънят достигна виа Номентана, а оттам, поради промяната на
вятъра, се върна към виа Лата и към Тибър, обиколи Капитолий, разля се по Форум
Боариум и като унищожаваше всичко, което беше отминал при първия си напор, отново се
приближи до Палатин. След като събра всичките сили на преторианците, Тигелин
изпращаше пратеник след пратеник до приближаващия се към града цезар с известие, че
той няма да изгуби нищо от великолепието на зрелището, тъй като пожарът се беше
усилил още повече. Обаче Нерон искаше да пристигне през нощта, за да изпита по-голяма
наслада от гледката на загиващия град. Затова той се спря в околностите на Аква Албана
и като повика в палатката си трагика Алитур, за да реши с негова помощ какви да бъдат
позата, изразът на лицето и погледът му и да заучи съответните жестове. Той влезе в
разпален спор с Алитур дали при думите „О, свещени граде, който изглеждаше по-вечен от
Ида“ да вдигне нагоре двете си ръце, или да държи в едната ръка лютнята и да я отпусне
надолу, а да вдигне само другата. И този въпрос му се струваше в оня миг по-важен от
всичко друго. Когато най-после тръгна на мръкване, поиска да попита Петроний дали не е
добре да вмъкне в стиха, посветен на бедствието, няколко великолепни хули срещу
боговете и дали от гледище на изкуството не би трябвало такива хули от само себе си да
се изтръгнат от устата на човек, загубил отечеството си.
Към полунощ Нерон наближи най-после градските стени заедно с огромната си
свита, съставена от големи групи придворни, сенатори, воини, освободени роби, жени и
деца. Шестнайсет хиляди преторианци в боен ред по пътя бдяха за неговото спокойно и
Page 178
безопасно влизане, като задържаха в същото време на подобаващо разстояние
възбудения народ. Народът наистина ругаеше, крещеше и свиркаше, като гледаше
шествието, но не смееше да се нахвърли върху него. На много места обаче се чуха и
ръкопляскания от голтаците, които нищо не бяха загубили в пожара, понеже не бяха
притежавали нищо, а се надяваха на по-щедро от обикновено раздаване на жито, дървено
масло, дрехи и пари. Впрочем както крясъците и подсвиркванията, така и аплодисментите
бяха заглушени накрая от звуците на тръби и рогове, които засвириха по заповед на
Тигелин. След като мина през Остийската порта, Нерон се спря за миг и изрече: „Бездомен
владетел на бездомен народ, къде ще подслоня през нощта нещастната си глава!“ после,
като премина Кливус Делфини, се изкачи по приготвените нарочно за него стъпала на
Апиевия водопровод, а след него августианите и хор от певци, които носеха цитри, лютни и
други музикални инструменти.
И всички затаиха дъх, очаквайки не ще ли каже той някакви велики думи, които
трябваше да се запомнят за лична изгода. Но той стоеше тържествен, ням, в пурпурна
мантия и венец от златни лаврови клонки и наблюдаваше бушуващата стихия на
пламъците. Когато Терпнос му подаде златната лютия, той вдигна очи към обляното от
заревото на пожара небе, сякаш очакваше вдъхновение.
Народът го сочеше отдалече с ръце, него, обления от кървавия блясък. По-нататък
съскаха змиите на пламъците и горяха предвечните най-свещени паметници: гореше
храмът на Херкулес, издигнат от Евандър, и храмът на Юпитер Статор, и храмът на
Луната, построен още от Сервий Тулий, и домът на Нума Помпилий, и храмът на Веста със
светините на римския народ. Сред гривите на пламъците понякога се показваше
Капитолий, гореше миналото и душата на Рим, а той, цезарят, стоеше с лютня в ръката, с
изражение на трагически актьор и с мисъл не за загиващия роден град, а за позата и за
патетичните думи, чрез които би могъл най-добре да предаде огромността на бедствието,
да предизвика колкото може по-голямо възхищение и да спечели горещи аплодисменти.
Той мразеше тоя град, мразеше неговите жители, обичаше само своите песни и
стихове и вътрешно се радваше, че най-после видя трагедия, подобна на тая, която
възпяваше. Стихоплетецът се чувстваше щастлив, декламаторът — вдъхновен, жадният
за силни преживявания се упояваше от страхотната картина и с наслада мислеше, че дори
гибелта на Троя е била нищо в сравнение с гибелта на тоя огромен град. Какво би могъл
още да желае? Ето Рим, градът, господар на света, гори, а той стои на арката на
водопровода, със златна лютня в ръката, ясно видим, пурпурен, будещ удивление,
величествен и поетичен. Някъде там долу, в мрака, роптае и се вълнува народът! Нека
роптае! Векове ще отлетят, хилядолетия ще минат, а хората ще помнят и ще славят тоя
поет, който в такава нощ е възпял падането и пожара на Троя. Какво е в сравнение с него
Омир, какво представлява самият Аполон със своята първобитна лютня?
Той издигна ръце и като дръпна струните, започна с думите на Приам:
О, гнездо на дедите ми, о, скъпа люлко!...
Гласът му на открито, при грохота на пожара и при далечната глъчка на хилядните
тълпи, прозвуча странно жалък, треперещ и слаб, а звукът на акомпанимента се чуваше
като бръмчене на муха. Обаче сенаторите, чиновниците и августианите, събрани на
водопровода, наведоха глави и слушаха с ням възторг. А той пя дълго и ставаше все по-
печален. В миговете, когато прекъсваше, за да си поеме дъх, хорът на певците повтаряше
последните стихове, след това Нерон отмяташе от рамото си със заучено от Алитур
движение трагическата „сирма“, дръпваше струните и пееше по-нататък. Когато най-после
свърши съчинената предварително песен, започна да импровизира, като търсеше
величествени сравнения в зрелището, което се откриваше пред него. И изразът на лицето
му започна да се мени. Той не се трогна от гибелта на родния си град, а се упои и трогна от
патоса на собствените си думи до такава степен, че неочаквано изпусна със звън лютнята
в нозете си и като се загърна в сирмата, остана като вкаменен, подобен на една от
статуите на Ниобидите, които красяха двора на Палатина.
След кратко мълчание забушува буря от ръкопляскания. Но от далечината му
отговори воят на тълпите. Сега вече никой не се съмняваше, че цезарят е заповядал да
запалят града, за да си устрои зрелище и да пее песни при гледката на пожара. Като чу
Page 179
оня вик от стотици хиляди гърла, Нерон се обърна към августианите с тъжна, пълна с
примирение усмивка на човек, който е онеправдан, и рече:
— Ето как квиритите умеят да ценят мен и поезията.
— Мерзавци! — отвърна Ватиний. — Заповядай, господарю, на преторианците да
ги нападнат.
Нерон се обърна към Тигелин:
— Мога ли да разчитам на верността на войниците?
— Да, божествени! — отговори префектът.
Но Петроний вдигна рамене.
— На верността им — да, но не и на числеността им — каза той. — Остани засега
тук, където си, защото тук е най-безопасно, а тоя народ трябва да се успокои.
На същото мнение беше и Сенека, и консулът Лициний. В това време долу
възбуждението растеше. Народът се въоръжаваше с камъни, с дъски от колите и
носилките и с различни железни предмети. След малко неколцина от началниците на
кохорти надойдоха с известие, че преторианците, притиснати от тълпите, запазват с
голямо усилие своя боен ред и като нямат заповед да нападнат, не знаят какво да правят.
— Богове! — каза Нерон. — Каква нощ! От една страна пожар, а от друга —
разбушувано море от народ.
И започна да търси още по-силни изрази, които биха могли великолепно да изразят
опасността на момента, но като видя наоколо бледи лица и неспокойни погледи, също се
изплаши.
— Дайте ми черната мантия с качулката! — извика той. — Нима наистина ще се
стигне до бой?
— Господарю — отговори с несигурен глас Тигелин, — аз направих всичко, каквото
можех, но опасността е страшна... Обърни се, господарю, към народа и му дай някакво
обещание.
— Цезарят да говори на тълпата? Нека друг да го стори от мое име. Кой се наема с
това?
— Аз — обади се спокойно Петроний.
— Върви, приятелю. В нужда винаги най-верният си ти... Иди и не скъпи
обещанията.
Петроний се обърна към свитата с небрежен и подигравателен израз на лицето.
— Присъстващите тук сенатори — каза той, — а освен тях Пизон, Нерва и
Сенецион ще дойдат след мене.
След това слезе бавно от водопровода, а ония, който той извика, вървяха след
него не без колебание, но с известна бодрост, която им вдъхваше неговото спокойствие. В
подножието на аркадите на виадукта Петроний се спря, заповяда да доведат белия му кон,
възседна го и потегли начело на другарите си през гъстите преториански редици към
черната виеща тълпа, без оръжие, държейки в ръка тънка тояжка от слонова кост, с която
обикновено се подпираше.
И като стигна до самата тълпа, вкара коня в нея. Наоколо, в светлината на пожара,
се виждаха издигнати ръце, въоръжени с всякакви предмети, пламнали очи, изпотени лица
и ревящи, запенени уста. Разбунтуваната вълна веднага заобиколи него и
придружаващите го лица, зад нея се виждаше истинско море от глави, раздвижено,
кипящо, страшно.
Виковете се усилиха още повече и преминаха в нечовешки рев; пръти, вили и дори
мечове се размахваха над главата на Петроний, грабливи ръце се протягаха към юздата
на коня му, но той навлизаше все по-навътре, студен, безразличен, надменен. Понякога
чукваше с тояжката по главите най-дръзките, като че ли си проправяше път през
обикновена навалица, и тази негова сигурност, това спокойствие все пак смайваше
необузданата тълпа. Най-после го познаха и множество гласове започнаха да викат:
— Петроний! Arbiter elegantiarum! Петроний!...
— Петроний! — чуваше се от всички страни.
И колкото повече се повтаряше това име, толкова лицата наоколо ставаха по-
малко разярени, а крясъците — не толкова яростни. Тоя изискан патриций беше любимец
на народа, въпреки че никога не търсеше неговата любов. Той минаваше за човек
справедлив и щедър, а популярността му беше порасла особено след процеса на Педаний
Page 180
Секунд, в който той се застъпи за смекчаване на жестокото наказание, обричащо на смърт
всичките роби на префекта. Оттогава тълпите на робите го обичаха с такава необуздана
любов, с каквато потиснатите и нещастни хора са свикнали да обичат ония, които им
оказват макар и малко съчувствие. Към това в тая минута се прибави и любопитството
какво ще каже пратеникът на цезаря, защото никой не се съмняваше, че цезарят го е
изпратил нарочно.
А той, като свали бялата си, обточена с алена ивица тога, вдигна я нагоре и почна
да я размахва над главата си в знак, че иска да говори.
— Мълчете! Мълчете! — викаха от всички страни.
След малко настъпи пълна тишина. Тогава Петроний се изправи на коня и започна
да говори със силен, спокоен глас:
— Граждани! Нека тези, които ме чуят, да повторят думите ми на ония, които стоят
по-далеч, и нека всички се държат като хора, а не като зверове на арената.
— Слушаме! Слушаме!...
— И тъй, слушайте. Градът ще бъде възобновен. Градините на Лукул, Меценат,
Цезар и Агрипина ще бъдат отворени за вас! От утре ще започнат да раздават хляб, вино и
масло, та всеки да може да напълни корема си до насита. След това цезарят ще ви устрои
игри, каквито светът не е виждал досега. През време на игрите ви чакат пиршества и
дарове. След пожара ще бъдете по-богати, отколкото преди пожара!
Отговори му глъчка, която се разнасяше от центъра на всички страни, както се
разнасят вълните по вода, в която някой е хвърлил камък: ония, които се намираха по-
наблизо, повтаряха на по-отдалечените неговите думи. След това се чуха тук-там гневни
или одобрителни викове, които най-после преминаха в един общ, огромен вик:
— Panem et circenses!...
Петроний се загърна в тогата си и известно време слушаше неподвижен, подобен
на мраморна статуя в бялото си облекло. Викът се усилваше, заглушаваше пукота на
пожара, идеше от всички страни, все по-издълбоко и по-издълбоко, но пратеникът
очевидно имаше да каже още нещо, защото чакаше.
И най-после, като въдвори отново мълчание с вдигане на ръка, той извика:
— Обещавам ви panem et circenses, а сега извикайте високо в чест на цезаря,
който ви храни и облича, пък после иди да спиш, сбирщино от голтаци, защото скоро ще
съмне!
Като каза това, той обърна коня и почуквайки леко с тояжката по главите и лицата
ония, които стояха на пътя му, бавно се упъти към преторианските редици.
След малко той беше при водопровода. Горе завари всички почти в паника. Там не
бяха разбрали вика „Panem et circenses“ и бяха помислили, че това е ново избухване на
ярост. Дори не бяха се надявали, че Петроний ще може да се спаси, затова Нерон, като го
видя, изтича чак до стълбите и с пребледняло лице започна да задава въпроси:
— Е, какво? Какво става там? Има ли вече бой?
Петроний пое дълбоко въздух, отдъхна свободно и отговори:
— Кълна се в Полукс! Потят се и вонят! Нека някой ми даде епилима, защото ще
припадна.
След това се обърна към цезаря.
— Обещах им — каза той — хляб, масло, отваряне на градините и игри. Отново те
обожават и крещят в твоя чест с напукани устни. Богове, каква неприятна миризма издават
тези плебеи!
— Моите преторианци бяха готови — извика Тигелин — и ако ти не беше ги
успокоил, кресльовците щяха да замлъкнат навеки. Съжалявам, цезарю, че не ми позволи
да употребя сила.
Петроний погледна говорещия, вдигна рамене и рече:
— Не се е разминало. Може би утре ще трябва да я употребиш.
— Не, не! — каза цезарят. — Ще заповядам да им отворят градините и да раздават
хляб. Благодаря ти, Петроний! Ще устроя игри, а тази песен, която ви пях днес, ще я изпея
публично.
Като каза това, той сложи ръка на рамото на Петроний, замълча за малко и после,
успокоен, запита:
— Кажи искрено, как ти изглеждах, когато пеех?
Page 181
— Беше достоен за това зрелище, както и зрелището беше достойно за тебе —
отговори Петроний.
След това се обърна към пожара.
— Нека погледаме още — каза той — и да се простим със стария Рим.
>>
V
Думите на апостола вдъхваха вяра в душите на християните. За тях краят на света
винаги изглеждаше близък, но сега те започнаха да вярват, че този страшен съд няма да
настъпи веднага и че преди това може би ще видят края на Нероновото владичество, което
смятаха за владичество на антихриста, и ще бъдат свидетели на божието наказание за
неговите престъпления, които крещяха за възмездие. След като свършиха молитвите си,
християните започнаха да се разотиват от подземието и да се завръщат в своите
временни убежища, а даже и по домовете си в Задтибрието, тъй като имаше известия, че
огънят, запален на петнадесетина места, с промяната на вятъра отново се беше обърнал
към реката и след като бе погълнал тук и там онова, което можеше да погълне, бе
престанал да се разширява.
Апостолът, съпровождан от Виниций и Хилон, който вървеше след тях, също
напусна подземието. Младият трибун не смееше да прекъсне молитвата му и затова
известно време вървеше мълчаливо, като го умоляваше само с очи за съчувствие и
трепереше от безпокойство. Обаче още много хора идваха да целуват ръцете на апостола
и края на дрехата му, майки му поднасяха децата си, други коленичеха в тъмния, дълъг
проход, вдигаха нагоре светилници, молеха за благословия, някои пееха, вървейки
отстрани, тъй че нямаше удобен момент нито за въпроси, нито за отговор.
Така беше и в дола. Едва когато излязоха на открито, откъдето вече се виждаше
горящият Рим, апостолът направи три пъти кръстен знак към града и се обърна към
Виниций.
— Не се тревожи. Тук наблизо е къщата на един копач, където ще намерим Лигия с
Лин и с верния й слуга. Тя ти е предопределена от Христос и той я запази за тебе.
А Виниций се олюля и се подпря с ръка о скалата. Пътят от Анций, случките край
градските стени, търсенето на Лигия сред пожара, безсънието и страшното безпокойство
за нея бяха изчерпали силите му, а вестта, че най-скъпото за него същество в света е
наблизо и че след малко ще го види, го лиши и от силите, които му бяха останали.
Изведнъж го обхвана толкова голяма слабост, че той се свлече в нозете на апостола и
като прегърна коленете му, остана тъй, без да може да каже нито дума.
Апостолът, който не искаше да приеме този израз на благодарности и почит, каза:
— Не на мен, не на мен, а на Христос!
— Какво велико божество! — чу се зад тях гласът на Хилон. — Но аз не зная какво
да правя с мулетата, които чакат малко по-нататък.
— Стани и ела с мен — каза Петър, като хвана младия човек за ръка.
Виниций стана. На лунната светлина се виждаше как по побледнялото му от
вълнение лице се стичаха сълзи. Устните му се движеха трескаво, сякаш той се молеше.
— Да вървим — каза той.
Обаче Хилон пак повтори:
— Господарю, какво да правя с мулетата, които чакат? Може би този достоен
пророк ще предпочете да язди, вместо да ходи?
Виниций сам не знаеше какво да отговори, но понеже беше чул от Петър, че
къщата на копача е съвсем близо, отвърна:
— Заведи мулетата у Макрин.
— Прости ми, господарю, че ще ти напомня за къщата в Америола. В тоя ужасен
пожар човек лесно може да забрави такава дреболия.
— Ще я получиш.
— О, внуко на Нума Помпилий, винаги съм бил сигурен в думите ти, но сега, когато
твоето обещание чу и този великодушен апостол, няма да ти напомням, че си ми обещал и
лозе. Pax vobiscum. Аз ще те намеря, господарю. Pax vobiscum.
А те му отвърнаха:
Page 182
— Мир и на тебе!
След това двамата завиха надясно към хълмовете. По пътя Виниций каза:
— Наставнико, облей ме с водата на кръщението, за да мога да се нарека истински
последовател на Христа, понеже го обичам с цялата си душа. Облей ме скоро, защото в
сърцето си съм готов. И каквото той ми заповяда, това ще сторя, само ми кажи какво още
бих могъл да направя.
— Обичай хората като свои братя — отговори апостолът, — защото само с любов
можеш да му служиш.
— Да! Аз вече разбирам и чувствам това. Когато бях дете, вярвах в римските
богове, но не ги обичах, този Единния обичам тъй, че за него бих дал с радост живота си.
И загледа небето, като повтаряше възторжено:
— Защото той е един! Защото той единствен е добър и милосърден. И затова, ако
загине не само този град, но и целият свят, аз пак него единствен ще възхвалявам и него
единствен ще почитам!
— А той ще благослови тебе и твоя дом — завърши апостолът.
В това време завиха в друг дол, в отсрещния край на който блещукаше слаба
светлинка. Петър я показа с ръка и каза:
— Ето жилището на копача, който ни даде подслон, когато се върнахме с болния
Лин от Остриан и не можехме да минем отвъд Тибър.
След малко пристигнаха там. Жилището беше по-скоро пещера, издълбана в
склона на хълма, която се затваряше отвън с преграда от глина и пръти. Вратата беше
затворена, но през отвора, който служеше за прозорец, се виждаше осветената от
огнището вътрешност на жилището.
Някаква тъмна, грамадна фигура се изправи да посрещне дошлите и запита:
— Кои сте вие?
— Слуги Христови — отговори Петър. — Мир на тебе, Урс!
Урс се поклони на апостола ниско до нозете, след това, като позна Виниций, хвана
ръката му и я поднесе към устните си.
— И ти, господарю? — рече той. — Да бъде благословено името на Агнеца! Колко
ще се зарадва Калина.
Като каза това, той отвори вратата и влязоха. Болният Лин лежеше на куп слама с
изсъхнало и жълто като слонова кост лице. Край огнището седеше Лигия, която държеше в
ръце нанизана на връв дребна риба, предназначена очевидно за вечеря.
Тя изнизваше рибата от връвта и мислейки, че влиза Урс дори не вдигна очи. Но
Виниций се приближи, промълви името й и протегна към нея ръце. Тогава тя скочи от
мястото си, изненада и радост като мълния преминаха по лицето й. Без да говори, като
дете, което след дни на тревога и беда намира отново баща си или майка си, тя се хвърли
в обятията му.
А той я прегърна и дълго я притиска до гърдите си с такъв възторг, като че ли тя
беше избавена по някакво чудо. След това сложи ръце на главата й и започна да я целува
по челото и очите и пак я прегръщаше, повтаряше името й, радваше й се, възхищаваше се
от нея, изразяваше й почитта си. Радостта му нямаше граници, както неговата любов и
щастието му.
Най-после взе да й разказва как е препускал от Анций, как я е търсил край стените
и сред дима, в къщата на Лин, колко безпокойства и тревоги е преживял и колко е
изстрадал, докато апостолът му показал къде се е приютила тя.
— Но сега — говореше той, — когато те намерих, няма да те оставя тук, сред огъня
и разярените тълпи. Хората тук се убиват един друг край стените, робите се бунтуват и
грабят. Един бог знае какви беди още ще сполетят Рим. Аз ще спася и теб, и всички вас. О,
скъпа моя!... Искате ли да дойдете с мен в Анций? Там ще се качим на кораб и ще
отпътуваме за Сицилия! Моите земи са и ваши земи, моите къщи са ваши къщи. Чуй ме! В
Сицилия ще намерим семейството на Авъл, ще те върна на Помпония и ще те взема после
от нейните ръце. Нали ти, о carissima, не се боиш вече от мен? Кръщение още не съм
получил, но ето, попитай Петър, не му ли казах преди малко, като идех при теб, че искам
да бъда истински последовател на Христа, и не го ли молих да ме кръсти, макар и в тази
колиба. Доверете ми се и ти, и всички.
Лигия слушаше със светнало лице тези думи. Всички тук, по-рано поради
Page 183
преследванията от страна на евреите, а сега поради пожара и безредиците, причинени от
бедствието, живееха наистина в постоянна несигурност и тревога. Заминаването за
спокойната Сицилия би сложило край на всички тревоги и би открило нова епоха на щастие
в живота им. Ако Виниций би искал да вземе само Лигия, тя сигурно би устояла на
изкушението, не желаейки да остави апостол Петър и Лин, но нали Виниций казваше:
„Елате с мен! Моите земи са ваши земи, моите къщи са ваши къщи!“
И като се наведе към ръката му, за да я целуне в знак на покорност, тя каза:
— Твоето огнище ще бъде и мое.
