Quo vadis 3

XX
Вървяха по Викус Патрициус, край Виминала, до старата Виминалска порта, около
онова място, където Диоклециан по-късно издигна великолепни бани. Отминаха
развалините на стената на Сервий Тулий и през още по-пусти места стигнаха до
Номентанската порта, а там, като завиха наляво, към Салария, озоваха се всред хълмове с
копални за пясък, а тук-таме имаше и гробища. Вече напълно се беше стъмнило и понеже
луната още не беше изгряла, трудно биха намерили пътя, ако не им го показваха самите
християни, Хилон беше предвидил и това. Така отдясно, отляво и напред се виждаха
тъмни фигури, които предпазливо се насочваха към пясъчните долища. Някои от тези хора
носеха фенерчета, но ги закриваха с плащовете си, а други, които по-добре познаваха
пътя, вървяха в тъмното. Набитото войнишко око на Виниций различаваше по движенията
по-младите мъже от старците, които едва вървяха, като се подпираха на тоягите си, и от
жените, старателно загърнати в дълги столи. Редките минувачи и селяните, които излизаха
от града, навярно ги взимаха за работници, които отиваха към аренариите, или пък за
погребални братства, членовете на които си уреждаха понякога нощем обредни агапи. Но
колкото по-нататък отиваха младият патриций и неговите спътници, толкова повече
фенерчета светваха и броят на хората се увеличаваше.
Някои от тях пееха със снишен глас песни, които се струваха на Виниций пълни с
копнеж. От време на време ухото му долавяше откъслечни думи или изречения от песента:
„Стани ти, който спиш“ или „Стани из мъртвите“, ту пък името на Христа се повтаряше от
мъже и жени. Но Виниций не обръщаше внимание на думите, владееше го една мисъл —
че някоя от тези тъмни фигури е може би Лигия. Някои, минавайки наблизо, мълвяха: „Мир
вам“ или „Слава на Христа“, а него го обхващаше тревога и сърцето му почваше да бие по-
живо, защото му се струваше, че чува гласа на Лигия. Всяка фигура и всяко движение,
което му напомняше за нея, го заблуждаваше и чак когато няколко пъти се увери, че се е
излъгал, почна да не се доверява на очите си.
Пътят му се стори дълъг. Познаваше добре местността, но в мрака не можеше да
се ориентира. Постоянно се натъкваха на някакви тесни проходи, на части от зидове, на
някакви сгради край града; той никога не бе ги виждал. Най-после краят на луната се
показа иззад гъстите облаци и освети всичко наоколо по-добре от мъждукащите
фенерчета. В далечината нещо блесна, нещо като голям огън или пламък на факли.
Виниций се наведе към Хилон и го попита това ли е Остриан.
Хилон, на когото нощта, това отстранено от града място и тези фигури, подобни на
Page 82
привидения, правеха силно впечатление, каза с несигурен глас:
— Не зная, господарю, не съм бил никога в Остриан.
Но те спокойно биха могли да славят Христа някъде по-близо до града.
След малко, чувствайки нужда да разговаря и да подкрепи смелостта си, добави:
— Събират се така, като разбойници, а пък не им е позволено да убиват, ако,
разбира се, не ме е измамил безчестно онзи лигиец.
Но и Виниций, който мислеше за Лигия, се учудваше на тази предпазливост и
тайнственост, с която нейните единоверци се събираха да слушат своя върховен жрец,
затова каза:
— Както всички религии, така и тази има между нас своите последователи, но
християните — те са еврейска секта. Защо тогава се събират тук, когато в Задтибрието си
имат еврейски храмове, в които посред бял ден евреите принасят жертви?
— Не, господарю. Евреите са заклетите им врагове. Казаха ми, че още преди
сегашния цезар се стигнало почти до война между евреите и тях. Тези смутове омръзнали
на цезар Клавдий и той изгонил всички евреи, но днес този едикт е отменен. Християните
обаче се крият от евреите и от населението, което, както ти е известно, им приписва
злодеяния и ги ненавижда.
Вървяха мълчаливо. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова повече
страхът на Хилон растеше и той каза:
— Като се връщах от Евриций, заех от един бръснар перука и в ноздрите си сложих
две зърна боб. Не бива да ме познаят. Но и да ме познаят, не ще ме убият. Те не са зли.
Те са даже много почтени хора, които обичам и ценя.
— Не бързай да ги хвалиш, рано е още — отговори Виниций.
Сега те влязоха в тясна впадина, затворена отстрани като с два насипа, над които
на едно място се прехвърляше акведукт. Сега месецът беше изплувал иззад облаците и
накрая на теснината видяха стена, покрита със сребреещ на лунната светлина бръшлян.
Това беше Остриан.
Сърцето на Виниций заби по-живо.
До вратата двама копачи взимаха знаците. След минута Виниций и
придружаващите го се озоваха на едно доста обширно пространство, заградено отвсякъде
със зид. Тук-таме се издигаха паметници, а в средата се виждаше същинският хипогеум
или крипта, до половината под земята; в нея бяха гробовете; пред входа на криптата
шумеше фонтан. Беше ясно, че повечето хора нямаше да се поберат в самия хипогеум и
Виниций се досети, че обредът ще се извърши на открито, на двора, където скоро се събра
голямо множество. Докъдето поглед стига, трепкаха фенерче до фенерче, а много от
дошлите нямаха и фенерчета. С изключение на няколко души всички се страхуваха от
предатели или от нощния хлад и останаха с качулки на глава и младият патриций с тревога
си мислеше, че ако останат така докрай, в тази голяма тълпа и на слабата светлина той не
ще познае Лигия.
Но изведнъж при криптата запалиха няколко насмолени факела, свързани в едно.
Стана по-светло. След малко тълпата запя, отначало тихо, после все по-високо, някакъв
чуден химн. Виниций никога в живота си не бе чувал такава песен. Същият онзи скръбен
копнеж, който го бе поразил в песните на отделни хора по пътя към гробището, отекна и
сега в този химн, само че много по-ясно изразен и по-силен, а накрая стана тъй
завладяващ и огромен, като че ли заедно с хората бе закопняло и цялото това гробище,
хълмовете, долината, цялата околност. И на човек му се струваше, че в него има някакъв
зов, някаква смирена молба за помощ, за спасение на заблудени в мрака. Вдигнатите
нагоре глави сякаш виждаха някого, там високо, ръцете сякаш го призоваваха да слезе.
Когато песента утихваше, сякаш настъпваше момент на очакване и тези мигове бяха
толкова вълнуващи, та и Виниций, и неговите другари поглеждаха неволно към звездите,
сякаш се бояха, че ще стане нещо необикновено и че някой наистина ще слезе от
висините. Виниций и в Мала Азия, и в Египет, и в самия Рим бе виждал много най-различни
храмове, бе се запознал с много вероизповедания и бе слушал много песни, но сега за
пръв път виждаше хора да призовават божеството с песен не за това, че искаха да
извършат някакъв обред, но от сърце, изпълнени с някакъв истински копнеж по него, така
както могат да копнеят деца за своя баща или майка. Човек трябваше да бъде сляп, за да
не забележи, че тези хора не само почитаха своя бог, но го и обичаха с цялата си душа. До
Page 83
сега Виниций не беше виждал нищо подобно никъде, в никоя земя, при никакви обреди, в
никакви храмове; защото и в Рим, и в Гърция тези, които още отдаваха почит на боговете,
правеха това, за да получат помощ от тях или пък от страх; но никому и през ум не
минаваше да ги обича.
Колкото и мислите му да бяха заети с Лигия, а вниманието — съсредоточено, за да
я открие в тълпата с поглед, той не можеше да не вижда тези чудни и необикновени неща,
които ставаха около него. В това време хвърлиха още няколко факела в огъня, които
обляха с червена светлина гробището, и блясъкът на фенерчетата сякаш отслабна; в този
момент в хипогеума влезе старец, загърнат в наметало с качулка, но с открита глава. Той
стъпи на един камък близо до огъня.
Като го видя, тълпата се люшна. Около Виниций зашепнаха гласове: „Петрус!
Петрус!“ Някои коленичиха, други протягаха ръце към него. Настъпи тишина, толкова
дълбока, че се чуваше всяко падащо от факлите въгленче, далечното трополене на колела
по Номентанския път и шепотът на вятъра в няколкото пинии, които растяха край
гробището.
Хилон се наведе към Виниций и прошепна:
— Този е! Първият ученик на Христос, рибарят!
Старецът вдигна ръка, с кръстен знак благослови събраните, които сега паднаха на
колене. Другарите на Виниций и той сам, за да не се издадат, последваха примера на
другите. Младият човек отначало не можеше да си даде сметка какви са впечатленията му:
стори се, че тази фигура, която виждаше пред себе си, бе простовата, и необикновена
едновременно, и нещо повече — че нейната необичайност идваше именно от тая простота.
Старецът нямаше на главата си нито митра, нито дъбов венец, нито палма в ръка, нито
златна плочка на гърдите си, нито одежди, осеяни със звезда или пък бели, с една дума,
никой от онези отличителни знаци, които носеха източните жреци: египетски, гръцки или
пък римските фламини. И отново Виниций почувства същата разлика, която го бе
поразила, когато чу християнските песни: и този „рибар“ му се видя не някакъв архижрец,
опитен в религиозните церемонии, но като че ли един прост пастир и добросъвестен
свидетел, дошъл отдалеч, за да каже някаква истина, която е видял, докосвал, в която е
повярвал, както се вярва в действителността, и я е обикнал точно за това, защото
повярвал в нея. В неговото лице имаше такава сила на убеждението, каквато притежава
само правдата. И Виниций като скептик не искаше да се поддаде на неговия чар, а все пак
се поддаде и с някакво трескаво любопитство очакваше да види какво ще каже
сподвижникът на тайнствения Христос и какво е учението, което изповядваха Лигия и
Помпония Грецина.
В това време Петър започна да говори и отначало говореше като баща, който
съветва децата си и ги учи да живеят. Караше ги да се отказват от излишествата и
разкоша, а да обичат бедността, чистотата на нравите, правдата, да понасят търпеливо
обидите и преследванията, да слушат по-старите и властта, да се пазят от измяна, от
лицемерие и злословие, а накрая — да дават пример дори и на езичниците. За Виниций
добро беше само това, което можеше да му върне Лигия, а зло всичко, което заставаше
като пречка помежду им, затова се засегна от някои наставления, те го разгневиха, защото
му се стори, че като препоръчва чистота и борба със страстите, старецът се осмелява да
порицава не само неговата любов, но и отблъсква Лигия от него и засилва нейната
съпротива. Разбра, че ако Лигия е сега между събраните и слуша тези думи и ги взема
присърце, то в този момент тя сигурно мисли за него, за Виниций, като за враг на това
учение и нечестивец. Тази мисъл го озлоби: „Е, какво ново чух — каза си той. — Та това ли
било то непознатото учение? Всеки знае това, всеки го е чувал. Нали и циниците
проповядват бедност и въздържание, а добродетел препоръчваше и Сократ като нещо
старо и добро; ето — който и да е стоик, дори и един Сенека, който имал петстотин маси от
лимоново дърво, слави умереността, препоръчва правдата, търпение в споровете,
твърдост в нещастието и всичко това е като залежало, престаряло жито, което ядат
мишките, но хората вече не искат да ядат, защото от старост е замирисало на мухъл.“ И
наред с гнева, който изпита, той се почувства измамен в очакванията си. Бе се надявал да
му се разкрият някакви незнайни, чародейни тайни, смяташе, че поне ще чуе някакъв
удивляващ ритор, който ще го порази с красноречието си; вместо това той слушаше само
безкрайно прости слова, лишени от каквито и да било украси. Учудваше го само тишината
Page 84
и съсредоточеността, с която тълпата слушаше. Но старецът продължаваше да говори на
тези заслушани хора да бъдат добри, кротки, справедливи, бедни и чисти не за да са
спокойни през живота си, а за да могат след смъртта си да живеят вечно в Христа, в такова
веселие, в такава слава, блясък и радост, каквито никой на земята никога не е постигал. И
тук Виниций, колкото и враждебно и предубедено да се бе настроил преди малко, сега не
можеше да не забележи, че има разлика между учението на стареца и това, което говореха
циниците, стоиците или пък други философи: защото те препоръчваха доброто и
добродетелта като нещо разумно и добро в живота, а той обещаваше за тях безсмъртие, и
то не някакво жалко безсмъртие под земята, в скука, нищожество и пустота, а безсмъртие
великолепно, равно почти на живота на боговете. При това той говореше за него като за
нещо напълно сигурно; и с една такава вяра добродетелта се превръщаше в нещо
безценно, а бедствията в живота ставаха съвсем незначителни, защото едно е да страдаш
временно зарад безгранично щастие, а друго да страдаш само защото такъв е редът в
природата. И старецът продължаваше да говори, че добродетелта и правдата трябва да се
обичат зарад тях самите, защото най-голямото добро и предвечната добродетел е бог;
който я обича, той обича бога и затова винаги ще бъде негово любимо дете. Виниций не
разбираше добре това, но знаеше отдавна, от думите, които Помпония Грецина бе казала
на Петроний, че този бог според християните е един и всемогъщ, а когато чу сега, че той е
непресъхващ извор на добро и правда, неволно помисли, че в сравнение с него Демиургът
Юпитер, Сатурн, Аполон, Юнона, Веста и Венера приличат на суетна и креслива сган, в
която всички безчинстват заедно и всеки за своя сметка. Но още по-голямо удивление
обхвана младия човек, когато старецът почна да поучава, че бог е също и любов, любов
всеобхватна; и този, който обича хората, изпълнява най-висшата негова заповед. Но не е
достатъчно да обичаш хората от своя народ, тъй като богочовекът проля кръвта си за
всички и между езичниците намери свои избраници като центуриона Корнелий, и не е
достатъчно да обичаме тези, които ни правят добро, защото Христос прости и на евреите,
които го предадоха на смърт, и на римските войници, които го приковаха на кръста; трябва
на тези, които ни причиняват неправди, не само да прощаваме, но и да ги обичаме и да им
плащаме с добро за злото; и не е достатъчно да обичаме добрите, но трябва да обичаме и
лошите, тъй като само чрез любовта можем да изкореним злината в тях. Хилон, като чу
това, си мислеше, че неговата работа е отишла напразно и че Урс за нищо на света не ще
се осмели да убие Главк нито тази нощ, нито никоя друга. Утеши се веднага от другия
извод от поученията на стареца — Главк нямаше да убие него, Хилон, дори и да го
откриеше и познаеше.
Виниций пък вече не мислеше, че в думите на стареца няма нищо ново, а с
изумление си задаваше въпроса: какъв бог е този, какво е това учение и какви са тези
хора? Всичко, което чуваше, просто не се побираше в главата му. За него всичко това
беше не само нещо ново, но и небивало, неразбираемо. И чувстваше, че ако искаше
например да стане последовател на това учение, то би трябвало да хвърли в огъня и своя
начин на мислене, и навиците си, и характера си, цялата си досегашна натура; а после да
заживее някакъв нов, съвсем различен живот и със съвсем нова душа. Учението, което му
повеляваше да обича партите, сирийците, гърците, египтяните, галите, британците, да
прощава на неприятелите, да им плаща с добро за злото и да ги обича, му се видя
безумно; но в същото време той съзнаваше, че в безумието на това учение има нещо по-
силно, отколкото във всичките досегашни философии. Струваше му се, че поради това
безумие то е неприложимо, а поради неприложимостта си — божествено. Отхвърляше го,
а чувстваше, че от него се разнася, като от ливада, пълна с цветя, някакво упоително
благоухание, което този, който веднъж го е вдъхнал, трябва като в страната на лотофагите
да забрави всичко друго и да копнее само за него. Като че ли в това учение нямаше нищо
действително, а пък в същото време като че действителността, сравнена с него, бе нещо
толкова нищожно, че не си струваше човек да мисли за нея. Обгърнаха го някакви
простори, за които той не бе имал и понятие, някаква безграничност, някакви облаци. Това
гробище му приличаше на сборище от безумци, но също така и на място тайнствено и
страшно, където, като на някакво мистично ложе, се ражда нещо, което не е съществувало
досега на света. Той си спомни всичко, което старецът още отначало каза за живота, за
правдата, за бога, и мислите му просто се заслепяваха от блясък, както очите се
заслепяват от светкавици, които следват една след друга. Както става обикновено у
Page 85
хората, животът на които се е превърнал в една страст, той мислеше за всичко това и го
гледаше през призмата на своята любов към Лигия и в светлината на тия светкавици съзна
ясно едно: че ако Лигия е тук, на гробището, ако тя изповядва това учение, ако слуша и
чувства, и мисли така, то никога, никога няма да стане негова любовница.
И за първи път, откакто я беше срещнал в дома на Авъл, Виниций почувства, че
дори и да я намереше сега, тя пак нямаше да бъде намерена: досега нищо подобно не му
беше минало през ума, а сега не можеше да си го обясни, защото то не беше някакво ясно
съзнание за нещо, а по-скоро смътно чувство за някаква невъзвратима загуба и някакво
нещастие. У него се зароди тревога, която изведнъж се превърна в буря от гняв против
всички християни и против стареца специално. Този рибар, когото на пръв поглед сметна
за прост човек, сега го изпълваше почти със страх и му се струваше, че той е някакъв
тайнствен фатум, който неумолимо и същевременно трагично решава неговата съдба.
Копачът хвърли пак няколко факела в огъня, вятърът престана да шуми в пиниите,
пламъкът се издигаше равен, със стройно острие към искрящите на ясното вече небе
звезди, а старецът, щом веднъж спомена за смъртта на Христа, почна да говори вече само
за него. Всички затаиха дъх и тишината стана, още по-дълбока, можеше да се чуе биенето
на сърцата дори. Този човек бе видял и разказваше като очевидец, в чиято памет всеки
миг се беше врязал така, че щом затвореше очи, цялото минало оживяваше пред него.
Говореше как, след като се върнали от кръста, преседели с Йоан два дни и две нощи, без
да спят, без да ядат от скръб и тревога угнетени, в съмнение и подпрели глави на ръце,
мислели за това, че той е умрял! Колко тежко, колко скръбно е това! И настанал ден трети
и светлина озарила стените, а те двамата с Йоан седели все така до стената безпомощни
и без надежда. Оборвал ги сън (защото и нощта преди мъките прекарали без сън) и пак се
събуждали и страдали отново. Докато най-сетне едва-едва изгряло слънцето и дотичала
Мария-Магдалина, запъхтяна, с разпуснати коси, и извикала: „Взели са господа!“ А те като
чули това, скочили и се спуснали към мястото. Но Йоан, по-млад от двамата, дотичал пръв,
видял гроба празен и не посмял да влезе. Чак когато и тримата се събрали на входа, той
самият, който говореше това, влязъл, видял на камъка плащеницата и повивките, ала
тялото не намерил.
И завладял ги страх, защото мислели, че първосвещениците са отвлекли Христа, и
върнали се и двамата в къщи в още по-голяма скръб. После дошли и други ученици и
разнесли се вопли, плачели ту всички заедно, за да ги чуе по-лесно бог вседържител, ту
пък един след друг. Паднали духом, надявали се, че Учителя ще изкупи Израиля, а ето
било вече трети ден, откакто умрял, и не разбирали защо Отеца е изоставил Сина и
предпочитали очите им да не гледат дневната светлина, да умрат, толкова тежко било
това бреме.
Споменът за тези страшни моменти и сега дори напълни очите на стареца със
сълзи, виждаше се добре в блясъка на огъня как се стичат по бялата му брада. Старата му
оголяла глава се затресе и гласът му замря в гърдите. Виниций си каза: „Този човек говори
истината и я оплаква!“, а скръб стисна сърцата на тия простодушни хора, които го слушаха.
Те бяха чували неведнъж за мъките на Христа и знаеха, че радост ще настъпи след
скръбта, но понеже сега разказваше сам апостолът, който бе видял, че под влияние на
разказа му кършеха ръце с ридания или пък се удряха по гърдите.
Но лека-полека се успокоиха, надделя желанието да слушат по-нататък. Старецът
затвори очи, като че ли искаше да види по-добре далечните неща, и продължи:
— Докато те така плачеха и ридаеха, пак дотича Мария Магдалина и каза, че
видяла господа. Не могла да го познае, поразена от силния блясък, помислила, че е
градинарят, но той казал: „Марийо!“ Тогава тя извикала: „Рави!“ и паднала в нозете му. А
той й казал да иде при учениците му и след това изчезнал. Но те, учениците му, не й
вярваха, а когато плачеше от радост, едни я укоряваха, други мислеха, че скръбта е
помрачила ума й, защото тя говореше, че в гроба видяла и ангели; а те пък, като отидоха
там втори път, видяха гроба празен. После, вечерта, дойде Клеофант, който бе ходил с
другите в Емаус; те бяха се върнали бързо и казаха: „Наистина е възкръснал господ.“ И
започнали да спорят при затворени врати поради страх от юдеите. Тогава той застанал
сред тях, макар че вратите не скръцнали, а когато те се изплашили, казал им:
„Мир вам.“
Page 86
***
И видях го, както го видяха всички, а той беше като светлина и като блаженство на
сърцата ни, защото повярвахме, че е възкръснал и че морята ще пресъхнат, планините ще
се превърнат в прах, а неговата слава не ще премине.
***
А след осем дена Тома Дидим сложи пръсти в раните му и докосна ребрата му, а
после падна в нозете му и извика: „Господ мой и бог мой!“ Исус му отговори: „Защото ме
видя — повярва. Блажени са тия, които повярваха, без да ме видят.“ И тези слова ние
чувахме и очите ни гледаха него, защото беше между нас.