След това засрамена, че е казала думи, които според римския обичай невестите
изговаряха само при обреда на бракосъчетанието, тя се изчерви и стоеше осветена от
огъня, с наведена глава, несигурна дали няма да изтълкуват зле думите й.
Но погледът на Виниций изразяваше само безгранично възхищение. След това той
се обърна към Петър и започна пак да говори:
— Рим гори по заповед на цезаря. Още в Анций той се оплакваше, че никога не е
виждал голям пожар. Но ако той не се е побоял да извърши такова престъпление,
помислете какво може още да се случи. Кой знае дали няма да докара войска и да
заповяда да избият жителите на Рим! Кой знае какви гонения ще настанат и няма ли след
това бедствие да дойде бедствието на междуособиците изтреблението и глада? Пазете се,
да запазим и Лигия. Там спокойно ще изчакате да отмине бурята, а като премине, отново
ще се върнете да сеете вашето зърно.
Навън, откъм Агер Ватиканус, сякаш за да потвърдят опасенията на Виниций, се
разнесоха някакви далечни викове, пълни с ярост и ужас. В тоя миг влезе и копачът,
стопанин на колибата, затвори бързо вратата и извика:
— Хората се избиват около Нероновия цирк. Робите и гладиаторите нападнаха
гражданите.
— Чувате ли? — каза Виниций.
— Чашата преля — рече апостолът — и бедите ще бъдат безбрежни като морето.
След това той се обърна към Виниций и като посочи Лигия, каза:
— Вземи тази девойка, която Бог ти е отредил, и я избави, а болният Лин и Урс
нека отпътуват с вас.
Но Виниций, който бе обикнал апостола с цялата си неукротима пламенна душа,
извика:
— Кълна ти се, учителю, че няма да те оставя тук да загинеш!
— Да те благослови Господ за желанието ти — отвърна апостолът, — но нима не
си чул, че Христос ми е повторил три пъти край езерото: „Паси моите овце!“
Виниций замълча.
— И ако ти, без да ти е възложил някой да се грижиш за мен, казваш, че няма да ме
оставиш да загина, как искаш аз да оставя стадото си в дни на изпитания? По време на
бурята в езерото, когато сърцата ни се тревожеха, той не ни изостави, как мога тогава аз,
слугата, да не последвам примера на своя господар?
Тогава Лин вдигна измършавялото си лице и попита:
— Ами как мога аз, наместниче божи, да не последвам твоя пример?
Виниций прокара ръка по косата си, сякаш се бореше със себе си или със своите
мисли, а после хвана Лигия за ръка и каза с глас, в който трептеше енергията на римския
войник.
— Чуйте ме, Петре, Лин, и ти, Лигия! Аз говорих каквото ми подсказваше моят
човешки разум, но вашият разум е друг, той не мисли за своята безопасност, а за
заповедите на Спасителя. Да! Аз не разбирах това и сгреших, защото още не е паднала
завесата от очите ми и старата природа се обажда в мене. Но аз обичам Христа и искам да
бъда негов слуга и макар че тук става дума за нещо повече от собствената ми глава,
коленича пред вас и се кълна, че ще изпълня и аз повелята на любовта и няма да оставя
братята си в дни на изпитание.
Като каза това, той коленичи и тутакси изпадна в екстаз, вдигна нагоре очи и ръце и
почна да вика:
— Нима те разбирам вече, Христе? Нима съм достоен за тебе?
Ръцете му трепереха, в очите му блестяха сълзи, тялото му се разтърсваше от
тръпките на вярата и любовта, а апостол Петър взе глинената амфора с вода и като
Page 184
пристъпи към него, каза тържествено:
— Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух, амин!
Тогава религиозният екстаз обхвана всички. Стори им се, че хижата се изпълва с
някаква неземна светлина, че чуват някаква неземна музика, че скалата на пещерата се
разтваря над главите им и от небето се спущат множество ангели, а там, горе, се вижда
кръст и пробити от гвоздеи благославящи ръце.
А навън се носеха виковете на биещите се хора и трясъкът от пламъците на
запаления град.
>>
VI
Населението се разположи на лагери във великолепните градини на цезаря — това
бяха някогашните градини на Домиций, и Агрипина, по Марсово поле, в градините на
Помпей, Салустий и Меценат. Всичко бе заето — портиките, постройките за игра на топка,
разкошните летни къщи и бараките за животни. Пауни, фламинго, лебеди и щрауси, газели
и антилопи от Африка, елени и сърни, които служеха за украса на градините отидоха под
ножа на тълпите. От Остия започнаха да докарват толкова много храна, че по саловете и
различните кораби можеше да се минава като по мост от едната страна на Тибър до
другата. Житото се раздаваше на нечувано ниска цена, по три сестерции, а на по-бедните
безплатно. Докарани бяха неизмерими запаси от вино, дървено масло, кестени. От
планините всеки ден караха стада волове и овце. Бедняците, които преди пожара се
криеха из уличките на Субура и мряха обикновено от глад, сега живееха по-добре от
преди. Опасността от глад беше напълно премахната, но по-трудно беше да се прекратят
разбойничествата, грабежите и злоупотребите. Чергарският живот осигуряваше
безнаказаността на крадците, още повече, че те се обявяваха за почитатели на цезаря и за
него не скъпяха ръкоплясканията си, където и да се появеше. Когато при това по силата на
обстоятелствата обществените служби прекратиха работата си, а същевременно стана
недостатъчна и въоръжената сила, която би могла да предотвратява на място
своеволията, в града, населен от измета на целия тогавашен свят, се вършеха неща, които
надминаваха човешкото въображение. Всяка нощ ставаха сбивания, убийства, отвличания
на жени и деца. При Порта Мугионис, където спираха докарваните от Кампания стада, се
стигаше до боеве, в които гинеха стотици хора. Всяка сутрин бреговете на Тибър бяха
осеяни с удавници, никой не ги погребваше и те се разлагаха бързо от горещините,
усилени още повече от пожара, и изпълваха въздуха със зловония. В лагерите се явиха
болести и по-страхливите хора очакваха да избухне голяма епидемия.
А градът все още гореше. Едва на шестия ден пожарът стигна до празните
пространства на Есквилин, където бяха съборени нарочно огромен брой къщи, и започна
да отслабва. Но грамадите разпалена жарава светеха все още толкова силно, че
населението не искаше да вярва, че е дошъл краят на бедствието. Наистина през седмата
нощ пожарът избухна с нова сила в сградите на Тигелин, обаче трая кратко, понеже там
нямаше какво да го подхранва. Само изгорелите къщи се срутваха още тук и там, като
изхвърляха нагоре огнени змии и стълбове от искри. Малко по малко тлеещите пожарища
започнаха да почерняват отгоре. Небето след залез престана да свети с кърваво сияние и
само през нощта по обширната черна пустиня играеха сини езици, които излизаха от
овъглените купища.
От четиринайсетте квартала на Рим останаха само четири, в това число
Задтибърският. Останалите бяха погълнати от пламъците. Когато най-после купищата
жарава се покриха с пепел, можеше да се види, от Тибър чак до Есквилин, огромно сиво,
тъжно, мъртво пространство, от което стърчаха редици комини, подобни на надгробни
колони. Между тези колони сновяха през деня мрачно множество от хора, които търсеха
ценни предмети или останките на скъпи за тях същества. Нощем кучетата виеха по
пепелищата и развалините на някогашните домове.
Цялата щедрост и помощта, която цезарят оказа на народа, не можа да спре
злословията и брожението. Доволна беше само тълпата на крадците, злодеите и
бездомните бедняци, които можеха да ядат, да пият и грабят до насита. Но хората, които
бяха изгубили своите близки и имуществото си, не бяха привлечени нито с отварянето на
Page 185
градините, нито с раздаването на жито, нито с обещанията за зрелища и подаръци.
Нещастието беше много голямо и твърде необикновено. Други, у които още тлееше
някаква искра от любов към родния град, изпадаха в отчаяние при вестта, че старото име
Рома щяло да изчезне от лицето на земята, че цезарят имал намерение да издигне над
пепелищата нов град на име Нерополис. Вълната на неприязън се надигаше и растеше с
всеки изминал ден и въпреки ласкателствата на августианите, въпреки лъжите Тигелин,
Нерон, по-чувствителен, отколкото всички други цезари, мислеше с тревога, че в глухата
борба на живот и смърт, която той водеше с патрициите и сената, можеше да остане без
опора. Самите августиани бяха не по-малко обезпокоени — утрото на всеки следващ ден
можеше да им донесе гибел. Тигелин замисляше да извика няколко легиона от Мала Азия;
Ватиний, който се смееше даже когато му удряха плесници, изпадна в лошо настроение.
Вителий загуби апетит.
Някои се съвещаваха помежду си как да се отклони опасността, понеже за никого
не беше тайна, че ако един бунт свали и погуби цезаря, нито един от августианите нямаше
да остане жив с изключение може би на Петроний. Защото на тяхното влияние се
приписваха безумията на Нерон и на техните подстрекавания — всички престъпления,
които той беше извършил. Омразата към тях беше едва ли не по-голяма, отколкото към
него.
И тъй, те започнаха да напрягат умовете си как да свалят от себе си отговорността
за подпалването на града. Но за да извършат това, трябваше да очистят от подозрения и
цезаря, тъй като иначе никой не би повярвал, че те не са виновни за нещастието. Тигелин
се съвещаваше с Домиций Афер и дори със Сенека, макар че го мразеше. Попея, която
също разбираше, че Нероновият край ще бъде смъртна присъда и за нея, се интересуваше
от мнението на своите довереници и на еврейските свещеници — всички предполагаха, че
от няколко години тя изповядва вярата в Йехова. Нерон сам търсеше начини за изход,
често страшни, още по-често — шутовски и изпадаше ту в страх, ту се забавляваше като
дете, но най-много се оплакваше.
Един път в оцелелия от пожара дом на Тиберий се състоя дълго и безплодно
съвещание. Петроний беше на мнение да не се обръща внимание на неприятностите и да
се отиде в Гърция, а след това в Египет и Мала Азия. Нали това пътуване беше замислено
отдавна, защо да се отлага, когато в Рим е тъжно и опасно. Цезарят прие съвета с възторг,
но Сенека, като помисли малко, каза:
— Да се отиде, е лесно, но връщането после ще бъде много по-трудно.
— Кълна се в Херкулес! — отвърна Петроний. — Бихме могли да се върнем начело
на азиатските легиони.
— Така ще направя! — извика Нерон.
Но Тигелин взе да се противи. Самият той не можеше нищо да измисли и ако
идеята на Петроний беше се родила в неговата глава, той би я провъзгласил без съмнение
за спасение, но работата беше там, че той не искаше Петроний да бъде за втори път
единственият човек, който може в тежките минути да стори всичко и да спаси всички.
— Чуй ме, божествени — рече той, — съветът е пагубен! Преди да стигнеш до
Остия, ще започнат междуособици; кой знае дали някой от живите още далечни потомци
на божествения Август няма да се провъзгласи за цезар и тогава какво ще направим, ако
легионите застанат на негова страна?
— Ще направим това — отвърна Нерон, — че първо ще се погрижим да изчезнат
потомците на Август. Те не са вече много и да се освободим от тях, е лесно.
— Това може да се направи, но дали въпросът е само за тях? Моите хора не
отдавна, а вчера са чули в тълпата, че цезар трябва да стане такъв мъж, като Тразеа.
Нерон прехапа устни. След малко обаче вдигна очи нагоре и каза:
— Ненаситни и неблагодарни. Имат достатъчно жито и огън, за да пекат хляб,
какво повече искат?
На това Тигелин отговори:
— Отмъщение.
Настана мълчание. Изведнъж цезарят стана, вдигна ръка и издекламира:
— Сърцата зоват за мъст, а мъстта за жертва.
След това, забравил всичко, извика със сияещо лице:
— Нека да ми дадат табличка и стило, за да запиша този стих. Никога Лукан не е
Page 186
съчинявал такъв стих. Забелязахте ли, че го намерих изведнъж?
— О, несравнени! — обадиха се няколко гласа.
Нерон записа стиха и каза:
— Да! Мъстта иска жертва.
След това изгледа всички наоколо:
— Ами ако се пусне слух, че Ватиний е заповядал да подпалят града и го принесем
в жертва на народния гняв?
— О, божествени, та кой съм аз? — извика Ватиний.
— Вярно! Трябва някой по-голям от тебе... Вителий?...
Вителий пребледня, но започна да се смее.
— Моите тлъстини — отвърна той — само наново ще разпалят пожара.
Но Нерон имаше в главата си нещо друго — търсеше жертва, която би могла
наистина да насити народния гняв, и най-после я намери.
— Тигелин — каза той след минута, — ти запали Рим!
Присъстващите изтръпнаха. Те разбраха, че цезарят този път вече не се шегува и
че настава миг на големи събития.
А лицето на Тигелин се сгърчи като муцуната на куче, готово да хапе.
— Запалих Рим по твоя заповед — каза той.
И се вгледаха един в друг като два демона. Настана такава тишина, че се чуваше
бръмченето на мухите в атриума.
— Тигелин — обади се Нерон, — обичаш ли ме?
— Ти знаеш, господарю.
— Пожертвай се за мен!
— Божествени цезарю — отвърна Тигелин, — защо ми предлагаш сладко питие,
което нямам право да поднеса до устата си? Народът роптае и се бунтува, нима искаш да
се разбунтуват и преторианците?
Чувство на ужас стисна сърцата на присъстващите. Тигелин беше префект на
Претория та и в думите му се долавяше явна заплаха. Самият Нерон разбра това и лицето
му се покри с бледнина.
В това време влезе Епафродит, освободен роб на цезаря, и съобщи, че
божествената Августа желае да види Тигелин, защото при нея има хора, които префектът
трябва да изслуша.
Тигелин се поклони на цезаря и излезе със спокойно и презрително лице. Ето,
когато поискаха да го ударят, той показа зъбите си; даде да се разбере кой е и познавайки
страхливостта на Нерон, беше сигурен, че тоя владетел на света никога не ще се реши да
вдигне ръка срещу него.
А Нерон помълча малко, но като виждаше, че присъстващите очакват от него да
каже нещо, каза:
— Топлил съм змия в пазвата си.
Петроний сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е трудно да се откъсне главата
на такава змия.
— Какво ще кажеш? Говори, дай съвет! — извика Нерон, като забеляза движението
му. — Само на теб имам доверие, защото ти имаш повече ум от всички тях и ме обичаш!
Петроний беше вече готов да изрече: „Назначи ме префект на Претория та и аз ще
предам Тигелин на народа и ще успокоя града за един ден.“ Но вродената му ленивост
надделя. Да бъде префект, това означаваше в същност да носи на плещите си особата на
цезаря и хиляди обществени работи. И защо му е този труд? Нима не е по-добре да чете
стихове в разкошната си библиотека, да разглежда вази и статуи или държейки в
прегръдките си божественото тяло на Евника, да си играе със златните й коси и да скланя
уста към нейните коралови устни?
И той каза:
— Аз те съветвам да заминем за Ахея.
— Ах — отговори Нерон, — очаквах от тебе нещо повече. Сенатът ме мрази. Като
замина, кой ще ми гарантира, че няма да се разбунтуват против мен и няма да
провъзгласят някого другиго за цезар? Народът по-рано ми беше верен, но сега ще тръгне
с тях... Кълна се в Хадес! Ако тоя сенат и тоя народ имаше само една глава!...
— Позволи ми да кажа, о божествени, че ако искаш да запазиш Рим, трябва да
Page 187
запазиш поне неколцина римляни — рече с усмивка Петроний.
Но Нерон започна да роптае:
— За какво ми са Рим и римляните! А Ахея биха ме слушали. Тук ме заобикаля
само измяна. Всички ме напущат! И вие сте готови да ми измените! Зная това, зная!... Вие
няма и да помислите какво ще кажат за вас бъдещите поколения, ако изоставите такъв
артист като мене.
Тук той внезапно се удари по челото и извика:
— Наистина!... Сред тези грижи и аз самият забравям кой съм.
Като каза това, той се обърна към Петроний с вече съвсем разведрено лице.
— Петроний — каза той, — народът роптае, но ако взема лютнята и изляза с нея на
Марсово поле, ако му изпея онази песен, която пях на вас по време на пожара, мислиш ли,
че няма да го развълнувам с песента си, както някога Орфей е трогнал дивите зверове?
На това Тулий Сенецион, който бързаше да се върне при своите робини, докарани
от Анций, и който беше изгубил отдавна търпение, каза:
— Несъмнено, цезарю, ако биха ти позволили да започнеш.
— Да заминем за Елада! — извика неохотно Нерон.
Но в този миг влезе Попея, а след нея и Тигелин.
Очите на присъстващите се обърнаха неволно към него, защото никога никой
триумфатор не беше възлизал тъй гордо на Капитолий, както се изправи той пред цезаря.
После бавно и натъртено, с глас, в който се чуваше звън на желязо:
— Изслушай ме, цезарю, защото мога да ти кажа: аз намерих! На народа е нужно
отмъщение и жертва, но не една, а стотици и хиляди. Нима не си чувал някога, господарю,
кой е бил Христос, тоя, разпънатият на кръст от Пилат Понтийски! Знаеш ли кои са
християните? Нали съм ти говорил за техните престъпления и безчинните им обреди, за
предсказанията им, че от огън ще дойде краят на света? Народът ги мрази и подозира.
Никой не ги е виждал в храмовете, защото те смятат нашите богове за зли духове, няма ги
и на стадиона, защото презират състезанията. Никога ръцете на никой християнин не са те
почели с ръкопляскане. Никога никой от тях не те е признал за бог. Те са врагове на
човешкия род, врагове на града и твои. Народът роптае срещу тебе, но не ти си ми
заповядал, цезарю, да изгоря Рим и не аз съм го изгорил... Народът жадува отмъщение,
нека го получи. Народът жадува кръв и зрелища, нека ги получи. Народът подозира тебе,
нека подозренията му се насочат на друга страна.
Отначало Нерон слушаше с недоумение. Но заедно с думите на Тигелин неговото
актьорско лице започна да се мени и да приема последователно израз на гняв, скръб,
съчувствие, възмущение. Внезапно той стана и като отхвърли от себе си тогата, която се
свлече в краката му, вдигна двете си ръце и за миг остана тъй, в мълчание.
После заговори с глас на трагик:
— О Зевс, Аполон, Хера, Атина, Персефона и всички вие безсмъртни богове, защо
не ни дойдохте на помощ? Какво е сторил този нещастен град на тези жестоки хора, та го
изгориха тъй безчовечно?
— Те са неприятели на човешкия род и твои — каза Попея.
А други започнаха да викат:
— Постъпи справедливо! Накажи подпалвачите! Самите богове искат отмъщение.
А той седна, отпусна глава на гърдите си и отново замълча, сякаш беше онемял от
злодейството, за което чу. Но след малко махна с ръка и каза:
— Какви наказания и какви мъки са достойни за такова престъпление?... Но
боговете ще ме вдъхновят и с помощта на силите на Тартара ще представя на моя беден
народ такова зрелище, че векове наред ще си спомня за мен с благодарност.
Изведнъж облак засенчи челото на Петроний. Той помисли за опасността, която ще
надвисне над Лигия, над Виниций, когото обичаше, и над всички тия хора, чието учение
отхвърляше, но в чиято невинност беше убеден. Помисли също, че ще започне една от
онези кървави оргии, които неговите очи на естет не понасяха. Ала преди всичко той си
казваше: „Трябва да спася Виниций, който ще полудее, ако загине онази девойка“, и това
съображение натежа повече от всички други. Петроний разбираше добре, че започва
опасна игра, каквато никога в живота си не бе играл.
Все пак той започна да говори спокойно и небрежно, както говореше обикновено,
когато критикуваше или осмиваше не твърде естетичните хрумвания на цезаря и
Page 188
августианите:
— И тъй, намерихте жертвите! Добре! Можете да ги изпратите на арените или да ги
облечете в „смъртни туники“. И това е добре! Но чуйте ме. Имате власт, имате
преторианци, имате сила, затова бъдете искрени поне тогава, когато никой не ви чува.
Лъжете народа, но не и сами себе си. Предайте на народа християните, осъдете ги на
каквито искате изтезания, но имайте смелост да си кажете, че не те запалиха Рим! Пфу!
Вие ме наричате arbiter elegantiarum и затова ще ви кажа, че не понасям жалките комедии.
Пфу! Колко много ми напомня всичко това бараките около Порта Азинария, където
актьорите играят за развлечение на тълпата от предградията роли на богове и царе, а
след представлението ядат чесън и пият кисело вино или пък получават за награда тояги.
Бъдете наистина богове и властелини, защото, казвам ви, можете да си го позволите.
Колкото до тебе, цезарю, ти ни заплашваше със съда на бъдните векове, но помисли си —
те ще изрекат своята присъда и над теб. Кълна се в божествената Клио! Нерон,
владетелят на света, Нерон, богът, запали Рим, защото беше тъй могъщ на земята както
Зевс на Олимп. Нерон, поетът, толкова обичаше поезията, че пожертва заради нея своето
отечество — Рим! Откак свят светува, никой не е извършил нищо подобно, на нищо
подобно не се е решавал. Заклинам те в деветте либетриди, не се отказвай от такава
слава, защото за тебе ще се пеят песни, докато свят светува. Какво ще бъдат в сравнение
с тебе Приам, Агамемнон, Ахил, самите богове дори? Не е толкова важно дали
опожаряването на Рим е добро дело, но то е велико и необикновено! А при това, казвам ти,
че народът няма да вдигне ръка против тебе! Това не е вярно! Имай смелост! Пази се от
недостойни за теб постъпки, защото тебе те застрашава само това, че бъдните векове
могат да кажат: „Нерон запали Рим, но като малодушен цезар и малодушен поет се отрече
от великото дело от страх и хвърли вината върху невинните!“
Обикновено думите на Петроний правеха силно впечатление на Нерон, но този път
и самият Петроний не си правеше илюзии, защото разбираше, че това, което говори, е
последно средство; при щастлив случай то можеше да спаси християните, но още по-лесно
можеше да погуби него самия. Той обаче не се поколеба, тъй като ставаше дума за
Виниций, когото обичаше, и за риска, който го забавляваше. „Зарът е хвърлен*18 —
казваше си той — и ще видим доколко у тая маймуна страхът за собствената й кожа ще
надделее над любовта към славата.“
[*18 Имат се пред вид думите на Цезар, казани преди преминаването на Рубикон
(49 г. пр.н.е.), след решението му да започне гражданската война.]
И в душата си не се съмняваше, че ще надделее страхът.