Виниций слушаше и с него ставаше нещо странно. Той забрави за момент къде е,
почна да губи представа за действителността и способността да разсъждава. Беше
безпомощен, изправен пред два несъвместими факта. Не можеше да повярва в това, което
говореше, старецът, а чувстваше, че би трябвало човек да бъде сляп и да се отрече от
своя разум, за да допусне, че този човек, който казваше: „Видях“, лъже. Имаше нещо в
неговото вълнение, в неговите сълзи, в цялата му фигура и в подробностите на събитията,
за които разказваше, имаше нещо, което правеше всяко подозрение невъзможно. Понякога
на Виниций му се струваше, че сънува. Но наоколо той виждаше притихналата тълпа;
димът от фенерчетата достигаше до ноздрите му; в далечината пламтяха факлите, а до
тях стоеше човек стар, близък до гроба, главата му малко трепереше — и той като
свидетел повтаряше: „Видях!“
И им разказа всичко по-нататък, чак до възнесението. От време на време си
почиваше, защото говореше твърде подробно, но чувстваше се, че всяка подробност, и
най-дребната дори, се беше врязала в паметта му като в камък. Тези, които го слушаха,
бяха обхванати от упоение. Те отхвърляха качулките от главите си, за да чуват по-добре и
за да не изтърват нито едно от тези безценни за тях слова. Струваше им се, че някаква
свръхчовешка сила ги пренася в Галилея, че ходят заедно с учениците по тамошните
млади горички и край водите, че това гробище се превръща в Тивериядското езеро, а край
брега, в утринната мъгла, стои Христос така, както бе стоял тогава, когато Йоан гледал от
лодката и казал: „Господ е!“, а Петър се хвърлил, плувайки, за да може по-скоро да падне
във възлюбените му нозе. На лицата се четеше безгранично възхищение и отричане от
живота, и щастие, и безкрайна любов. Виждаше се, че докато Петър разказваше, някои
имаха видения. А когато той почна да говори как в момента на възнесението облаците се
спуснали под стъпките на Спасителя и почнали да го забулват и закриват от очите на
апостолите, всички глави се вдигнаха неволно към небето и настъпи миг на очакване,
сякаш тези хора се надяваха да го видят или сякаш се надяваха, че пак ще слезе от
небесните поля, за да види как старият апостол пасе поверените му овци и да благослови
него и паството му.
И за тези хора в този миг не съществуваше Рим, не съществуваше безумният
цезар, нямаше храмове, богове, езичници, имаше само Христос, който изпълваше земята,
морето, небето, света.
В отдалечените домове, разпръснати по виа Номентана, пропяха първи петли. В
тоя миг Хилон дръпна Виниций за края на плаща и пошепна:
— Господарю, там близо до стареца виждам Урбан, а до него една девойка.
Виниций се стресна като от сън и като се обърна натам, накъдето му бе посочил
гъркът, видя Лигия.
>>
XXI
Всяка капка кръв на младия патриций кипна, когато той видя Лигия. Виниций
забрави множеството, забрави стареца и своето собствено смайване от всички тия
неразбираеми неща, които чуваше, и сега виждаше пред себе си само нея единствена.
Ето, най-сетне, след толкова усилия, терзания, мъки, той я бе намерил! За пръв път в
живота си Виниций почувства, че радостта може да се хвърли върху гърдите като див звяр
Page 87
и да ги притисне до задушаване. Той, който смяташе, че Фортуна е длъжна да изпълнява
всяко негово желание, сега едва вярваше на очите и на своето щастие. Ако не беше това
недоверие, неговата пламенна натура можеше да го тласне към някаква необмислена
постъпка; но той искаше първо да се увери дали това не е само някакво продължение на
чудесата, с които се бе препълнила главата му тук, и дали не сънува. Но нямаше
съмнение: виждаше Лигия и от нея го отделяха по-малко от двадесет крачки. Стоеше
цялата осветена и той можеше да се опива от нейния образ колкото иска. Качулката бе
паднала от главата й, разрошила бе косите й, устата й бяха полуотворени, очите
устремени нагоре към апостола, лицето съсредоточено и възторжено. В тъмен вълнен
плащ, тя беше облечена като момиче от простолюдието. Но Виниций никога не беше я
виждал по-прекрасна; и въпреки целия хаос, който бе настъпил у него, порази го
контрастът между това почти робско облекло и благородството на тази чудно хубава
патрицианска глава. Любовта премина пред него като огън, огромна, смесена с някакво
дивно чувство на копнеж, обожание, почит и страстно желание. Чувстваше наслада само
като я гледаше, опиваше се от нея като с жива вода след дълга жажда. Лигия, застанала
до великана лигиец, му се виждаше по-малка, отколкото преди, почти дете; забеляза още,
че тя бе отслабнала. Кожата й беше почти прозрачна; правеше впечатление на цвете и на
душа и затова той още повече жадуваше да притежава това същество, толкова различно
от жените, които бе виждал или притежавал на Изток и в Рим. Чувстваше, че за нея би ги
дал всичките, а заедно с тях и Рим, и света в добавка.
Загледан в Лигия, той съвсем би се забравил, ако не беше Хилон, който го
дърпаше за края на плаща, уплашен да не би да направи нещо, което би ги изложило на
опасност. В това време християните започнаха да се молят и да пеят. След миг екна
„Maran atha“, а после великият апостол започна да кръщава с вода от фонтана
подготвените за приемане на кръщението, представяха ги презвитерите. На Виниций се
струваше, че тази нощ никога не ще се свърши. Той искаше сега да тръгне колкото се може
по-бързо след Лигия и да я грабне по пътя или в жилището й.
Най-после някои почнаха да напускат гробището. Тогава Хилон пошепна:
— Да излезем, господарю, пред вратата, защото не сме свалили качулките си и
хората ни гледат.
Така беше наистина. По време на словото на апостола всички отметнаха качулките
си, за да могат да чуват по-добре, но те двамата не бяха последвали общия пример.
Съветът на Хилон беше уместен. Ако застанеха до вратата, щяха да следят всички, които
излизаха. Лесно можеха да познаят Урс по ръста и походката.
— Да тръгнем след тях — каза Хилон, — ще видим в кой дом влизат, а пък утре или
по-право още днес ти, господарю, ще обкръжиш с роби всички изходи и ще я вземеш.
— Не! — каза Виниций.
— Какво искаш да направиш, господарю?
— Ще влезем след нея в дома и ще я грабнем веднага; ти се нае да сториш това,
Кротон!
— Да — каза ланистът, — и ще ти стана роб, господарю, ако не строша кръста на
този бивол, който я пази.
Но Хилон започна да ги съветва да не правят това и да ги заклина в името на
всички богове да го послушат. Той ги убеждаваше, ако ги познаят, да кажат, че Кротон е
взет само за охрана, а не за да отвлече девойката. Ако я грабнеха само двамата, сами ще
се изложат на смърт и нещо повече, могат да я изпуснат завинаги, а тя да се скрие на
друго място или да напусне Рим. И какво ще правят тогава? Защо да не действат със
сигурни средства, защо да се излагат на гибел и да развалят всичко?
Виниций, който с огромно усилие се сдържаше да не грабне в обятията си Лигия
още там, на гробището, чувстваше, че гъркът има право, и може би щеше да се вслуша в
съветите му, ако не беше Кротон, който гледаше да спечели наградата.
— Заповядай, господарю, на този дърт овен да млъкне — или ми разреши да
стоваря юмрука си върху главата му. Веднъж в Буксент, където ме бе завел Луций
Сатурнин на игрите, ме нападнаха в една кръчма седем пияни гладиатори и нито един от
тях не остана със здрави ребра. Не казвам да отвличаме девойката сега, сред тълпата,
защото биха могли да ни счупят краката с камъни, но стигне ли тя веднъж у дома си, ще я
грабна и ще ти я занеса, където искаш.
Page 88
Виниций се зарадва, като чу тези думи, и отвърна!
— Така ще стане, кълна се в Херкулес! Утре може да не я намерим в къщата, ако
пък ги изплашим, сигурно ще я отведат другаде.
— Този лигиец ми се вижда страшно силен! — изохка Хилон.
— Не те карам тебе да му държиш ръцете — отговори Кротон.
Все пак те трябваше да чакат още дълго и петлите вече пропяха на разсъмване,
когато съгледаха Урс да излиза, а заедно с него и Лигия.
С тях вървяха няколко души. На Хилон се стори, че разпозна между тях и великия
апостол; редом с апостола вървеше друг старец, много по-нисък, две по-възрастни жени и
едно момче-юноша, което светеше с фенер. Зад тях вървеше множество от около двеста
души. Виниций, Хилон и Кротон се смесиха с тях.
— Да, господарю — рече Хилон, — твоята девойка се намира под мощна закрила.
С нея е той, великият апостол, защото гледай там напред как хората коленичат пред него.
Хората наистина коленичеха, но Виниций не гледаше тях. Без да губи нито за миг
Лигия от погледа си, мислеше само как да я отвлече и като човек, свикнал с най-различни
военни коварства, той съставяше в главата си с войнишка точност целия план за
отвличането. Чувстваше, че постъпката, на която се решаваше, беше дръзка, но знаеше
добре, че дръзките нападения обикновено свършват с успех.
Пътят обаче беше дълъг и Виниций имаше време да мисли за това странно учение
и за пропастта, която то беше изкопало между него и Лигия. Той разбра всичко, което се бе
случило преди, разбра и защо бе станало. Бе достатъчно проницателен, за да го разбере.
Да, той досега не бе познавал Лигия. Той виждаше в нея чудно хубавата девойка, по-
хубава от всички, и у него бе пламнала страстта, но сега разбра, че това учение я
превръщаше в някакво различно от другите жени същество и че надеждата да бъде
покорена тя от страстта, желанието, богатството, разкоша е суетна илюзия. Той разбра
най-после това, което те двамата с Петроний не разбираха; а то бе, че тази нова религия
вкореняваше в душата нещо непознато за света, в който той живееше, и че Лигия, дори и
да го обичаше, не ще пожертва за него нищо от своята християнска истина; че ако за нея
съществува наслада, то тя е много различна от тая, която търсеха и той, и Петроний, и
дворът на цезаря, и целият Рим. Всяка друга жена, която познаваше, би могла да стане
негова любовница, тази християнка можеше да бъде само жертва.
И като мислеше за това, той изпитваше палеща болка и гняв и в същото време
чувстваше, че този гняв е безсилен. Да отвлече Лигия — това му се виждаше нещо
невъзможно и той бе почти сигурен в него, но също бе сигурен, че в сравнение с това
учение неговото мъжество и неговата власт са нищо и няма да му помогнат. Той, римският
военен трибун, убеден, че силата на меча и юмрука, която бе завладяла света, вечно ще го
владее, сега за пръв път в живота си прозря — извън тази сила може да има и нещо друго;
затова с учудване си задаваше въпроса: какво е то?
И не можеше да си даде ясен отговор. В главата му се мяркаше само картината на
гробището; събраното множество и образът на Лигия, вслушана с цялата си душа в
словата на стареца, който разказваше за мъката, за смъртта и възкресението на
Богочовека, който бе изкупил света и му бе обещал щастие отвъд Стикс.
А когато мислеше за това, в главата му настъпваше хаос.
Но от хаоса го изтръгваха оплакванията на Хилон, който започна да окайва своята
съдба: той се бил наел да открие Лигия и с риск за живота си я бе намерил и посочил.
Какво повече искат от него? Нима се е наемал да я отвлича, и кой иска такова нещо от
него, сакатия, лишен от два пръста, от него, стария човек, отдаден на размисъл, на наука и
добродетел? Какво ще стане, ако такъв достоен господар като Виниций не успее да
отвлече девойката? Наистина боговете трябва да бдят над избраните, но нима понякога не
става така, сякаш боговете си играят, вместо да гледат какво се върши по света. Фортуна,
както е известно, е със завързани очи и не вижда дори през деня, а какво остава през
нощта. Ами ако стане така, че оная лигийска мечка хвърли върху благородния Виниций
някой воденичен камък, бъчва с вино или — което е по-лошо — с вода, кой тогава ще
отговаря — горкият Хилон, вместо да получи награда, ще дава сметка за случилото се.
Той, клетият мъдрец, се е привързал към благородния Виниций както Аристотел към
Александър Македонски, и благородният Виниций поне да му дадеше онази кесия, която
пред очите му беше напъхал в пояса си на излизане от къщи, тогава — в случай на
Page 89
нещастие — би имало с какво да извика незабавно помощ или пък да привлече самите
християни. О! Защо не искат да послушат съветите на стареца, продиктувани от
благоразумие и опитност?
Виниций, като чу това, извади кесията от пояса си и я хвърли на Хилон.
— Дръж и млъкни.
Гъркът почувства, че тя бе необикновено тежка и доби смелост.
— Цялата ми надежда е в това — каза той, — че Херкулес или Тезей са
извършвали още по-трудни подвизи; а какво е моят личен, най-близък приятел, Кротон, ако
не Херкулес? Тебе пък, достойни господарю, не ще назова полубог, защото си цял бог, и
не ще забравиш и занапред бедния си, но верен слуга, за нуждите на когото трябва от
време на време да се грижи някой, защото самият той задълбочи ли се веднъж в книгите,
забравя всичко... Някаква там градинка от няколко стадии и къщица, макар и с най-малък
портик за хладина през лятото, би било нещо достойно за такъв дарител. А сега ще се
удивлявам отдалеч на вашите геройски подвизи, ще призовавам Юпитер да ви помага, а
ако стане нещо, ще вдигна такава врява, че половината Рим ще се разбуди и ще ви дойде
на помощ. Какъв лош и неравен път! Маслото във фенерчето ми догоря и ако Кротон,
който е толкова благороден, колкото и силен, ме вземе на ръце и ме поноси до градските
порти, аз предварително ще разбера дали ще отнесе девойката лесно, а той би постъпил
като Еней, би спечелил благоволението на всички добри богове и аз бих бил съвсем
спокоен за изхода на това начинание.
— Предпочитам да нося леша на овца, умряла от краста преди месец — отвърна
ланистът, — но ако ми дадеш кесията, която ти хвърли достойният трибун, ще те нося чак
до градските врати.
— Дано си счупиш палеца на крака, дано! — отговори гъркът. — Това ли разбра ти
от поученията на този достопочтен старец, който представяше бедността и милосърдието
като два най-големи добродетели?... Нима той не ти поръча да ме обичаш? Виждам, че
никога не ще направя от тебе и най-лошия християнин дори и че по-лесно би било за
слънцето да проникне през стените на мамертинската тъмница, отколкото истината — през
твоя хипопотамски череп.
А Кротон, който притежаваше животинска сила, но не изпитваше никакви човешки
чувства, каза:
— Не бой се! Християнин няма да стана! Не искам да изгубя последния си залък.
— Да, но ако имаше поне малко-малко представа от философия, ти щеше да
знаеш, че златото е суета!
— Ти излез насреща ми с философията, а аз ще те ударя само веднъж с главата си
в корема и ще видим кой ще спечели.
— Това същото би могъл да каже и волът на Аристотел — отвърна Хилон.
Съмваше, нощният мрак сивееше. Бледа светлина обточи зъбците на градските
стени. Крайпътни дървета, сгради и пръснати тук-там надгробни паметници почнаха да се
показват от дрезгавината. Пътят не беше вече съвсем пуст. Продавачите на зеленчуци и
плодове бързаха за отварянето на градските порти и подвикваха на натоварените осли и
мулета; тук-там скрибуцаха коли с дивеч.
По пътя и от двете му страни над самата земя се кълбеше лека мъгла, предвестник
на хубаво време. В тая мъгла хората, гледани от разстояние, приличаха на духове.
Виниций се вглеждаше в стройната фигура на Лигия, която ставаше все по-сребриста в
светлината на настъпващото утро.
— Господарю — рече Хилон, — бих те обидил, ако допуснех, че твоята щедрост ще
секне; но сега, когато си ми платил, не можеш да ме подозираш, че говоря само за изгода.
Ето, съветвам те още веднъж, след като разбереш в кой дом живее божествената Лигия,
да се върнеш у вас за роби и лектика и да не слушаш тази слонова тръба, Кротон, който се
наема сам да отвлече девойката само за да изстиска кесията ти като цедило с извара.
— За това, което каза, имаш от мене един юмрук в гърба, между лопатките — и ще
загинеш — обади се Кротон.
— За това имаш от мен диота кефалонско вино, тоест ще бъда здрав — отвърна
гъркът.
Виниций не отговори нищо, защото наближиха градската врата, а там видяха нещо
странно. Двама войника коленичиха, когато минаваше апостолът, а той за миг задържа
Page 90
ръцете си върху железните им шлемове, а после направи над тях кръстен знак. На младия
патриций досега и през ум не бе му минавало, че между войниците може да има християни
и той смаян помисли, че както в запален град пожарът обхваща все нови и нови домове,
така и това учение с всеки изминат ден завладява все нови и нови души и се
разпространява по-бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Порази го това и по
отношение на Лигия, защото се убеди, че ако тя би поискала да избяга от града, биха са
намерили стражи, които сами щяха да й помогнат да излезе тайно. И той благославяше
сега всички богове, че не беше станало така.
След като отминаха незастроените места отвъд стените, християните почнаха да
се разпръсват.
Сега трябваше да вървят след Лигия по-нататък и по-предпазливо, за да не
привлекат вниманието върху себе си. Хилон пък почна да се оплаква от рани и от бодежи в
краката и оставаше все по-назад, а Виниций не му попречи, защото смяташе, че
страхливият и недъгав грък сега вече няма да му трябва. Би му позволил дори да си върви,
ако бе поискал, но достопочтеният мъдрец, макар и възпиран от благоразумието, тласкан,
изглежда, от любопитство, продължаваше да върви след тях, а на моменти дори се
приближаваше, като повтаряше съветите си и правеше предположения, че старецът, който
съпровождаше апостола, ако не беше толкова нисък, можеше да бъде Главк.
Все пак те вървяха още дълго, чак до Задтибрието, и слънцето вече изгряваше,
когато хората, с които беше Лигия, се разделиха. Апостолът, старата жена и момчето
тръгнаха нагоре покрай реката, а по-ниският старец, Урс и Лигия се вмъкнаха в един тесен
викус и след като извървяха още стотина крачки, влязоха в предверието на един дом; в
него имаше два дюкяна — единият за маслини, другият за птици.
Хилон, който вървеше на около петдесет крачки след Виниций и Кротон, застана
изведнъж като вкопан. Притисна се до стената и тихо им извика да се върнат при него.
И те така направиха, защото трябваше да се посъветват.
— Иди — каза му Виниций — и виж дали този дом няма изход на друга улица.
Хилон, въпреки че по-рано се оплакваше от рани на краката, сега се спусна толкова
живо, като че ли на глезените си имаше крилцата на Меркурий; след малко се върна.
— Не — каза той, — изходът е само един.
След това сключи ръце:
— Заклевам те в Юпитер, Аполон, Веста, Кибела, Изида и Озирис, в името на
Митра, Ваал и всички богове от Изток и Запад, заклевам те, господарю, откажи се от това
намерение... Послушай ме...
Но изведнъж той се сепна и млъкна, защото забеляза, че лицето на Виниций
побледня от вълнение, а очите му искряха като зениците на вълк.
>>
XXII
Виниций едва в преддверието разбра колко трудна беше задачата им. Домът беше
голям, няколкоетажен, една от ония сгради, които строяха в Рим с хиляди само за да се
използва наемът от тях; обикновено ги строяха набързо и лошо, така че почти всяка година
се срутваха по няколко от тях върху главите на хората, които живееха там. Това бяха
същински кошери, много високи и тесни, пълни със стаички и тъмни забутани кътчета, в
които се гнездеше бедно и многочислено население. В града, където много улици нямаха
имена, тези къщи нямаха номера; собствениците възлагаха събирането на наема на свои
роби, а те не бяха задължени да дават на градските власти имената на обитателите, често
пъти и сами не ги знаеха. Да намериш някого в такъв дом, като разпитваш, беше
извънредно трудно, защото нямаше вратар.
Виниций с Кротон мина през дългото, подобно на коридор преддверие и се озова в
тясно дворче, застроено от четирите страни, което беше нещо като общ за целия дом
атрий, в средата с фонтан, чиито струи падаха в кръгъл каменен басейн, взидан в земята.
Край всички стени нагоре се изкачваха външни стълби, отчасти каменни, отчасти дървени,
и водеха до галериите, през които се влизаше в жилищата. На долния етаж също имаше
жилища, някои от тях с дървени врати, други пък отделени от двора само с вълнени
завеси, повечето парцаливи и изтрити.
Page 91
Беше още рано и на двора нямаше жива душа. На вярно в целия дом спяха всички,
с изключение на тези, които се бяха върнали от Остриан.
— Какво ще правим, господарю? — попита Кротон, като спря.
— Ще чакаме тук; може да излезе някой — отвърна Виниций.
Но веднага си помисли, че съветът на Хилон беше практичен. Ако имаше няколко
десетки роби, можеха да обсадят вратата, която, изглежда, беше едничкият изход, и да
претърсят всички жилища, а сега трябваше веднага да открие жилището на Лигия, защото
иначе християните, които сигурно не бяха малко в този дом, можеха да я предупредят.
Затова беше опасно да разпитват непознати. Виниций се замисли дали няма да е по-добре
да се върнат, за да вземат роби, когато внезапно иззад една от завесите на по-
нататъшните жилища излезе човек с решето в ръка и се приближи до фонтана.
Младият човек от пръв поглед позна Урс.
— Това е лигиецът — пошепна Виниций.
— Веднага ли да му строша костите?
— Чакай.