След неговите думи настана мълчание. Попея и всички присъстващи внимателно
гледаха Нерон в очите, а той започна да повдига устните си нагоре към самите ноздри,
както имаше навик да прави, когато не знаеше какво да предприеме. Най-после на лицето
му ясно се изписа смущение и досада.
— Господарю — извика Тигелин, като видя това, — позволи ми да се оттегля,
защото, когато искат да изложат на гибел твоята особа и при това те наричат малодушен
цезар, малодушен поет, подпалвач и комедиант, моите уши не могат да понесат такива
думи.
„Загубих“ — помисли си Петроний. Но се обърна към Тигелин, измери го с поглед,
който изразяваше презрението на големия сановник и изискан човек към един негодник, и
каза:
— Тигелин, аз тебе нарекох комедиант, защото даже и сега си такъв.
— Затова ли, че не искам да слушам твоите обиди?
— Затова, че се преструваш, че обичаш безгранично цезаря, а преди малко го
заплашваше с преторианците, което разбрахме всички и той — също.
Тигелин, който не очакваше, че Петроний ще се осмели да хвърли такива зарове,
пребледня, забърка се и онемя. Но това беше последната победа на изискания патриций
над неговия съперник, тъй като в тоя миг Попея каза:
— Господарю, как можеш да позволиш такава мисъл дори да се зароди в нечия
глава, а още повече да се осмелят да ти я кажат в лицето!
— Накажи нахалника! — извика Вителий.
Нерон отново повдигна устни към ноздрите си и като обърна към Петроний
стъкловидните си безизразни късогледи очи, каза:
Page 189
— Така ли ми се отплащаш за приятелството към тебе?
— Ако се лъжа, докажи ми го — отговори Петроний, — но знай, че говоря това,
което ми диктува любовта към теб.
— Накажи нахалника! — повтори Вителий.
— Стори го! — обадиха се няколко гласа.
В атриума се вдигна шум и настъпи раздвижване, защото присъстващите
започнаха да се отстраняват от Петроний. Отстрани се дори Тулий Сенецион, неговият
постоянен дворцов приятел, и младият Нерва, който хранеше досега гореща привързаност
към него. След малко Петроний остана сам от лявата страна на атриума и с усмивка на
уста, оправяйки с ръка гънките на тогата си, чакаше какво още ще каже или ще направи
цезарят.
А цезарят каза:
— Искате да го накажа, но тоя е мой другар и приятел, затова, макар че нарани
сърцето ми, нека знае, че на приятелите си това сърце може само да... прощава.
„Загубих играта и загинах“ — помисли си Петроний.
В това време цезарят стана, съветът свърши.
>>
VII
Петроний си отиде в къщи, а Нерон и Тигелин минаха в атриума на Попея, където
ги чакаха хората, с които префектът беше разговарял преди.
Там бяха двама еврейски „рави“ от Задтибрието, облечени в дълги тържествени
одежди и с митри на главите, един млад писар, техен помощник, и Хилон. Като видяха
цезаря, духовните лица пребледняха от вълнение, вдигнаха ръце на височината на
раменете си и наведоха глави.
— Привет на тебе, монархо над монарсите и царю над царете — каза по-старият,
— привет на тебе, владико на земята, цезарю и покровителю на избрания народ, лъв сред
хората, чието владичество е като слънчева светлина и като ливански кедър, и като извор, и
като палма, и като балсам йерихонски!...
— Вие не ме наричате бог? — попита цезарят.
Свещениците пребледняха още повече; по-старият отново заговори:
— Твоите думи, господарю, са сладки като плода на лозата, като узряла смокиня,
защото Йехова е изпълнил с доброта сърцето ти. Обаче предшественикът на твоя баща,
цезарят Гай, беше жесток човек и все пак нашите пратеници не го наричаха бог,
предпочитайки смъртта пред нарушението на Писанието.
— И Калигула заповяда да ги хвърлят на лъвовете?
— Не, господарю, цезарят Гай се уплаши от гнева на Йехова.
И те изправиха глави, защото името на могъщия Йехова им вдъхна решителност.
Сигурни в неговата мощ, те гледаха вече по-смело в очите Нерон.
— Обвинявате ли християните, че са запалили Рим? — попита цезарят.
— Ние, господарю, ги обвиняваме само в това, че са неприятели на Писанието,
неприятели на човешкия род, неприятели на Рим и твои неприятели и че отдавна още са
заплашвали града и света с огън. Останалото ще ти разкаже този човек, чиято уста не ще
се оскверни с лъжа, защото в жилите на майка му е текла кръвта на избрания народ.
Нерон се обърна към Хилон:
— Кой си ти?
— Твой почитател, о, Озирис, и беден стоик.
— Аз мразя стоиците — каза Нерон, — мразя Тразеа, мразя Музоний и Корнут.
Отвратителна ми е тяхната реч, тяхното презрение към изкуството, доброволната им
мизерия и нечистоплътност.
— Господарю, твоят учител Сенека има хиляда маси от лимоново дърво. Пожелай
само и аз ще имам два пъти повече. Аз съм стоик по неволя. Украси, о лъчезарни, моя
стоицизъм с венец от рози и сложи пред него съд с вино и той ще пее Анакреоновите
песни тъй, че ще заглуши всичките епикурейци.
Нерон, комуто допадна епитетът „лъчезарни“, се усмихна и каза:
— Харесваш ми!
Page 190
— Този човек струва толкова злато, колкото сам тежи — извика Тигелин.
А Хилон отговори:
— Прибави, господарю, към моето тегло и твоята щедрост, защото иначе вятърът
ще отнесе наградата ми.
— Наистина, не си по-тежък от Вителий — намеси се цезарят.
— Уви, сребролъки*19, моето остроумие не е от олово.
[*19 Постоянен епитет на Аполон в Омировия епос.]
— Виждам, че твоето учение не ти забранява да ме наричаш бог?
— О, безсмъртни, моето учение е в тебе: християните богохулстваха срещу това
учение и затова ги намразих.
— Какво знаеш за християните?
— Ще ми позволиш ли да плача, божествени?
— Не — каза Нерон, — това ме отегчава.
— И трижди си прав, защото очите, които са те видели, трябва веднъж завинаги да
се изсушат от сълзите. Господарю, пази ме от неприятелите ми.
— Говори за християните — каза Попея с нетърпение в гласа.
— Ще бъде, както ти заповядаш, Изида — отговори Хилон. — От младини съм се
посветил на философията и търсех истината. Търсих я у старите божествени мъдреци и в
Атинската академия, и в Александрийския Серапеум. Когато чух за християните, помислих,
че това е някаква нова школа, в която ще мога да намеря зрънце истина, и се запознах с
тях за мое нещастие! Първият християнин, с когото ме сближи злата съдба, беше Главк,
лекар в Неапол. От него именно узнах по-сетне, че те почитат някакъв Христос, който им
обещал да изтреби всички хора и да унищожи всички градове на земята, а тях да остави,
ако му помогнат да изтреби потомците на Девкалион. Затова, о господарю, те мразят
хората, затова тровят кладенците, затова на своите сборища бълват проклятия срещу Рим
и върху всички храмове, в които отдаваме почит на нашите богове. Христос бил разпнат на
кръст, но им обещал, че когато Рим бъде унищожен от огън, ще дойде втори път на тоя
свят и ще им даде властта над земята.
— Сега народът ще разбере защо е бил изгорен Рим — прекъсна го Тигелин.
— Мнозина вече разбират, господарю — отговори Хилон, — защото ходя по
градините, по Марсово поле и поучавам. Но ако благоволите да ме изслушате докрай, ще
разберете какви са поводите за отмъщение. Лекарят Главк не се издаваше отначало пред
мен, че тяхното учение налага омраза към хората. Напротив, казваше ми, че Христос е
добро божество и че основа на учението му е любовта. Моето чувствително сърце не
можеше да се противопостави на такива истини и аз обикнах Главк и се отнесох с доверие
към него. Делях с него залъка си, всеки грош и знаеш ли, господарю, как ми се отплати
той? По пътя от Неапол за Рим ме мушна с нож, а жена ми, моята хубава и млада
Береника, продаде на търговците на роби. О, ако Софокъл знаеше моята история... Но
какво говоря! Тоя, който ме слуша сега, е по-добър от Софокъл.
— Нещастният човек! — каза Попея.
— Не е нещастен оня, който е видял лицето на Афродита, господарке, а аз го
виждам в тоя миг. Тогава търсех утеха във философията. Като дойдох в Рим, помъчих се
да се добера до християнските старейшини, за да искам наказанието на Главк. Мислех, че
ще го принудят да върне жена ми... Запознах се с техния първосвещеник и с друг един на
име Павел, който беше тук затворен, но после го освободиха, запознах се със сина на
Зеведей, с Лин и Клет и с много други. Зная къде живееха преди пожара, зная къде се
събират, мога да посоча едно подземие на Ватиканския хълм и едни гробища оттатък
Номентанската врата, където извършват своите гнусни обреди. Видях там апостол Петър,
видях Главк, като убиваше деца, за да има апостолът с какво да поръсва главите на
присъстващите, видях и Лигия, възпитаницата на Помпония Грецина, която се хвалеше, че
като не е могла да донесе детска кръв, донася все пак смъртта на едно дете, защото
урочасала малката Августа, твоята дъщеря, о, Озирис, и твоята, о, Изида!
— Чуваш ли, цезарю? — каза Попея.
— Как е възможно това? — извика Нерон.
— Можех да простя неправдите им към мене, но като чух какво е сторено на вас,
исках с нож да я пробода. За съжаление попречи ми благородният Виниций, който я обича.
— Виниций? Та нали тя избяга от него?
Page 191
— Тя избяга, но той я търсеше, защото не можеше да живее без нея. Срещу жалко
възнаграждение му помагах да я търси и аз именно му посочих къщата, където тя живееше
сред християните в Задтибрието. Отидохме там заедно, а с нас и твоят атлет Кротон,
когото благородният Виниций беше наел за охрана. Но Урс, робът на Лигия, удуши Кротон.
Той е човек със страшна сила, о господарю, който може да извие врата на бик тъй лесно,
както друг би откъснал макова главичка. Затова Авъл и Помпония го обичаха.
— Кълна се в Херкулес! — рече Нерон. — Оня смъртен, който е удушил Кротон, е
достоен да бъде поставена статуята му на Форума. Но ти се лъжеш или измисляш, старче,
защото Кротон беше убит от Виниций с нож.
— Ето как хората лъжат боговете. О, господарю, аз сам видях как Кротоновите
ребра се трошаха в ръцете на Урс, който повали след това и Виниций. Щеше да го убие,
ако не беше Лигия. Виниций боледува дълго след това, но те се грижеха за него, като се
надяваха, че заради любовта си ще стане християнин. И наистина той стана християнин.
— Виниций?
— А може би и Петроний? — попита живо Тигелин.
Хилон почна да се свива, да трие ръце и рече:
— Удивлява ме прозорливостта ти, господарю! О... възможно е! Твърде е
възможно!
— Сега разбирам защо той защищаваше тъй християните.
Но Нерон се разсмя.
— Петроний християнин!... Петроний враг на живота и насладата! Не бъдете
глупави и не искайте да вярвам това, защото тогава няма да вярвам на нищо.
— Но благородният Виниций стана християнин, господарю. Кълна се в сиянието,
което се излъчва от тебе, че казвам истината и че нищо не ме изпълва с такова
отвращение както лъжата. Помпония е християнка, малкият Авъл е християнин, и Лигия, и
Виниций. Служих му вярно, но той за награда заповяда да ме набият — така пожела Главк,
макар че съм стар, а бях болен и гладен. И се заклех в Хадес, че няма да забравя това. О,
господарю, отмъсти им заради обидите, които ми нанесоха, а аз ще ви предам апостол
Петър, и Лин, и Клет, и Главк, и Крисп, това са самите старейшини, и Лигия, и Урс, ще ви
посоча стотици и хиляди от тях, ще покажа местата, където се молят, гробищата. Всичките
ваши затвори няма да ги поберат!... Без мен не бихте могли да ги намерите! Досега съм
търсил утеха само във философията, сега нека я намеря в милостите, които ще се излеят
върху мене... Стар съм, но не познах радост в живота, нека си почина.
— Искаш да бъдеш стоик пред пълно блюдо — каза Нерон.
— Който ти прави услуга, ще има винаги пълно блюдо.
— Не се лъжеш, философе.
Но Попея не беше престанала да мисли за своите неприятели. Увлечението по
Виниций беше наистина по-скоро мимолетно желание, породено под влияние на
ревността, гнева и обиденото самолюбие. И все пак студенината на младия патриций я
засегна дълбоко и изпълни сърцето й с жестока обида. Самият факт, че той се осмели да
постави друга над нея, й се струваше провинение, за което тя трябваше да отмъсти.
Колкото за Лигия, Попея беше я намразила от първия миг, когато беше я разтревожила
красотата на тази северна лилия. Петроний, който говореше за твърде тесните бедра на
девойката, можеше да внуши каквото иска на цезаря, но не и на Августа. Опитната Попея
беше разбрала от пръв поглед, че в целия Рим само Лигия може да й съперничи и даже да
я победи. И от тази минута тя се бе заклела да я погуби.
— Господарю — каза тя, — отмъсти за детето ни!
— Побързайте! — извика Хилон. — Побързайте! Иначе Виниций ще я укрие. Аз ще
покажа къщата, където те се върнаха след пожара.
— Ще ти дам десет души и върви веднага — рече Тигелин.
— Господарю! Ти не си видял Кротон в ръцете на Урс: ако дадеш петдесет души,
ще покажа само отдалече, къщата. Но ако не затворите и Виниций, загубен съм.
Тигелин погледна Нерон.
— Няма ли да е добре, о божествени, да се справим наведнъж и с вуйчото, и с
племенника?
Нерон помисли малко и отговори:
— Не, не сега!... Хората не биха повярвали, ако някой поиска да им внуши, че
Page 192
Петроний, Виниций и Помпония Грецина са подпалили Рим. Те имаха твърде красиви
къщи... Сега са потребни други жертви, а на онези ще дойде ред по-късно.
— Тогава дай ми, господарю, войници да ме пазят — каза Хилон.
— Тигелин ще се погрижи за това.
— Засега ще живееш при мен — каза префектът.
По лицето на Хилон се изписа радост.
— Ще ги издам всичките! Само бързайте! Бързайте! — викаше той с пресипнал
глас.
>>
VIII
Като излезе от цезаря, Петроний заповяда да го отнесат в дома му на Карини,
който, заобиколен от три страни с парк и обърнат към малкия форум на Цецилиите, по
изключение беше оцелял от пожара.
Затова другите августиани, които бяха загубили къщите си, а с тях и много
богатства и творби на изкуството, наричаха Петроний щастливец. Впрочем отдавна се
говореше за него, че е първороден син на Фортуна, а все по-голямото приятелство, което
му оказваше в последно време цезарят, затвърди това мнение.
Но този първороден син на Фортуна сега можеше да размишлява не толкова над
непостоянството на тази майка, колкото над нейната прилика с Хронос, който изяждал сам
собствените си деца.
— Ако беше изгоряла къщата ми — говореше той на себе си, — а заедно с нея и
скъпоценностите ми, етруските ми съдове и александрийското стъкло, и коринтският бронз,
може би Нерон наистина би забравил обидата. Кълна се в Полукс! И като си помисля, че
само от мен зависеше да съм в тоя момент префект на преторианците! Щях да обявя
Тигелин за подпалвач, какъвто е в действителност, щях да го облека в „смъртна туника“,
щях да го предам на народа, да спася християните и да възстановя Рим. Кой знае, може би
тогава честните хора щяха да живеят по-добре. Трябваше да направя това поне заради
Виниций. В случай на много работа бих отстъпил на него службата на префекта, Нерон
даже не би се и опитал да се противи... Тогава Виниций дори и да покръстеше всичките
преторианци и самия цезар дори, какво би ми пречило това! Един набожен Нерон, един
добродетелен и милосърден Нерон щеше да бъде още по-забавно зрелище!
И нехайността му беше толкова голяма, че той започна да се усмихва. Но след
малко мислите му се насочиха другаде. Струваше му се, че е в Анций и че Павел от Тарс
му казва: „Наричате ни врагове на живота, но отговори ми, Петроний: ако цезарят беше
християнин и постъпваше според нашето учение, нямаше ли животът ви да бъде по-
сигурен и по-безопасен?“
И като си спомни тези думи, той си каза:
— Кълна се в Кастор! Колкото християни бъдат избити тук, толкова нови ще намери
Павел, защото той има право, щом светът не може да се гради на безчестието... В
същност, кой знае, нали сега се крепи на него. Самият аз, който съм научил не малко
неща, още не съм се научил да бъда голям подлец и затова ще се наложи да си прережа
вените... Все ще свърша един ден, и ако не така, то ще свърша другояче. Ще ми бъде жал
за Евника и за вазата ми за благовония, но Евника е свободна, а вазата ще дойде с мен.
Меднобрадия няма да я получи в никакъв случай. Ще ми бъде жал и за Виниций. Впрочем,
макар че в последно време ми беше по-малко скучно, отколкото по-рано, готов съм. По
света има много прекрасни неща, но хората в по-голямата си част са толкова
отвратителни, че не си струва да се съжалява за живота. Който е знаел да живее, той
трябва да знае и да умре. Въпреки че бях августиан, бях по-свободен човек, отколкото те
редполагат.
Тук той сви рамене:
— Те може да си мислят, че сега коленете ми треперят и косите на главата ми
настръхват от страх, а аз, като се върна в къщи, ще се изкъпя в теменужна вода, след това
моята златокоса сама ще ме намаже с масла и като станем, ще поискаме да ни пеят на
няколко гласа химна на Аполон от Антемий. Сам аз бях казал някога: „За смъртта не си
струва да мислим, защото тя и без наша помощ сама мисли за нас.“ Би било удивително,
Page 193
ако наистина съществуват някакви Елисейски поля, а по тях витаят сенки... Евника би
дошла след време при мен и бихме се разхождали заедно по поляните, обрасли с
асфодели. И там бих намерил по-добро общество, отколкото тук... Какви шутове, какви
фокусници, каква гнусна сган без вкус и без възпитание! Десет арбитри на елегантността
не биха могли да превърнат тези трималхионовци в порядъчни хора. Кълна се в
Персефона! Омръзнаха ми!
И забеляза с учудване, че вече нещо го отделяше от тези хора. Той ги познаваше
добре и знаеше какво да мисли за тях и все пак сега те му се струваха някак по-далечни и
заслужаващи повече презрение от обикновено. Наистина бяха му омръзнали.
След това обаче Петроний се замисли за своето положение. Благодарение на
прозорливостта си той разбра, че гибелта не го заплашва веднага. Нерон беше се
възползвал от удобния момент, за да изкаже няколко хубави, възвишени думи за
приятелството, за прошката и донякъде се обвърза с тях. Сега ще трябва да търси
привиден предлог, а докато го намери, може да изтече доста време. „Преди всичко ще
устрои зрелище с християните — говореше си Петроний — и едва после ще помисли за
мен, и ако е тъй, не заслужава да се тревожа, нито да променям начина на живота си. По-
близка опасност застрашава Виниций!...“
И от тая минута той мислеше вече само за Виниций, когото реши да спасява.
Робите носеха бързо носилката край развалините, пепелищата и комините, които
изпълваха квартала Карини, но той им заповяда да тичат, за да стигнат колкото може по-
бързо в къщи. Виниций, чийто дом беше изгорял, живееше при него и за щастие беше в
къщи.
— Вижда ли днес Лигия? — попита го от прага Петроний.
— От нея се връщам.
— Чуй какво ще ти кажа. И не губи време да ме разпитваш. Днес у цезаря решиха
да хвърлят върху християните вината за подпалването на Рим. Заплашват ги
преследвания и мъчения. Гонението може да започне всеки миг. Вземи Лигия и бягайте
веднага, макар и отвъд Алпите или в Африка. И бързай, защото от Палатин е по-близо до
Задтибрието, отколкото оттук.
Виниций беше наистина предостатъчно войник, за да не губи време за излишни
въпроси. Слушаше със свити вежди, със съсредоточено и страшно лице, но без уплаха.
Очевидно първото чувство, което се събуди в тази натура пред опасността, беше
желанието за борба и отбрана.
— Отивам — каза той.
— Още една дума: вземи капса със злато, вземи оръжие и неколцина от твоите
хора, християни. Ако стане нужда, отвлечи я.
Виниций беше вече до вратата на атриума.
— Прати ми известие по някой роб — извика след него Петроний.
Като остана сам, той започна да се разхожда край колоните, които украсяваха
атриума, и мислеше какво ще стане. Знаеше, че Лигия и Лин са се върнали след пожара в
старото си жилище, което беше оцеляло, както по-голямата част от Задтибрието, и това
беше неприятно обстоятелство, тъй като иначе не би било лесно да ги намерят сред
тълпите. Но той се надяваше, че и без това никой от Палатин не знае къде живеят те и
Виниций ще изпревари преторианците. Дойде му също наум, че Тигелин в желанието си да
излови с един замах колкото може повече християни, ще трябва да разпростре мрежата си
по целия Рим, тоест ще разпредели преторианците на малки отреди. Ако изпратят за нея
не повече от десет души мислеше той, — лигийският великан самичък ще им изпотроши
костите, а още повече, ако му дойде на помощ Виниций. Тази мисъл го обнадежди.
Наистина да се оказва въоръжена съпротива на преторианците, би било равносилно на
започване война срещу цезаря. Петроний знаеше също, че ако Виниций се скрие от
отмъщението на Нерон, то може да падне върху него, но малко го беше грижа. Напротив,
мисълта да попречи на плановете на Нерон и Тигелин го развесели. Той реши да не жали
за тази цел нито пари, нито хора и тъй като Павел от Тарс беше покръстил още в Анций
повечето от неговите роби, той беше сигурен, че може да разчита на тяхната готовност и
саможертва за защита на християните.
Влезе Евника и прекъсна мислите му. Като я видя, всичките му безпокойства и
грижи изчезнаха безследно. Той забрави за цезаря, за немилостта, в която беше изпаднал,
Page 194
за безчестните августиани, за гонението, което заплашваше християните, за Виниций и за
Лигия и гледаше само нея с очите на естет, очарован от чудните й форми, и на любовник,
облъхнат от любовта на тези форми. Облечена в прозрачна виолетова дреха от остров
Кос, през която прозираше розовото й тяло, тя наистина беше хубава като богиня,
чувстваше, че той се възхищава от нея, и го обичаше с цялата си душа. Винаги жадна за
неговите милувки, тя пламна и се зарадва, сякаш не беше наложница, а невинна девойка.