Урс не ги забеляза, защото те стояха в мрака на преддверието, и започна спокойно
да мие зеленчуците, с които бе пълно решетото. След нощта, прекарана на гробището, той
смяташе да приготви закуска. След малко, като свърши, той взе мокрото решето и изчезна
зад завесата. Кротон и Виниций се спуснаха след него, смятайки, че ще попаднат право в
жилището на Лигия.
Затова учудването им беше голямо, когато забелязаха, че завесата отделяше от
двора не жилище, а друг тъмен коридор, в края на който се виждаше малка градинка с
няколко кипариса, няколко миртови храста и малка къщица, долепена до сляпата задна
стена на друга висока каменна къща.
И двамата веднага разбраха, че това обстоятелство е благоприятно за тях. На
двора можеше да се струпат всички, които живееха в дома, а пък при тази отстранена
къщица задачата им ставаше по-лесна. Бързо ще се справят със защитниците или по-
право с Урс, после също бързо ще се озоват на улицата с отвлечената Лигия и там вече
ще успеят да избягат. Навярно никой не ще им попречи; ако пък ги спрат, ще кажат, че
става въпрос за избягала заложница на цезаря; в краен случай Виниций ще се открие на
вигилите и ще ги повика на помощ.
Урс вече влизаше в къщицата, когато шум на стъпки привлече вниманието му. Той
се спря и като видя двамата, сложи решетото на балюстрадата и се обърна към тях.
— Вие какво търсите тук? — попита той.
— Тебе — отговори рязко Виниций.
После, като се обърна към Кротон, извика му с бърз и тих глас:
— Убий го!
Кротон се хвърли като тигър и в миг, преди още лигиецът да се опомни или да
познае неприятелите, го сграбчи в своите железни ръце.
Но Виниций бе премного уверен в неговата свръхчовешка сила, затова не намери
за нужно да чака края на борбата; спусна се към вратата на къщицата, бутна я и се озова в
полутъмна стая, осветена от огъня в огнището. Блясъкът на пламъка падаше направо
върху лицето на Лигия. Другият човек седеше до огнището; това беше оня старец, който
придружаваше девойката и Урс по пътя на връщане от Остриан.
Виниций нахлу тъй внезапно, че преди още Лигия да го познае, той я хвана през
кръста, вдигна я и се спусна пак към вратата. Старецът наистина успя да му препречи
пътя, но Виниций, като притисна девойката с една ръка до гърдите си, блъсна го с другата
свободна ръка. Качулката падна от главата му и тогава, като видя това познато и страшно
в тоя миг лице, кръвта на Лигия замръзна от ужас, а гласът й замря в гърлото. Искаше да
вика за помощ, но не можеше. Напразно се мъчеше да се хване за рамката на вратата, за
да окаже съпротива. Пръстите й се плъзнаха по камъка и тя би изгубила съзнание, ако не
беше ужасната картина, която се изпречи пред очите й, когато Виниций изтича с нея в
градината.
Там Урс държеше в ръце някакъв човек, препънат назад, с увиснала глава и уста,
цялата в кръв. Като ги видя, той още веднъж удари с юмрук тази глава и в миг скочи като
разярен звяр към Виниций.
„Смърт!“ — помисли си младият патриций.
Page 92
А след това чу сякаш насън вика на Лигия: „Не убивай!“, после усети, че нещо като
гръмотевица разтвори ръцете му, с които я бе обхванал, земята се завъртя заедно с него и
светлината на деня изгасна за очите му.
***
Хилон обаче, скрит зад ъгъла, чакаше да разбере какво ще стане; любопитството у
него се бореше със страха. Освен това той мислеше, че ако успеят да отвлекат Лигия, ще
бъде добре и той да е около Виниций. От Урбан вече не се страхуваше, защото беше
сигурен, че Кротон ще то убие. Затова пък смяташе, че ако на пустите сега улици се
съберат хора и в случай че християните или други поискат да попречат на Виниций, той,
Хилон, да им заговори като представител на властта, като изпълнител на волята на
цезаря, а в краен случай да повика вигилите да помогнат на младия патриций против
уличната сган и с това да спечели нови милости от страна на Виниций.
Той все още смяташе, че постъпката на Виниций е безразсъдна, но като виждаше
страхотната сила на Кротон, надяваше се да успеят. „Ако им се случи нещо лошо, то
трибунът сам ще носи момичето, а Кротон ще му проправи път.“ Времето обаче минаваше
бавно, тревожеше го тишината на преддверието, към което поглеждаше отдалеч.
„Ако не открият веднага нейното скривалище и се вдигне шум, ще я изплашат.“
Тая мисъл не му беше неприятна. Той разбираше, че в такъв случай пак ще бъде
необходим на Виниций и пак ще успее да изтръгне от него добра сума сестерции.
— Каквото и да направят — казваше си Хилон, — все ще бъде в моя полза, макар
че никой не се сеща, че е така... Богове, богове, позволете ми само...
Но изведнъж млъкна, защото му се стори, че някой се подаде от преддверието; той
се притисна до стената и започна да гледа със затаен дъх.
Не се бе измамил: показа се наполовина някаква глава и почна да се оглежда
наоколо.
Но след миг тя изчезна.
„Това е Виниций или Кротон — помисли си Хилон, — но ако са я отвлекли, защо тя
не пищи и защо назъртат на улицата? И без това ще се натъкнат на хора, защото още
преди да стигнат Карини, улиците ще са вече пълни. Какво е това? Кълна се в
безсмъртните богове... във всичките!...“
И изведнъж остатъците от коса по главата му настръхнаха.
На вратата се показа Урс с тялото на Кротон през рамо, огледа се още веднъж и
затича с него по пустата улица към реката.
Хилон така се притисна до стената, че стана плосък като пласт хоросан.
„Ако ме види — загубен съм!“ — помисли той изтръпнал.
Но Урс изтича край ъгъла и се изгуби зад съседната къща. Хилон пък, без да чака
повече, почна да тича към дъното на напречната уличка, като тракаше зъби от уплаха и с
бързина, на която би завидял и юноша.
— Само да ме съгледа на връщане, дори и да е далеч, ще ме догони и убие —
казваше си той. — Спаси ме, Зевс, спаси ме, Аполон, спаси ме, Хермес, спаси ме, боже
християнски! Ще напусна Рим, ще се върна в Месемврия, но спасете ме от ръцете на този
демон.
И лигиецът, който беше убил Кротон, в тоя миг наистина му се струваше като
някакво свръхчовешко същество. Бягаше и мислеше, че това е може би някой бог, който е
приел, образа на варварин. Сега вярваше във всички богове на света и във всички митове,
на които обикновено се подиграваше. Минаваше му през ума и това, че Кротон може да е
бил убит от бога на християните, и косите му пак настръхнаха, като помисли, че е започнал
да се бори с толкова могъща сила.
Чак след като пробяга няколко улички и съгледа, че отдалеч се зададоха насреща
някакви работници, той се поуспокои. В гърдите му вече дъх не бе останал, затова седна
на прага на един дом и почна с края на плаща си да бърше изпотеното си чело.
„Стар съм и се нуждая от спокойствие“ — рече си той.
Хората, които идеха отсреща, свиха в някаква странична уличка и пак го обгърна
пустота. Градът още спеше. Сутрин движението започваше по-рано в по-богатите
квартали, където робите на заможните домове бяха принудени да стават, преди да съмне;
Page 93
а в тези квартали живееше свободно, издържано от държавата население, което
лентяйстваше; хората ставаха, особено през зимата, доста късно. Хилон, след като поседя
на прага, почувства, че го прониза хлад, затова стана и като провери дали не е изгубил
кесията, която бе получил от Виниций, отправи се вече с по-бавни крачки към реката.
— Може би ще видя къде е тялото на Кротон — казваше си той. — О, богове! Този
лигиец, ако е човек, би могъл за една година да спечели милиони сестерции. Щом удуши
един Кротон като кученце, кой би могъл да му се опре? За всяко излизане на арената биха
му дали толкова злато, колкото тежи. И това момиче той пази по-добре, отколкото Цербер
— ада. Но дано го погълне и него този ад! Не искам да имам работа с него. Премного е...
костелив. Но сега какво да правя? Станало е нещо страшно! Ако той на един Кротон е
строшил костите, сигурно и душата на Виниций стене там над онзи проклет дом и чака
погребение. Кълна се в Кастор! Това е патриций, приятел на цезаря, роднина на Петроний,
господар, известен в целия Рим, и военен трибун. Ще отговарят за неговата смърт — няма
да им се размине. Ами ако отида например в лагера на преторианците или при вигилите?
...
Тук той млъкна и се замисли, но след малко каза:
— Горко ми! Кой го доведе в тази къща, ако не аз?... Неговите освободени роби, а
и робите му знаят, че ходех при него, а някои знаят и с каква цел. Какво ще стане, ако ме
обвинят, че нарочно съм му показал този дом, в който го намери смъртта? После в съда
дори и да се види, че не съм искал тая смърт, пак ще кажат, че аз съм причина за нея... А
пък това е един патриций, да, и следователно в никой случай няма да ми простят. Но ако
тихо напусна Рим и се преместя някъде далеч, само ще засиля подозрението.
Каквото и да стори — все лошо! Въпросът беше да се избере по-малкото зло. Рим
беше огромен град и все пак Хилон почувства, че в него може да му стане тясно. Защото
всеки друг би могъл да отиде направо при префекта на вигилите, да разправи какво е
станало и макар да падне върху му някакво подозрение, да чака спокойно следствието. Но
цялото минало на Хилон беше такова, че всяко по-близко познанство с префекта на града
или с префекта на вигилите би му навлякло сериозни неприятности и би потвърдило
всички подозрения, които можеха да се появят в главата на управниците.
От друга страна, да бяга, значеше да даде повод на Петроний да мисли, че
Виниций е бил издаден и убит със заговор. А Петроний беше човек могъщ, който можеше
да разполага с полицията в цялата държава и който непременно би се постарал да намери
виновниците и накрай света дори. Но сега на Хилон му мина през ума дали не е по-добре
да отиде право при него и да му разкаже какво е станало. Да, това бе най-добрият начин.
Петроний беше човек спокоен и Хилон можеше да бъде сигурен поне в едно, че той ще го
изслуша докрай. Петроний, който знаеше всичко от самото начало, по-лесно би повярвал в
невинността на Хилон, отколкото префектите.
Но за да отиде при него, трябваше да знае с положителност какво е станало с
Виниций, а той не знаеше. Наистина видял бе лигиеца да се прокрадва към реката с
тялото на Кротон, но нищо повече. Виниций можеше да е убит, но можеше и да е ранен
или хванат. Чак сега Хилон се сети, че християните сигурно не биха се осмелили да убият
толкова влиятелен човек, августиан и военен с висок сан, защото това би могло да им
навлече всеобщо преследване. Най-вероятно бе да са го задържали насила, за да дадат
време на Лигия отново да се укрие на друго място.
Тази мисъл изпълни Хилон с утеха.
„Ако този лигийски дракон не го е разкъсал в първия изблик на ярост, тогава той е
жив, а щом е жив, сам ще свидетелства, че не съм го предал. Тогава не само нищо не ме
застрашава (о, Хермес, разчитай отново на две яловици), но пред мене се отваря и ново
поле... Мога да съобщя на някой от освободените роби къде да търси господаря си, а дали
той ще отиде при префекта, или не, то си е негова работа, важното е аз да не ходя при
него... Може също да отида при Петроний и да разчитам на награда... Търсих Лигия, сега
ще търся Виниций, а после пак Лигия... Но най-напред трябва да разбера жив ли е, или не.
“
Тук му хрумна, че би могъл вечерта да отиде при хлебаря Демас и да го запита за
Урс. Но веднага отхвърли тази мисъл. Не искаше да има никаква работа с Урс. Щом Урс не
уби Главк, сигурно е бил предупреден от някой от християнските старейшини, комуто е
изповядал своето намерение, че това е нечестиво дело и че този, който го е накарал да го
Page 94
извърши, е бил предател. Само при спомена за Урс тръпки побиваха Хилон от главата до
петите. Затова той си каза, че вечерта ще изпрати Евриций да разбере какво се е случило
в оня дом. А сега чувстваше нужда да се подкрепи с храна, да се изкъпе и отпочине.
Безсънната нощ, пътят до Остриан и бягството от Задтибрието го бяха изтощили.
През цялото време се утешаваше с това, че имаше две кесии: тази, която Виниций
му бе дал в дома си, и другата, която му бе подхвърлил на връщане от гробището. Това
щастливо обстоятелство, както и всички вълнения, които бе изпитал, го накараха да реши
този път да се нахрани по-добре и да пийне по-хубаво вино от обикновено.
И когато най-после отвориха винопродавницата, той така си пийна, че забрави да
се окъпе. Искаше му се преди всичко да спи. Сънливостта така го лиши от сили, че той,
залитайки, се дотътра до жилището си в Субура, където го чакаше купената, с пари на
Виниций, робиня.
Там, като влезе в тъмния като лисича дупка кубикулум, той се хвърли на постелята
и веднага заспа.
Събуди се чак вечерта или по-скоро събуди го робинята, като му викаше да стане,
понеже някой го търси и иска да се види с него по бърза работа.
Хилон в миг се опомни, наметна набързо плаща с качулката, каза на робинята да
се дръпне настрана и първо надзърна внимателно навън.
И се вцепени! Защото пред вратата на кубикулума съгледа огромната фигура на
Урс.
Като го видя, Хилон усети, че краката и главата му изстиват като лед, сърцето
престава да бие в гърдите, а по кръста му пълзят рояци мравки... Известно време не можа
да проговори, а после, тракайки зъби, едва можа да каже или по-право да простене:
— Сиро! Няма ме... не познавам... този... добър човек...
— Казах му, че си тука и спиш, господарю — отговори момичето, — а той поиска да
те събудя...
— О, богове!... Ще заповядам да те...
Но Урс, изгубил търпение да чака, се приближи до вратата на кубикулума и като се
наведе, пъхна вътре главата си.
— Хилон Хилонид! — рече той.
— Pax tecum! Pax! Pax! — отговори Хилон. — О, най-добър от християните! Да, аз
съм Хилон, но това е грешка... Не те познавам!
— Хилон Хилонид — повтори Урс, — твоят господар Виниций те вика да дойдеш
при него заедно с мен.
> Втора част
>> I
Остра болка пробуди Виниций. В първия момент той не можа да разбере къде се
намира и какво става с него. Главата му бучеше, а очите му бяха премрежени като от
мъгла. Постепенно обаче съзнанието му се възвръщаше, докато най-после през тая мъгла
той съгледа трима души, наведени над него. Двамата позна: единият беше Урс, а другият
— оня старец, когото беше съборил, отвличайки Лигия. Третият, съвсем не познат,
държеше лявата му ръка, опипваше я от лакътя чак до рамото и ключицата и му
причиняваше такава страшна болка, че Виниций сметна това за особен род отмъщение и
каза през стиснатите си зъби:
— Убийте ме.
Те обаче не обръщаха внимание на думите му, сякаш не ги чуваха или пък ги взеха
за обикновен болезнен вик. Урс, със своето загрижено и сурово варварско лице, държеше
вързоп бели парцали, накъсани на дълги ивици, а старецът казваше на човека, който
натискаше рамото на Виниций:
— Главк, сигурен ли си, че раната в главата не е смъртоносна?
— Да, почтений Крисп — отвърна Главк. — Когато служех като роб във флотата и
после, когато живеех в Неапол, превързвах много рани и с дохода, който ми носеше това
занятие, откупих най-после себе си и семейството си... Раната на главата е лека. Когато
Page 95
тоя човек (тук той посочи с глава Урс) е грабнал девойката от младежа и го е блъснал о
стената, при падането сигурно младежът се е закрил с ръка, която изкълчил и счупил, но
така спасил главата си — и живота си.
— За мнозина от братята си се грижил — отговори Крисп, — ти се славиш като
опитен лекар... Затова пратих Урс да те повика.
— Той ми призна по пътя, че вчера бил готов да ме убие.
— Преди да признае намерението си пред теб, той го съобщи на мен; но аз, който
познавам тебе и твоята любов към Христа, му обясних, че не ти си предателят, а
непознатият, който го подстрекавал към убийство.
— Беше зъл дух, пък аз го помислих за ангел — отговори Урс с въздишка.
— Друг път ще ми разкажеш това — рече Главк, — а сега трябва да мислим за
ранения.
Като каза това, той започна да намества ръката на Виниций, който губеше
съзнание от болка, при все че Крисп пръскаше лицето му с вода. Впрочем това
обстоятелство за него беше благоприятно, защото не усещаше нищо, докато му
наместваха крака и превързваха счупената ръка, която Главк постави между две
вдлъбнати дъсчици и я превърза бързо и здраво, за да не се движи.
След тая операция Виниций пак се събуди и видя над себе си Лигия.
Тя стоеше до леглото му и държеше пред себе си бакърен съд с вода, в който
Главк потапяше от време на време една гъба и мокреше главата му.
Виниций гледаше и не вярваше на очите си. Струваше му се, че това скъпо
видение е сън или бълнуване в резултат на треската му — едва след известно време успя
да прошепне:
— Лигия...
Съдът затрепера в ръката й, но тя обърна към него пълни с тъга очи.
— Мир на тебе! — отвърна му тихичко.
И стоеше така с отпуснати ръце и с лице, изпълнено със състрадание и печал.
А той я гледаше, сякаш искаше да насити зениците си с нея така, че след като
отпусне клепки, образът й да остане. Гледаше лицето й, по-бледо и по-слабо, отколкото
преди, гледаше вълните на тъмната й коса и бедното облекло на прислужница; гледаше
така упорито, че под тоя поглед снежното й чело започна да поруменява; той първо
помисли, че все още я обича, а после, че тая нейна бледност и тази нищета са негово
дело, че той именно я бе изпъдил от оня дом, където беше обичана и където я
заобикаляше изобилие и удобство, и я бе поставил в тая мизерна стая и облякъл в тоя
бедняшки плащ от черна вълна.
Тъй като искаше да я облече в най-скъпи златотъкани дрехи и да й даде всички
скъпоценности на света, обхвана го учудване, тревога, състрадание — и толкова голяма
скръб, че би паднал в краката й, ако можеше само да се помръдне.
— Лигия — каза той, — ти не позволи да ме убият.
А тя отговори гальовно:
— Нека бог ти върне здравето.
Виниций съзнаваше обидите, които по-рано й беше причинил, и тая, която съвсем
скоро й беше нанесъл, затова думите й бяха истински балсам за него. В тоя момент той
забрави, че през устата й говори може би християнското учение, а само чувстваше, че
говори любимата жена и че в отговора й има някаква нежност и неземна доброта, която го
трогва до дън душа. Преди той премаля от болка, а сега от вълнение. Обхвана го някаква
силна и сладка немощ. Стори му се, че потъва в някаква пропаст, но се чувстваше добре
— и беше щастлив. В тоя миг на слабост той помисли, че над него стои божество.
В това време Главк проми раната в главата му и я намаза с целебен мехлем. Урс
грабна бакърения съд от ръката на Лигия, а тя взе от масата приготвената чаша с вода,
смесена с вино, и я опря до устните на ранения. Виниций пи жадно и изпита голямо
облекчение. След като го превързаха, болката почти изчезна. Раните и ударените места
започнаха да се успокояват. Той се свести напълно.
— Дай ми да пия още — рече той.
Лигия отиде в другата стая с празната чаша; а Крисп, след като размени няколко
думи с Главк, се приближи до леглото и рече:
— Виниций, бог не допусна да извършиш злодеяние, но запази живота ти, за да се
Page 96
опомниш. Оня, пред когото човек е само прах, те остави беззащитен в нашите ръце, ала
Христос, в когото вярваме, ни е заповядал да обичаме дори и враговете си. Затова ние
превързахме раните ти и, както каза Лигия, ще се молим на бога да ти върне здравето, но
да се грижим по-дълго за тебе, не можем. Обмисли спокойно и реши, подобава ли ти и
занапред да преследваш Лигия, която си лишил от покровители и покрив — и нас, които ти
се отплатихме за злото с добро?
— Искате да ме оставите? — попита Виниций.
— Искаме да напуснем тоя дом, защото можем да бъдем преследвани от префекта
на града. Твоят приятел е убит, а ти, който си влиятелен между своите, лежиш ранен. Това
стана не по наша вина, но гневът на закона може да се излее върху нас...
— Не се страхувайте от преследване — рече Виниций. — Аз ще ви запазя.
Крисп не искаше да му каже, че става въпрос не само за префекта и полицията, но
че нямат доверие и на него и затова искат да предпазят Лигия от по-нататъшното му
преследване.
— Господарю — рече той, — дясната ти ръка е здрава — ето таблички и стило:
напиши на слугите си да дойдат тази вечер при тебе с лектика и да те отнесат в дома ти,
дето ще ти бъде по-удобно, отколкото тук в нищета. Живеем тук у една бедна вдовица,
която скоро ще дойде със сина си — и момчето ще отнесе писмото ти, а ние всички трябва
да търсим друго убежище.
Виниций побледня, защото разбра, че искат да го отделят от Лигия и че ако я
изгуби отново, може би никога в живота си не ще я види вече... Той разбираше наистина,
че между него и нея са станали неща, по силата на които, ако иска тя да бъде негова,
трябва да търси някакви нови начини, но за тях още не беше имал време да мисли.
Разбираше също, че каквото и да каже на тия люде — даже и да им се закълне, че ще
върне Лигия на Помпония Грецина, те имат основание да не му вярват и не ще му
повярват. Та нали това той можеше да извърши отдавна; вместо да преследва Лигия, би
могъл да отиде при Помпония и да й се закълне, че се отказва от преследването; в такъв
случай Помпония сама би намерила и взела девойката. Не! Той чувстваше, че никакви
увещания от тоя род не ще успеят да ги въздържат и никаква тържествена клетва не ще
бъде приета, още повече, че не беше християнин и би могъл да им се закълне само в
името на безсмъртните богове, в които сам твърде не вярваше и които те смятаха за зли
духове.