— Какво ще ми кажеш, харито? — каза Петроний, като протегна към нея ръце.
А тя наведе към него златокосата си глава и отвърна:
— Господарю, дойде Антемий с певците и пита ще пожелаеш ли да го слушаш
днес.
— Нека остане. Ще ни изпее на обед химна на Аполон. Наоколо пожарища и
пепелища, а ние ще слушаме химна на Аполон! Кълна се в Пафоските дъбрави! Когато те
гледам в коа вестис, струва ми се, че Афродита се е наметнала с къс небе и стои пред
мен.
— О, господарю! — каза Евника.
— Ела тук, Евника, прегърни ме и ми дай устните си... Нали ме обичаш?
— И Зевс не бих обичала повече.
Като каза това, тя притисна устните си до неговите устни, тръпнеща в прегръдките
му от щастие.
Но след малко Петроний каза:
— А ако се наложи да се разделим?...
Евника се вгледа с ужас в очите му.
— Как тъй, господарю?...
— Не се плаши!... Защото не се знае дали няма да ми се наложи да замина на
далечен път.
— Вземи ме със себе си...
Ала Петроний промени веднага предмета на разговора и попита:
— Кажи ми има ли по лехите в градината асфодели?
— В градината кипарисите и лехите са пожълтели от пожара, листата на миртите
са опадали и цялата градина е като мъртва.
— Целият Рим е като мъртвец, а не след дълго ще се превърне в истинско
гробище. Знаеш ли, че ще издадат едикт против християните, ще започне преследване и
ще загинат хиляди хора?
— За какво ще ги наказват, господарю? Те са добри и тихи хора.
— Тъкмо за това.
— Тогава да отидем на морето. Твоите божествени очи не обичат да гледат кръв.
— Добре, но сега трябва да се окъпя. Ела в елеотезиума да ми намажеш плещите.
Кълна се в пояса на Киприда! Никога не съм те виждал толкова прекрасна. Ще поръчам да
ти направят вана с форма на мида, а ти ще бъдеш в нея като скъпоценен бисер... Ела,
Златокоса.
И той излезе от атриума, а след един час двамата с венци от рози и замъглени очи
се разположиха до масата, наредена със златни съдове. Прислужваха им момчета —
слуги, облечени като амури; Петроний и Евника пиеха вино от чаши, обвити с бръшлян, и
слушаха химна на Аполон, изпълняван със съпровод на арфи под ръководството на
Антемий. Какво ги интересуваше, че около вилата стърчаха от пепелищата само комините
на къщите и че повеите на вятъра разнасяха пепелта на опожарения Рим? Чувстваха се
щастливи и мислеха само за любовта, която превръщаше живота им в някакъв божествен
сън.
Но преди да свърши химнът, в залата влезе робът, който обслужваше атриума.
— Господарю — каза той с глас, в който трептеше безпокойство, — пред входа
стои центурион с преторианци и иска по заповед на цезаря да се види с теб.
Песента и звуците на арфите замлъкнаха. Безпокойството се предаде на всички
присъстващи, защото когато искаше да съобщи нещо на своите приятели, цезарят
обикновено не си служеше с преторианците и тяхното идване в тези времена не
предвещаваше нищо добро. Единствен Петроний не прояви ни най-малко вълнение и каза
като човек, комуто е омръзнало постоянно да го канят:
— Можеха да ме оставят да обядвам спокойно.
Page 195
После се обърна към роба:
— Пусни ги.
Робът изчезна зад завесата; малко след това се чуха тежки стъпки и в залата влезе
познатият на Петроний центурион Апер, въоръжен до зъби и с железен шлем на главата.
— Благородни господарю — рече той, — ето писмо от цезаря.
Петроний протегна лениво лявата си ръка, взе дъсчицата и като хвърли поглед
върху нея, подаде я съвсем спокойно на Евника.
— Довечера ще чете нова песен от „Троада“ — каза той — и ме кани да отида.
— Имам заповед само да предам писмото — каза центурионът.
— Добре. Отговор няма да има. Но ти може би ще поседнеш малко при нас и ще
изпиеш чаша вино?
— Благодаря ти, благородни господарю. Чаша вино с удоволствие ще изпия за
твое здраве, но да седна, не мога, защото съм на служба.
— А защо са дали писмото на теб, вместо да го изпратят по някой роб?
— Не зная, господарю. Може би затова, че ме изпратиха насам по друга работа.
— Зная — каза Петроний, — срещу християните.
— Да, господарю.
— Преследването отдавна ли започна?
— Някои отделения бяха изпратени в Задтибрието преди пладне.
Като каза това, центурионът отля малко вино от чашата в чест на Марс, а след това
я изпи и каза:
— Нека боговете ти дадат каквото пожелаеш, господарю.
— Вземи и тази чаша — каза Петроний. После даде знак на Антемий да довърши
Аполоновия химн.
— Меднобрадия започва да си играе с мене и с Виниций — говореше Петроний на
себе си, когато арфите се чуха отново. — Отгатвам намерението му. Искал е да ме
изплаши, като ми изпраща поканата по центуриона. Довечера ще разпитват как съм го
приел. Не, няма да се зарадваш много, злобна и жестока кукло! Зная, че няма да забравиш
обидата, зная, че гибелта няма да ме отмине, но ако мислиш, че ще те гледам умолително
в очите, че ще видиш на лицето ми страх и покорство, лъжеш се.
— Цезарят пише, господарю: „Елате, ако желаете“ — каза Евника. — Ще отидеш
ли?
— Чувствам се в прекрасно разположение на духа и мога да слушам даже неговите
стихове — отговори Петроний, — затова ще отида, още повече, че Виниций не може да
дойде.
Действително след като свърши обеда и направи обичайната си разходка,
Петроний се предаде в ръцете на робините, които му къдреха косите, и на другите, които
нагласяваха гънките на тогата му, а един час след това, прекрасен като идол, заповяда да
го отнесат на Палатин. Часът беше късен, вечерта тиха и топла, луната светеше толкова
силно, че лампадариите, които вървяха пред носилката, изгасиха факлите. По улиците и
сред развалините сновяха пияни тълпи, накичени с бръшлянови и други вейки, а в ръце с
миртови и лаврови клончета, откъснати от градините на цезаря. Изобилната храна и
надеждата за големи зрелища изпълваше с веселост сърцата на хората. Тук и там се
пееха песни, които славеха „божествената нощ“ и любовта. Тук и там танцуваха на лунната
светлина; на няколко пъти робите трябваше да пробиват с викове път за лектиката на
„благородния Петроний“ и тогава тълпата се отдръпваше с викове в чест на своя любимец.
А той мислеше за Виниций и се чудеше, че няма от него никаква вест. Петроний
беше епикуреец и егоист, но напоследък се срещаше ту с Павел от Тарс, ту с Виниций и
като слушаше всеки ден за християните, малко се беше променил, без сам да съзнава
това.
До него беше достигнал някакъв повей от тях, който беше хвърлил в душата му
непознати зрънца. Освен със собствената си личност започна да се занимава и с други
хора; към Виниций впрочем той беше винаги привързан, понеже в детинството си обичаше
силно майка му — своята сестра, а сега, като взе участие в неговите работи, гледаше на
тях с такова внимание, сякаш гледаше някаква трагедия.
Той не губеше надежда, че Виниций е изпреварил преторианците и е избягал с
Лигия или поне я е отвлякъл. Но предпочиташе да бъде сигурен, понеже предвиждаше, че
Page 196
може би ще трябва да отговаря на разни въпроси, за които би било по-добре да е
подготвен.
Като стигна пред къщата на Тиберий, слезе от лектиката и след малко влезе в
атриума, изпълнен с августиани. Вчерашните му приятели, макар да се чудеха, че е
получил покана, още се отдръпваха от него, но той се движеше между тях, красив,
свободен, небрежен и тъй сигурен в себе си, сякаш сам можеше да раздава милост. Някои,
като го видяха, се обезпокоиха в душата си дали не е още рано да проявяват безразличие
към него.
Цезарят обаче се правеше, че не го вижда и не отговори на поклона му, като се
преструваше, че е зает с разговор. Затова пък Тигелин се приближи и му каза:
— Добър вечер, arbiter elegantiarum. Още ли твърдиш, че християните не са
подпалили Рим?
А Петроний вдигна рамене и потупвайки го по рамото, като освободен роб,
отвърна:
— Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, какво трябва да се мисли по този въпрос.
— Не смея да се сравнявам по мъдрост с тебе.
— И донякъде имаш право, защото иначе, след като цезарят ни прочете новата
песен от „Троада“, би трябвало, вместо да крещиш като паун, да изкажеш някакво мнение,
което да не е глупаво, разбира се.
Тигелин прехапа устни. Той не се радваше особено, че цезарят е решил да прочете
днес нова песен, защото това откриваше едно поле, в което той не можеше да се
състезава с Петроний. Наистина, докато четеше, Нерон несъзнателно, по стар навик,
обръщаше очи към Петроний и следеше внимателно израза на лицето му. А той слушаше с
вдигнати вежди, като изказваше одобрение с движение на главата на някои места, а
другаде напрягаше вниманието си, сякаш искаше да провери дали е чул добре. И после ту
хвалеше, ту критикуваше, препоръчвайки да се поправят, за да бъдат по-изящни някои
стихове. Сам Нерон чувстваше, че другите с прекалените си похвали мислеха само да
осигурят по този начин себе си, а този единствен се занимаваше с поезията заради самата
поезия, единствен той разбираше и ако похвалеше нещо, тогава бе сигурно, че стиховете
заслужават похвала. И постепенно започна да говори с него, да спори, а когато най-после
Петроний изказа съмнение в сполучливостта на един израз, Нерон му каза:
— Ще видиш в последната песен защо съм го употребил.
„Аха! — помисли Петроний. — Значи, ще дочакам последната песен.“
Като чуха това, мнозина си казаха:
„Горко ми! Щом има толкова време, Петроний може да спечели отново милостта му
и да свали даже Тигелин.“
И започнаха пак да се приближават към него. Но краят на вечерта беше по-малко
щастлив, защото, когато Петроний се сбогуваше с цезаря, той го попита неочаквано с
присвити очи и с лице, злобно и радостно едновременно:
— А Виниций защо не дойде?
Ако Петроний беше сигурен, че Виниций и Лигия са вече извън вратите на града, би
отвърнал: „Той се ожени с твое разрешение и замина.“ Но като гледаше странната усмивка
на Нерон, отговори:
— Твоята покана, божествени, не го завари в къщи.
— Кажи му, че ще се радвам да го видя — отговори Нерон — и кажи му от мое име
да не пропуска зрелищата, в които ще участват християните.
Тези думи обезпокоиха Петроний, защото му се стори, че те се отнасят направо за
Лигия. Той седна в лектиката и заповяда да го отнесат в къщи по-скоро, отколкото през
деня. Но това не беше лесно. Пред къщата на Тиберий имаше гъста и шумна тълпа, пияна,
както и преди, но сега тя не пееше и не танцуваше. Отдалече идваха някакви викове, които
Петроний не можа да разбере изведнъж, но те се усилваха и нарастваха, докато най-после
се сляха в един див вик:
— Християните — на лъвовете!
Разкошните лектики на царедворците се движеха сред виещата сган. Откъм
изгорелите улици отдалеч прииждаха все нови тълпи и като чуваха тоя вик, почваха да го
повтарят. От уста на уста се носеше вестта, че преследването продължава още от пладне,
че са хванати вече множество подпалвачи, и не след дълго по новопрокараните и по
Page 197
старите улици, по малките улички, целите в развалини, около Палатин, по всичките
хълмове и градини, надлъж и нашир по целия Рим, се разнасяха все по-яростни крясъци:
— Християните — на лъвовете!
— Стадо! — повтаряше си с презрение Петроний. — Народ, достоен за своя цезар.
И взе да мисли, че този свят, опрян върху сила, върху жестокост, за която и
варварите дори не са имали никаква представа, върху престъпления и страшен разврат,
все пак не ще може да се задържи. Рим беше господарят на света, но и гангрената на
света. Той миришеше на труп. Върху загнилия живот падаше сянката на смъртта.
Неведнъж се говореше за това даже между августианите, но никога пред очите на
Петроний не беше се очертавала толкова ясно истината, че тази окичена с венци
колесница, на която стои триумфатор като символичен образ на Рим и влачи след себе си
стадо от народи, върви към пропаст. Животът на този град, владетел на света, му се
струваше някакъв шутовски хоровод и някаква оргия, която все пак трябваше да свърши.
Сега той разбираше, че само християните имат някакви нови принципи за живота,
но му се струваше, че скоро от християните и следа няма да остане. А тогава какво?
Шутовският хоровод ще продължи, воден от Нерон, а ако Нерон отмине, ще се
намери друг, също такъв или по лош; защото при такъв народ и при такива патриции не
може да се очаква, че ще се намери някой по-добър. Ще настане нова оргия, още по-
гнусна и по-безобразна.
Оргията обаче не можеше да трае вечно и трябваше след нея да настане сън, поне
от умора.
Мислейки за това, Петроний сам се чувстваше много изморен. Струва ли си да се
живее, и то да се живее в несигурност за утрешния ден само за да гледаш тоя ред на
нещата? Та геният на смъртта е не по-малко прекрасен от гения на съня и също има крила
на раменете си.
Носилката се спря пред входа на къщата и бдителният вратар отвори веднага:
— Върна ли се благородният Виниций? — попита го Петроний.
— Преди малко, господарю — отговори робът.
„Значи, не я е отървал“ — помисли Петроний.
Той свали тогата си и изтича в атриума. Виниций седеше на трикрак стол, с
наведена почти до коленете глава, върху която беше отпуснал ръцете си, но като чу
стъпките, вдигна вкамененото си лице, на него само очите светеха трескаво.
— Стигнал си късно? — попита Петроний.
— Да. Затворили са я преди пладне.
Настана минута мълчание.
— Видя ли я?
— Да.
— Къде е тя?
— В Мамертинския затвор.
Петроний трепна и загледа Виниций с изпитателен поглед.
Виниций го разбра.
— Не! — отговори той. — Не са я оставили в Тулианум*20, нито в средния затвор
дори. Подкупих пазача, за да й отстъпи своята стая. Урс легна на прага и бди над нея.
[*20 Най-ниската част на затвора, която се намира под земята, в един-единствен
отвор на тавана. Там е умрял от глад Югурта.]
— Защо Урс не я е защитил?
— Изпратени били петдесет преторианци. А и Лин му забранил.
— А Лин?
— Лин умира. Затова не са го взели.
— Какво мислиш да правиш?
— Да я избавя или да умра заедно с нея. И аз вярвам в Христа.
Виниций говореше наглед спокойно, но в гласа му имаше нещо толкова
покъртително, че Петрониевото сърце трепна от искрено съжаление.
— Аз те разбирам — каза той, — но как искаш да я спасиш?
— Подкупих пазачите, първо — да я пазят от оскърбления и, второ — да не й
пречат да избяга.
— Кога ще стане това?
Page 198
— Отговориха, че не могат да ми я дадат веднага защото се боят от отговорност.
Когато се напълнят затворите с много хора и не се води сметка за затворниците, тогава ще
ми я дадат. Но това е последно средство! По-напред ти спаси нея и мене! Приятел си на
цезаря. Той сам ми я даде. Иди при него и ме спаси!
Вместо да отговори, Петроний извика един роб и след като му заповяда да донесе
две тъмни наметала и два меча, обърна се към Виниций:
— Ще ти отговоря по пътя. Сега вземи наметалото, вземи оръжието и да отидем в
затвора. Там дай на пазачите сто хиляди сестерции, дай два пъти и пет пъти повече, само
да пуснат Лигия веднага. Иначе ще бъде късно.
— Да вървим — рече Виниций.
И след малко двамата се намериха на улицата.
— А сега чуй — каза Петроний. — Не исках да губим време. От днес съм в
немилост. Моят собствен живот виси на косъм и затова не мога нищо да издействам от
цезаря. Нещо по-лошо! Сигурен съм, че ще направи обратното на това, за което бих го
молил. Ако не беше така, нима бих те съветвал да бягаш с Лигия или да я отвлечеш? Та
нали, ако ти успееш да избягаш, гневът на цезаря ще се обърне срещу мен. Сега той по-
скоро би се вслушал в твоята молба, отколкото в моята. Обаче недей разчита на това.
Изтръгни я от затвора и бягай. Нищо друго не ти остава. Ако не успееш, тогава ще има
време за други средства. Знай, че Лигия е затворена не само заради вярата й в Христос.
Нея и тебе преследва гневът на Попея. Помниш ли, че ти обиди Августа, че я отхвърли? А
тя знае, че си я отхвърлил заради Лигия, която и без това беше намразила още от пръв
поглед. Нали и по-рано тя искаше да я погуби, като я обвиняваше, че е причинила с магия
смъртта на нейното дете? Попея има пръст в станалото. Как ще обясниш, че Лигия е била
затворена първа? Кой е могъл да посочи дома на Лин? Аз ти казвам, че отдавна са я
шпионирали. Зная, че разкъсвам душата ти и ти отнемам последния остатък от надежда,
но говоря това нарочно, защото, ако не я освободиш, преди да им дойде наум, че ще се
опиташ да сториш това, ще загинете и двамата.
— Така е! Разбирам! — отвърна глухо Виниций.
Улиците бяха пусти поради късния час, но разговорът им беше прекъснат от
срещата с един пиян гладиатор, който политна върху Петроний и се хвана с ръка за рамото
му, като му дъхаше на вино в лицето и крещеше с пресипнал глас:
— Християните — на лъвовете!
— Мирмилон — обърна се към него спокойно Петроний, — послушай един добър
съвет и си върви по пътя.
Но пияният го хвана и с другата ръка за рамото:
— Викай заедно с мен или ще ти извия врата: християните — на лъвовете!
Но нервите на Петроний не можеха да понасят вече този крясък. Той го душеше
като кошмар още от излизането му от Палатин и раздираше слуха му. А като видя над себе
си и издигнатия юмрук на великана, търпението му се изчерпа.
— Приятелю — каза той, — вониш на вино и ми препречваш пътя.
И заби в гърдите му чак до дръжката късия меч, с който се бе въоръжил на
излизане от къщи, после хвана под ръка Виниций и продължи да говори, като че нищо не
бе се случило.
— Цезарят ми каза днес: „Кажи от мое име на Виниций да присъства на зрелищата,
в които ще участват християните.“ Разбираш ли какво значи това? Значи, че искат да си
направят зрелище от твоето нещастие. Това е нагласена работа. Може би затова не са
затворили досега тебе и мене. Ако не сполучиш веднага да я освободиш, тогава... не зная!
... Може Актея да се застъпи за тебе, но дали ще издейства нещо?... Твоите сицилийски
земи биха могли да съблазнят Тигелин. Опитай.
— Ще му дам всичко, каквото имам — отговори Виниций.
От Карини до Форума не беше много далеч и те стигнаха скоро. Нощта бе
започнала вече да бледнее и стените на двореца изпъкваха ясно в мрака.
Като завиха към Мамертинския затвор, Петроний се спря изведнъж и каза:
— Преторианци!... Късно е вече!
Наистина затворът беше обграден от два реда войници. Първата светлина на
утрото посребряваше железните им шлемове и върховете на копията.
Лицето на Виниций стана бледо като мрамор.
Page 199
— Да отидем — каза той.
След малко те застанаха пред веригата на стражата. Петроний, който беше
надарен с необикновена памет и познаваше не само началниците, но и почти всички
войници от преторията, веднага съгледа един познат началник на кохорта и му направи
знак да дойде.
— Какво, Нигер? — рече той. — Имате заповед да пазите затвора?
— Точно така, благородни Петроний. Префектът се страхуваше да не се опитат да
освободят подпалвачите.
— Имате ли заповед да не пущате вътре никого? — попита Виниций.
— Не, господарю. Познатите на затворените ще ги посещават и така ще изловим
повече християни.
— Тогава пусни ме — каза Виниций.
Той стисна ръката на Петроний и му каза:
— Ти се срещни с Актея, а аз ще дойда да науча какво ти е отговорила.
— Ела — отвърна Петроний.
В тоя миг под земята и зад дебелите стени се разнесе песен. Най-напред глуха и
сподавена, тя се усилваше все повече и повече. Мъжки, женски и детски гласове се
сливаха в един строен хор. В тишината на утрото цялата тъмница започна да пее като
арфа. Но това не бяха гласове на скръб, нито на отчаяние. Напротив, в тях звучеше радост
и триумф.
Войниците се спогледаха учудено. На небето се появиха първите златни и розови
отблясъци на зората.
>>
IX
Викът „Християните — на лъвовете!“ се разнасяше непрекъснато из всички
квартали на града. Отначало не само никой не се съмняваше, че те са истинските
виновници за катастрофата, но и никой не искаше да се съмнява, защото тяхното
наказание щеше да бъде в същото време и великолепно развлечение за народа. Ширеше
се и убеждението, че бедствието не би взело такива страшни размери, ако не е бил гневът
на боговете; затова бе наредено да се принесат в храмовете пиакула или очистителни
жертви. Според указанията в Сибилинските книги сенатът устрои тържества и публични
молитви към Вулкан, Церера и Прозерпина. Матроните принасяха жертви на Юнона;
тяхната процесия се отправи чак към морския бряг, за да вземе вода и да поръси с нея
статуята на богинята. Омъжените жени устройваха трапези за боговете*21 и нощни
бдения. Целият Рим се очистваше от греховете, принасяше жертви и умилостивяваше
безсмъртните. А в това време сред пепелищата се прокарваха нови широки улици. Тук и
там вече поставяха основи на величествени домове, палати и храмове. Но преди всичко
строяха с нечувана бързина огромни дървени амфитеатри, където щяха да гинат
християните. Веднага след съвета в дома на Тиберий последваха заповеди до
проконсулите да доставят диви зверове. Тигелин опразни вивариумите на всички
италийски градове, дори и на по-малките. В Африка устроиха по негово нареждане
огромни ловни хайки, в които бе длъжно да вземе участие цялото местно население.
Докараха слонове и тигри от Азия, крокодили и хипопотами от Нил, лъвове от Атлас, вълци
и мечки от Пиренеите, свирепи кучета от Хиберния, кучета-молоси от Епир, биволи и
огромни зли турове от Германия. Поради големия брой на затворените зрелищата щяха да
надминат с огромните си размери всичко виждано дотогава. Цезарят поиска да удави
спомените от пожара в кръв и да упои с нея Рим и затова никога преди кръвопролитието не
беше обещавало да бъде толкова внушително.