Желаеше обаче горещо да се помири с Лигия и нейните покровители, на всяка
цена, но за това беше необходимо време. Искаше му се също да я вижда още поне
няколко дни. Както давещият се открива във всяко парче дъска или весло спасение, така и
на него му се струваше, че през тези няколко дни може би ще успее да каже нещо, което
ще го сближи с нея, че може би ще намисли нещо или пък че ще се случи нещо
благоприятно.
И като събра мислите си, каза:
— Християни, послушайте ме. Вчера бях заедно с вас в Остриан и слушах вашето
учение, но дори и да не го знаех, делата ви биха ме убедили, че сте почтени и добри люде.
Кажете на вдовицата, която живее в тоя дом, да си остане в него, останете и вие също и
позволете и на мене да остана. Нека този човек (тук той обърна поглед към Главк), който е
лекар или поне умее да превързва рани, да каже мога ли днес да бъде пренесен. Болен
съм и е счупена ръката ми, която трябва да остане поне няколко дни неподвижна — затова
ви заявявам, че оттук няма да се помръдна, освен ако ме изнесете насила.
Понеже в смазаните му гърди не достигаше въздух, той спря, а Крисп рече:
— Господарю, никой няма да извърши над тебе насилие, ние само ще се махнем
оттук, за да спасим главите си.
Непривикналият на възражения млад човек сви вежди и каза:
— Позволи ми да си поема дъх.
След малко отново започна да говори:
— За Кротон, когото Урс удуши, никой няма да запита; днес той трябваше да
отпътува за Беневент, където го викаше Ватиний, и всички ще помислят, че е заминал.
Когато влязохме с Кротон в тая къща, не ни видя никой освен един грък, който беше с нас в
Остриан. Ще ви кажа къде живее, доведете ми го — аз пък ще му заповядам да мълчи,
защото му плащам. Ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал за Беневент. Ако
Page 97
гъркът вече е съобщил на префекта, ще му заявя, че лично аз съм убил Кротон и че той ми
е счупил ръката. Така ще постъпя — кълна се в сянката на баща си и майка си! — затова
можете спокойно да останете тук, косъм няма да падне от ничия глава. Доведете ми по-
скоро гърка, който се нарича Хилон Хилонид.
— Тогава при теб ще остане Главк, господарю — рече Крисп, — и заедно с
вдовицата ще се грижи за тебе.
Виниций се намръщи още повече.
— Стари човече, слушай добре какво ще ти кажа — рече той. — Дължа ти
благодарност, ти изглеждаш добър и честен човек, но не ми казваш това, което таиш
дълбоко в душата си. Страхуваш се да не повикам моите роби и да им заповядам да
грабнат Лигия? Така ли е?
— Така е! — отвърна Крисп малко сурово.
— Тогава слушай, с Хилон ще говоря пред вас и във ваше присъствие ще напиша
писмо до в къщи, че съм отпътувал — и други пратеници освен вас не ще търся... Обмисли
сам това и не ме дразни повече.
Тук Виниций се развълнува, а лицето му се сгърчи от гняв и той продължи
раздразнен:
— Нима ти си мислил, че аз ще скрия желанието си да остана, за да я виждам?... И
глупецът би разбрал това, даже и да отричах. Но с насилие аз не искам вече да я взема...
Ще ти кажа и нещо друго. Ако тя не остане тук, със здравата си ръка ще скъсам
превръзката на раненото рамо, не ще взема нито храна, нито питие — и нека причина за
смъртта ми бъдеш ти и твоите братя. Защо ме превърза, а не заповяда да ме убият?
Той побледня от гняв и изтощение. Лигия, която слушаше целия разговор от
другата стая и беше убедена, че Виниций ще изпълни казаното, се уплаши от думите му.
За нищо на света тя не желаеше смъртта му. Ранен и беззащитен, той будеше у нея само
състрадание, а не страх. От времето на бягството си тя живееше сред погълнати от
непрестанен религиозен унес хора, които мислят единствено за саможертва,
самоотверженост и безгранично милосърдие, сама се увлече до такава степен в това ново
учение, че то замести дома, семейството, изгубеното й щастие, като същевременно
направи от нея една от ония девойки християнки, които по-късно обновиха остарялата
душа на света. Виниций повлия много върху съдбата й и беше изиграл твърде голяма роля
в живота й, за да може да го забрави. За него тя мислеше по цели дни и неведнъж молеше
бога да дойде момент, когато в духа на новото учение би могла да му се отплати за злото с
добро, за преследването с милосърдие, да го пречупи, да го спечели за Христа и да го
спаси. Сега й се струваше, че този момент е дошъл и че молитвата й е чута.
Тя се приближи до Крисп с вдъхновено лице и започна да говори, сякаш друг
някакъв глас говореше от нейните уста:
— Крисп, нека той остане между нас и ние ще останем при него, докато Христос го
излекува.
Старият презвитер, навикнал да търси във всичко божествено вдъхновение,
виждайки екзалтацията й, тутакси помисли, че чрез нея говори може би висша сила,
изплаши се и наведе глава.
— Нека бъде тъй, както казваш — рече той.
На Виниций, който през цялото време не откъсваше от Лигия очи, тая покорност на
Крисп направи странно и силно впечатление. Стори му се, че между християните Лигия е
някаква Сибила или жрица, заобиколена с почит и послушание. Пред тая почит и той
самият неволно се преклони. Към любовта, която чувстваше, сега се прибави и някаква
боязън, затова му се струваше, че любовта му е едва ли не дързост. Освен това той не
можеше да свикне с мисълта, че отношенията им са променени, че сега не тя зависи от
неговата воля, а той от нейната, че лежи болен, съкрушен, че е престанал да бъде
нападателна и завладяваща сила и че се намира като беззащитно дете под нейното
покровителство. За неговата горда и самоволна натура подобно отношение спрямо всеки
друг би било унижение. Но в тоя случай той не само не се чувстваше унизен, а дори й бе
благодарен като на своя господарка. За него тия чувства бяха непознати; ден по-рано не
биха се дори поместили в главата му; те и сега биха го смаяли, ако можеше да си даде
ясна сметка за тях. Той обаче не се питаше защо е така, сякаш това бе нещо напълно
естествено — чувстваше само, че е щастлив, понеже остава тук.
Page 98
Искаше да й благодари — и с благодарността си да изрази някакво друго чувство,
толкова непознато за него, че не знаеше даже как да го назове, а то беше просто
покорност. Изпитаната от него възбуда толкова бе го изтощила, че той не можеше да
говори и само със светнали от радост очи й благодареше, че остава при нея и че ще има
възможност да я гледа утре, в други ден, а може би още дълго. Радостта му се
помрачаваше само от страха да не изгуби това, което вече е придобил; и тоя страх беше
толкова голям, че когато Лигия му подаде след малко вода и го обхвана желание да улови
ръката й, той се страхуваше да стори това, страхуваше се — той, тоя същият Виниций,
който на пиршеството у цезаря насила целуваше устните й, а след нейното бягство беше
решил, че ще я влачи за косите в кубикулума или пък ще заповяда да я бичуват.
>>
II
Виниций започна да се страхува да не би някоя неочаквана външна помощ да
наруши радостта му. Хилон можеше да съобщи за неговото изчезване на префекта на
града или пък на освободените роби в дома му — в такъв случай беше възможно нощната
стража да нахлуе. Мина му през ума мисълта, че тогава би могъл да заповяда да грабнат
Лигия и да я затворят в дома му, но почувства, че не бива да прави това — пък и нямаше
да успее. Той беше човек своеволен, дързък и доста покварен, а понякога и неумолим, но
не беше нито Тигелин, нито Нерон. Военният живот все пак бе запазил у него някакво
чувство на справедливост, на вяра, за да разбере, че такава постъпка би била чудовищно
подла. Може би най-сетне в момент на озлобеност и ако беше здрав, би извършил това, но
сега, едновременно разчувстван и болен, той желаеше само едно — никой да не застава
между него и Лигия.
Той забеляза с учудване, че от момента, когато Лигия застана на негова страна,
нито тя, нито пък Крисп не искаха от него никакви уверения, сякаш бяха сигурни, че в
случай на нужда някаква свръхестествена сила ще ги запази. Виниций, в чиято глава —
откакто чу в Остриан проповедта и разказа на апостола — представите за възможно и
невъзможно започнаха да се объркват и смесват, не беше далече от предположението, че
би могло наистина да бъде така. Но той гледаше на нещата по-трезво от тях и сам им
припомни казаното за гърка и отново пожела да му доведат Хилон.
Крисп се съгласи и беше решено да изпратят Урс. Виниций, който последните дни
преди посещението си в Остриан често, макар и без резултат, пращаше роби при Хилон,
обясни на лигиеца точно къде е жилището му, след това написа няколко думи на една
дъсчица, обърна се към Крисп и каза:
— Давам тая табличка, понеже е хитър и недоверчив човек, който, викан от мене,
често заповядвал да кажат на моите хора, че го няма в къщи; това той вършеше винаги
когато нямаше добри вести за мен и се страхуваше от гнева ми.
— Стига да го намеря, иска не иска, ще го доведа — отговори Урс.
След това взе плаща си и бързо излезе.
Да се намери някой в Рим, не беше лесно, макар и при най-точни указания. На Урс
обаче в такива случаи помагаше, от една страна, инстинктът на човек, живял в горите, а, от
друга, и това, че отлично познаваше града; след известно време той намери жилището на
Хилон.
Но не позна гърка. Той го бе виждал само веднъж досега, и то нощем. Всъщност
оня горд и самоуверен старец, който го подстрекаваше да убие Главк, никак не приличаше
на тоя свит от страх грък и никой не би могъл да допусне, че това е едно и също лице. А и
Хилон, като забеляза, че Урс го гледа като напълно непознат, се опомни от първия ужас.
Дъсчицата с бележката от Виниций го успокои още повече. Във всеки случай не го
заплашваше подозрение, че нарочно е вкарал Виниций в капан. Освен това той помисли,
че християните не са убили Виниций, защото не са се осмелили да вдигнат ръка срещу
толкова знатна личност.
„В случай на опасност Виниций ще защити и мен — рече си той, — сигурно не ме
вика, за да ме убият.“
Като се поокопити, запита:
— Добри ми човече, нима моят приятел, благородният Виниций, не е пратил
Page 99
лектика? Краката ми са подути и не мога да вървя толкова дълго.
— Не — отвърна Урс, — ще отидем пеш.
— Ами ако откажа?
— Не прави това, защото си длъжен да дойдеш.
— Ще дойда, но по собствено желание. В противен случай никой не може да ме
принуди, защото съм човек свободен и приятел на градския префект. А и като мъдрец
имам начини за съпротива — умея да превръщам людете в дървета и животни. Но ще
дойда, ще дойда! Ще облека само по-топъл плащ и ще сложа качулка, за да не ме познаят
робите от квартала; иначе ще ни спират постоянно да целуват ръцете ми.
Като рече това, той облече друг плащ, а на главата си нахлупи широка галска
качулка от страх да не би Урс да си спомни чертите на лицето му, когато излязат на
светло.
— Къде ме водиш? — попита той по пътя Урс.
— В Задтибрието.
— В Рим съм отскоро и никога не съм ходил там, но и там навярно живеят люде,
които обичат добродетелта.
Простодушният обаче Урс, който беше чул от Виниций, че гъркът е бил с него на
гробищата в Остриан, и беше ги видял да влизат с Кротон в къщата, където живееше
Лигия, се спря за малко и каза:
— Не лъжи, стари човече, днес ти си бил с Виниций в Остриан и пред нашата
врата.
— Ах! — рече Хилон. — Вашата къща ли е в Задтибрието? В Рим съм отскоро и не
зная добре имената на разните квартали. Да, приятелю! Бях пред вашите порти и там
заклинах Виниций в името на добродетелта да не влиза. Бях и в Остриан, и знаеш ли
защо? От известно време се старая да покръстя Виниций и исках да чуе най-стария от
апостолите. Нека светлината да проникне в неговата душа и в твоята! Впрочем нали и ти
си християнин и желаеш истината да владее над измамата?
— Да — отговори Урс смирено.
Смелостта на Хилон се върна.
— Виниций е знатен човек — каза той — и е приятел на цезаря. Той често се
вслушва във внушенията на злия дух, но ако косъм падне от главата му, цезарят ще си
отмъсти на всички християни.
— Нас ни пази по-голяма сила.
— Да, така е! Но какво възнамерявате да правите с Виниций? — попита Хилон
отново обезпокоен.
— Не зная. Христос проповядва милосърдие.
— Отлично. Помни това винаги, иначе ще се пържиш в ада като черво в тиган.
Урс въздъхна, а Хилон разбра, че в момент на религиозно увлечение той може да
постъпи с този човек така, както пожелае.
В желанието си да узнае за случилото се при отвличането на Лигия той разпитваше
по-нататък с глас на строг съдия:
— Какво направихте с Кротон? Говори и не лъжи.
Урс повторно въздъхна:
— Това ще ти каже Виниций.
— Значи, си го пробол с нож или пък си го убил с тояга?
— Нямах оръжие!
Гъркът не можеше да се начуди на свръхчовешката сила на варварина.
— Нека Плутон да те... тоест, исках да кажа, нека Христос ти прости!
Те вървяха известно време мълчешком, след това Хилон каза:
— Аз няма да те издам, но се пази от нощната стража.
— Аз се боя от Христа, а не от нощната стража.
— Вярно е. Няма по-голямо престъпление от убийството. Ще се моля за теб, но не
зная дали моята молитва ще помогне — освен ако обещаеш, че никога в живота си няма
да докоснеш никого дори с пръст.
— Аз и без това не съм убивал умишлено — отговори Урс.
За всеки случай обаче Хилон искаше да се осигури и не преставаше да внушава на
Урс отвращение към убийството и го увещаваше да се закълне. Той разпитваше и за
Page 100
Виниций, но лигиецът отговаряше на въпросите му неохотно и повтаряше, че това, което
трябва да чуе, ще го чуе от устата на самия Виниций. Разговаряйки така, те изминаха най-
после дългия път от жилището на гърка до Задтибрието и се озоваха пред къщата.
Сърцето на Хилон отново започна да бие неспокойно. От страх му се стори, че Урс го
поглежда с някакъв настървен поглед. „Малка е утехата — говореше си той, — че ще ме
убие неумишлено, във всеки случай бих предпочел парализа да порази него и всички
лигийци. О, Зевс, стори това, ако можеш.“ Размишлявайки така, той се загръщаше по-
плътно в своя галски плащ и си повтаряше, че се страхува от студа. Най-после, като
минаха преддверието и първия двор и се озоваха в коридора, водещ към градината, Хилон
внезапно се спря и каза:
— Позволи ми да си отдъхна, иначе не ще мога да разговарям с Виниций и да му
дам съвети за спасението на душата му.
Като рече това, остана неподвижен — и макар да си повтаряше, че никаква
опасност не го застрашава, все пак при мисълта, че ей сега ще застане сред тия
тайнствени люде, които видя в Остриан, краката му се разтрепераха.
В това време от къщичката долетя до ушите им песен.
— Какво е това? — попита той.
— Казваш, че си християнин, а не знаеш, че у нас има обичай след всяко ядене да
славословим нашия Спасител с песен — отговори Урс. — Мириам трябва да се е върнала
вече със сина си — а може и апостолът да е с тях; всеки ден той посещава вдовицата и
Крисп.
— Заведи ме право при Виниций.
— Виниций е в същата стая, където са всички; тя е единствената голяма, а
останалите са тъмни кубикулуми, в които само спим. Да влезем, там ще си отпочинеш.
Влязоха. В стаята не беше светло, вечерта беше мъглива и студена, а
пламъчетата на няколко светилника едва разпръскваха тъмнината. Виниций по-скоро се
досети, отколкото позна, че човекът с качулката е Хилон, а той, като видя леглото в ъгъла
на стаята и на него Виниций, без да обръща внимание на другите, се спусна право към
него, сякаш бе уверен, че там ще бъде в безопасност.
— О, господарю! Защо не послуша съветите ми! — завика той, скръствайки ръце.
— Мълчи — каза Виниций — и слушай!
Той започна да се вглежда внимателно в очите на Хилон и да говори бавно и ясно,
сякаш искаше всяка негова дума да бъде приета като заповед и да остане веднъж за
винаги в Хилоновата памет:
— Кротон се хвърли върху мен да ме убие и да ме ограби — разбираш ли? Тогава
аз го убих, а тия люде превързаха раните ми, които получих в борбата с него.
Хилон разбра веднага, че Виниций говори така навярно по силата на някаква
уговорка с християните и иска да му повярват. Той разбра това по лицето на Виниций и за
един миг, без да издаде с нищо своето съмнение или учудване, вдигна очи и извика:
— Той беше истински злодей, господарю! Нали те предупреждавах да не му се
доверяваш. Всичките ми съвети отскачаха от главата му като зърна грах от стена. Мъките
на целия Хадес не са достатъчни за него. Който не може да бъде честен човек, трябва
понякога да бъде злодей, а кому е по-трудно да стане честен, ако не на злодея? Но да
нападаш своя благодетел и толкова великодушен господар... О, богове!...
Тук той си спомни, че по пътя се представяше пред Урс за християнин — и млъкна.
Виниций каза:
— Ако не беше тази сика, която имах, щеше да ме убие.
— Благославям момента, в който те посъветвах да вземеш поне нож.
Виниций хвърли изпитателен поглед към гърка и попита:
— Какво прави днес?
— Как? Не ти ли казах, господарю, че се молих за твоето здраве?
— И нищо друго?
— Тъкмо се готвех да те посетя, когато тоя добър човек дойде и ми съобщи, че ме
викаш.
— Вземи тая табличка. Занеси я в моя дом, намери моя освободен роб и му я
предай. На нея е написано, че съм заминал за Беневент. Кажи на Демад, че това е станало
тая сутрин, понеже Петроний ме е извикал с бързо писмо.
Page 101
Той повтори настойчиво:
— Заминал съм за Беневент — разбираш, нали!
— Заминал си, господарю! Сутринта се сбогувах с тебе при Порта Капена — и от
момента на твоето заминаване такава тъга ме обхвана, че ако великодушието ти не я
смекчи, ще ридая, докато издъхна, като нещастната жена на Зет от мъка по Итил.
Виниций, макар и болен и свикнал на ловкостта на гърка, не можа да не се
усмихне. Освен това той беше радостен, че Хилон веднага го разбра, и каза:
— Ще добавя да ти изтрият сълзите. Дай ми светилника.
Хилон, успокоен вече напълно, стана, пристъпи няколко крачки към огнището и взе
един от горящите на стената светилници.
Но когато качулката се смъкна от главата му и светлината падна върху лицето му,
Главк скочи от скамейката, приближи се бързо и застана пред него.
— Не ме ли познаваш, Цефас? — попита той.
В гласа му имаше нещо толкова страшно, че тръпки побиха всички присъстващи.
Хилон вдигна светилника, но веднага го изпусна на земята, после се наведе ниско
и започна да хленчи:
— Не съм аз... не съм... милост!
Главк се обърна към вечерящите и каза:
— Ето човека, който ме предаде и погуби мен и семейството ми!...
Неговата история беше известна на всички християни и на Виниций, който не се
беше сетил кой беше този Главк, понеже бе в безсъзнание от болка при превръзката и не
беше чул името му. За Урс обаче тоя кратък миг и думите на Главк бяха като мълния в
мрака. Познал Хилон, с един скок той се озова при него, хвана го за ръцете, изви ги назад и
каза:
— Той ме убеждаваше да убия Главк!
— Милост! — изпъшка Хилон. — Ще ви върна парите... Господарю! — викаше той,
обръщайки глава към Виниций. — Спаси ме! Доверих ти се, застъпи се за мене... Твоето
писмо... ще занеса. Господарю! Господарю!...
Но Виниций, който гледаше на случилото се най-равнодушно, първо, защото му
бяха известни всичките дела на гърка и, второ — сърцето му не знаеше какво е милост,
каза:
— Заровете го в градината: писмото ще отнесе някой друг.
Хилон помисли, че тия думи са последната присъда, костите му започнаха да
пращят в страшните ръце на Урс, а очите му се напълниха със сълзи от болка.
— В името на вашия бог! Милост — викаше, — християнин съм!... Pax vo iscum!
Християнин съм! Ако не ми вярвате, покръстете ме още веднъж, още два пъти, още десет
пъти! Главк, ти грешиш! Позволете ми да кажа! Направете ме роб... Не ме убивайте!
Милост!...
Сподавеният му от болка глас все повече отслабваше, а от другата страна на
масата се изправи апостол Петър; той поклати побелялата си глава, навеждайки я към
гърдите си, очите му бяха затворени, после ги отвори и рече сред настъпилата тишина:
— Ето какво е казал Спасителя: „Ако брат ти сгреши против тебе, изобличи го; а
ако се разкае, прости му. И ако седем пъти на ден греши против тебе и седем пъти се
обърне към тебе, казвайки: «Разкайвам се!» — пак му прости!“
След това настана още по-дълбока тишина.
Главк стоя дълго време с ръце на лицето, после ги махна и каза:
— Цефас, нека бог ти прости злините, които ми причини; както аз ти прощавам в
и;ето на Христа.
А Урс пусна ръцете на гърка и веднага добави:
— Нека Спасителя да бъде милостив към мене и ми прости, както аз ти прощавам.
Хилон падна на земята, опря се на ръцете си и въртеше глава като хванат в капан
звяр, който се озърта наоколо и чака откъде ще дойде смъртта. Не вярваше на очите и на
ушите си и не се надяваше да получи прошка.
Постепенно дойде на себе си, само посинелите му устни още трепереха от ужас.
Тогава апостолът каза:
— Иди си с мир!
Хилон стана, но още не можеше да говори. Приближи се неволно до леглото на
Page 102
Виниций, сякаш още търсеше от него закрила, тъй като не си беше дал сметка, че именно
Виниций, който бе използвал услугите му и донякъде беше негов съучастник, го бе осъдил,
а тия, против които служеше, му простиха. За това щеше да се сети по-късно. В погледа му
сега се четеше само учудване и недоверие. Макар и да разбра, че са му простили, все пак
той искаше да се измъкне по-скоро от тия странни хора, чиято доброта го плашеше почти
толкова, колкото би го изплашила и жестокостта. Струваше му се, че ако остане по-дълго,
отново ще се получи нещо неочаквано, затова се изправи над Виниций и започна да говори
с пресекващ глас:
— Господарю, дай писмото! Дай писмото!
Грабна дъсчицата, която му подаде Виниций, поклони се на християните и на
болния, прокрадна се приведен край стената и изчезна.
В градината тъмнината го обгърна, отново косите му настръхнаха от страх, понеже
беше уверен, че Урс ще тръгне след него и ще го убие в нощта. Би избягал с всички сили,
но краката му отказаха да го слушат, а след малко, когато Урс наистина застана пред него,
не можеше да ги помръдне.
Хилон падна с лице на земята и започна да стене:
— Урбан... В името на Христа...
Но Урбан каза:
— Не бой се. Апостолът ми нареди да те заведа до външната врата, за да не се
луташ в тъмнината, а ако пък нямаш сили, ще те придружа до къщи.
Хилон вдигна глава.
— Какво казваш? Какво?... Няма да ме убиеш?
— Не, няма да те убия; ако пък съм те стиснал много силно и съм ти разместил
костите, прости ми.
— Помогни ми да стана — каза гъркът. — Значи, няма да ме убиеш? А? Придружи
ме само до улицата, по-нататък сам ще отида.
Урс го вдигна от земята като перце, изправи го на крака и след това го преведе
през тъмния проход до втория двор, откъдето се отиваше към преддверието и улицата. В
прохода Хилон си повтаряше: „Изгубен съм вече!“ и едва когато се озова на улицата, се
успокои и каза:
— По-нататък сам ще вървя.
— Мир на тебе!
— И на тебе, и на тебе!... Остави ме да си отдъхна.
След като Урс си отиде, Хилон си отдъхна с пълни гърди. Попипа се с ръце по
кръста и бедрата, сякаш искаше да се увери, че живее, и с бързи крачки тръгна напред.
Но като измина няколко десетки крачки, спря се и рече:
— Все пак защо не ме убиха?
Но въпреки беседите с Евриций за християнското учение и разговора с Урбан край
реката, въпреки всичко чуто в Остриан той не можеше да намери отговор на тоя въпрос.
>>
III
Виниций също не можеше да си даде сметка за станалото и дълбоко в душата си
беше учуден не по-малко от Хилон. Тия хора се отнасяха така добре с него и вместо да му
отмъстят, грижливо превързваха раните му — всичко това той приписваше отчасти на
учението, което християните изповядваха, но най-много на Лигия, а отчасти и на това, че
беше високопоставен. Но постъпката им с Хилон надминаваше представата му за
способността на човека да прощава. И неволно в мислите му се зароди въпросът: защо не
убиха гърка? Те можеха спокойно да извършат това безнаказано. Урс щеше да го закопае
в градината или пък да го хвърли през нощта в Тибър, който в ония времена на нощни
разбойничества, извършвани от самия цезар, изхвърляше сутрин човешки тела толкова
често, че никой не се интересуваше откъде са се взели. Освен това, според Виниций,
християните не само че можеха, но и трябваше да убият Хилон. Всъщност милосърдието
не беше съвсем чуждо на оня свят, към който принадлежеше младият патриций. Атиняните
бяха му издигнали олтар и дълго време се противопоставяха на въвеждането в Атина на
гладиаторските борби. Случваше се и в Рим победените да получават прошка, както
Page 103
например британският крал Каликрат, който, пленен по времето на Клавдий, бил щедро
подпомаган от него и живеел свободно в града. Но отмъщението за лична обида както на
Виниций, така и на всички други се струваше напълно основателно и справедливо. Отказът
от него беше противен на душата му. Наистина той също беше слушал в Остриан, че
трябва да обичаме даже и враговете си, но смяташе това за някаква теория, която няма
значение в живота. Мина му през ума, че не убиха Хилон може би само защото сега имат
някакви принципи или пък че луната е в такава фаза, когато на християните не им е
позволено да убиват. Беше чувал още, че има периоди, когато на някои народи не е
позволено да започват дори война. Тогава защо не предадоха гърка в ръцете на
правосъдието, защо апостолът каза, че ако някой сгреши седем пъти, трябва и седемте
пъти да му се прости и защо Главк рече на Хилон: „Нека бог ти прости, както ти прощавам
аз“? Та нали Хилон му беше причинил най-голямото зло, каквото един човек може да стори
на друг! И при мисълта как той самият би постъпил с тоя, който би убил например Лигия,
сърцето на Виниций закипя като вряла вода: не биха се намерили мъки, с които той не би
си отмъстил за нея! А Главк му прости! Прости му и Урс — той, който би могъл да убие
когото си поиска в Рим, и то напълно безнаказано, защото след това трябваше да убие
само царя на Неморенската гора, за да заеме мястото му и да се спаси... Нима на човека,
на когото Кротон не можа да се противопостави, щеше да устои гладиаторът, изпълняващ
тая длъжност, която можеше да се получи само чрез убийството на предшественика „цар“?
На всички тия въпроси отговорът беше само един: те не убиват поради някаква голяма
доброта, каквато не е имало досега на света, и поради безграничната си обич към хората,
която ги кара да забравят за себе си, за своите обиди, за своето щастие и нещастие — и
да живеят за другите. Каква награда щяха да получат за това, Виниций беше чул в
Остриан, но всичко това не можеше да се побере в главата му. Той чувстваше, че тоя
земен живот, свързан с отричането от всякакви блага и удоволствия в полза на другите, ще
да е жалък. В това, което Виниций мислеше за християните, наред с огромното учудване
имаше и милосърдие, и някакъв оттенък на презрение. Струваше му се, че те са овце,
които рано или късно ще бъдат изядени от вълците, а неговата римска натура не беше
способна да се проникне от уважение към ония, които позволяват да бъдат изядени. Все
пак едно нещо го порази. Ето, след като Хилон излезе, някаква дълбока радост озари
всички лица. Апостолът се доближи до Главк, сложи ръка на главата му и каза:
— В тебе победи Христос!
Главк вдигна очи, пълни с вяра и радост, сякаш изживяваше някакво голямо и
неочаквано щастие. Виниций, който признаваше наслаждение само след извършено
отмъщение, го гледаше с разширени от температурата очи, сякаш виждаше луд. Той видя
обаче, и то не без вътрешно възмущение, как Лигия допря своите устни на царица до
ръката на този човек, който по външност напомняше роб, и му се стори, че досегашният
ред в света напълно се е променил. След това Урс се върна и започна да разказва как
изпратил Хилон до улицата и как го молил да му прости за болките, които е причинил на
костите му; и апостолът го благослови, а Крисп каза, че този ден е ден на велика победа.
Като чу за тази победа, Виниций съвсем се обърка и изгуби нишката на мислите си.
Когато Лигия му подаде отново разхладително питие, той задържа за момент
ръката й и попита:
— И ти ли му прости?
— Ние сме християни. Не ни е позволено да таим в сърцето си гняв.
— Лигия — каза той, — който и да е твоят бог, ще принеса в негова чест хекатомба
само заради това, че е твой.
А тя отговори:
— Ще го почетеш в сърцето си, когато го обикнеш.
— Само заради това, че е твой... — повтори Виниций с по-слаб глас.
Той затвори клепки, тъй като отново почувства слабост.
Лигия се отдръпна, но скоро се върна и застанала близко, наведе се над него, за да
се убеди дали спи. Почувствал близостта й, Виниций отвори очи и се усмихна, а тя сложи
върху тях ръка, сякаш искаше да го приспи. Обхвана го нега, като същевременно се
почувства и по-зле. В действителност така и беше. Настана нощ, а заедно с нея и
температурата му се повиши, затова той не можеше да заспи и следеше с поглед всяко
движение на Лигия. Понякога изпадаше в полусън, в който виждаше и слушаше всичко, що
Page 104
ставаше около него, но в който действителността се смесваше с трескаво бълнуване.
Струваше му се, че в някакво си старо и запустяло гробище се издига светилище във вид
на кула, където Лигия е жрица. Той не снемаше от нея очи, а я гледаше на върха на кулата
с лютия в ръка, цяла в сияние, подобна на ония жрици, които нощем пеят химн в чест на
луната и каквито беше виждал на Изток. Сам той се изкачваше с голямо усилие по
виещите се стълби, за да я отвлече, а след него пълзеше Хилон, който тракаше със зъби
от ужас и повтаряше: „Не върши това, господарю, тя е жрица и Той ще отмъсти за нея...“
Виниций не знаеше кой е тоя „Той“, но разбираше, че отива да извърши светотатство и
почувства необикновен страх. Когато дойде до балюстрадата, заобикаляща върха на
кулата, редом с Лигия застана внезапно апостолът със сребърната брада и каза: „Не
вдигай срещу нея ръка, защото тя принадлежи на мене.“ Като изрече това, той тръгна
заедно с нея по светлата ивица лунна светлина, сякаш по път към небето, а Виниций,
прострял ръце към тях, започна да ги моли да го вземат със себе си.
В този момент той се събуди, опомни се и се огледа. Огънят на високо огнище
гореше вече по-слабо, но все още хвърляше достатъчно светлина; всички седяха край
огъня и се топлеха, понеже нощта беше хладна, а стаята доста студена. Виниций виждаше
как дъхът им излиза от устата като пара. В средата седеше апостолът, до коленете му на
ниско столче Лигия, по-нататък Главк, Крисп, Мириам, а накрая от едната страна Урс, от
другата Назарий, син на Мириам, младо момче с чудно хубаво лице и черни коси, които се
спускаха на рамената му.
Лигия слушаше с вдигнати към апостола очи; всички глави бяха обърнати към него,
а той говореше нещо полугласно. Виниций го гледаше със суеверен страх, малко по-малък
от оня, какъвто изпитваше, докато бълнуваше. Мина му през ума, че докато е бълнувал,
може би е отгатнал истината и че тоя побелял пришълец от далечни краища наистина му
отнема Лигия и я води някъде по незнайни пътища. Беше уверен също, че старецът говори
за него, а може би ги и съветва как да го разделят с нея, защото на Виниций му се
струваше невъзможно да се говори сега за друго, затова напрегна цялото си внимание и
започна да се вслушва в думите на Петър.
Но той се беше излъгал — апостолът говореше пак за Христа.
„Те живеят само с това име“ — помисли Виниций.
Старецът разказваше за залавянето на Христа:
— Дойде отред войници и слуги на първосвещениците, за да го хванат. Когато
Спасителя ги попита кого търсят, те отговориха: „Исуса Назарянина!“ А като им рече: „Аз
съм!“ — паднаха на земята и не смееха да вдигнат ръка срещу него, и едва след втория
въпрос го хванаха.
Апостолът спря, простря ръце към огъня и каза:
— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го
защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от
собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да
изпия чашата, която ми поднася моят отец?...“ Тогава го хванаха и вързаха...
Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на
спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови
огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след
това седна и извика:
— А, ако бях аз... бих... па после да беше станало, каквото ще.
Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се
виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува
нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал
в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от
войниците, и от слугите на първосвещениците... При тази мисъл само, а също от скръб и
от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна,
че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако
стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на
света.
Затова той не можеше да сдържи сълзите си.
След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но
отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което
Page 105
апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на
брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска
лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в
счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше
и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а
той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи
в лодката и падна на дъното й.
После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката.
Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър
спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като
по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи...
Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия
обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който
плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан
от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная
крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото
повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше
по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе
наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното
сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го
хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.
***
Виниций отново се събуди, но виденията му изчезваха бавно, затова той не се
върна веднага към действителността. Известно време след това все още му се струваше,
че се намира край езерото и че го заобикалят тълпи, сред които, без да знае защо,
търсеше Петроний и се чудеше, че не може да го намери. Пламъкът на огнището, край
което нямаше вече никого, го свести напълно. Маслинените главни тлееха бавно под
червената пепел, цепениците от пинии, скоро хвърлени в жаравата, стреляха ярки огнени
езици; и в тоя блясък Виниций видя Лигия. Тя седеше близо до леглото му.
Видът й го покърти дълбоко. Спомни си, че миналата нощ тя прекара в Остриан и
целия ден помагаше около него, а сега, когато всички бяха отишли да почиват, само тя
единствена бдеше до леглото му. Лесно можеше да се види, че е изморена, тъй като
седеше неподвижно и очите й бяха затворени. Виниций не знаеше дали тя спи, или е
потънала в мисли. Той гледаше профила й, гледаше спуснатите й клепачи и сложените й
на коленете ръце; в езическата му глава бавно започна да се ражда мисълта, че наред с
голата, самонадеяна и горда със своите форми гръцка и римска красота на света
съществува и друга, нова, чудно чиста, одухотворена.
Не се решаваше да я нарече християнска, но мислейки за Лигия, не можеше да я
отдели от нейното учение. Той дори се досети, че ако сега, когато всички други почиват,
единствена Лигия, която той беше обидил, бди над него, то е именно затова, че така
повелява нейното учение.
Тази мисъл го учуди, но в същото време му беше и неприятна. Той предпочиташе
Лигия да постъпва така от любов към него, заради лицето му, заради очите му, заради
стройното му телосложение, с една дума, заради всичко онова, поради което неведнъж се
бяха обвивали около шията му снежни ръце на гъркини и римлянки.
Веднага обаче почувства, че ако тя беше като другите жени, нещо у нея щеше да
му липсва. Тогава той се зачуди и сам не знаеше какво става с него, понеже забеляза, че и
в душата му се зараждат някакви нови чувства и нови желания, чужди на света, в който
живееше досега.
Тя отвори очи и като видя, че Виниций я гледа, приближи се до него и каза:
— При тебе съм.
А той отговори:
— Видях насън твоята душа.
Page 106
>>
IV
На другия ден рано Виниций се събуди отслабнал, но нямаше треска и
температура. Стори му се, че го пробуди шепот от разговор, ала когато отвори очи, Лигия
не беше при него, само Урс, наведен край огнището, ровеше сивата пепел и търсеше под
нея жарава; като намери, започна така да раздухва въглените, сякаш вършеше това не с
уста, а с ковашки мях. Като си спомни, че вчера тоя човек удуши Кротон, Виниций го
загледа с любопитство на истински гладиатор в неговия исполински гръб, подобен на
гърба на циклоп, и в могъщите му като стълбове бедра.
„Благодаря на Меркурий, че не ми изви врата — помисли си той. — Кълна се в
Полукс! Ако и другите лигийци са като него, тогава дунавските ни легиони ще имат с тях
сериозна работа!“
И той извика:
— Хей, робе!
Урс вдигна глава от огнището, усмихна се почти приятелски и каза:
— Да ти даде бог добър ден и добро здраве, господарю, но аз съм човек свободен,
а не роб.
Тия думи доставиха известно удоволствие на Виниций, който желаеше да разпита
Урс за родината на Лигия, защото разговорът със свободен човек, макар и прост, по-малко
оскърбяваше неговото римско и патрицианско достойнство, отколкото разговорът с роб,
когото нито законът, нито обичаят признаваха за човек.
— Ти не си ли роб на Авъл? — попита той.
— Не, господарю, аз служа на Калина, както служих и на майка й, но доброволно.
Урс отново наведе глава над огнището, за да раздуха въглените, където
предварително беше сложил дърва, а след това пак я вдигна и каза:
— У нас роби няма.
Но Виниций попита:
— Къде е Лигия?
— Току-що излезе, а аз трябва да приготвя закуска за тебе, господарю. Тя бдеше
над теб цяла нощ.
— Защо ти не я смени?
— Защото тъй искаше, а аз съм длъжен да я слушам.
Очите му се помрачиха, след малко той добави:
— Ако не я слушах, ти, господарю, нямаше да си жив.
— Съжаляваш ли, че не ме уби?
— Не, господарю. Христос е заповядал да не убиваме.
— А Атацин? А Кротон?
— Другояче не можех — измърмори той.
И започна да гледа сякаш със съжаление ръцете си, останали очевидно езически,
макар душата му да бе приела кръщение.
След това той сложи гърнето на огнището, клекна край него и впери замислен
поглед в пламъка.
— Вината е твоя, господарю — каза най-сетне той, — защо вдигна ръка срещу нея,
срещу една царска дъщеря?
Отначало у Виниций пламна гордостта, като си помисли, че един простак и
варварин не само смее да разговаря с него така свободно, но и го упреква. Към всички
необикновени и невероятни неща, които беше видял от миналата нощ насам, се прибави
още едно. Но понеже беше слаб и нямаше под ръка роби, а главно защото искаше да
научи подробности за живота на Лигия, той се овладя.
Като се успокои, започна да разпитва за войната на лигийците с Ваний и свебите.
Урс разказваше с желание, но не каза нещо повече от това, което Авъл Плавций беше
разправял вече на Виниций. Урс не беше участвал в битката, понеже беше придружавал
заложничките до лагера на Ателий Хистер. Той само знаеше, че лигийците победили
свебите и язигите, но техният вожд и крал паднал от стрелата на един язиг. Веднага след
това получили известие, че семноните запалили горите на границата, затова бързо се
върнали да отмъстят за обидата, а заложничките останали у Ателий, който заповядал да
им отдават царски почести. По-късно майката на Лигия починала. Римският вожд не знаел
Page 107
какво да прави с детето. Урс искал да се върне с него в родината си, но пътят бил опасен
— имало много зверове и диви племена; но когато дошло съобщение, че някакви лигийски
пратеници се намират при Помпоний, за да му предложат помощ против маркоманите,
Хистер ги изпратил при Помпоний. При него те узнали, че не е имало никакви пратеници —
и Урс с Лигия останали в лагера, откъдето Помпоний ги отвел в Рим, а след триумфалното
завръщане дал царското дете на Помпония Грецина.
Виниций познаваше тоя разказ с изключение на няколко подробности само, но
слушаше, защото на неговата безгранична родова гордост беше приятно, че очевидец
подчертаваше царския произход на Лигия. Като царска дъщеря тя можеше да вземе в
двора на цезаря високопоставено място, като дъщерите на най-знатните семейства, при
това народът, на който баща й бил владетел, досега никога не е воювал с Рим; макар и
варварски, този народ можеше да бъде опасен, понеже според твърдения на самия Ателий
Хистер разполагаше с безбройна рат.
В същност Урс напълно потвърди това твърдение, като на Винициевия въпрос за
лигийците отговори:
— Живеем в горите, но имаме толкова много земя, че никой не знае къде е краят
на леса, а в него има много народ. В гората има и дървени градове, пълни с големи
богатства, тъй като всичко, що семноните, маркоманите, вандалите и квадите заграбват по
света, ние им го отнемаме. Те не смеят да ни нападнат, а само когато вятърът духа откъм
тях, палят горите ни. Но ние не се страхуваме нито от тях, нито от римския цезар.
— Боговете са дали власт на римляните над земята — каза сурово Виниций.
— Боговете са зли духове — отговори Урс простичко, — а където няма римляни,
там няма и господство.
Той притъкна огъня и рече сякаш на себе си:
— Когато цезарят взе Калина в своя двор, аз помислих, че може би ще бъде
оскърбена и исках да ида там в горите, за да изпратя лигийците на помощ на царската
дъщеря. Лигийците бяха тръгнали към Дунава, защото са добър народ, макар че са
езичници. Ех, бих им занесъл аз „добра новина“. Но когато Калина се върне при Помпония,
аз и без това ще й се поклоня и ще я помоля да ми позволи да ида там, защото Христос се
е родил далеч от тях и те не са и чули за него... Той е знаел по-добре къде е трябвало да
се роди; но ако беше дошъл на света у нас, в горите, сигурно нямаше да го мъчим, а
щяхме да отгледаме младенеца и да се грижим никога да не му липсва нито дивеч, нито
гъби, нито боброви кожи, нито кехлибар. Каквото пък щяхме да заграбим от свебите или
маркоманите, щяхме да даваме нему, за да живее в богатство и удобство.
Като каза това, той сложи съда със супата за Виниций на огъня и млъкна. Мисълта
му явно блужда известно време по лигийските пущинаци, а когато супата завря, сипа я в
плоска паница, изстуди я и каза:
— Господарю, Главк ни съветваше да движиш колкото може по-малко дори
здравата си ръка, затова Калина ми заповяда да те храня.
Лигия заповядала! Против това не можеше да се възрази. Виниций и не помисли да
се противопостави на нейната воля, сякаш тя беше дъщеря на цезаря или богиня; той не
каза нито дума, а Урс, седнал край леглото му, започна да гребе с малка чаша от супата и
да я поднася към устата му. Той вършеше това толкова грижливо и с такава благородна
усмивка в сините си очи, че Виниций не вярваше на очите си; възможно ли е Урс да е
същият онзи титан, който вчера удуши Кротон, връхлетя върху него като буря и щеше да го
разкъса, ако Лигия не се беше смилила. Сега за пръв път в живота си младият патриций се
замисли над онова, което ставаше в душата на един прост човек, слуга и варварин.