[*21 Sellisternia v. Lectisternia.]
Настървеният народ помагаше на стражата и на преторианците в преследването
на християните. Това не беше мъчна работа, тъй като цели групи от тях лагеруваха още
заедно с другото население из градините, изповядвайки гласно вярата си. Когато ги
обкръжаваха, те коленичеха, запяваха песни и позволяваха да ги отвличат без съпротива.
Но кротостта им само увеличаваше гнева на народа, който не разбираше нейните
източници и я считаше за упоритост и закоравялост в престъплението. Преследвачите
Page 200
изпаднаха в бясна ярост. Случваше се тълпата да изтръгва християните от ръцете на
преторианците и да ги разкъсва с ръце; влачеха жени за косите до затворите, разбиваха о
камъните глави на деца. Хиляди хора тичаха денем и нощем с вой из улиците. Търсеха
жертви из развалините и в зимниците. Пред затворите устройваха край разпалени огньове
и бъчви с вино вакхически пирове и танци. Вечер слушаха с упоение подобния на гръм рев
на лъвовете, от който ехтеше целият град. Затворите бяха препълнени с хиляди хора, но
всеки ден тълпата и преторианците докарваха нови жертви. Милостта угасна. Изглежда,
хората бяха забравили да говорят и в дивото си безумие бяха запомнили само един
възглас: „Християните — на лъвовете!“ Настанаха страшно горещи дни и такива задушни
нощи, каквито никога преди не бе имало: сякаш самият въздух беше пропит от бясна ярост,
кръв, престъпление.
А на тази препълнена чаша на жестокост отговаряше също тъй препълнена чаша
на жажда за мъченичество. Последователите на Христа отиваха доброволно на смърт или
даже я търсеха, докато не ги възпряха суровите заповеди на техните наставници. По тяхно
нареждане те започнаха да се събират вече само извън града, в подземията по Апиевия
път й в някои лозя около града, принадлежащи на покръстени патриции — никой от тях
още не беше затворен. В Палатин знаеха отлично, че към последователите на Христос
принадлежаха и Флавий, и Домицила, и Помпония Грецина, и Корнелий Пуденс, и Виниций;
самият цезар обаче се опасяваше, че тълпата не ще се поддаде на внушението, че такива
хора са подпалили Рим, и тъй като целта беше преди всичко да се убеди народът,
наказанието и отмъщението бяха отложени за по-далечни дни. Други мислеха, че
запазването на тези патриции се дължи на влиянието на Актея. Това мнение беше
погрешно. След като се раздели с Виниций, Петроний наистина отиде при Актея да търси
помощ за Лигия, но тя не можеше да му предложи друго освен сълзите си, тъй като
живееше в забрава и скръб и все още я търпяха само защото не се мяркаше пред очите на
Попея и цезаря.
Обаче Петроний не можеше да забрави, че ако не беше той и неговата идея за
отвличането на Лигия от дома на Авъл, тя навярно нямаше да бъде сега в затвора; освен
това искаше да спечели играта с Тигелин и не си скъпеше нито времето, нито труда. В
продължение на няколко дни той се срещна със Сенека, с Домиций Афер, Криспинила,
чрез която искаше да стигне до Попея, с Терпнос, с Диодор, с красивия Питагор, а най-
после с Алитур и Парис, на които цезарят обикновено нищо не отказваше. С помощта на
Хризотемида, която беше сега любовница на Ватиний, той се опитваше да спечели дори и
неговата помощ, не жалейки и пред него, както и пред другите, нито обещания, нито пари.
Но всички усилия останаха безплодни. Сенека, сам несигурен в утрешния си ден,
започна да му доказва, че християните, дори и да не са запалили Рим, трябва да бъдат
изтребени за неговото добро, с една дума, оправдаваше предстоящото избиване по
държавни съображения. Терпнос и Диодор взеха пари и не направиха нищо. Ватиний
съобщи на цезаря, че са се опитвали да го подкупят. Само Алитур, който в началото беше
враждебно настроен към християните, а сега ги съжаляваше, се осмели да спомене пред
цезаря за затворената девойка и се застъпи за нея, но получи само отговора:
— Нима мислиш, че аз съм по-малък по дух от Брут, който за доброто на Рим не
пожали собствените си синове?
Когато Алитур повтори този отговор пред Петроний, той каза:
— Щом вече се сравнява с Брут, няма спасение.
Обаче беше му жал за Виниций и се страхуваше той да не посегне на живота си.
„Сега — мислеше Петроний — го крепят още опитите за нейното спасение, нейният образ
и самата мъка, но когато всички средства пропаднат и угасне последната искра от
надежда, кълна се в Кастор, че той няма да я преживее и ще се хвърли върху меча си.“
Петроний много добре разбираше, че човек може да свърши така, но не разбираше как
може така да се люби и страда. В това време Виниций правеше всичко, каквото му идваше
наум, за да спаси Лигия. Посещаваше августианите, и той, който беше някога толкова горд,
просеше сега тяхната помощ. Чрез Вителий предложи на Тигелин сицилийските си земи и
всичко, каквото би поискал. Обаче Тигелин, вероятно за да не предизвика Попея, отказа.
Да отиде при самия цезар, да му прегърне коленете и да го моли — и това нямаше да
доведе до нищо. Наистина Виниций искаше да направи и това, но Петроний, като чу за
намерението му, го попита:
Page 201
— Ами ако ти откаже, ако ти отговори с подигравка или с неприлично заплашване,
какво ще направиш?
Лицето на Виниций се сгърчи от болка и яд, а от стиснатите му челюсти се чу
скърцане.
— Да! — каза Петроний. — Затова те съветвам да не отиваш. Ще затвориш всички
пътища за спасение.
Но Виниций се овладя и като триеше с длан челото си, покрито със студена пот,
каза:
— Не! Не! Аз съм християнин!...
— И ще забравиш за това, както беше забравил преди малко. Имаш право да
погубиш себе си, но не и нея. Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на
Сеян.
Като говореше тъй, Петроний не беше съвсем искрен, защото мислеше повече за
Виниций, отколкото за Лигия. Но знаеше, че с нищо друго няма да го предпази от такава
опасна крачка, както ако го убеди, че би могъл с това да стане причина за нейната гибел.
Впрочем той беше прав, тъй като в Палатин предвиждаха, че младият трибун ще дойде и
бяха взели съответните предпазни мерки.
Обаче мъките на Виниций надминаха всичко, което могат да понесат човешките
сили. От минутата, когато Лигия беше затворена и когато върху нея падна ореолът на
предстоящото мъченичество, той не само я обикна стократно повече, но просто започна да
й отдава в душата си почти религиозна почит, като на някакво неземно същество. А сега
при мисълта, че той трябва да загуби това любимо и същевременно свято същество и че
освен смъртта могат да я постигнат мъки, по-страшни и от самата смърт, кръвта му
замръзваше в жилите, цялата му душа се превръщаше в стон, съзнанието му се
помътяваше. Понякога му се струваше, че черепът му се изпълва с жив огън, който ще го
изгори или пръсне. Престана да разбира какво става, престана да разбира защо тоя
милосърден Христос, тоя бог не идва да помогне на своите последователи, защо
почернелите стени на Палатин не се провалят вдън земя, а заедно с тях и Нерон,
августианите, лагерът на преторианците и целият този град на престъплението. Той
мислеше, че не може и не трябва да бъде иначе и че всичко това, което гледат очите му,
от което се къса душата му и вие от болка сърцето му, е сън. Но ревът на животните му
говореше, че е действителност, а воят на народа и препълнените затвори също
потвърждаваха това. Тогава се разклащаше вярата му в Христос и това беше за него нова
мъка, може би най-страшната от всички.
А Петроний му казваше:
— Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.
>>
X
И всичко беше напразно. Виниций се унижи до такава степен, че търсеше
поддръжка от освободените роби и от робините на цезаря и на Попея, плащаше скъпо за
техните празни обещания, печелеше с богати подаръци тяхното разположение. Намери
първия мъж на Попея, Руфий Криспин, и измоли от него писмо; подари вилата си в Анций
на нейния син от първия й брак, Руфий, но с това само разгневи цезаря, който мразеше
доведеника. По нарочен пратеник писа в Испания на втория мъж на Попея, Отон, пожертва
целия си имот и самия себе си, докато най-после си даде сметка, че е бил само играчка в
ръцете на хората и че ако се бе преструвал, че затварянето на Лигия не го засяга толкова,
по-скоро би я освободил.
Същото забеляза и Петроний. А между това дните минаваха. Амфитеатрите бяха
завършени. Раздаваха вече тесери, тоест входни билети за ludus matutinus. Но този път
„утринното“ зрелище поради нечувания брой жертви щеше да продължи с дни, седмици и
месеци. Не знаеха вече къде да слагат християните. Затворите бяха натъпкани и в тях
върлуваше треска. Общите трапове, в които погребваха робите, взеха да се препълват.
Явиха се опасения, че болестите могат да се разпространят из целия град, и бе решено да
се бърза.
А всички тези вести стигаха до ушите на Виниций и угасяваха последните искрици
Page 202
от надежда в него. Докато имаше време, можеше да се самоизмамва, че още може да
постигне нещо, но сега вече нямаше и време. Зрелищата трябваше да започнат. Всеки ден
Лигия можеше да се намери в цирковия куникулум, откъдето изходът беше само един —
към арената. Като не знаеше къде ще я хвърли съдбата и жестокостта на насилието,
Виниций взе да обикаля всички циркове, да подкупва пазачите и бестиариите, като им
възлагаше задачи, които не можеха да изпълнят. Понякога съзнаваше, че вече търси
начин само да направи смъртта й по-малко страшна, и тогава именно чувстваше, че
вместо мозък в черепа му има разпалени въглени.
Впрочем той не мислеше да преживее Лигия и беше решил да загине заедно с нея.
Но му се струваше, че мъката може да изгори живота му, преди да дойде страшната
минута. Приятелите му, и Петроний също, мислеха, че всеки ден пред него може да се
отвори царството на сенките. Лицето му почерня и заприлича на онези восъчни маски,
които се пазеха в ларариумите. В чертите му беше замръзнал отпечатъкът на
недоумението, сякаш не разбираше какво е станало и какво може да стане. Когато някой
му говореше, той вдигаше механично ръце към главата си и като притискаше слепите си
очи, гледаше говорещия с ужасен и въпросителен поглед. Нощите прекарваше заедно с
Урс край вратата на Лигия, в затвора, а ако тя му кажеше да си отиде и да си отпочине,
връщаше се у Петроний и се разхождаше до сутринта из атриума. Робите го намираха
често и коленичил, с издигнати нагоре ръце, или легнал ничком на земята. Молеше се на
Христа, понеже той беше последната му надежда. Във всичко друго беше се излъгал.
Само едно чудо можеше да спаси Лигия и Виниций удряше чело о каменните плочи и се
молеше да стане чудото.
Но все още му беше останало съзнание, за да разбере, че Петровата молитва
струва повече от неговата. Петър беше му обещал Лигия, Петър беше го кръстил, Петър
сам вършеше чудеса: нека той му даде спасение и помощ.
И една нощ Виниций тръгна да го търси. Християните, които бяха останали вече
малко, го криеха сега грижливо дори един от друг, за да не би някой от по слабите духом
да го издаде неволно или съзнателно. Сред общата суматоха и погром, зает изцяло с
грижите за спасяване на Лигия от затвора, Виниций беше изгубил апостола от очи, тъй че
от времето на кръщението си го беше срещнал само един път, още преди да започне
гонението. Но сега той отиде при оня копач, в чиято хижа бе кръстен, и узна от него, че
християните ще се съберат в лозето на Корнелий Пуденс, отвъд Порта Салария. Копачът
се наемаше да заведе Виниций, като го уверяваше, че там ще намерят и Петър. Те
излязоха по здрач и като преминаха отвъд стените, а след това вървяха през обрасли с
тръстика оврази, стигнаха до лозето, разположено в едно диво и отстранено място.
Християните се бяха събрали в барака за мачкане на грозде. Още от входа Виниций дочу
шум от повече гласове, които се молеха, а като влезе, видя в слабата светлина на
лампадите няколко десетки фигури, коленичили и потънали в молитва. Те произнасяха
нещо като литания, хор от гласове, както мъжки, така и женски, повтаряше всяка минута:
„Христе, помилуй нас!“ В тези гласове трептеше дълбока, сърцераздирателна скръб и
жалост.
Петър беше тук. Бе коленичил отпред, пред дървен кръст, прикован о стената на
бараката, и се молеше. Виниций позна отдалече бялата му коса и вдигнатите ръце.
Първата мисъл на младия патриций беше да мине през хората, да се хвърли в нозете на
апостола и да извика: „Спаси я!“ Но тържествеността на молитвата или някаква слабост
подгъна нозете му и той, коленичил до входа, започна да повтаря със стенещ глас и
притиснати длани: „Христе, помилуй нас!“ Ако имаше ясно съзнание за това, което ставаше
наоколо, би разбрал, че не само в неговата молба звучеше стон и че не само той беше
донесъл тук своята болка, своята скръб и тревога. Тук нямаше нито една човешка душа,
която да не бе загубила скъпи същества, а когато най-ревностните и най-смелите
последователи бяха вече затворени, когато всяка минута се разнасяха нови вести за
оскърбления и мъки в затворите, когато размерите на бедата надминаха всички представи,
когато от тях беше останала само тази шепа хора, нямаше нито едно сърце, което да не се
беше огънало във вярата си и да не се беше питало в съмнение къде е Христос и защо той
позволява да стане злото по-могъщо от бога.
Но сега те още молеха Христос отчаяно за милост, защото във всяка душа тлееше
още искра от надежда, че той ще дойде, ще премахне злото, ще хвърли Нерон в бездната
Page 203
и ще се възцари над света. Те още гледаха към небето, още напрягаха слух, още се
молеха с трепет. Като повтаряше думите: „Христе, помилуй нас!“, и Виниций потъна в
същия екстаз, както по-рано в хижата на копача. Ето, те зоват Христа из глъбините на
скръбта, из бездната, ето че го зове и Петър, и небето всеки миг може да се разтвори,
земята да се разтърси из основи и да слезе той в безкрайно сияние, със звезди под нозете
си, милосърден, но и страшен, и да въздигне верните нему, а да заповяда на бездната да
погълне гонителите.
Виниций закри лицето си с ръце и се свлече на земята. Веднага го обгърна тишина,
сякаш някаква боязън беше сковала по-нататъшните възгласи в устата на всички
присъстващи. И струваше му се, че непременно трябва нещо да стане, че ще дойде
минутата на чудото. Беше уверен, че като се изправи и отвори очи, ще види светлина,
която заслепява смъртните зеници, и ще чуе глас, от който сърцата отмаляват.
Но беше все така тихо. Най-после женско хълцане наруши тишината.
Виниций се изправи и загледа с изтръпнал поглед пред себе си.
В бараката, вместо неземно сияние, блещукаха слабите пламъчета на лампадите,
а лъчите на месеца, които проникваха през отвора на тавана, я изпълваха със сребриста
светлина. Хората, коленичили около Виниций, бяха устремили мълчаливо потъналите си в
сълзи очи към кръста; тук и там се чуха и други хълцания, а отвън достигаха
предпазливите подсвирквания на поставените пазачи. В тоя миг Петър стана и като се
обърна към събраните, рече:
— Деца мои, извисете сърцата си към нашия Спасител и му поднесете в жертва
сълзите си.
И замълча.
Изведнъж сред събраните се разнесе женски глас, пълен с горестна жалба и
безгранична болка:
— Аз, вдовицата, имах един син, който ме хранеше... Върни ми го, наставнико!
Настана пак кратко мълчание. Петър стоеше пред коленичилите християни, стар,
угнетен, и в тоя миг им изглеждаше като олицетворение на старостта и безсилието.
В това време се оплака друг глас:
— Палачите, посрамиха дъщерите ми и Христос допусна това!
След това трети:
— Останах сама с децата си, а като ме отвлекат, кой ще им даде хляб и вода?
След това четвърти:
— Лин, когото бяха оставили, е взет отново и е подложен на мъки, наставнико!
След това пети:
— Като се върнем по домовете си, ще ни хванат преторианците. Не знаем къде да
се укрием.
— Тежко ни! Кой ще ни защити?
И тъй редяха жалба след жалба в нощната тишина. Старият рибар притвори очи и
разтърси бялата си глава над тази човешка мъка и тревога. Настана отново мълчание,
само поставените пазачи подсвиркваха тихо навън.
Виниций отново скочи, за да се промъкне през хората до апостола и да поиска от
него спасение, но изведнъж му се стори, че вижда пред себе си някаква пропаст и краката
му се подкосиха. Какво ще стане, ако апостолът признае безсилието си, ако потвърди, че
римският цезар е по-могъщ от Назарянина? И при тази мисъл косите му настръхнаха от
ужас, понеже почувства, че тогава пропастта ще погълне не само остатъка от надеждата
му, но и него самия, и неговата Лигия, и любовта му към Христа, и всичко, с което той
живееше — ще остане само смърт и безбрежна като морето нощ.
А в това време Петър започна да говори с глас, отначало толкова тих, че едва
можеше да се чуе:
— Деца мои! На Голгота видях как приковаваха бога на кръста. Чувах чуковете и
видях как изправиха кръста нагоре, за да гледа тълпата смъртта на сина человечески...
... И видях как му прободоха ребрата и как умря. И тогава, като се връщах от
кръста, и аз виках от болка, както вие викате: „Горко! Горко! Господи, ти си бог! Защо
позволи това, защо умря, защо изпълни със скръб сърцата на тези, които вярваха, че ще
дойде царството ти?...“
... А той, господ наш и бог наш, възкръсна на третия ден и беше между нас, докато
Page 204
се възнесе с велика слава в царството си...
А ние, като видяхме малката си вяра, станахме по-силни в сърцата си и оттогава
сеем неговото зърно...
При тези думи той се обърна натам, откъдето се чу първата жалба, и започна да
говори вече с по-силен глас:
— Защо се оплаквате?... Бог сам се подложи на мъки и смърт, а вие искате вас да
запази от тях. О, маловерни! Нима сте разбрали неговото учение, нима той ви е обещал
само този живот? Ето, той идва при вас и ви казва: „Елате след мене“, ето, той ви издига
към себе си, а вие се държите с ръце за земята и викате: „Господи, спаси ни!“ Аз, който съм
прах пред бога, но пред вас съм апостол и наместник божи, ви казвам в името на Христа;
вас ви чака не смърт, а живот, не мъки, а безкрайно блаженство, не сълзи и стонове, а
песни, не робство, а царстване! Аз, божият апостол, казвам на тебе, вдовице: твоят син
няма да умре, а ще се възроди в слава за вечен живот и ти ще се съединиш с него. На
тебе, родителю, чиито невинни дъщери палачите са опетнили, обещавам, че ще ги
намериш по-чисти от криновете хебронски! Вам, майки, които ще откъснат от сирачетата
ви, вам, които ще загубите бащите си, вам, които се оплаквате, вам, които ще гледате
смъртта на свои любими, вам, угнетени, нещастни, смутени, и вам, които ще умрете в
името на Христа, казвам, че ще се пробудите като от сън за щастливо бодърстване и като
от нощ за божията светлина. В името на Христос нека падне завесата от очите ви и нека се
стоплят сърцата ви!
Казвайки това, той вдигна ръка, като че заповядваше, а те усетиха нова кръв в
жилите си и ги побиха тръпки до мозъка на костите, защото пред тях стоеше вече не
грохнал и горестен старец, а великан, който увличаше душите им и ги издигаше от праха и
паниката.
— Амин! — извикаха няколко гласа.
А от неговите очи бликаше все по-силна светлина и се излъчваше сила, излъчваше
се величие, излъчваше се светост. Главите се склониха пред него, а той, след като стихна
възгласът „амин“, продължи:
— Сейте в плач, за да жънете в радост. Защо се плашите от силата на злото? Над
земята, над Рим, над градските стени е господ, който се всели във вас. Камъните ще се
просмучат от сълзи, пясъкът ще се напои с кръв. Траповете ще се изпълнят с вашите тела,
а аз ви казвам: вие сте победители! Господ ще дойде да покори този град на
престъплението, тиранията и самолюбието, а вие сте неговото войнство. И както само той
изкупи с мъките и кръвта си греховете на света, така иска сега вие да изкупите с вашите
мъки и кръв това гнездо на неправдата!... Това вещае той чрез моите уста!
И Петър разпери ръце и впи поглед нагоре, а в гърдите им сърцата почти
престанаха да бият, защото почувстваха, че неговият поглед вижда нещо, което техните
смъртни зеници не могат да съзрат.
Наистина лицето му се измени и се обля в светлина и той остана известно време
загледан мълчаливо, сякаш онемял от възторг, но след малко гласът му се чу отново:
— Ти си тук, господи, и ми сочиш своите пътища!... Така ли е, Христе?... Не в
Ерусалим, а в този град на сатаната искаш да основеш своята столица? Тук от тези сълзи
и от тази кръв искаш да изградиш своята църква? Тук, където днес царува Нерон, трябва
да се издигне твоето вечно царство? О, господи, господи! И заповядваш на тези изпаднали
в ужас хора да изградят с костите си основите на световния Сион, а на моя дух
заповядваш да вземе властта над тях и над народите на земята?... И ето, ти изливаш
извора на силата върху слабите, за да станат силни, и ето, заповядваш ми да паса отсега
нататък овцете ти, докато свят светува... О, бъди прославен в своите промисли, ти, който
ни заповядваш да побеждаваме. Осанна! Осанна!...
Тези, които бяха изпаднали в смут, се изправиха; в ония, които се бяха усъмнили,
се вляха струите на вярата. Някои гласове извикаха едновременно: „Осанна!“, други: „Pro
Christo!“, после настана тишина. Ярки летни светкавици осветяваха вътрешността на
бараката и лицата, пребледнели от вълнение.
Петър, унесен във видението си, се моли още дълго, но най-после се съвзе,
обърна към събраните вдъхновеното си, светнало лице и каза:
— Ето, както господ победи във вас съмнението, така и вие идете да побеждавате
в негово име!
Page 205
И макар да знаеше вече, че те ще победят, макар да знаеше какво ще изникне от
техните сълзи и кръв, все пак гласът му затрепера от вълнение, когато взе да ги
благославя с кръста, казвайки:
— А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт, за вечен живот!