Урс обаче беше колкото грижлива, толкова и несръчна бавачка. Чашата се губеше
в неговите херкулесовски пръсти, така че за устните на Виниций не оставаше място. След
няколко несполучливи опита исполинът разтревожен каза:
— Е, по-лесно е да измъкнеш жубър от леговището.
Безпокойството на лигиеца беше забавно на Виниций, а още по-интересно за него
беше това, което Урс каза. Виниций беше виждал в цирковете страшни жубри, докарани от
северните пущинаци; на лов за жубри отиваха най-храбрите бестиарии със страх; по
големина и сила те отстъпваха само на слона.
— Нима ти си се опитвал да ловиш такива зверове за рогата? — попита Виниций
учудено.
Page 108
— Докато не бях живял двайсет зими, страхувах се — отвърна Урс, — но после ми
се е случвало.
И отново започна да храни Виниций още по-несръчно, отколкото преди.
— Трябва да помоля Мириам или Назарий — рече той.
В това време иззад завесата се показа бледото лице на Лигия.
— Сега ще ти помогна — каза тя.
След малко тя излезе от кубикулума. Сигурно беше се приготвяла да спи, защото
беше облечена само в тясна затворена туника, наричана от древните капуциум, а косите й
падаха свободно. Виниций, чието сърце заби по-силно, когато тя дойде, започна да я
мъмри, че досега не е помислила за сън, а тя му отговори весело:
— Тъкмо исках да легна, но най-напред ще отменя Урс.
Тя взе чашата, седна на края на леглото и започна да храни Виниций, който
веднага се почувства спокоен и щастлив. Когато се навеждаше над него, лъхваше го
топлината на тялото й, разпуснатите й коси падаха върху гърдите му, а той бледнееше от
вълнение, но в зашеметяването и порива на страстта той чувстваше, че за него тя е най-
скъпото и обожавано същество и в сравнение с нея целият свят е нищо. По-рано той я
желаеше, а сега започна да я обича с цялото си сърце. Преди и в живота, и в чувствата си
той беше като всички съвременни нему хора — заслепен, безогледен егоист, който се
интересува само от собствената си личност; от тоя миг започна да се интересува и от
Лигия.
След малко се отказа от яденето и при все че нейното присъствие му доставяше
неизразима наслада, каза:
— Достатъчно. Иди си почини, моя божествена.
— Не ме наричай така — отговори тя. — Не бива да слушам това.
После му се усмихна и му каза, че се е разсънила, че не е уморена и че няма да
отиде да почива, докато не дойде Главк. Той слушаше думите й като музика, сърцето му
биеше все по-силно, изпълваше се с все по-голям възторг, с все по-голяма благодарност, а
умът му се мъчеше да намери израз на тая благодарност.
— Лигия — каза той след кратко мълчание, — по-рано аз не те познавах. Сега
разбирам, че съм искал да дойда при теб по крив път, затова ти казвам: върни се при
Помпония Грецина и бъди сигурна, че никой няма да вдигне ръка срещу теб.
Лицето й изведнъж помръкна.
— Колко щастлива щях да бъда — отвърна тя, — ако можех поне отдалеч да я
видя, но вече не мога да се върна при нея.
— Защо? — попита Виниций учудено.
— Ние, християните, знаем от Актея какво става в Палатин. Нима не си чул, че
наскоро след моето бягство, преди да замине за Неапол, цезарят повикал Авъл и
Помпония, мислейки, че те са ми помогнали да избягам, и ги заплашил с гнева си. За
щастие Авъл можал да му отговори: „Господарю, ти знаеш, че от устата ми никога не е
излизала лъжа; заклевам ти се, не сме й помогнали да избяга и както ти, тъй и ние не
знаем какво е станало с нея.“ Цезарят повярвал, а после и забравил. По съветите пък на
по-старите аз не писах на майка си къде съм, за да може смело да отговаря, че не знае
нищо за мен. Ти може би не разбираш това, Виниций, но на нас не ни е позволено да
лъжем дори и тогава, когато става въпрос и за човешки живот. Такова е нашето учение,
към което искаме да склоним всички сърца; ето защо не съм виждала Помпония, откакто
напуснах къщата й; от време на време само до нея са достигали слухове, че съм жива и в
безопасност.
Тук тя се нажали, очите й се изпълниха със сълзи, но скоро се успокои и каза:
— Зная, че и Помпония тъгува за мене, но ние имаме утеха, каквато другите нямат.
— Да — отговори Виниций, — вашата утеха е Христос, но аз не разбирам това.
— Погледни ни: за нас няма раздяла, няма болести, няма страдания; ако ни
сполетят, те се превръщат в радост. И самата смърт, която за вас е край на живота, за нас
е само начало и смяна на едно нищожно щастие с по-добро, по-малкото спокойствие с по-
голямо — вечно. Помисли и ще разбереш какво е нашето учение, щом като ни повелява да
бъдем милосърдни към враговете, забранява лъжата, очиства душите ни от гняв и ни
обещава вечно щастие след смъртта.
— Това чух в Остриан и видях как постъпихте с мен и с Хилон, но когато помисля за
Page 109
това, и досега ми се струва, че е сън и че не бива да вярвам на ушите и на очите си. Но ти
ми отговори на друг въпрос: щастлива ли си?
— Да! — отговори Лигия. — Вярвам в Христа и не мога да не бъда щастлива.
Виниций я погледна, сякаш това, което тя каза, беше недостойно за човешкия
разум.
— Не би ли искала да се върнеш при Помпония?
— Искам с цялата си душа и ще се върна, ако волята божия бъде такава.
— Аз ти казвам: върни се, кълна ти се в моите лари, че няма да вдигна срещу тебе
ръка.
Лигия се замисли, а след това отговори:
— Не. Не мога да изложа близките си на опасност. Цезарят не обича рода на
Плавций. Ако се върна — ти знаеш как робите разнасят в Рим всяка новина, — ще се
разчуе из града и Нерон ще се научи от своите роби. Той веднага ще накаже семейството
на Авъл или пък най-малкото ще ме вземе обратно.
— Да — каза Виниций, свил вежди, — не може. Той би го сторил само за да докаже,
че неговата воля трябва да бъде изпълнена. Вярно е, че те е забравил или пък не е искал
въобще да мисли, смятайки, че не нему, а на мене е нанесена обидата. Възможно е... като
те отнеме от Авъл... да те даде на мен, а аз пък ще те върна на Помпония.
Тя го попита тъжно:
— Виниций, би ли искал да ме видиш пак в Палатин?
— Не. Имаш право. Приказвах като глупак! Не!
И изведнъж сякаш бездънна пропаст зина пред него. Той беше патриций, беше
военен трибун, беше влиятелен човек, но над всички сили на тоя свят, към който
принадлежеше и той, стоеше един луд, чиято воля и злоба никой не можеше да предвиди.
Да не се страхуват от него и да не държат сметка за него, можеха само такива като
християните, за които целият този свят, разлъката с него, страданията и самата смърт
дори не значеха нищо. Всички други трябваше да треперят пред цезаря. Целият ужас на
страшното време, в което живееха, разкри пред Виниций чудовищните си размери. Той не
можеше да върне Лигия на Авъл от страх да не би изродът да си я спомни и да излее
върху нея гнева си; по същата причина той не можеше да я вземе за жена, защото щеше
да напакости и на нея, и на себе си, и на Авъл. Достатъчно беше цезарят да е в лошо
настроение само един миг, за да погуби всички. За пръв път в живота си Виниций
почувства, че или светът трябва да се промени и прероди, или животът ще стане напълно
непоносим. Той разбра и онова, което само преди един миг беше за него още неясно, че в
такива времена само християните могат да бъдат щастливи.
Обхвана го непоносима скръб, защото разбра и това, че той сам обърка живота на
Лигия и че сега почти няма изход. И под влияние на тази скръб заговори:
— Ти знаеш ли, че си по-щастлива от мен? В беднотията и в тази единствена стая
сред прости хора имаш своето учение и своя Христос, а аз имам само тебе и ако те
нямаше, щях да бъда последният бедняк, който няма нито покрив, нито хляб. За мен ти си
по-скъпа от целия свят. Търсех те, защото не можех да живея без теб. Не исках нито
пиршества, нито можех да спя. Ако не беше надеждата, че ще те намеря, щях да се
пробода с меча. Страхувам се обаче от смъртта, защото после не бих имал възможност да
те виждам. Казвам ти самата истина, без теб не мога да живея и досега живях само с
надеждата, че ще те намеря и видя. Помниш ли нашия разговор у Авъл? Веднъж ти ми
нарисува риба на пясъка, а аз не разбрах какво значи това. Помниш ли как играехте на
топка? Още тогава те обичах повече от живота си и ти започна да се досещаш, че те
обичам... Дойде Авъл, изплаши ни с Либитина и прекъсна разговора ни. Когато се
сбогувахме, Помпония каза на Петроний, че бог е един, всемогъщ и милостив, но тогава на
нас и на ум не ни дойде, че вашият бог е Христос. Нека той те даде на мене и аз ще го
обикна, макар да ми се струва, че е бог на робите, на чужденците и на сиромасите. Ти
седиш при мене и мислиш само за него. Мисли и за мен, иначе ще го намразя. За мене ти
си единственото божество. Благословен е твоят баща и майка ти, благословена е земята,
която те е родила. Бих искал да прегърна нозете ти и да ти се моля, да ти отдам почести,
да ти принеса жертва, да ти се поклоня ти, триж божествена! Ти не знаеш и не можеш да
знаеш как те обичам...
Като каза това, той изтри бледото си чело с ръка и затвори очи. Неговата натура не
Page 110
познаваше прегради нито в гнева, нито в любовта. Той говореше с въодушевлението на
човек, който е престанал да се владее и който не признава граници нито за думите си, нито
за любовта си. Говореше обаче искрено, думите се изтръгваха от глъбините на душата му.
Чувстваше се, че болката, възторгът, страстта и обожанието, насъбрали се в гърдите му,
най-после бликнаха в неудържим поток от думи. На Лигия думите му се сториха
богохулство, а сърцето й започна да бие, сякаш искаше да разкъса туниката, стегнала
гърдите й. Тя не можеше да надвие състраданието, което изпитваше към него и към
мъката му. Трогна я уважението, с което той говореше. Чувстваше, че я обичат и обожават
безгранично; тя чувстваше, че тоя непреклонен и опасен човек сега й принадлежи духом и
телом като роб, а съзнанието за неговата покорност и за нейната собствена сила я
изпълни с щастие. За миг спомените й оживяха. За нея той беше отново оня великолепен и
красив като езически бог Виниций, който й говореше в дома на Авъл за любовта и
пробуждаше като от сън полудетинското й сърце; той беше същият оня, чиито целувки още
усещаше върху устните си и от чиито обятия я грабна Урс в Палатин, сякаш я изтръгна от
пламък. Едва сега с тоя израз на възторг и болка върху орловото му лице, с бледо чело и
благороден поглед, ранен, сломен от любов, обичащ, пълен с обожание и покорство, той й
изглеждаше такъв, какъвто тя искаше да бъде винаги и какъвто би го обикнала с цялата си
душа; сега той й се струваше по-скъп от всеки друг път.
Тя веднага разбра, че може би ще дойде момент, когато любовта му ще я обземе и
ще я отнесе като вихър; разбрала това, тя изпита чувството, което и той бе изпитал преди
малко, чувството, че стои на ръба на пропастта. Затова ли напусна дома на Авъл? Затова
ли се спаси, като избяга? Затова ли толкова време се кри в бедните квартали на града?
Кой беше тоя Виниций? Августиан, войник и придворен на Нерон! Нима той не участваше в
неговите оргии и безумства? Доказателство за това беше онова пиршество, което Лигия не
можеше да забрави; нима той не ходеше заедно с другите в храмовете и не принасяше
жертва на езическите богове, в които може би и не вярваше, а им отдаваше почести по
задължение. Нима той не я преследваше, за да я направи своя робиня, своя любовница и
заедно с това да я въвлече в оня ужасен свят на разкош, удоволствия, на престъпления и
безчинства, които предизвикват божия гняв и отмъщение. Наистина той изглеждаше
променен, но нали току-що сам й каза, че ако тя мисли за Христос повече, отколкото за
него, е готов да го намрази. На Лигия се стори, че самата мисъл за каквато и да е друга
обич, освен за обичта към Христа, е грях към него и към неговото учение; и когато
почувства, че в дъното на душата й могат да се пробудят други чувства и желания, обхвана
я тревога за собственото й бъдеще и за собственото й сърце.
В тоя момент на душевно терзание влезе Главк, за да навести болния и да разбере
как е здравето му. По лицето на Виниций мигновено се отрази гняв и нетърпение.
Разсърди се, че прекъснаха разговора му с Лигия, и когато Главк започна да му задава
въпроси, той отговаряше едва ли не с презрение. Наистина той скоро се овладя, но ако
Лигия все още имаше някакви илюзии, че онова, което е чул в Остриан, е повлияло на
суровата му натура, сега те трябваше да изчезнат. Той се беше променил само по
отношение на нея и освен това единствено чувство в гърдите му беше останало неговото
вълчо сърце на истински римлянин, сурово и егоистично както някога, неспособно да
почувства не само изпълненото с благост християнско учение, но и признателност.
Най-после тя излезе, изпълнена със скръб и безпокойство. В молитвите си по-рано
тя принасяше в жертва на Христа своето спокойно, чисто като сълза сърце. Сега това
спокойствие беше нарушено. В цветето се е вмъкнал отровен червей и беше започнал да
го гризе. И сънят дори не й донесе успокоение въпреки двете нощи, прекарани в безсъние.
Присъни й се, че в Остриан Нерон начело на свита августиани, вакханки, корибанти и
гладиатори тъпче с колесницата си, окичена с рози, множество християни, а Виниций я
хваща за рамената, дърпа я в квадригата и притискайки я до гърдите си, шепне: „Ела с нас.
“
>>
V
От тоя момент тя все по-рядко се мяркаше в общата стая и все по-рядко се
доближаваше до леглото му. Но спокойствието й не се връщаше. Тя виждаше, че Виниций
Page 111
я следи с умолителен поглед, че чака всяка нейна дума като благоволение, че страда и не
смее да се оплаче, за да не я отблъсне, че тя е неговото здраве и радост, и тогава сърцето
й се изпълваше със състрадание. Тя скоро разбра, че колкото повече се стараеше да го
избягва, толкова по-голяма жалост я изпълва и чувствата й към него стават по-нежни и по-
силни. Спокойствието й я напусна. Понякога си казваше, че трябва да бъде постоянно при
него — първо, затова, че божественото учение повелява да плащаме за злото с добро, и,
второ, че като разговаря с него, може би ще го привлече към това учение. Съвестта й
обаче подсказваше, че се самоизлъгва и че към него я привлича не друго, а неговата,
любов и обаяние. Така тя живееше в непрекъснато терзание, което от ден на ден се
засилваше. Понякога й се струваше, че е омотана в някаква мрежа, че желае да я разкъса,
но все повече и повече се заплита в нея. Най-после трябваше да признае пред себе си, че
й е необходимо да го вижда всеки ден, гласът му й беше станал по-мил и тя трябваше да
се бори с всички сили с изкушението да остане до леглото му. Когато се доближаваше до
него и лицето му светваше, радост изпълваше сърцето й. Веднъж забеляза следи от сълзи
по ресниците му и за пръв път в живота си помисли, че тя може да ги изсуши с целувка, а
после, изплашена от тая мисъл и изпълнена със самопрезрение, плака през цялата
следваща нощ.
Той беше търпелив, сякаш беше се заклел да изтърпи всичко. Когато очите му
пламваха от нетърпение, своеволие и гняв, веднага се сдържаше, а после я гледаше с
тревога, сякаш искаше от нея прошка. Това още повече засилваше чувството й към него.
Тя никога не бе предполагала, че може да бъде обичана така и при тая мисъл се
чувстваше и виновна, и щастлива. Виниций също се измени напълно. В разговорите му с
Главк имаше по-малко надменност. Често си мислеше, че и този нещастен лекар-роб, и
чужденката, старицата Мириам, която го окръжава с толкова грижи, и Крисп, винаги унесен
в молитви, и те са хора. Чудеше се на подобни мисли — те обаче го спохождаха. Той
обикна Урс, защото с него можеше да разговаря за Лигия; и наистина разговаряше по цели
дни. В разказите си исполинът беше неуморим. Оказваше на болния най-обикновени
услуги и също се привърза към него. За Виниций Лигия беше все още същество,
принадлежащо към друг свят, по-висш, отколкото другите, които я заобикаляха. Той
започна да се вглежда в простите и бедни хора — нещо, което никога в живота си не бе
вършил — и в тях откриваше черти, достойни за уважение, чието съществуване никога по-
рано не беше подозирал.
Не можеше да търпи само Назарий, защото му се струваше, че младият момък се
осмелява да обича Лигия. Дълго той сдържаше своето негодувание, но веднъж, когато
Назарий донесе на девойката два пъдпъдъка, купени на пазара със спечелени от него
пари, у Виниций се пробуди потомъкът на квиритите, за когото чужденецът е по-
незначителен и от най-нищожния червей. Като чу Лигия да му благодари, той страшно
пребледня, а когато Назарий излезе да донесе вода за птиците, каза:
— Лигия, как можеш да търпиш и да позволяваш да ти поднася подаръци? Нима не
знаеш, че гърците наричат сънародниците му еврейски кучета?
— Не зная как ги наричат гърците — отговори тя, — но зная, че Назарий е
християнин и мой брат.
Като каза това, го погледна с учудване и скръб, защото вече беше отвикнала от
такива негови постъпки. Виниций стисна зъби, за да не й каже, че той би заповядал да
набият с пръчки до смърт тоя неин брат или пък би го изпратил на село да копае като
компедитус сицилийските му лозя. Но обузда гнева си и се сдържа, а след малко каза:
— Прости ми, Лигия. За мене ти си царска дъщеря и осиновено от Плавций дете.
Той до такава степен надви себе си, че когато Назарий отново влезе в стаята,
обеща да му подари, след като се върне във вилата си, няколко пауна или фламинго, които
пълнеха градините му.
Лигия разбра колко усилия му струва една такава победа над неговото собствено
аз. И колкото по-често той вършеше това, толкова повече сърцето й се привързваше към
него. Но заслугата му към Назарий беше по-малка, отколкото тя предполагаше. Виниций
можеше да му се разсърди, но не и да ревнува. В неговите очи синът на Мириам не беше
нещо повече от куче, при това беше още и дете, което, дори и да обичаше Лигия, обичаше
я несъзнателно и покорно. Младият трибун преживя голяма вътрешна борба, за да се
примири, макар и мълчаливо, с преклонението на тия хора пред името на Христос и
Page 112
неговото учение. И в душата на Виниций ставаха странни неща. Все пак това беше
учението, което изповядваше Лигия, само заради това той беше готов да го признае.
После, колкото повече оздравяваше, колкото по-добре си припомняше всичко, което беше
станало след оная нощ в Остриан, и всички мисли, появили се в главата му, толкова
повече се учудваше на това учение, чиято свръхестествена сила прераждаше човешките
души. Той виждаше, че в него има нещо необикновено, нещо което дотогава не е
съществувало в света, и чувстваше, че ако то обхване целия свят, ако всели в него
любовта и милосърдието си, ще настане навярно епоха, подобна на оная, когато не
Юпитер, а Сатурн е управлявал света. Не смееше да се съмнява нито в свръхестествения
произход на Христа, нито в неговото възкресение, нито пък в другите чудеса. На
очевидците, които разказваха това, можеше да се вярва, защото те толкова се
отвращаваха от лъжата, та не можеше да се допусне, че разправят измислици. Най-сетне
римският скептицизъм си позволяваше да не вярва в боговете, но вярваше в чудеса.
Виниций стоеше пред лицето на някаква чудна загадка, която не умееше да разреши. От
друга страна, цялото това учение му се струваше толкова противоречащо на
съществуващия ред, толкова неприложимо в живота и толкова безумно, като никое друго.
Според него хората в Рим и в целия свят можеха да са лоши, но редът на нещата беше
добър. Ако цезарят например беше честен човек, ако сенатът се състоеше не от подли
развратници, а от хора като Тразеа, тогава какво повече можеше да се желае? Нали
римският свят и римското управление са добри неща, а неравенството между хората —
разумно и справедливо. А това учение, според схващанията на Виниций, искаше да
разруши всякакъв ред, всякакво управление и да премахне всякакви различия. Какво би
станало тогава с римското владичество и римската държава? Беше невъзможно
римляните да престанат да господстват или пък да признаят цялото това стадо от
подчинени народи за равни на себе си. Това вече не се побираше в главата на патриция.
Това учение беше противно на всичките му представи и навици, противно беше на
характера му и на схващанията му за живота. Той съвсем не можеше да си представи как
би съществувал, ако го приемеше. Страхуваше се от него, учудваше му се, но не можеше
да го приеме, защото цялата му натура се потърсваше. Най-после разбра, че то именно го
разделя от Лигия и когато мислеше за това, ненавиждаше го от цялата си душа.
Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и
неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не
само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И
тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го
обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две
насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше
да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото
беше бог на Лигия.
Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как
природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше,
от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо
уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила.
Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и
непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия
разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги
очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще
се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го
познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не
можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен
Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше
тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един:
за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.
Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я
отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание.
Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но
веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той
се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на
Page 113
коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я
напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за
слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни
докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и
любовта, която ги тласкаше един към друг.
Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това
беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше
колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае
от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието,
че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от
кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет,
разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото
сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.