Но те го заобиколиха с викове: „Ние сме вече готови, но ти, свети учителю, се пази,
защото ти си наместник, който упражнява Христовата власт.“ И се хващаха за дрехите му,
а той поставяше ръце върху главите им и прекръстваше всекиго отделно, както бащата
прекръства децата си, които изпраща на далечен път.
И веднага започнаха да излизат от бараката, понеже вече бързаха за домовете си,
а оттам — за тъмниците и за арените. Мислите им бяха се откъснали от земята, душите им
бяха се устремили към вечността и вървяха като насън или в екстаз да противопоставят
оная сила, която беше в тях, на силата и жестокостта на Чудовището.
Апостолът излезе заедно с Нерей, слуга на Пуденс, който го поведе по скрита в
лозето пътечка към своя дом. Но в светлата нощ след тях се промъкваше Виниций и когато
стигнаха до Нереевата колиба, се хвърли неочаквано в нозете на апостола?
А апостолът, като го позна, запита го:
— Какво искаш, сине мой?
Но след това, което бе слушал в бараката, Виниций не смееше за нищо да го моли,
само прегърна с две ръце нозете му и притискаше към тях с хълцане челото си, като
призоваваше безмълвно милостта му.
А той му каза:
— Зная. Взели са ти девойката, която ти обичаше. Моли се за нея.
— Учителю! — простена Виниций, прегръщайки още по-силно нозете на апостола.
— Учителю! Аз съм жалък червей. Но ти си познавал Христа, моли го ти, застъпи се ти за
нея.
И трепереше като лист от страдание, и удряше чело в земята, защото, познал
силата на апостола, знаеше, че само той може да му я върне.
А Петър се трогна от това страдание. Той си спомняше как някога Лигия, съкрушена
от думите на Крисп, лежеше също тъй в нозете му и го молеше да се смили над нея,
спомни си, че я изправи и утеши, сега изправи и Виниций.
— Синко — рече той, — ще се моля за нея, но ти помни какво казах на онези, които
се съмняваха, че сам бог е преминал през кръстните, мъки, и помни, че след този живот
започва друг, вечен.
— Аз зная!... Аз чух — отвърна Виниций, като поемаше въздух с пресъхналите, си
уста, — но виждаш учителю... не мога! Ако е нужна кръв, моли Христа да вземе моята... Аз
съм войник. Нека да удвои, нека да утрои мъките, предназначени за нея, ще ги издържа, но
нея нека запази. Тя е още дете, господарю, а той е по-силен от цезаря, вярвам! По-силен!
Ти сам я обичаше. Ти ни благослови! Тя е още невинно дете!...
Той коленичи отново и като притисна лице с коленете на Петър, започна да
повтаря:
— Ти си познавал Христа, учителю, ти си го познавал, той ще те чуе. Застъпи се за
нея!
А Петър затвори очи и се молеше горещо.
Летните светкавици започнаха отново да озаряват небето. Виниций се взираше при
тяхната светлина в устата на апостола, очаквайки от тях присъда — живот или смърт. В
тишината се чуваха пъдпъдъци, които се зовяха из лозята, и далечен, глух отглас от
тепавиците около виа Салария.
— Виниций — попита най-после апостолът, — ти вярваш ли?
— Господарю, щях ли иначе да дойда тук? — отговори Виниций.
— Тогава вярвай докрай, защото вярата помества планини. И дори да видиш тази
девойка под ножа на палача или в челюстите на лъва, вярвай пак, че Христос може да я
спаси. Вярвай и му се моли, а аз ще се моля заедно с теб.
След това, като обърна лице към небето, каза високо:
— Христе милосърдни, погледни на това скръбно сърце и го утеши! Христе
милосърдни, отреди вятъра според кожухчето на агнето! Христе милосърдни, който си
молил бога отца да отвърне горчивата чаша от твоите уста, отвърни я сега ти от устата на
този твой слуга! Амин!
Page 206
А Виниций, протегнал ръце към звездите, говореше още:
— О, Христе, аз съм твой! Вземи ме вместо нея!
На изток небето започна да светлее.
>>
XI
След като се раздели с апостола, Виниций тръгна към затвора с възродено от
надежда сърце. Някъде в глъбината на душата му още крещеше отчаянието и ужасът, но
той задушаваше в себе си тези гласове. Струваше му се невъзможно застъпничеството на
божия наместник и силата на молитвата му да останат безплодни. Боеше се да не изгуби
надежда, боеше се да не допусне съмнение в душата си. „Ще вярвам в милосърдието му
— говореше си той, — дори и да я видя в челюстите на лъва.“ И при тази мисъл той
вярваше, въпреки че душата му трепереше и го избиваше студена пот по слепите очи.
Всеки удар на сърцето му сега беше една молитва. Започваше да разбира, че вярата
помества планини, защото почувства в себе си някаква чудна сила, каквато по-рано не
усещаше. Струваше му се, че може чрез нея да извърши такива неща, които вчера не са
били по силите му. В някои мигове му се струваше, че лошото вече е минало. Когато
отчаянието се обаждаше с някой стон в душата му, той си спомняше тази нощ и това свято
старческо лице, обърнато към небето с молитва. „Не! Христос няма да откаже на първия си
ученик и на пастира на своето стадо! Христос няма да му откаже, а аз няма да се усъмня.“
И бързаше към тъмницата като носител на добра вест.
Но тук го посрещна нещо неочаквано.
Преторианските стражи, които се сменяха при Мамертинския затвор, вече всички го
познаваха и обикновено не му правеха никакви пречки, но този път кордонът не се отвори,
а до него се приближи центурионът и му каза:
— Прощавай, благородни трибуне, днес имаме заповед да не пущаме никого.
— Заповед? — повтори Виниций и побледня.
Войникът го погледна със съчувствие и отвърна:
— Да, господарю. Заповед от цезаря. В затвора има много болни и се страхуват да
не разнесат посетителите заразата из града.
— Но ти каза, че заповедта е само за днес?
— Стражите се сменят на пладне.
Виниций замълча и свали от главата си пилеулуса, защото му се стори, че е от
олово.
Изведнъж войникът се приближи до него и рече тихо:
— Успокой се, господарю. Тъмничарите и Урс я пазят.
Казвайки това, той се наведе и бързо начерта на каменната плоча с дългия си
галски меч фигура на риба.
Виниций го изгледа проницателно.
— ... И си преторианец?...
— Докато не ида там — отговори войникът, като показа към затвора.
— И аз почитам Христа.
— Да бъде благословено името му! Зная, господарю.
Не мога да те пусна в затвора, но ако напишеш писмо ще го дам на пазачите.
— Благодаря ти, брате.
И като стисна ръка на войника, отиде си. Пилеулусът вече не му тежеше като
олово. Утринното слънце се издигна над стените на затвора, а заедно с неговата светлина
започна отново да нахлува надежда в сърцето на Виниций. Този войник християнин беше
за него сякаш ново доказателство за могъществото на Христос. След малко се спря и като
се загледа в розовите облаци над Капитолий и над храма на Юпитер Статор, каза:
— Не я видях днес, господи, но вярвам в твоето милосърдие.
В къщи го чакаше Петроний, който както обикновено, „превръщайки нощта на ден“,
се беше върнал преди малко. Но беше успял вече да се окъпе и да се намаже за сън.
— Имам новини за теб — каза той. — Днес бях у Тулий Сенецион, където беше и
цезарят. Не зная откъде се е сетила Августа да доведе със себе си малкия Руфий... Може
би за да се смекчи сърцето на цезаря с красотата му... За нещастие сънят надви детето, и
Page 207
то заспа по време на четенето, както някога Веспасиан. Като видя това, Меднобрадия
хвърли върху него чаша и го нарани тежко. Попея припадна и всички чуха думите на
цезаря: „Дотегна ми тоя чужд приплод“, а това както знаеш, значи не друго, а смърт.
— Над Августа се излива божието наказание — отговори Виниций, — но защо ми
разправяш това?
— Разправям ти го затова, защото тебе и Лигия ви преследваше гневът на Попея,
но сега тя ще бъде заета със собственото си нещастие и може да се откаже от
отмъщението и по-лесно да се помири. Ще я видя днес вечерта и ще говоря с нея.
— Благодаря ти. Съобщаваш ми хубава новина.
— А ти се окъпи и си почини. Устата ти е посиняла и от тебе е останала само
сянката ти.
Но Виниций попита:
— А не си ли чул кога ще бъде първият ludus matutinus?
— След десет дни. Но първо ще вземат хора от други затвори. Колкото повече
време ни остане, толкова по-добре. Още не е загубено всичко.
Но той говореше нещо, в което сам не вярваше, защото отлично знаеше, че щом
цезарят, сравнявайки се с Брут, е намерил великолепно звучащ отговор на молбата на
Алитур, то за Лигия вече няма спасение. Той скри, също от съжаление, че беше чул у
Сенецион за решението на цезаря и Тигелин да изберат за себе си и за приятелите си най-
хубавите девойки християнки и да ги опозорят преди мъчението, а останалите девойки
щели да бъдат предоставени на преторианците и бестиариите в самия ден на зрелището.
Като виждаше, че Виниций няма да иска в никакъв случай да преживее Лигия,
Петроний нарочно поддържаше временно надежда в сърцето му, първо, от съчувствие към
него, и, второ, понеже този естет се грижеше Виниций да умре красив, ако трябва да умре,
а не със съсипано и почерняло от страдание и безсъние лице.
— Ще кажа днес на Августа — каза той — горе-долу следното: „Спаси Лигия за
Виниций, а аз за тебе ще спася Руфий.“ И наистина ще мисля за това. Пред Меднобрадия
една дума, казана в подходящ момент, може да спаси или погуби някого. В най-лошия
случай ще спечелим време.
— Благодаря ти — повтори Виниций.
— Най-добре ще ми благодариш, като се нахраниш и си починеш. Кълна се в
Атина! Одисей е мислил за сън и за храна в най-нещастните мигове на живота си. Сигурно
си прекарал цялата нощ в затвора?
— Не — отговори Виниций. — Исках да отида в затвора сега, но има заповед да не
пускат там никого. Ти, Петроний, узнай дали заповедта ще важи само днес или чак до деня
на зрелищата.
— Довечера ще узная и утре сутринта ще ти кажа за колко време и защо е
издадена тази заповед. А сега, ако ще и Хелиос да слезе от тревога в Кимерийските
страни, аз пак отивам да спя, а ти ме последвай.
И те се разделиха, но Виниций влезе в библиотеката и започна да пише писмо на
Лигия.
Когато свърши, отнесе писмото сам и го предаде на центуриона християнин, който
веднага го занесе в затвора. След малко се върна с поздрав от Лигия и с обещание, че
още днес ще му донесе отговора й.
Ала Виниций не искаше да се връща и седна на един камък да чака писмото на
Лигия. Слънцето вече беше се изкачило високо на небето и през Кливус Аргентариус, както
обикновено прииждаха на Форума тълпи хора. Търговци хвалеха стоките си, гадатели
предлагаха услугите си на минувачите, гражданите отиваха с бавни крачки към трибуните,
за да слушат случайните оратори или да си разказват последните новини. Горещината се
засилваше и бездействащите тълпи се криеха на сянка под колонадите на храмовете, а
изпод тях всяка минута излитаха със силен шум цели ята гълъби, които блестяха с белите
си пера на слънчевата светлина в небесния лазур.
Под влияние на изобилната светлина, на околната глъчка, на горещината и на
извънредната умора очите на Виниций взеха да се затварят. Монотонните викове на
момчетата, които играеха наоколо на мора, и равномерните крачки на войниците го
приспиваха. Няколко пъти той вдигна глава и обгърна с поглед затвора, а след това се
отпусна на камъка, въздъхна като дете, което заспива след дълъг плач, и заспа.
Page 208
И мигом изпадна в плен на видения. Стори му се, че в тъмната нощ носи Лигия на
ръце през непознато лозе, а пред тях върви Помпония Грецина със светилник в ръка и
свети. Някакъв глас, сякаш гласът на Петроний, вика след него отдалече: „Върни се!“ Но
той не обръща внимание на тоя глас и върви по-нататък след Помпония, докато стигат до
една колиба, на прага на която стои апостол Петър. Тогава той му посочва Лигия и казва:
„Ние идем от арената, господарю, но не можем да я събудим, събуди я ти.“ Петър обаче
отговаря: „Сам Христос ще дойде да я събуди!“
След това образите започнаха да се смесват. Той виждаше в съня си Нерон и
Попея в ръце с малкия Руфий с окървавено чело, което Петроний миеше, и Тигелин, който
посипваше с пепел някакви маси, отрупани със скъпи ястия, и Вителий, който поглъщаше
тези ястия, и мнозина други августиани, седнали на трапезата. Той самият седеше до
Лигия. Но между масите ходеха лъвове, от чиито жълтеникави бради капеше кръв. Лигия го
молеше да я изведе, а той бе обхванат от толкова страшно безсилие, че не можеше да се
помръдне дори. След това в съновиденията му настъпи още по-голям безпорядък и най-
сетне всичко пропадна в пълен мрак.
От дълбокия сън го пробуди слънчевият пек и някакви крясъци, които се разнасяха
съвсем наблизо. Виниций разтри очи: улицата гъмжеше от хора, но двама бързоходци,
облечени в жълти туники, разбутваха тълпата с дълги тръстикови пръчки, като викаха и
отваряха път за една великолепна лектика, носена от четирима яки египетски роби.
В носилката седеше някакъв човек, облечен в бели дрехи. Лицето му не се
виждаше добре, защото държеше току пред очите си свитък папирус и внимателно четеше
нещо.
— Дайте път на благородния августиан! — викаха бързоходците.
Обаче улицата беше толкова претъпкана, че носилката трябваше да спре за малко.
Тогава августианът отпусна нетърпеливо свитъка, показа главата си и извика:
— Разпъдете тези негодници! По-скоро!
Забелязал неочаквано Виниций, той се дръпна и бързо дигна към очите си свитъка
хартия.
А Виниций прекара ръка по челото си, мислейки, че още сънува.
В носилката седеше Хилон.
В това време бързоходците проправиха път и египтяните щяха да тръгнат напред,
когато неочаквано младият трибун, който разбра за един миг много неща, преди това
неясни за него, се приближи до носилката.
— Поздрав на тебе, Хилон! — каза той.
— Момко — отговори с достойнство и гордост гъркът, мъчейки се да придаде на
лицето си спокоен израз, въпреки че в душата си не беше спокоен, — здравей, но не ме
задържай, понеже бързам при приятеля си, благородния Тигелин.
А Виниций, като хвана края на носилката, наведе се към него и гледайки го право в
очите, му каза със снишен глас:
— Ти ли предаде Лигия?...
— Колосе Мемнонов! — извика уплашен Хилон.
Но в очите на Виниций нямаше заплаха и страхът на гърка мина бързо. Той си
помисли, че е под покровителството на Тигелин и на самия цезар, сиреч под
покровителството на сили, пред които трепери всичко, и че го заобикалят силни роби, а пък
Виниций стой пред него без оръжие, с изтощено лице и фигура, превита от страдание.
При тази мисъл дързостта му се възвърна. Той спря върху Виниций подпухналите
си зачервени очи и прошепна:
— А ти, когато аз умирах от глад, заповяда да ме набият.
За малко замълчаха и двамата, след което прозвуча глухият глас на Виниций:
— Несправедлив бях към тебе, Хилон!...
Тогава гъркът вдигна глава и като щракна с пръсти, което в Рим беше знак на
пренебрежение и презрение, отвърна тъй високо, че всички да го чуят:
— Приятелю, ако имаш към мене молба, ела в дома ми на Есквилин преди пладне,
когато след банята приемам гости и приятели.
И махна с ръка. При този знак египтяните вдигнаха лектиката, а робите в жълти
туники започнаха да викат, като размахваха тръстиковите пръчки:
— Сторете път за лектиката на благородния Хилон Хилонид! Дайте път! Дайте път!
Page 209
>>
XII
В дълго, набързо писано писмо Лигия се прощаваше завинаги с Виниций. Тя
знаеше, че в затвора вече никого не пускат и че ще може да види Виниций едва от
арената. Затова го молеше да узнае кога ще дойде техният ред, за да бъде и той на
зрелището, защото искаше да го види още веднъж, преди да умре. В писмото й не личеше
страх. Пишеше, че и тя, и другите вече копнеят за арената, която ще бъде освобождение
за тях. Надявайки се да пристигнат Помпония и Авъл, тя молеше настоятелно да дойдат и
те на зрелището. Във всяка нейна дума личеше религиозният възторг и онова откъсване от
живота, с което живееха вече всички затворници, а също и непоколебимата вяра, че
дадените обети ще се изпълнят след смъртта, „Дали Христос (пишеше тя) ще ме освободи
сега или след смъртта, той ме е обещал на теб чрез устата на апостола, затова аз съм
твоя.“ И тя го заклинаше да не жали за нея и да не се оставя да го завладее скръбта. За
нея смъртта не беше разкъсване на техния съюз. С детинско упование тя уверяваше
Виниций, че веднага след мъките на арената ще каже на Христос, че в Рим е останал
нейният годеник, Марк, който тъжи за нея с цялото си сърце. И мислеше, че Христос може
да позволи душата й да се върне за малко при него, за да му каже, че живее, че не помни
мъките и че е щастлива. От цялото й писмо лъхаше щастие и огромна надежда. В него
имаше само една молба, свързана със земните дела: Виниций да вземе тялото й от
сполиариума и да я погребе като своя жена в гробницата, където той самият ще бъде
погребан някога.
Душата му се късаше, като четеше това писмо, но в същото време му се струваше
невъзможно Лигия да загине от зъбите на дивите зверове и Христос да не се смили над
нея. Така в него се таеше надежда и упование. Като се върна в къщи, той й писа, че всеки
ден ще чака край стените на Тулианум, докато Христос най-после съкруши тези стени и му
я върне. Поръчваше й да вярва, че той може да му я върне дори от цирка, че и апостолът
го моли за това и че минутата на освобождението е близка. Покръстеният центурион щеше
да й предаде писмото на следния ден.
Но когато Виниций дойде на другия ден пред затвора, центурионът излезе от
редицата, приближи се сам до него и му каза:
— Чуй ме, господарю, Христос, който те беше подложил на изпитание, сега те
сподоби с милостта си. Нощес идваха освободени роби на цезаря и префекта, да им
изберат християнски девойки, за да ги опозорят; питаха и за твоята годеница, но господ й
прати треска, от която умират затворените в Тулианум, и те я оставиха. Още снощи тя
беше в безсъзнание и нека бъде благословено името на Спасителя, защото тази болест,
която я избави от позора, може да я избави и от смъртта.
Виниций се хвана с ръка за нарамника на войника, за да не падне, а той
продължаваше:
— Благодари на божието милосърдие. Лин беше отвлечен и подложен на мъки, но
като видяха, че умира, върнаха го. И нея сега може да ти я дадат, а Христос да й върне
здравето.
Младият трибун остана още малко с отпусната глава. След това я изправи и каза
тихо:
— Право казваш. Христос, който я избави от позора, може да я избави и от
смъртта.
И като изчака до вечерта край стените на затвора, той се прибра в къщи; изпрати
свои хора да вземат мерки, за да бъде пренесен Лин в една от неговите вили в
околностите на града.
А Петроний, като узна всичко това, реши отново да действа. Той вече бе ходил при
Августа, но сега отиде втори път. Завари я до леглото на малкия Руфий. Детето, с разбита
глава, бълнуваше от треската, а майката се мъчеше да го спаси с отчаяние и ужас в
сърцето, мислейки, че го избавя само за да загине то скоро от още по-страшна смърт.
Погълната само от своята болка, тя не искаше и да слуша за Виниций и за Лигия,
но Петроний я сплаши. „Ти си оскърбила — каза й той — ново непознато божество. Ти,
Августа, почиташ, струва ми се, еврейския Йехова, но християните твърдят, че Христос е
Page 210
негов син, затова помисли дали не те преследва гневът на бащата. Кой знае дали всичко,
което те сполетя, не е тяхно отмъщение и дали животът на Руфий не зависи от това, как
ще постъпиш.“
— Какво искаш да направя? — попита в ужас Потя.
— Да умилостивиш разгневените божества.
— Как?
— Лигия е болна. Накарай цезаря или Тигелин да я дадат на Виниций.
А тя го попита с отчаяние:
— Мислиш ли, че мога?
— Тогава можеш нещо друго. Ако Лигия оздравее, трябва да върви на смърт.
Затова иди в храма на Веста и поискай virgo magna*22 да се намери случайно около
Тулианум, когато ще отвеждат затворените на смърт, и да заповяда да освободят тази
девойка. Великата весталка няма да ти откаже това.
[*22 Ако весталка срещне случайно престъпник, когато го водят на смърт, той бива
освободен.]
— Ами ако Лигия умре от треската?
— Християните казват, че Христос е отмъстителен, но справедлив: възможно е да
го умилостивиш само с доброто си желание.
— Нека той ми даде някакъв знак, че ще запази Руфий.
Петроний вдигна рамене.
— Аз не съм дошъл като негов пратеник, о, божествена; само ти казвам: хубаво е
да си добре с всички римски и чужди божества.
— Ще отида! — каза Попея със сломен глас.
Петроний си отдъхна. „Най-после постигнах нещо!“ — помисли той.
И като се върна при Виниций, каза му:
— Моли се на твоя бог да не умре Лигия от треската, защото, ако не умре, великата
весталка ще заповяда да я освободят. Самата Августа ще я помоли за това.
Виниций го измери с трескав поглед и отговори:
— Нея Христос ще я спаси.
А Попея, която за спасението на Руфий беше готова да принася хекатомби на
всички богове в света, отиде още същата вечер при весталките на Форума, като повери
грижите над болното дете на вярната бавачка Силвия, която беше отгледала и нея.
Обаче в Палатин присъдата над детето беше вече произнесена. Защото, щом
лектиката на Попея изчезна зад Голямата порта, в стаята, където лежеше малкият Руфий,
влязоха двама освободени роби на Нерон; единият се хвърли върху старата Силвия и й
затъкна устата, а другият грабна медната статуйка на Сфинкса и още с първия удар я
лиши от съзнание.
След това се приближиха към Руфий. Изгаряно от треската, детето не съзнаваше
нищо, не разбираше какво се върши около него; усмихваше им се и присвиваше
прекрасните си очи, сякаш се мъчеше да ги познае. Но те, като смъкнаха колана на
бавачката, наречен цингулум, навиха го около шията му и започнаха да го стягат. Детето
свърши лесно, като извика един път майка си. След това го увиха в чаршаф, качиха се на
приготвените предварително коне и се отправиха бързо към Остия, където хвърлиха
тялото в морето.