Старият Крисп, винаги унесен в религиозен екстаз, се съгласи да напуснат дома на
Мириам, но не намери думи да прости нейната греховна според него любов. При мисълта,
че Лигия, която той покровителстваше от момента на бягството й, която беше обикнал и
утвърдил във вярата и на която до тоя момент гледаше като на бяла лилия, израсла на
почвата на християнското учение, неопорочена от нито едно земно дихание, е намерила
място в душата си за друга любов освен небесната, сърцето му се изпълни с негодувание.
Дотогава той вярваше, че никъде по света в чест на Христа не е туптяло по-чисто сърце.
Искаше да му я принесе в жертва като бисер, като скъпоценност и като скъпа творба на
неговите, на Крисп, ръце, но изпитаното разочарование го изпълни с учудване и горчивина.
— Иди и моли бога да ти прости греха — каза й мрачно той. — Бягай, докато злият
дух, който те е съблазнил, не те е довел до пълно падение и докато не си се отрекла от
Спасителя. Бог умря на кръста за тебе, за да изкупи душата ти със собствената си кръв, но
ти предпочете да обикнеш оня, който искаше да те направи своя наложница. Бог те спаси
от ръцете му с чудо, а ти разтвори сърцето си за нечистата страст и обикна сина на мрака.
Та кой е той? Приятел и слуга на антихриста, съучастник в разврата и престъпленията му.
Къде ще те заведе, ако не в оная пропаст и в оня Содом, в който самият той живее и който
бог ще унищожи с пламъка на своя гняв? Аз пък ти казвам: по-добре да беше умряла, по-
добре стените на тоя дом да се бяха сринали върху главата ти, отколкото тая змия да
пропълзи в гърдите ти и да ги оскверни с отровата на своята греховност.
Той се увличаше все повече, защото грехът на Лигия го изпълни не само с гняв, но
и с отвращение и презрение към човешката природа, и главно към женската, която и
християнското учение дори не можа да предпази от Евината слабост. За него нямаше
значение, че девойката е останала още чиста, че искаше да бяга от тая любов и че
съкрушена и изпълнена със скръб, се разкайваше. Крисп искаше да създаде от нея ангел и
да я издигне във висините, където съществува само любовта към Христа, а тя беше се
влюбила в тоя августиан! Тая мисъл изпълваше сърцето му с отвращение, засилено от
чувството на разочарование и излъгана надежда. Не! Това той не можеше да й прости!
Думи на възмущение пареха устните му като разжарени въглени; той все още се бореше
със себе си, за да не ги каже, и само размахваше сухите си ръце над изплашената
девойка. Лигия се чувстваше виновна, но не толкова много. Тя даже смяташе, че
отдалечаването й от дома на Мириам за нея ще бъде победа над изкушението и ще
намали вината й. Крисп я унищожи, посочи й цялото нищожество и низост на душата й,
което тя дотогава не подозираше. Тя дори мислеше, че старият презвитер, който от
момента на бягството й от Палатин беше за нея като баща, поне малко ще се смили над
нея, ще я утеши, ободри и подкрепи.
— Бог ще ти прости моите излъгани надежди и моята скръб — каза той, — но ти
измами и Спасителя, защото си потънала в блато, чиито изпарения са отровили душата ти.
Можеше да я принесеш в жертва на Христа като скъп съсъд и да му кажеш: „Господи,
изпълни я с милост!“, а предпочете тя да служи на злия дух. Нека бог ти прости и нека се
смили над теб, защото аз, докато не изтръгнеш змията... аз, който те считах за избраница.
Но той изведнъж млъкна, защото забеляза, че не бяха сами.
През повехналия повет, през зеления лете и зиме бръшлян той видя двама души,
единият от които беше апостол Петър. Другия не можа да познае веднага, понеже плащ от
дебел плат, наричан цилициус, закриваше част от лицето му. За миг на Крисп се стори, че
Page 114
това е Хилон.
Щом чуха високия глас на Крисп, те влязоха в беседката и седнаха на каменната
скамейка. Тогава спътникът на Петър откри мършавото си лице и плешивата си глава,
покрита отстрани с къдрави коси, лице със зачервени клепачи и с гърбав нос, грозно и
заедно с това вдъхновено лице, в което Крисп позна чертите на Павел от Тарс.
Лигия падна на колене, отчаяно прегърна с ръце краката на Петър, притисна
измъчената си глава до гънките на плаща му и остана така, в мълчание. А Петър каза:
— Мир на душите ви!
Гледайки детето в краката си, Петър попита какво се е случило. Тогава Крисп
започна да разказва всичко, което му призна Лигия — за греховната й любов, за желанието
й да избяга от дома на Мириам и за скръбта си, че душата, която той искаше да принесе в
жертва на Христа чиста като сълза, сега е опетнена от земното чувство към участника във
всички престъпления, в които е потънал езическият свят и които зовяха за божие
отмъщение.
Докато той разказваше, Лигия прегръщаше все по-силно краката на апостола,
сякаш искаше да намери убежище и да изпроси поне малко милост.
Апостолът го изслуша докрай, наведе се и сложи сбръчканата си от старост ръка
на главата й, а след това вдигна очи към стария свещеник и рече:
— Крисп, нима не си чувал, че нашият любим Учител беше в Кана на сватбата и
там благослови любовта между мъжа и жената?
Крисп отпусна ръце и погледна с учудване говорещия апостол, без да може да
каже нито дума.
Апостолът помълча малко и отново запита:
— Крисп, нима мислиш, че Христос, който позволи на Мария Магдалина да лежи в
нозете му и който прости на блудницата, би се отвърнал от това чисто като полска лилия
дете?
Разплакана, Лигия още по-силно се притисна към нозете му, защото разбра, че
ненапразно дири при него прибежище. Апостолът вдигна обляното й в сълзи лице и каза:
— Докато очите на оня, когото обичаш, не се отворят за светлината на истината,
избягвай го, за да не те въведе в грях, но се моли за него и знай, че няма вина в твоята
любов. А това, че искаш да се предпазиш от съблазън, ще ти бъде зачетено. Не се грижи и
не плачи, защото аз ти казвам, че милостта на Спасителя не те е изоставила и молитвите
ти ще бъдат чути, а след скърбите ще дойдат радостни дни.
Като каза това, той сложи двете си ръце върху косите й, вдигна очи и я благослови.
От лицето му грееше неземна благост.
Съкрушеният Крисп започна покорно да се оправдава.
— Сгреших против милосърдието — каза той, — но аз мислех, че като е допуснала
в сърцето си земна любов, тя се е отрекла от Христа...
Но Петър отговори:
— Три пъти се отрекох от него и все пак той ми прости и ми поръча да паса стадото
му.
— ... и за това — завърши Крисп, — че Виниций е августианин...
— Христос е обръщал и по-твърди сърца — отвърна Петър.
А Павел от Тарс, който дотогава мълчеше, сложи ръка на гърдите си и сочейки
себе си, каза:
— Аз преследвах и предавах на смърт Христовите служители. Когато убиха
Стефан, аз пазех дрехите на тия, които хвърляха камъни върху него; аз исках да изкореня
истината навсякъде, където е стъпвал човешки крак, но бог ме е предопределил да я
проповядвам вредом по света. Проповядвах я в Юдея, в Гърция, по островите,
проповядвах я и в оня безбожен град, където за пръв път живях като затворник. А сега,
когато Петър, моят наставник, ме повика, ще вляза в тоя дом, за да склоня тая горда глава
към нозете Христови и да посея зърното в тази камениста почва, която бог ще направи
плодородна, за да му даде обилна жетва.
Той стана. В тоя миг този дребен и прегърбен човек се стори на Крисп такъв,
какъвто беше в действителност, тоест исполин, който ще разтърси света из основи и ще
завладее народите и земята.
Page 115
>>
VI
Петроний до Виниций:
„Смили се, carissime, не подражавай в писмата си нито на лакедемонците, нито
на Юлий Цезар. Ако ти поне можеше да напишеш като него: «Veni, vidi, vici!», все пак бих
разбрал твоя лаконизъм. Но твоето всъщност означава: «Veni, vidi, fugi»; но такъв край
на работата не е присъщ на твоята натура, тъй като ти си бил ранен и с тебе са се
случили необикновени неща, затова именно писмото ти има нужда от обяснения.
Когато прочетох, че оня лигиец е удушил Кротон така лесно, както каледонско куче
души вълка в клисурите на Хиберния, не повярвах на очите си. Тоя човек струва
толкова злато, колкото сам тежи, и само от него зависи да стане любимец на цезаря.
Когато се върна в града, ще трябва да се запозная с него и ще заповядам да ми го
излеят от бронз. Меднобрадия ще се пръсне от любопитство, като му кажа, че
отливката е от натура. Истинските атлетически тела стават все по-редки и в
Италия, и в Гърция — за Изтока няма смисъл да говорим, а на германците, макар и да
са високи, мускулите им са покрити с тлъстина и те са по-скоро едри, отколкото
силни. Узнай от лигиеца дали той е изключение, или пък в отечеството му има много
като него. Може на теб или на мен да ни се случи служебно да устройваме игри, добре
би било да знаем къде да търсим хубави тела.
Но слава на боговете, източни и западни, че си се спасил от подобни ръце.
Оцелял си, разбира се, защото си патриций и си син на бивш консул, но всичко, което
те е сполетяло, ме учудва много: и тия гробища, където си попаднал сред
християните, и самите християни, и отношението им към тебе, после бягството на
Лигия и накрая тази тъга и тревога, които лъхат от краткото ти писмо. Обясни ми,
защото много неща не разбирам; а ако искаш да знаеш истината, ще ти кажа открито,
че не разбирам нито християните, нито тебе, нито Лития. И не се чуди, че аз,
личност, която освен от своята особа, се интересува от много малко неща на тоя
свят, така разпитвам за всичко. За станалото съм виновен и аз и донякъде то е мое
дело. Пиши веднага, защото не зная точно кога ще се видим. В главата на Меднобрадия
намеренията се менят като пролетни ветрове. Сега, намирайки се в Беневент, той
има желание да замине направо за Гърция и да не се връща в Рим. Тигелин обаче го
съветва да се върне поне за известно време, защото народът, който се е затъжил за
него (чети: за зрелища и хляб), може да се разбунтува. Така че и аз не зная какво ще
стане. Ако натежи Ахея, може би ще ни се прииска и Египет. Бих настоявал да дойдеш
и ти, предполагам, че сега пътуването и нашите развлечения ще бъдат лек за твоята
душа. Но ти може би не ще ни завариш. Все пак помисли, не би ли предпочел в такъв
случай да си починеш в сицилианските си земи, отколкото, да седиш в Рим? Пиши ми
подробно за себе си — и прощавай. Този път не ти пожелавам нищо друго освен здраве,
защото, кълна се в Полукс, не зная какво да ти пожелая.“
Като получи писмото, Виниций отначало нямаше ни най-малко желание да
отговори. Той чувстваше, че не си струва, че това никому за нищо не е нужно, че нищо
няма да обясни и нищо няма да разреши. Обвзе го апатия и разочарование от живота. При
това му се струваше, че Петроний в никакъв случай не ще го разбере и че се е случило
нещо, което ги е отдалечило един от друг. Той вече сам не можеше да се разбере. Когато
се завърна от Задтибърския квартал в своята великолепна инсула в Карини, беше още
слаб и изтощен, та в първите дни изпитваше някакво, удоволствие от почивката сред
удобствата и изобилието, които го заобикаляха. Но това задоволство не трая дълго. Скоро
той почувства, че води празен живот и че всичко онова, което до тоя момент
представляваше интерес в живота му, сега или съвсем не съществуваше за него, или пък
беше намаляло толкова много, че беше станало незабележимо. Той изпитваше странното
чувство, че в душата му са отрязани ония нишки, които дотогава го свързваха с живота, без
да са изпредени нови. Като помисли, че може да замине за Беневент, а след това и за
Ахея и да се потопи в живота на удоволствията и безумните изстъпления, почувства
неговото нищожество и празнота. „Защо? Какво ще получа от всичко това?“ Това бяха
Page 116
първите въпроси, които преминаха през главата му. За пръв път в живота си той помисли,
че ако отпътува, разговорът с Петроний, неговото остроумие и бляскаво изящество,
неговите изискани мисли и изборът на точните думи за всяко понятие сега биха го
отегчили.
От друга страна, започна да го отегчава и самотността. Всичките му познати бяха с
цезаря в Беневент и Виниций беше принуден да седи сам в къщи, с глава, пълна с мисли, и
сърце, изпълнено с чувства, за които не можеше да си даде сметка. Но имаше моменти,
когато му се струваше, че ако би могъл да поговори с някого за всичко, което ставаше в
него, може би щеше да го възприеме, да го обмисли и да го разбере по-добре. Под
влияние на тая надежда, след няколко дни на колебание, той реши да отговори на
Петроний и макар че не беше сигурен дали ще му изпрати тоя отговор, нахвърли следните
думи:
„Искаш да пиша по-подробно, добре: не зная ще успея ли да го направя, защото и
аз самият не умея да развържа много възли. Вече ти съобщих, че бях сред
християните, за тяхното отношение към враговете им, към които имаха право да
причислят и мен, и Хилон, а накрая за добротата, с която бях гледан, и за изчезването
на Лигия. Не, драги, не бях пощаден за това, че съм консулски син. За тях такива
съображения не съществуват; те простиха и на Хилон, макар че аз сам ги подбуждах да
го заровят в градината. Това са хора, каквито досега светът не е виждал, а за учение
като тяхното — никой не е чувал. Нищо друго не мога да ти кажа и мами се тоя, който
иска да ги мери с наша мярка. Затова пък ще ти кажа, че ако бях лежал със счупена ръка
в своя дом и ако бяха ме гледали моите хора или даже мои роднини, щях да имам
наистина по-големи, удобства, но нямаше да позная и половината от тая грижливост,
с която бях обкръжен сред тях. Знай също и това, че и Лигия е като всички тях. Ако тя
беше моя сестра или моя съпруга, не би ме гледала по-нежно. Неведнъж радост
изпълваше сърцето ми, понеже смятах, че само любовта може да внуши такава
нежност. Неведнъж четях за тая любов по лицето й и в погледа й и тогава ще
повярваш ли, че сред тия прости хора, в бедната стая, която им служеше
едновременно за кухня и за триклиний, се чувствах по-щастлив от всеки друг път? Не!
Тя не беше към мен равнодушна, а и днес не мога да мисля друго за това. И все пак
същата тая Лигия сама напусна тайно от мене дома на Мириам. Сега по цели дни седя
с опряна на ръце глава и мисля: защо тя направи това? Писах ли ти, че съм й
предложил да я върна на семейството на Авъл? Тя обаче ми отговори, че това е
невъзможно, защото те са заминали за Сицилия и вестите, които робите разнасят от
къща в къща, ще стигнат до Палатин и цезарят би могъл отново да я отнеме от Авъл.
Всичко това е истина! Но нали тя знаеше, че повече няма да й се натрапвам и че съм се
отказал от насилието и тъй като не мога да престана да я обичам, нито пък да живея
без нея, ще я въведа в моя дом през украсена с венци врата и ще я поставя край
огнището ми върху осветена кожа... И все пак избяга! Защо? Нищо не я заплашваше.
Ако не ме обичаше, можеше да ме отблъсне. Един ден преди това аз се запознах с
някакъв странен човек, някой си Павел от Тарс, който ми говори за Христос и за
неговото учение; той говори много убедително и на мен ми се стори, че всяка негова
дума руши основите на нашия свят. Същият тоя човек ме навести след бягството й и
ми каза: «Когато бог отвори очите ти за светлината и прогледнеш, както направи с
мен, тогава ще разбереш, че тя е постъпила правилно, и ще я намериш.» И ето,
блъскам си главата над тия думи, сякаш съм ги чул от устата на Пития в Делфи.
Понякога ми се струва, че вече разбирам нещо. Те, обичайки хората, са врагове на
нашия живот, на нашите богове и... на нашите злодеяния; така че тя е избягала от
мен като от човек, който принадлежи на тоя престъпен свят; с мен тя трябваше да
живее порочен според християните живот. Ще кажеш, защо е трябвало да бяга, щом
като е могла да ме отблъсне? Ами ако и тя ме обича? В такъв случай тя е искала да
избяга от своята любов. Като си помисля за това, иска ми се да пратя робите си по
всички улички на Рим и да им заповядам да викат по къщите: «Лигия, върни се!» Но
понякога не разбирам защо тя извърши това. Та аз нямаше да й забраня да вярва в своя
Христос и сам щях да му издигна олтар в моя атриум. Какво би ми попречил един нов
бог, пък защо да не вярвам в него и аз, който не вярвам много и в старите? Зная със
сигурност, че християните никога не лъжат, а те казват, че е възкръснал. Нали все
Page 117
пак един обикновен човек не може да направи това. Павел от Тарс е римски гражданин,
но като евреин, познава еврейските книги. Той ми каза, че идването на Христа било
предсказано от пророците преди хиляди години. Това са необикновени неща, но нима
необикновеното не ни заобикаля отвсякъде? Та нали и досега не са престанали да
говорят за Аполон Тиански. Това, което Павел каза — че няма много богове, а само
един, ми се вижда разумно. И Сенека е на същото мнение, а преди него и много други.
Христос е живял, бил е разпънат за спасението на света и е възкръснал. Всичко това е
напълно вярно, та затова не виждам причина да твърдя противното; защо да не му
издигна олтар, щом като бях готов да направя това в чест например на Серапис. Не би
ми било даже трудно да се отрека от другите богове, тъй като нито един по-разумен
човек не вярва в тях. Но, изглежда, всичко това не е достатъчно за християните. Не е
достатъчно само да почиташ Христа, а трябва и да живеещ според неговото учение; и
тук сякаш заставаш на брега на море, което трябва да пребродиш пешком. Ако им
обещаех да живея така, те сами биха разбрали, че в моите уста това са празни думи.
Павел ми каза това открито. Ти знаеш как обичам Лигия и знаеш, че няма нищо, което
не бих направил за нея. Не бих могъл обаче, макар и по нейно желание, да вдигна на
гърба си Соракте или Везувий, да сложа на дланта си Тразименското езеро или пък да
променя очите си от черни на сини, каквито имат лигийците. Ако тя би поискала, и аз
бих пожелал същото, но това не е по силите ми. Аз не съм философ, но не съм и такъв
глупак, какъвто неведнъж съм ти изглеждал. Затова ще ти кажа следното: не зная как
християните уреждат живота си, но зная, че където започва тяхното учение, там
свършва римското владичество, свършва Рим, свършва животът, свършва се
разликата между победения и победителя, между бедния и богатия, между господар и
роб. Това е краят на властта, на цезаря, на закона, на реда в света и на мястото на
всичко това идва Христос и някакво милосърдие, което досега не е съществувало, идва
някаква доброта, противна на човешките и на нашите, римските, инстинкти.
Всъщност мен Лигия ме интересува много повече от целия Рим и неговото
владичество; и по-добре е целият свят да пропадне, но аз да я имам в своя дом. Но това
е друго нещо. За тях, християните, не е достатъчно само да се съгласиш на думи, а
трябва и да чувстваш, че тъй е добре, и да не таиш в душата си нищо друго. А аз —
боговете са ми свидетели! — не мога. Разбираш ли какво значи това? В моята натура
има нещо, което се противопоставя на това учение, и даже ако го хвалех с устата си и
ако живеех по неговите указания, умът и душата ми биха ми казали, че върша това
заради любовта, заради Лигия, и ако не беше тя, нищо на света не би ми било по-
противно. Чудно нещо, някакъв си Павел от Тарс разбира това; разбира го въпреки
цялата си простота и долния си произход и оня стар теург, най-възрастният между
тях, Петър, който е бил ученик на Христос. И знаеш ли какво правят те? Молят се и
просят за мене това, което наричат опрощение, а мене ме обхваща тревога и все по-
голяма тъга по Лигия.
Писах ти вече, че тя избяга тайно, но на тръгване ми оставила кръст, който
сама изплела от чемширови клончета. Като се събудих, намерих го до леглото. Сега е
в моя ларариум и сам не мога да разбера защо тъй се стремя към тоя кръст, като че ли
в него има нещо божествено, тоест с благоговение и страх. Обичам го, защото са го
плели нейните ръце, но го и мразя, защото ни разделя. Понякога ми се струва, че във
всичко това има някакви магии и че теургът Петър, макар и да се зове прост рибар, е
по-велик и от Аполон, и от всички преди него и че той именно е впримчил всички: Лигия,
Помпония и самия мен.
Пишеш, че в предишното ми писмо личи тревога и тъга. Тъга има, защото
отново изгубих Лигия, а тревогата идва от настаналата в мен промяна. Искрено ти
казвам, че няма нищо по-противно на моята натура от това учение. Но от момента,
когато се сблъсках с него, не мога да се позная. Магии ли са това или любов? Цирцея
променяла със своето докосване човешките тела, а у мен е променена душата.