Попея не завари Великата девица, която беше заедно с другите весталки у
Ватиний, и се върна след малко в Палатин. Намерила празното легло и изстиналото тяло
на Силвия, тя падна в безсъзнание, а когато я свестиха, започна да крещи и дивите й
крясъци се чуваха през цялата нощ и през целия следващ ден.
Но на третия ден цезарят й заповяда да дойде на пир и тя, облечена в аметистова
туника, отиде и седеше там с каменно лице, златокоса, мълчалива, дивна и зловеща като
ангел на смъртта.
>>
ХIII
Преди да издигнат Флавиевци Колизея, амфитеатрите в Рим се строяха главно от
дърво и затова изгоряха почти всичките по време на пожара. Нерон обаче, за да устрои
Page 211
обещаните зрелища, заповяда да издигнат няколко нови, а между тях и един огромен, за
който веднага след прекратяването на пожара започнаха да докарват по море и по Тибър
грамадни дървета, отсечени по склоновете на Атлас. Понеже зрелищата щяха да
надминат всичко виждано дотогава по грандиозност и по брой на жертвите, предвидено
беше и обширно помещение за хората и за животните. Хиляди майстори работеха денем и
нощем на постройката. Строяха и украсяваха без отдих. Народът разказваше чудеса за
колоните, украсени с бронз, кехлибар, слонова кост, седеф и късове черупки на
костенурки, докарани отвъд морето. Напълнените с ледена вода от планините канали край
седалките трябваше да поддържат в сградата приятен хлад дори и през най-големите
горещини. Огромен пурпурен велариум щеше да пази от слънчевите лъчи. Между
редиците на седалките бяха сложени кадилници за арабски благовония; отгоре бяха
поставени приспособления за пръскане на зрителите с шафранена роса и с върбина.
Прочутите архитекти Север и Целер бяха вложили цялото си изкуство, за да построят един
невиждан дотогава амфитеатър, който да побере такова число зрители, каквото дотогава
никой друг амфитеатър не бе побирал.
Затова в деня, когато щеше да започне ludus matutinus, грамадни тълпи чакаха от
зори отварянето на вратите, като се вслушваха с наслада в рева на лъвовете, в
хрипливото ръмжене на пантерите и във воя на кучетата. На животните не бяха давали
храна два дни, а в същото време разнасяха пред тях кървави късове месо, за да
раздразнят още повече кръвожадността и глада им. Понякога се надигаше такава буря от
диви гласове, че хората, които стояха пред цирка, не можеха да разговарят, а по-
впечатлителните бледнееха от страх. Обаче при изгрев слънце от цирка се разнесоха
мощни, но спокойни песни. Тълпите ги слушаха смаяни и повтаряха помежду си:
„Християните, християните!“ Действително голям брой християни бяха докарани в
амфитеатъра още през нощта, и то не само от един затвор, както проектираха
първоначално, а от всичките по малко. Сред тълпата се знаеше, че зрелищата ще
продължат цели седмици и месеци, но се спореше дали с тази част от християните, която
беше определена за днес, ще успеят да свършат за един ден. Мъжките, женски и детски
гласове, които пееха утринната песен, бяха толкова многобройни, че според познавачите,
макар и по сто и по двеста тела да изпращаха на арената, животните щяха да се изморят,
да се наситят и до вечерта нямаше да могат да разкъсат всичките жертви. Други твърдяха,
че много големият брой на жертвите, изкарвани едновременно на арената, разсейва
вниманието и не позволява на зрителите да се наслаждават както трябва на зрелището.
Колкото повече наближаваше времето да отворят коридорите към местата за публиката,
наречени вомитории, толкова повече народът се оживяваше, развеселяваше се за
зрелището. Започнаха да се образуват партии, които спореха дали лъвовете или тигрите
могат по-добре да разкъсват хора. Тук-там се обзалагаха. Други пък говореха за
гладиаторите, които щели да излязат на арената преди християните, и мненията пак се
разделяха, едни бяха за самнитите, други за галите, за мирмилоните, за траките, за
рециариите. Рано сутринта в амфитеатъра започнаха да идват по-големи или по малки
групи гладиатори, водени от своите учители, наречени ланисти. За да не се изморяват
предварително, те вървяха без оръжие, често съвсем голи, други със зелени клончета в
ръце или пък увенчани с цветя, млади, красиви в утринната светлина и пълни с живот.
Телата им, блестящи от масло, мощни, сякаш издялани от мрамор, будеха възхищение у
влюбения във физическата красота народ. Мнозина от тях бяха лично познати на тълпата
и всяка минута се разнасяха викове: „Здравей, Фурний! Здравей, Леон! Здравей, Максим!
Здравей, Диомед!“ Младите момичета отправяха към тях погледи, пълни с любов, а те
търсеха с очи най-хубавите и се обръщаха към тях с шеговити изрази, сякаш никаква грижа
не ги гнетеше, като изпращаха целувки или викаха: „Прегърни ме, преди да ме прегърне
смъртта!“ След това изчезваха зад вратите, от които мнозина от тях вече нямаше да
излязат. Но все по-нови неща привличаха вниманието на тълпите. След гладиаторите
вървяха мастигофорите, сиреч хората, въоръжени с камшици, чиято длъжност беше да
шибат и да възбуждат борещите се. След тях мулета теглеха към сполиариума цели
кервани коли, натоварени с грамади дървени ковчези. Народът се радваше на тази
картина, като съдеше по числото на ковчезите за размерите на зрелището. След това
минаваха хората, които щяха да доубиват ранените, облечени тъй, че всеки да прилича на
Харон или на Меркурий, след това — тия, които щяха да пазят реда в цирка и да определят
Page 212
местата, после — робите за разнасяне на храна и разхладителни напитки и накрая —
преторианците, които всеки цезар винаги имаше подръка в амфитеатъра.
Най-после вомиториите бяха отворени и тълпите нахлуха вътре. Но събраният
народ беше толкова много, че прииждаше с часове, и изглеждаше чудно, че амфитеатърът
може да погълне такова неизброимо множество. Ревът на животните, които подушваха
хората, се усили още повече. Народът прииждаше в цирка и заемайки местата, шумеше
като вълни по време на буря.
Най-после пристигна и префектът, заобиколен от вигили, а след него в
непрекъсната верига се заредиха лектиките на сенатори, консули, претори, едили,
обществени и дворцови чиновници, преториански началници, патриции и елегантни жени.
Пред някои лектики вървяха ликтори, които носеха секири в снопове пръчки, пред други —
тълпи роби. Блестяха на слънцето позлатата на лектиките, белите и разноцветни рокли,
перата, обиците, скъпоценностите, стоманата на секирите. От цирка се носеха викове, с
които народът поздравяваше високите сановници, а от време на време все още идваха
неголеми отреди преторианци.
Жреците от различните храмове дойдоха малко по-късно, а едва след тях носеха
светите девици на Веста, пред които вървяха ликтори. Оставаше да дойде само цезарят,
за да започне зрелището; а той не искаше да принуждава народа да го чака дълго,
желаеше да го спечели, като не закъснее, затова дойде незабавно заедно с Августа и
августианите.
Петроний беше между августианите, в лектиката си бе взел и Виниций. Той знаеше,
че Лигия е болна и в безсъзнание, но понеже през последните дни достъпът до затвора
беше пазен много строго, тъй като предишната стража беше заместена с нова, на която
беше забранено да разговаря с тъмничарите и да дава каквито и да било сведения на
тези, които идваха да питат за затворниците, той не беше сигурен дали и тя не е между
жертвите, определени за първия ден на зрелището. За лъвовете можеха да я изпратят и
болна, макар и в безсъзнание. Но тъй като жертвите щяха да бъдат в животински кожи и
изкарвани по много наведнъж на арената, никой от зрителите не можеше да провери дали
те са с една повече или по-малко, нито пък да познае някого. Пазачите и цялата прислуга
на амфитеатъра бяха подкупени, а с бестиариите беше уговорено да укрият Лигия в някой
тъмен кът на амфитеатъра и през нощта да я предадат на един Винициев арендатор, който
щеше веднага да я заведе в Албанските планини. Петроний, посветен в тези тайни,
съветваше Виниций да тръгне с него открито към амфитеатъра и чак на входа да се
откъсне незабелязано сред навалицата и да отиде бързо в подземията, където лично да
покаже на пазачите Лигия, за да не стане някаква грешка.
Пазачите го пуснаха през една малка вратичка, откъдето и те самите минаваха.
Един от тях, на име Сир, го заведе веднага при християните. По пътя му каза:
— Не зная, господарю, дали ще намериш, каквото търсиш. Ние разпитвахме за
девойка на име Лигия, но никой не ни отговори, може би нямат доверие в нас.
— Много ли са? — попита Виниций.
— Мнозина ще останат за утре, господарю.
— Има ли болни между тях?
— Такива, които да не могат да се държат на краката си, няма.
След това Сир отвори една врата и влязоха в нещо като огромна зала, но ниска и
тъмна, тъй като светлината стигаше в нея само през отворите с решетки, които я отделяха
от арената. Отначало Виниций не можеше да види нищо, само чуваше шум от гласове в
помещението и виковете на народа, които достигаха от амфитеатъра. Но след малко,
когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя цели тълпи странни същества, подобни на
вълци и мечки. Това бяха християните в животински кожи. Някои от тях бяха прави, други
се молеха коленичили. Тук-там по дългите коси, които се спускаха върху кожите, можеше
да се отгатне, че жертвата е жена. Майки, прилични на вълчици, носеха на ръце децата си
също в кожи. Но изпод кожите се показваха светнали лица, в мрака очите им блестяха
радостно и трескаво. Явно беше, че повечето от тези хора бяха завладени от една мисъл,
изключителна и неземна, която още приживе ги беше направила безчувствени към всичко,
което ставаше около тях или което можеше да се случи с тях. Виниций разпитваше за
Лигия, но те го гледаха с очи, сякаш пробудени от сън, и не отговаряха на въпросите; други
му се усмихваха, като слагаха пръст на уста или сочеха железните решетки, през които
Page 213
влизаха бляскави снопове светлина. Само децата плачеха тук-там, уплашени от рева на
зверовете, воя на кучетата, крясъка на народа и животинския вид на своите родители.
Виниций вървеше до Сир, гледаше лицата, търсеше, разпитваше, понякога се препъваше
о телата на онези които бяха припаднали в тая навалица, задух и горещина, и се
промъкваше по-нататък в тъмната дълбочина на помещението, което изглеждаше обширно
като целия амфитеатър.
Изведнъж той се спря, понеже му се стори, че близо до една решетка чува някакъв
познат нему глас. Вслуша се за малко, обърна се и като се промъкна през навалицата,
застана наблизо. Сноп светлина падаше върху главата на говорещия и на тая светлина
Виниций разпозна под вълчата кожа отслабналото и неуморимо лице на Крисп.
— Покайте се за греховете си — говореше Крисп, — защото ето ей сега ще настане
мигът. Но който мисли, че със смъртта ще изкупи своята вина, той върши нов грях и ще
бъде хвърлен в огън вечен. С всеки ваш грях, който сте извършили през живота си, вие сте
подновявали господнята мъка и как смеете тогава да мислите, че тази мъка, която ви чака,
би могла да изкупи онази? От еднаква смърт ще умрат днес и праведни, и грешни, но
господ ще различи своите. Горко вам, защото зъбите на лъвовете ще разкъсат вашите
тела, но няма да изличат греховете ви, нито сметките ви с бога. Господ прояви достатъчно
милосърдие, когато позволи да бъде прикован на кръста, но занапред той ще бъде само
съдия, който няма да остави без наказание нито един грях. Вие, които сте мислили, че чрез
мъките ще изкупите греховете си, вие сте оскърбили божията справедливост и още по-
дълбоко ще бъдете хвърлени в бездната. Свърши се милосърдието и дойде часът на
гнева божи. Ето, след малко ще се изправите пред Страшния съд, пред който ще устоят
само добродетелните. Покайте се за греховете си, защото пъклената бездна е вече
разтворена, и горко вам, мъже и жени, горко вам родители и деца!
И протегнал костеливи ръце, той ги размаха над наведените глави, неустрашим, но
и неумолим даже пред лицето на смъртта, на която щяха да отидат след малко всички тези
обречени. След неговите думи се обадиха гласове:
„Да се покаем за греховете си!“, а после настана мълчание и се чуваше само
плачът на децата и как се удряха с ръце о гърдите. Кръвта в жилите на Виниций се смрази.
Той, който беше вложил цялата си надежда в милосърдието на Христа, чу сега, че е дошел
денят на гнева и че милосърдието няма да бъде заслужено дори и чрез смъртта на
арената. Наистина в главата му се мярна ясна и бърза като светкавица мисъл, че апостол
Петър би говорил иначе на тези, които щяха да умрат, но все пак страшните, пълни с
фанатизъм думи на Крисп и това тъмно помещение с решетки, зад които се простираше
арената на мъките, и тяхната близост, и многобройните жертви, готови вече за смъртта,
изпълниха душата му със страх и ужас. Всичко това му се струваше страшно и стократно
по-ужасно от най-кървавите битки, в които бе участвал. Задухът и горещината почнаха да
го душат. Студена пот изби по челото му. Обхвана го страх, че може да припадне като
тези, в чиито тела се препъваше, докато търсеше, а като помисли, че могат всеки миг да
отворят решетките, започна да вика високо Лигия и Урс с надежда, че ако не те, някой друг,
който ги познава, ще му отговори.
И наистина веднага някакъв човек, облечен като мечка, го дръпна за тогата и каза:
— Господарю, останаха в тъмницата. Мене ме изведоха последен и я видях болна
на одъра.
— Ти кой си? — попита Виниций.
— Копачът, в чиято колиба апостолът те кръсти, господарю. Затвориха ме преди
три дни, а днес вече ще умра.
Виниций си отдъхна. Когато влизаше тук, той желаеше да намери Лигия, но сега
беше готов да благодари на Христа, че я няма тук, и в това виждаше знак на неговото
милосърдие.
В това време копачът го дръпна още веднъж за тогата и каза:
— Помниш ли, господарю, че аз те заведох на Корнелиевото лозе, където
апостолът проповядваше в бараката?
— Помня — отговори Виниций.
— После го видях, един ден преди да ме затворят. Благослови ме и ми каза, че ще
дойде в амфитеатъра да благослови с кръстен знак загиващите. Бих искал него да гледам
в минутата на смъртта и да видя кръстния знак, защото тогава ще ми бъде по-лесно да
Page 214
умра, та ако знаеш, господарю, къде е той, кажи ми.
Виниций сниши глас и отвърна:
— Той е сред хората на Петроний, преоблечен като роб. Не зная къде са избрали
места, но аз ще се върна в цирка и ще видя. Когато излезете на арената ти гледай към
мене, а пък аз ще стана и ще се обърна към тях. Тогава ще го намериш с поглед.
— Благодаря ти, господарю, и мир на тебе.
— Да бъде Спасителя милостив към теб.
— Амин.
Виниций излезе от куникулума и се отправи към амфитеатъра, мястото му беше до
Петроний, сред другите августиани.
— Тук ли е? — попита Петроний.
— Няма я. Останала в затвора.
— Слушай какво още ми дойде наум, но като слушаш, гледай например Нигидия, та
да изглежда, че приказваме за прическата й... Тигелин и Хилон ни гледат в този момент...
И така, слушай: нека да поставят през нощта Лигия в ковчег и да я изнесат от затвора като
умряла, а за останалото се сещаш.
— Да — отговори Виниций.
По-нататъшния им разговор прекъсна Тулий Сенецион, който се наведе към тях и
каза:
— Не знаете ли дали ще дадат на християните оръжие?
— Не знаем — отговори Петроний.
— Аз бих предпочел да им дадат — говореше Тулий, — инак арената много скоро
ще заприлича на кланица. Какъв великолепен амфитеатър, нали!
Наистина гледката беше величествена. По-ниските редове, запълнени с тоги, се
белееха като сняг. На позлатения подиум седеше цезарят с диамантена огърлица и златен
венец на главата, до него красивата и мрачна Августа, а наоколо от двете страни весталки,
висши чиновници, сенатори с плащове, обточени с пурпурни ивици, военачалници в
блестящо въоръжение, с една дума, всичко, което беше в Рим силно, пищно и богато. По-
нататък седяха войниците, а по-нагоре се чернееше в кръг море от човешки глави, над
които между стълбовете висяха гирлянди от рози, лилии, анемони, бръшлян и лоза.
Всички разговаряха високо, викаха се един друг, пееха, понякога бурно се смееха
на някоя духовита дума, която се разнасяше от ред на ред, и тропаха от нетърпение, за да
ускорят зрелището.
Най-после тропането заприлича на гръмотевица и не преставаше. Тогава
префектът на града, който преди това беше направил с блестящата свита обиколка на
арената, даде с кърпичка знак, на който амфитеатърът отвърна с всеобщо „А-а-а!...“,
изтръгнато от хиляди гърди.
Обикновено зрелището започваше с лов на диви зверове, по които мятаха стрели и
копия разни варвари от север и от юг, обаче този път зверовете щяха да бъдат и без това
много, затова започнаха с андабатите — хора с шлемове без отвори за очите. Те трябваше
да се бият слепешком. Двайсетина от тях излязоха заедно на арената и започнаха да
размахват мечове във въздуха; мастигофорите ги насочваха едни към други с помощта на
дълги вили, за да могат да се срещнат. По-изтънчените зрители гледаха равнодушно и с
пренебрежение това зрелище, но за народа бяха забавни несръчните движения на
борците, а като се случеше да се срещнат гърбом, той избухваше в силен смях и викаше:
„Надясно!“, „Наляво!“, „Направо!“, като често заблуждаваше нарочно противниците. Обаче
няколко двойки се счепкаха и борбата започваше да става кървава. По-разпалените борци
хвърляха щитовете и като се хващаха с левите ръце, за да не се разделят повече, с
десните ръце се биеха до смърт. Който паднеше, издигаше пръсти нагоре, молейки с този
жест за милост, но в началото на зрелището народът обикновено искаше смъртта на
ранените, особено когато се касаеше за андабати, които му бяха неизвестни, тъй като
лицата им бяха закрити. Постепенно борците оставаха все по-малко, а когато най-после
останаха само двама, сблъскаха ги така, че и двамата паднаха на пясъка и се промушиха
взаимно. Тогава сред викове „Peractum est“ прислугата изнесе труповете, а момчета
заровиха кървавите следи на арената и я посипаха с шафранови листа.
Сега идеше ред на по-сериозна борба, която възбуждаше любопитството не само
на простата тълпа, но и на изтънчената публика; по време на тази борба младите патриции
Page 215
залагаха понякога огромни суми и често се разоряваха. Веднага взеха да обикалят от ръце
на ръце дъсчици, които се записваха имената на любимците заедно със сумата от
сестерции, които всеки залагаше за своя избраник. Спектатите, т.е. борците, които бяха
вече излизали на арената и бяха спечелвали победи, събираха най-много поддръжници,
но между залагащите имаше и такива, които залагаха значителни суми за нови и съвсем
неизвестни гладиатори, с надежда да получат огромни печалби, ако те победят.
Обзалагаше се и самият цезар и жреците, и весталките, и сенаторите, и народът. Хората
от тълпата, когато им се свършваха парите, залагаха често собствената си свобода. С
разтуптени сърца, а даже и с тревога публиката очакваше излизането на борците, а
мнозина обещаваха гласно жертви на боговете, за да спечелят тяхното покровителство
над своя любимец.
Наистина, когато се разнесоха пронизителните звуци на тръбите, в амфитеатъра
настана тишината на очакването. Хиляди очи се обърнаха към грамадните синджири на
вратата, до която се приближи човек, преоблечен като Харон, и всред общото мълчание
удари трикратно с чук, сякаш зовеше на смърт онези, които бяха скрити зад тази врата.
Бавно се разтвориха двете крила на вратата и разкриха черна паст, от която започнаха да
се изсипват на светлата арена гладиаторите. Те вървяха на отделения от по двайсет и пет
души, отделно траки, отделно мирмилони, самнити, гали, всички тежко въоръжени, а най-
после рециариите с мрежа в едната ръка и тризъбец в другата. При тяхното излизане тук и
там се чуха ръкопляскания, които след малко се превърнаха в огромна и продължителна
буря. Отгоре до долу се виждаха пламнали лица, пляскащи ръце и отворени уста, от които
се изтръгваха викове. А те обиколиха цялата арена с равномерни и пъргави крачки, като
блестяха с богатото си въоръжение, след това се спряха пред подиума на цезаря горди,
спокойни и блестящи. Пронизителен звук на рог сложи край на ръкоплясканията и тогава
борците протегнаха нагоре десници, вдигнаха очи и глави към цезаря и почнаха да викат
или по-скоро да пеят с провлечени гласове:
Ave Caesar Imperafor!
Morituri te salutant!
След това се разпръснаха бързо, заемайки определените места по арената.
Трябваше да се нападат на цели групи, но първо позволиха на по-прочутите гладиатори да
участват в единоборства, в които най-добре се проявяваше силата, сръчността и
смелостта на борците. Наистина веднага измежду галите излезе борец, добре познат на
любителите на амфитеатъра, с прозвище Касапина (Lanio), победител в много борби. С
голям шлем на главата и с броня, която покриваше отпред и отзад могъщото му тяло, в
блясъка на жълтата арена той приличаше на огромен лъскав бръмбар. Но не по-малко
прочутият рециарий Календион излезе насреща му.
Сред зрителите започнаха да се обзалагат:
— Петстотин сестерции за гала!
— Петстотин за Календион!
— Кълна се в Херкулес! Хиляда!
— Две хиляди!
В това време галът, като дойде до средата на арената, започна пак да се отдръпва
и с насочен меч и наведена глава наблюдаваше внимателно през отворите на шлема
противника, а лекият, красив като статуя рециарий, съвсем гол, само с една препаска
около бедрата, обикаляше бързо около тежкия противник, като размахваше грациозно
мрежата, навеждаше или вдигаше тризъбеца и пееше обичайната песен на рециариите:
Non te peto, piscem peto,
Quid me fugis, Galle?
Но галът всъщност не бягаше. След малко той се спря и като застана на едно
място, взе да се обръща само с незначително движение, тъй че противникът да е
постоянно пред него. Във фигурата и в ужасно голямата му глава сега имаше нещо
страшно. Зрителите разбираха отлично, че това тежко, обковано в мед тяло се готви за
внезапен удар, който може да реши борбата. В това време рециарият ту подскачаше към
Page 216
него, ту се отдръпваше, като правеше с тризъбеца си толкова бързи движения, че
човешкият поглед трудно можеше да ги следи. Звукът на зъбците о щита се разнесе на
няколко пъти, но галът не се и поклати, дори и така доказа огромната си сила. Цялото му
внимание, изглежда, бе насочено не към тризъбеца, а към мрежата, която се въртеше
непрекъснато над главата му като злокобна птица. Зрителите със затаен дъх следяха
майсторската игра на гладиаторите. Най-после, издебнал удобен момент, Ланион се
хвърли върху противника си, но той със същата бързина се измъкна изпод неговия меч и
вдигнатата му ръка, изправи се и хвърли мрежата.
Като се завъртя на място, галът отхвърли мрежата с щита си, след това и двамата
се отдалечиха бързо един от друг. В амфитеатъра загърмяха викове: „Macte!“, а на по-
ниските редове отново започнаха да се обзалагат. Самият цезар, който отначало
разговаряше с весталката Рубрия и не гледаше внимателно, сега обърна глава към
арената.
И те пак започнаха да се борят тъй сръчно и с такава точност на движенията, щото
в някои мигове изглеждаше, че не се борят на живот и смърт, а за да покажат ловкостта си.
Ланион, който още на два пъти се изплъзна от мрежата, отново започна да отстъпва към
края на арената. Но тогава тези, които не държаха негова страна и не искаха той да си
почине, започнаха да викат: „Нападай!“ Галът послуша и нападна. Рамото на рециария се
обля внезапно в кръв и мрежата увисна в ръцете му. Ланион се приведе и скочи, като
искаше да нанесе последния удар. Обаче в тоя миг Календион, който само беше се
престорил, че не може да владее мрежата, се наведе настрана, избягна удара, вмъкна
тризъбеца между коленете на противника си и го повали на земята.
Той искаше да се надигне, но в един миг го обвиха фаталните върви и всяко негово
движение още повече заплиташе ръцете и краката му. В същото време ударите на
тризъбеца един след друг го приковаваха на земята. Още веднъж той набра всички сили,
подпря се на ръце и се напрегна, за да се изправи — напразно. После вдигна към главата
си ръка, която губеше сили и вече не можеше да държи меча, и падна възнак. Календион
притисна шията му с тризъбеца о земята и като се облегна с две ръце на дръжката й,
обърна се към ложата на цезаря.
Целият цирк се разтърси от ръкопляскания и човешки рев. За тези, които държаха
страната на Календион, той беше в тоя миг по-велик от цезаря, но точно затова от сърцата
им изчезна ожесточението към Ланион, който беше напълнил джобовете им с цената на
собствената си кръв. И тъй желанието на народа се раздвои. По всички пейки на цирка
дадоха знак — половината бяха за пощада, а останалите — за смърт, но рециарият
гледаше само ложата на цезаря и весталките, очаквайки какво ще решат те.
За нещастие Нерон не обичаше Ланион, защото на последните игри преди пожара
беше се обзаложил против него и загуби в полза на Лициний значителна сума. Той
протегна ръка от подиума и обърна палеца си към земята.
Весталките веднага повториха знака. Тогава Календион коленичи върху гърдите на
гала, извади къс нож, който носеше под препаската си, и като отмести бронята около
шията на противника, заби триъгълното острие до дръжката в гърлото му.
— Peractum est! — разнесоха се гласове в амфитеатъра.
А Ланион потрепера като заклан вол и разрови пясъка с крака, после се изпъна и
остана неподвижен.
Меркурий нямаше нужда да проверява с нажежено желязо дали е още жив.
Веднага го изнесоха и на арената излязоха други двойки. Едва след тях закипя борбата на
целите групи. Народът вземаше в нея участие с душа, със сърце, с очи: виеше, ревеше,
свиркаше, ръкопляскаше, смееше се, поощряваше борците, лудееше. Разделените на два
отряда гладиатори се биеха на арената с настървението на диви зверове: гърди се удряха
о гърди, тела се вкопчваха в смъртна прегръдка, пукаха стави, мечове потъваха в гърди и
кореми, побледнели устни бълваха кръв върху пясъка. Накрая някои новаци бяха обзети от
такъв панически ужас, че се откъснаха от тоя хаос и започнаха да бягат, но мастигофорите
веднага ги върнаха в борбата с бичове с оловни топчета. По пясъка се образуваха големи
тъмни петна: все по-голям брой голи и облечени в брони тела се трупаха като снопи.
Живите се бореха върху трупове, препъваха се о брони и щитове, окървавяваха краката си
о изпочупените оръжия и падаха. Народът не можеше да се овладее от радост,
опияняваше се от смъртта, дишаше я, насищаше очите си с нея и с наслада вдъхваше
Page 217
изпаренията й.
Най-после паднаха почти всички победени. Само неколцина ранени коленичиха в
средата на арената и като се олюляваха, протягаха към зрителите ръце с молба за
пощада. На победителите бяха раздадени награди, венци, маслинени клонки и след това
настъпи кратка почивка, която по заповед на всемогъщия цезар се превърна в угощение.
Във вазите димяха благоухания. Пръскаха народа с шафранена и теменужена вода.
Разнасяха разхладителни напитки, печено месо, сладкиши, вино, маслини и плодове.
Народът гълташе, разговаряше и крещеше в чест на цезаря, за да го накара да бъде още
по-щедър. И наистина, когато гладът и жаждата бяха наситени, стотици роби внесоха
пълни кошове с подаръци, а облечени като амури момчета изваждаха от кошовете
различни предмети и с две ръце ги хвърляха на публиката. Когато взеха да раздават
лотарийни тесери, стана сбиване: хората се блъскаха, падаха, тъпчеха се, викаха за
помощ, прескачаха пейките и се задушаваха в страшната блъсканица, защото човек, ако
имаше късмет, можеше да спечели къща с градина, роб, разкошно облекло или рядък див
звяр, който след това щеше да продаде на амфитеатъра. Ставаха такива безредици, че
често преторианците трябваше да въвеждат реда, а след всяко раздаване от цирка
изнасяха хора със счупени ръце, крака или смазани до смърт в навалицата.
Но по-богатите не участваха в борбата за тесери. Августианите се забавляваха с
Хилон и се присмиваха на неговите напразни усилия да покаже, че може да гледа борбата
и кръвопролитието спокойно като всички други. Напразно обаче нещастният грък се
мръщеше, хапеше устни и стискаше юмруци така, че ноктите му се забиваха в дланите. Не
само гръцката му натура, а и страхливостта му не можеше да понася такива зрелища.
Лицето му побледня, челото се ороси с капки пот, устните посиняха, очите му хлътнаха,
зъбите му тракаха. След като се свърши борбата, дойде за малко на себе си, но когато
взеха да му се присмиват, обхвана го внезапен гняв и той започна отчаяно да хапе.
— Ех ти, грък! Не можеш да гледаш разкъсана човешка кожа — казваше Ватиний,
като му дърпаше брадата.
Хилон му се озъби с последните си два жълти зъба и отговори:
— Баща ми не беше обущар, та не мога да кърпя кожа.
— Macte! Habet! — извикаха няколко гласа.
Но други продължаваха да се подиграват.
— Не е крив тоя, че вместо сърце има в гърдите си парче сирене — извика
Сенецион.
— Не си крив ти, че вместо глава имаш мехур — отвърна Хилон.
— Няма ли да станеш гладиатор? Чудесен ще бъдеш с мрежа на арената!
— Ако хвана в нея тебе, все едно, че съм хванал вонящ папуняк.
— Ами какво ще правиш с християните? — питаше го Фест от Лигурия. — Не искаш
ли да станеш куче и да ги хапеш?
— Не, искам да ти стана брат.
— Ти, меотийска проказо!
— Ти, лигурийско муле!
— Тебе май те сърби кожата, но не те съветвам да молиш аз да те почеша.
— Чеши се сам. Ако изчешеш собствените си струпеи, ще унищожиш най-хубавото,
което имаш.
Така те го нападаха, а той отвръщаше заядливо сред общия смях. Цезарят
пляскаше с ръце, повтаряше „Macte!“ и ги поощряваше. Но след малко се приближи
Петроний и като докосна рамото на гърка с издяланата си от слонова кост пръчка, рече
студено:
— Това е хубаво, философе, само едно си сбъркал: боговете са те създали за
крадец, а ти си станал демон и затова няма да издържиш!
Старецът го погледна със зачервените си очи, този път обаче не намери готова
дързост, за да отговори. Помълча и след това отвърна с усилие:
— Ще издържа!...
В това време тръбите известиха, че почивката е свършила. Хората взеха да
напущат проходите, където се бяха струпали, за да се поразтъпчат и да поговорят.
Настъпи общо раздвижване и започнаха обикновените разправии за места. Сенаторите и
патрициите тръгнаха към своите. Малко по малко шумът утихваше и в амфитеатъра се
Page 218
възстановяваше редът. На арената се появиха група хора, за да изравнят пясъка, защото
тук-там имаше слепени от съсирената кръв буци.
Идеше ред на християните. Но тъй като това зрелище беше ново за народа и никой
не знаеше как ще се държат те, всички ги очакваха с известно любопитство. Тълпата беше
съсредоточена, в напрежение — очакваха се някакви изключителни сцени, но беше
настроена и неприязнено. Та нали тези хора, които сега щяха да се появят, бяха изгорили
Рим и неговите вековни съкровища? Та нали те се хранеха с кръв на малки деца, отравяха
водите, кълняха целия човешки род и вършеха най-срамни престъпления? За разпалената
омраза бяха недостатъчни и най-строгите наказания и ако имаше в сърцата някакво
опасение, то беше само едно — дали мъченията ще бъдат равни на престъпленията на
тези зловещи осъдени.
В това време слънцето се беше издигнало високо и лъчите му, които се
прецеждаха през пурпурния велариум, изпълваха амфитеатъра с кървава светлина.
Пясъкът беше станал огненочервен. В тези отражения, в лицата на хората, както и в
пустотата на арената, която след малко щеше да се изпълни с човешки мъки и животинска
ярост, имаше нещо страшно. Из въздуха сякаш се носеше ужас и смърт. Тълпата,
обикновено весела, мълчеше озлобена. Лицата имаха ожесточен израз.
Изведнъж префектът даде знак: тогава се появи същият, преоблечен като Харон,
старец, който призоваваше на смърт гладиаторите. Той премина с бавни крачки през
цялата арена, сред глухата тишина удари отново три пъти с чук по вратата.
Из целия амфитеатър се разнесоха глухи гласове:
— Християните! Християните!
Изскърцаха железните решетки на тъмните отвори и се разнесоха обичайните
викове на мастигофорите: „На пясъка!“ и в миг арената се изпълни като че ли с някакви
горски същества, покрити с кожи. Всички тичаха бързо, трескаво и като стигнеха в средата
на арената, коленичеха един до друг с вдигнати нагоре ръце. Народът мислеше, че това е
молба за милост и вбесен от такава страхливост, започна да тропа, да свири, да хвърля
празни съдове от вино, оглозгани кокали и да реве: „Зверовете! Зверовете!...“ Но изведнъж
стана нещо неочаквано. От средата на косматата тълпа се разнесоха пеещи гласове и в
същия миг зазвуча песен, която чуваха за първи път в римския цирк:
Christus legnat!
Тогава народът се смая. Осъдените пееха с вдигнати, към велариума очи. Виждаха
се техните побледнели, но вдъхновени лица. Всички разбраха, че тези хора не молят за
милост и сякаш не виждат нито цирка, нито народа, нито сената, нито цезаря. „Christus
regnat!“ — звучеше все по-силно, а по седалките, чак до последните редове, мнозина от
зрителите се питаха какво се е случило и кой е тоя Chirstus, чието име беше на устата на
всичките тези хора, които щяха след малко да умрат. Но в това време се отвори нова
решетка и на арената се спуснаха с див бяг и лай цели стада кучета: грамадни
светложълти молоси от Пелопонес, шарени на ивици пиренейски песове, подобни на
вълци мелези от Хиберния, нарочно държани гладни, с хлътнали хълбоци и кръвясали очи.
Вой и скимтене изпълниха целия амфитеатър. Християните свършиха песента и стояха
коленичили неподвижно, като вкаменени, повтаряйки само жално в хор: „Pro Christo! Pro
Christo!“ Кучетата подушиха хора под животинските кожи и учудени от тяхната
неподвижност, не смееха веднага да се нахвърлят върху им. Някои от тях се катереха по
стените на ложите, сякаш искаха да достигнат зрителите, други тичаха наоколо и лаеха
ожесточено, като че ли гонеха някакъв невидим звяр. Народът се разгневи. Хиляди гласове
закрещяха: някои от публиката имитираха животински рев, други лаеха като кучета, трети
насъскваха на различни езици. Амфитеатърът се разтърси от викове. Раздразнените
кучета започнаха ту да се хвърлят върху коленичилите християни, ту пак да се отдръпват,
като тракаха със зъби, докато най-после един молос впи острите си зъби във врата на
една коленичила отпред жена и я повали.
Тогава десетки кучета се нахвърлиха навътре сред християните в някакъв проход.
Тълпата престана да реве, за да може да гледа с по-голямо внимание. Сред воя и
ръмженето още се чуваха жални мъжки и женски гласове: „Pro Christo! Pro Christo!“, но на
арената се образуваха подвижни кълба от телата на кучетата и хората. Сега кръвта
Page 219
течеше като поток от разкъсаните тела. Кучетата си отнемаха едно от друго кървави
човешки късове. Миризма на кръв и разкъсани вътрешности задуши арабскиту благовония
и изпълни целия цирк. Най-после останаха да се виждат само тук-там единични
коленичили фигури, но скоро ги покриха подвижните виещи кълба.
Виниций, който се изправи в момента, когато християните излязоха на арената, и
се обърна, за да посочи на копача, както беше обещал, къде се намира апостолът, скрит
между хората на Петроний, седна пак с мъртвешко лице и поглеждаше с изцъклени очи
ужасното зрелище. В началото страхът, че копачът е могъл да се излъже и че Лигия се
намира между жертвите, беше го вцепенил напълно, но като слушаше възгласите „Pro
Christo!“ и когато видя мъките на толкова жертви, които в смъртния си час славеха своята
истина и своя бог, завладя го друго чувство, което го прониза като непоносима, но
непреодолима болка — щом сам Христос е умрял в мъки, сега, когато гинат заради него
хиляди, когато се пролива море от кръв, една капка повече не значи нищо и дори е грях да
се иска милост. Тази мисъл идеше към него от арената, пронизваше го заедно със
стоновете на умиращите, заедно с миризмата на кръвта им. И все пак се молеше и
повтаряше с пресъхнали устни: „Христе, Христе, и твоят апостол се моли за нея!“ След
това се забрави, изгуби представа къде се намира, само му се струваше, че кръвта на
арената приижда и приижда, че ще се надигне и ще потече от цирка и ще залее целия Рим.
Накрая не чуваше нищо, ни воя на кучетата, ни виковете на хората, ни гласовете на
августианите, които внезапно започнаха да викат:
— Хилон припадна!
— Хилон припадна! — повтори Петроний, като се обърна натам, където беше
гъркът.
Хилон наистина беше загубил съзнание и седеше бял като платно, отметнал назад
глава, с широко отворени уста, като труп.
В тоя миг започнаха да изкарват на арената нови жертви, покрити с кожи.
Те коленичиха веднага, както и техните предшественици, но изморените кучета не
искаха да ги разкъсват. Едва няколко кучета се нахвърлиха върху най-близките коленичили
християни, а другите легнаха, вдигнаха нагоре окървавените си муцуни и започнаха да
дишат уморено и тежко.
Тогава, обезпокоен от това, но опиянен от кръвта и озверен, народът започна да
крещи с ужасяващи гласове:
— Лъвовете! Лъвовете! Пуснете лъвовете!...
Лъвовете се пазеха за следния ден, но в амфитеатъра народът налагаше волята
си на всички, дори и на цезаря. Единствен само Калигула, дързък и непостоянен в
прищевките си, беше се осмелил да се противопоставя, дори бе заповядал да налагат
тълпите с тояги, но и той най-често беше отстъпвал. Нерон, за когото ръкоплясканията
бяха по-скъпи от всичко на света, не се противопоставяше никога, а още по-малко можеше
да се противопостави сега, когато трябваше да се успокоят раздразнените след пожара
тълпи и за християните, върху които той искаше да стовари вината за бедствието.
И той даде знак да отворят куникулума, а народът, видял това, се успокои веднага.
Чу се скърцането на решетките, зад които бяха лъвовете. Като ги видяха, кучетата се
скупчиха на противоположната страна на кръга с тихо скимтене, а лъвовете започнаха да
излизат на арената един след друг, огромни, бледожълти, с големи рошави глави. Самият
цезар обърна към тях отегченото си лице и вдигна смарагда към окото си, за да ги
наблюдава по-добре. Августианите ги посрещнаха с ръкопляскане; тълпата ги броеше с
пръсти и в същото време следеше жадно какво ще направят християните, като ги видят; а
християните отново започнаха да повтарят непонятните за мнозина, но дразнещи всички
думи: „Pro Christo! Pro Christo!“
Но лъвовете, макар и изгладнели, не бързаха към жертвите. Червеникавият блясък
на арената им пречеше и те мигаха като ослепени; някои протягаха лениво големите си
златисти тела, други се прозяваха, сякаш искаха, разтваряйки челюсти, да покажат на
зрителите страшните си зъби. След това миризмата на кръв и на разкъсани тела, каквито
имаше много по арената, започна да им действа. Скоро движенията им станаха
неспокойни, гривите им щръкнаха, ноздрите им поемаха шумно въздух. Изведнъж един се
спусна към трупа на една жена с разкъсано лице и като опря предните си лапи върху
тялото, започна да лиже с грапавия си език съсирената кръв, друг се приближи към един
Page 220
християнин, който държеше в ръцете си дете в кожа на еленче.
Детето се тресеше от вик и плач и прегръщаше конвулсивно шията на баща си, а
той, в желанието си да му продължи макар и с един миг живота, се мъчеше да го откъсне
от шията си и да го подаде на коленичилите по-нататък. Но викът и движението
раздразниха лъва. Изведнъж той издаде кратък, отсечен рев, с един удар на лапата си
смаза детето и като стисна черепа на бащата в челюстите си, в миг го раздроби.
След това всички други лъвове се хвърлиха върху християните. Няколко жени от
публиката неволно извикаха от ужас, но народът заглуши виковете им с ръкопляскания,
които веднага утихнаха, защото желанието за гледане надделя. Тогава публиката видя
страшни неща: изчезващи цели глави в устата на лъвовете, гърди, разкъсани с едно
захапване на острите зъби, изтръгнати навън сърце и дробове; чуваше се трошене на
кости. Някои лъвове, хванали жертвата си за хълбока или кръста, се носеха с бесни
скокове из арената, търсейки сякаш скрито място, където биха могли да я изядат; други се
сбиваха помежду си, изправяха се един срещу друг и като се обхващаха с лапи като
някакви борци, изпълваха амфитеатъра с гръмовен рев. Хората ставаха прави. Други
напущаха местата си и слизаха по-долу, за да виждат по-добре, като се блъскаха и
тъпчеха там до смърт. Изглеждаше, че увлечените тълпи ще се нахвърлят най-после на
самата арена и ще почнат да разкъсват заедно с лъвовете. Понякога се чуваше нечовешки
вик, понякога рев, ръмжене, тракане на зъби, вой на молосите, понякога само стонове.
Цезарят държеше смарагда на окото си и гледаше сега внимателно. Лицето на
Петроний беше приело израз на отвращение и презрение. Хилон беше изнесен преди това
от цирка.
А от куникулумите изкарваха все нови и нови жертви.
От най-горния ред на амфитеатъра към тях гледаше апостол Петър. Него никой не
виждаше, понеже всички глави бяха обърнати към арената; той беше се изправил и както
някога в Корнелиевото лозе благослови за смърт и за вечен живот ония, които щяха да
бъдат хванати, така сега благославяше с кръстния знак загиващите от зъбите на
зверовете, и тяхната кръв, и техните мъки, и мъртвите тела, превърнати в безформени
късове, и душите, отлитащи от кървавия пясък. Някои вдигаха към него очи и тогава
лицата им засияваха, и те се усмихваха, виждайки над себе си, там горе, кръстния знак. А
нему сърцето се късаше и той говореше: „О, господи, да бъде твоята воля, защото за
твоята слава и за да докажат правдата, гинат тези мои овци! Ти ми заповяда да ги паса и
сега ти ги предавам, а ти ги преброй, господи, прибери ги, изцери раните им, успокой
болката им и им дай повече щастие, отколкото мъки тук са изпитали.“
И ги изпращаше едни след други, куп след куп, с голяма обич, сякаш бяха негови
деца, които той предаваше направо в ръцете на Христос. В това време цезарят — дали от
безразсъдство или защото желаеше това зрелище да надмине всичко виждано досега в
Рим — пошепна няколко думи на градския префект, а той напусна подиума и се запъти
към, куникулумите. И самият народ се смая, когато видя след малко да се отварят отново
решетките. Сега пуснаха всякакви животни: тигри от Ефрат, нумидийски пантери, мечки,
вълци, хиени и чакали. Цялата арена сякаш се заля с подвижна вълна от разноцветни
кожи: на ивици, жълти, бледожълти, тъмни, кафяви и на петна. Настъпи бъркотия, в която
очите вече не можеха нищо да различат освен едно преобръщане и въртене на
животински гърбове. Картината вече не приличаше на действителност и сякаш се
превърна в някаква оргия на кръвта, в някакъв страшен сън, в някакъв уродлив мираж на
помътен разум. Чашата преля. Сред рева, воя и скимтенето тук-там по пейките на
зрителите се чуваше пронизителен, спазматичен смях на жени, чиито сили най-после бяха
се изчерпали. На хората им стана страшно. Лицата потъмняха. Разни гласове взеха да
викат: „Стига! Стига!“
Но по-лесно беше да се пуснат животните на арената, отколкото да се изгонят.
Цезарят обаче беше намерил начин да се очисти арената от тях, нов начин, свързан с ново
развлечение за народа. Във всичките проходи между седалките се появиха отделения от
черни, украсени с пера и обици нумидийци, с лъкове в ръце. Народът се досети какво
щеше да стане сега и ги поздрави с викове на задоволство. Те се приближиха до
преградата на арената и като поставиха стрели на тетивите, почнаха да стрелят с
лъковете в купищата животни. Това беше наистина ново зрелище. Стройните черни тела
се изопваха назад, опъваха гъвкавите лъкове и изпращаха стрела след стрела.