Навярно само Лигия можеше да стори това или по-право Лигия чрез странното учение,
което изповядва. Когато се върнах от тях у дома, никой не ме очакваше. Смятали, че
съм в Беневент и че не ще се върна скоро, затова в къщи заварих безредие, пияни роби
и пиршество, което бяха устроили в моя триклиниум. Те по-скоро очакваха смъртта,
отколкото мене, и по-малко биха се изплашили от нея. Ти знаеш колко съм строг към
всички в къщи, затова всичко живо падна на колене, а някои припаднаха от страх. А аз
Page 118
знаеш ли как постъпих? В първия момент исках да заповядам да донесат пръчки и
нажежено желязо, но веднага след това ме обхвана някакъв срам и — ще ми повярваш
ли? — някакво съжаление към тия нещастници; между тях има и стари роби, които още
моят дядо, Марк Виниций, е довел по времето на Август откъм Рейн. Затворих се
самотен в библиотеката, и там в главата ми нахлуха още по-странни мисли, а именно,
че след това, което чух и видях сред християните, не мога да постъпвам с робите
така, както съм постъпвал досега, и че те също са хора. Няколко дена бяха в смъртна
тревога, смятайки, че се бавя, за да измисля колкото може по-страшно наказание, но аз
не ги глобих и не ги наказах, защото не можах! На третия ден ги повиках и им казах:
«Прощавам ви, постарайте се с усърдната си служба да изкупите вината си!» Те
паднаха на колене, обляха се в сълзи, протягаха с плач ръце, наричайки ме господар и
баща, а аз — срамувам се, като ти казвам това — също се трогнах. Стори ми се, че в
тоя миг виждам милото лице на Лигия и пълните й със сълзи очи, които ми благодарят
за тая постъпка. И, proh pudor, усетих, че и моите зеници овлажняха... Знаеш ли какво
ще ти призная: не мога без нея, чувствам се зле сам, просто съм нещастен и скръбта
ми е по-голяма, отколкото предполагаш... Колкото до моите роби, направи ми
впечатление едно нещо. Прошката, която получиха, не само че не ги разглези, не само
че не отслаби дисциплината, но по-рано страхът никога не ги беше подтиквал към
такава старателна служба, както ги подтикна благодарността. Те не само служат,
но, струва ми се, се надпреварват да отгатнат мислите ми; споменавам това, защото
един ден преди да напусна християните, казах на Павел, че светът би се разпаднал
като бъчва без обръчи, ако се осъществи неговото учение, а той ми отговори:
«Любовта е по-силен обръч от заплахата.» И сега виждам, че в някои случаи тия думи
са прави. Проверих ги също и по отношение на моите клиенти, които, научили се за
моето връщане, дойдоха да ме поздравят. Ти знаеш, че никога не съм бил скъперник към
тях, но баща ми по принцип се държеше високомерно, та и мене научи на подобни
обноски. А сега, като видях дрипави плащове и изгладнели хора, отново изпитах
чувство на състрадание. Заповядах да им дадат да ядат, а освен това говорих с тях;
едни извиках по име, други разпитах за жените и децата им и отново видях сълзи в
очите им, а на мен пак ми се стори, че Лигия вижда това, че се радва и одобрява...
Умът ми ли започна да се обърква, любовта ли заплете мислите ми — не зная, но
непрекъснато имам чувството, че Лигия ме гледа отдалеч и затова се страхувам да
сторя нещо, което би могло да я наскърби и обиди. Да, Гай! Душата ми е променена и
понякога ми е добре така, понякога отново ме мъчи тази мисъл или пък се страхувам,
че ми е отнето предишното мъжество и предишната енергия, че може би не съм вече
годен не само за съвети, за съд и за пиршества, но и за война дори. Несъмнено това са
магии! Така съм се променил, че ще ти кажа и това, което ми минаваше през главата
още когато лежах болен: ако Лигия приличаше на Нигидия, на Попея, на Криспинила и на
другите наши разведени жени, ако тя беше също тъй гадна, тъй немилостива и
леснодостъпна като тях, нямаше да я обичам така, както я обичам сега. Ако аз обаче я
обичам за това, което ни разделя, ти се досещаш какъв хаос е в душата ми и в какъв
мрак живея, не виждам пред себе си верния път и не зная какво да правя. Ако животът
може да се сравни с извор, то от моя извор извира тревога вместо вода. Живея с
надеждата, че може би ще я видя, и понякога ми се струва, че това ще стане... Но какво
ще стане с мене след година или две, не зная и не мога да предвидя. Няма да замина от
Рим. Не бих могъл да понеса компанията на августианите, а при това единственото
ми облекчение в моята скръб и тревога е мисълта, че съм близо до Лигия, че от лекаря
Главк, който обеща да ме навести, или пък от Павел от Тарс ще науча нещо за нея. Не!
Рим няма да напусна, дори и да ми предложите управлението на Египет. Знай също, че
поръчах на скулптора да издяла надгробен камък за Гулон, когото убих в гнева си.
Твърде късно ми дойде наум, че той ме е носил на ръце и пръв ме е учил да слагам
стрелата на лъка. Не зная защо, сега у мен се пробуди споменът за него, спомен,
подобен на съжаление и укор... Ако това, което пиша, те учудва, ще ти кажа, че то не
по-малко учудва и мен самия, но пиша ти самата истина. Прощавай.“
>>
VII
Page 119
Виниций не получи отговор на това писмо; Петроний не писа, смятайки, че цезарят
всеки ден може да заповяда да се върнат в Рим. И наистина тази вест се беше разнесла из
града и беше предизвикала голяма радост в сърцата — тълпата жадуваше за зрелища, за
раздаване на хляб и дървено масло, натрупано в огромно количество в Остия. Най-после
Хелий, освободен от Нерон роб, съобщи в сената за завръщането му. Нерон се качи със
свитата си на кораба при нос Мизен и се връщаше бавно, като се отбиваше в
крайбрежните градове за почивка или пък за да участва на театрални представления. В
Минтурне, където отново пя, се забави няколко дена, дори обмисляше дали не е по-добре
да се върне в Неапол и там да чака настъпването на пролетта, която, изглежда, щеше да
настъпи по-рано от обикновено и щеше да бъде топла. През цялото време Виниций
живееше усамотен в своя дом с мисълта за Лигия и за всички ония нови неща, които
завладяха душата му и които вселяваха в нея непознати понятия и чувства. От време на
време той виждаше само лекаря Главк; всяко негово посещение изпълваше Виниций с
вътрешна радост, понеже можеше да разговаря за Лигия. Наистина Главк не знаеше къде
е намерила подслон, но го уверяваше, че стареите се грижат за нея. Веднъж, развълнуван
от скръбта на Виниций, каза, че апостол Петър смъмрал Крисп за упреците му към Лигия и
към земната й любов. Като чу това, младият патриций побледня от вълнение. Често му се
струваше, че Лигия не е равнодушна към него, но неведнъж беше се съмнявал. А сега за
пръв път чу потвърждение на своите желания и надежди от чужда уста, и то християнска. В
първия момент от благодарност той искаше да отиде при Петър, но като узна, че не е в
града и че проповядва в околността, заклинаше Главк да го заведе при него, като
обещаваше за тая услуга да награди богато бедните християнски общини. Струваше му се
също, че ако Лигия го обича, всички пречки са отстранени, защото той всеки миг е готов да
повярва в Христа. Но Главк, макар че настойчиво го увещаваше да се покръсти, не
можеше да му обещае, че така веднага ще спечели Лигия, и затова му казваше, че трябва
да приеме кръщението заради самото кръщение и от любов към Христос, а не с друга цел.
„Трябва да имаш и християнска душа“ — казваше му той, а Виниций, макар че всяка пречка
го дразнеше, започна да разбира, че Главк говори това, което е длъжен да каже като
християнин. Сам той не си даваше сметка, че една от най-дълбоките промени в неговата
натура е тази, че по-рано преценяваше хората и нещата единствено като ги гледаше през
призмата на своя егоизъм, а сега постепенно свикваше с мисълта, че други очи могат да
гледат по друг начин, друго сърце — да чувства другояче и че не винаги справедливостта й
личната изгода са едно и също нещо.
Често го обхващаше желанието да види Павел от Тарс, от чиито думи се
интересуваше и тревожеше. Търсеше доказателства, с които да обори учението му,
вътрешно му се противопоставяше, но въпреки това искаше да го види и да го чуе. Павел
беше отпътувал за Ариция, а посещенията на Главк ставаха все по-редки и по-редки и
Виниций остана в пълна самотност. Тогава той отново започна да обикаля улиците край
Субура и тесните улички в Задтибърската част на града с надежда макар и отдалеч да
зърне Лигия. Когато обаче го измами и тази надежда, в сърцето му се появи скръб и
нетърпение. Накрая настъпи момент, в който предишната му натура се пробуди отново с
такава сила, с каквато вълната се връща по време на прилив към брега, от който е
отстъпила. Стори му се, че е глупец, че напразно си блъска главата с неща, които му
причиниха толкова скръб, и че трябва да взима от живота това, което може. Виниций реши
да забрави Лигия или поне да потърси удоволствия и развлечения далеч от нея.
Чувстваше, че това е последен опит и затова се хвърли във водовъртежа на живота с
цялата си сляпа енергия и пламенност. Изглежда, че самият живот го подтикваше към
това. Заглъхналият и безлюден през зимата град започна да се оживява от надеждата за
скорошното завръщане на цезаря. Подготвяше се тържествено посрещане. Наближаваше
и пролетта: по върховете на Албанските планини снеговете се топяха от лъха на
африканските ветрове. Лехите и градините се покриха с теменужки. Форумът и Марсово
поле гъмжаха от народ, който се приличаше на топлото слънце. По виа Апия, обичайно
място за разходка извън града, се появиха богато украсени колесници. Устройваха се вече
и излети до Албанските планини. Млади жени, под предлог да се поклонят на Юнона в
Ланувий или на Диана в Ариция, се изплъзваха от домовете си, за да търсят вън от града
впечатления, общество, срещи и удоволствия. Тук Виниций забеляза между разкошните
Page 120
колесници чудно хубавата, предшествана от два молоса карука на Петрониевата
Хризотемида, заобиколена от цял орляк младежи и стари сенатори, които службата беше
задържала в града. Хризотемида караше сама четирите корсикански коня, усмихваше се
наоколо и ги удряше леко със златния си камшик, но когато забеляза Виниций, спря конете
и го взе в каруката, а след това го покани и на пиршество в дома си, което трая цяла нощ.
Виниций така се напи, че после не помнеше кога са го отвели в къщи; спомни си само, че
когато Хризотемида го беше попитала за Лигия, той се бе обидил и бе излял на главата й
чаша фалернско вино. Но когато изтрезня и си спомни за това, ядосваше се. Един ден по-
късно, забравила обидата, Хризотемида го посети в дома му и пак го заведе на виа Апия;
след това тя беше у него на вечеря и му призна, че не само Петроний, но и неговият
лютнист отдавна са й омръзнали и че сърцето й е свободно. Цяла седмица те ходеха
заедно, но връзката им не изглеждаше трайна. Макар че името на Лигия никога не се
споменаваше след случката с фалернското вино, все пак Виниций не можеше да се
освободи от мисълта за нея. Непрекъснато му се струваше, че очите й го гледат и това
чувство го изпълваше с тревога. Като не можеше да се освободи нито от мисълта, че
наскърбява Лигия, нито от скръбта, която произлизаше от тази мисъл, измъчваше се. След
първата сцена на ревност, която направи Хризотемида заради две сирийски девойки, които
бе купил, той я изгони грубо. И наистина той не само че не престана да тъне в удоволствия
и разврат, а, напротив, вършеше всичко сякаш напук на Лигия, докато най-после разбра, че
мисълта за нея не го напуща нито за миг, че тя е единствената причина за неговите добри
и лоши постъпки и че освен от нея не се интересува от нищо друго. В това време го обзе
отвращение и умора. Удоволствията му омръзнаха след това и му остана само угризение
на съвестта. Струваше му се, че е пропаднал човек, и това чувство го изпълни с голямо
учудване, защото по-рано смяташе за добро всичко, което му се нравеше. Най-после
изгуби свободата си, своята самоувереност и изпадна в пълна апатия, от която не се
освободи даже и при вестта за връщането на цезаря. Нищо вече не го интересуваше, дори
и при Петроний не отиде, докато той самият не го покани и не му изпрати своята лектика.
Петроний го посрещна и поздрави радостно. Виниций отговаряше неохотно на
въпросите му; най-после дълго сподавяните чувства бликнаха и потекоха от устата му в
буен поток от думи. Той разказа още веднъж подробно историята на търсенето на Лигия и
как бе живял сред християните; разказа всичко, което беше видял и чул там, всичко, което
мина през ума и сърцето му, а най-после започна да се оплаква, че е попаднал в хаос, в
който е изгубил спокойствието си и способността си да различава нещата и да съди за тях.
Нищо не го привлича, нищо не му е приятно, не знае за какво да се държи, и как да
постъпва. Готов е да повярва в Христа и да го последва, разбира възвишеността на
учението му, но същевременно чувства към него непреодолимо отвращение. Разбираше,
че дори и да притежава Лигия, тя не би му принадлежала всецяло, защото трябваше да я
дели с Христа. Най-после животът му беше такъв, сякаш не живееше: без надежда, без
бъдеще, без вяра в щастието, заобикаляше го мрак, в който пипнешком търсеше изход и
не можеше да го намери.
Докато той разказваше, Петроний гледаше промененото му лице и ръцете му,
които Виниций простираше пред себе си по странен начин, сякаш наистина търсеше път в
тъмнината, гледаше го и размишляваше. Изведнъж стана, приближи се до Виниций и
започна да пипа с пръсти косата му над ухото.
— Знаеш ли — попита той, — че имаш няколко бели косъма по слепите си очи?
— Възможно е — отговори Виниций. — Не ще се учудя, ако скоро всичките
побелеят.
След това настъпи мълчание. Петроний беше умен човек и не един път беше
мислил за човешката душа и за живота. Изобщо животът в света, в който живееха и
двамата, външно можеше да е щастлив или нещастен, но вътрешно винаги беше спокоен.
Както земетресение или гръмотевица можеха да разрушат храм, така и нещастието
можеше да разруши живота, сам по себе си обаче той се състоеше от прави и хармонични
линии, свободни от каквито и да било заплитания. Сега обаче в думите на Виниций имаше
нещо друго и за пръв път Петроний се изправи пред толкова душевни загадки, които никой
дотогава не беше разгадавал. Той беше достатъчно умен, та почувства тежестта им, но
при всичката бистрота на ума си не можа да отговори нищо на зададените му въпроси — и
най-после след дълго мълчание каза:
Page 121
— Навярно това са магии.
— И аз тъй мисля — отговори Виниций. — Много пъти ми се е струвало, че и нас
двамата са ни омагьосали.
— Добре е — каза Петроний — да отидеш при жреците на Сарапис. Без съмнение
сред жреците има много шарлатани, но има и такива, които са отгатвали необикновени
тайни.
Това той говореше без вяра и с несигурен глас, защото сам чувстваше колко
безплоден, дори смешен изглежда тоя съвет в неговите уста.
Виниций потри челото си и каза:
— Магии!... Виждал съм магьосници, които призовават и подчиняват на своите
желания подземни и незнайни сили, виждал съм и такива, които ги викат за гибел на
своите врагове. Християните обаче живеят бедно, прощават на враговете си, проповядват
смирение, добродетел и милосърдие, какво тогава биха могли да получат от магиите и
защо ще си служат с тях?...
Петроний се разгневи, че умът му не може да намери отговор на нищо, но не
искаше да признае това, и отговори само за да даде някакъв отговор:
— Това е нова секта.
След малко рече:
— Кълна се в името на божествената обитателка на Пафоските лесове, че всичко
това разваля живота! Ти се чудиш на добротата и почтеността на тия хора, а аз пък ти
казвам, че те са лоши, защото са врагове на живота, като болестите и самата смърт. И без
християните си ги имаме достатъчно. Пресметни само: болестите, цезаря, Тигелин,
стиховете на цезаря, обущарите, които управляват потомците на старите квирити,
освободените роби, които заседават в сената. Кълна се в Кастор! Стига толкова! Това е
пагубна и гнусна секта! Ти опита ли се да се освободиш от тази скръб и да се насладиш
поне малко на живота?
— Опитах — отговори Виниций.
Петроний се разсмя и каза:
— Ах ти, изменнико! Новините бързо се разнасят от робите: прелъстил си
Хризотемида!
Виниций махна презрително с ръка.
— Във всеки случай благодаря ти — каза Петроний. — Ще й пратя чифт сандали,
обшити с перли; на моя любовен език това значи: „Върви си.“ Аз съм ти двойно
благодарен: първо, че не прие Евника, и, второ, че ме освободи от Хризотемида. Чуй ме:
пред себе си ти виждаш човек, който е ставал рано, къпал се е, пирувал е, притежавал е
Хризотемида, писал е сатири, понякога дори е вплитал в прозата стихове, но който е
скучал, както цезарят, и често не е могъл да прогони мрачните си мисли. И знаеш ли защо
е било така? Защото търсех далеч това, което беше близо... Хубавата жена винаги струва
толкова злато, колкото тежи, а ако тая жена те обича, тя няма цена. Такова нещо не можеш
да купиш за всички съкровища на Верес. Сега си казвам: ще напълня живота си с щастие
като чаша с най-хубавото вино, каквото е дала земята, и ще пия, докато не ми отмалее
ръката и не побледнеят устните ми. Какво ще стане по-нататък, не ме интересува — това е
моята най-нова философия.
— И по-рано я проповядваше. В нея няма нищо ново.
— В нея има съдържание, което по-рано й липсваше.
Като каза това, той повика Евника, която влезе облечена в бяла дреха, златокоса,
не предишната робиня, а сякаш богиня на любовта и щастието.
Петроний разтвори обятия и рече:
— Ела!
Тя се приближи до него, седна на коленете му, обви шията му с ръце и сложи глава
на гърдите му. Виниций видя как бузите й бавно се зарумениха и как очите й постепенно се
замъглиха. Те двамата представляваха чудна скулптурна група на любовта и щастието.
Петроний протегна ръка към плоската ваза на масата до него, сграбчи пълна шепа
теменуги, започна да посипва с тях главата, гърдите и дрехата на Евника, след това
дръпна туниката от раменете й и каза:
— Щастлив е тоя, който е намерил любовта, заключена в такива форми... Понякога
ми се струва, че ние сме две божества... Виж сам: нима Праксител, Мирон, Скопас или
Page 122
Лизип са създали някога по-дивни линии? Съществува ли на Парос или в Пантеликон
подобен мрамор: топъл, розов, любещ? Има хора, които целуват края на вазите, а аз
предпочитам да търся удоволствие там, където наистина може да се намери.
Като каза това, той започна да я целува по раменете и шията, а тя тръпнеше цяла
и очите й се затваряха и отваряха с израз на неизказано блаженство. След малко
Петроний вдигна изящната си глава, обърна се към Виниций и каза:
— А сега си помисли какво представляват твоите мрачни християни в сравнение с
това и ако не виждаш разликата, върви при тях... Но тая гледка ще те излекува.
Ноздрите на Виниций, които вдъхваха аромата на теменуги, изпълващ цялата стая,
се разшириха и той побледня, когато си помисли, че ако би могъл да целува така раменете
на Лигия, за него това би била някаква неизразима светотатствена наслада, а след това
можеше целият свят да пропадне... Но той беше свикнал бързо да си дава сметка за
онова, което става с него, и разбра, че и в този момент мисли за Лигия, и то само за нея.
Петроний каза:
— Евника, заповядай, божествена, да приготвят венци за главите ни и закуска.
После, когато тя излезе, той се обърна към Виниций:
— Исках да я освободя, но знаеш ли какво ми отговори тя? „Предпочитам да бъда
твоя робиня, отколкото жена на цезаря.“ И не искаше да се съгласи. Тогава аз я освободих
без нейно знание. Преторът направи това заради мене, така че нейното присъствие не
беше необходимо. Тя обаче не знае, не знае също, че този дом и всичките ми
скъпоценности, с изключение на гемите, ще й принадлежат след моята смърт.
Като каза това, стана, разходи се из стаята и рече:
— Любовта променя едни повече, други по-малко; тя промени и мен. Някога обичах
миризмата на вербена, но понеже Евника предпочита теменугите, и аз ги обикнах сега
повече от всичко и от настъпването на пролетта миришем само теменуги.
Той се спря пред Виниций и запита:
— Още ли държиш за народа?
— Остави ме! — отговори младият човек.
— Искам да се вгледаш в Евника и ти говоря за нея, защото може би и ти търсиш
далече това, което е близо. Може би и за тебе тупти нейде в стаите на твоите роби вярно и
искрено сърце. Сложи такъв балсам на раните си. Казваш, че Лигия те обича? Възможно е!
Но каква е тази любов, която се отрича сама от себе си? Не значи ли това, че има нещо по-
силно от нея? Не, скъпи; Лигия не е Евника.
Виниций отговори:
— Всичко това е само терзание. Когато те, видях да целуваш раменете на Евника,
помислих си: да би ми открила Лигия своите, пък след това нека земята се продъни под
нас! Но само при мисълта за това ме обхвана някакъв страх, сякаш съм посегнал на
весталка или пък съм замислил да оскверня някакво божество... Лигия не е Евника, само
че аз не разбирам тая разлика като теб. Твоята любов е променила обонянието ти и ти
предпочиташ теменугата пред вербената, а на мене тя промени душата, тъй че въпреки
моята скръб и страст предпочитам Лигия да бъде такава, каквато е, отколкото да прилича
на другите.
Петроний сви рамене.
— В такъв случай никой не ти пречи да си щастлив. Но аз не те разбирам.
Виниций отговори разпалено:
— Да, да! Ние вече не можем да се разбираме!
Настъпи кратко мълчание, после Петроний каза:
— Дано Хадес погълне твоите християни! Причиниха ти тревоги и ти отнеха
смисъла на живота. Дано Хадес ги погълне! Лъжеш се, като мислиш, че това учение е
добродетелно; добродетелно е това, което носи щастие на хората — това е красотата,
любовта и силата, а тия неща те наричат суета. Лъжеш се, че са справедливи, защото ако
на злото отплащаме с добро, тогава с какво ще отплатим на доброто? Ако ли пък за едното
и за другото отплатата е еднаква, защо тогава хората трябва да бъдат добри?
— Не, отплатата не е еднаква, но според тяхното учение тя се въздава в бъдещия
живот, който е вечен.
— Няма да се задълбочавам в това, защото по-късно ще видим какво
представлява, ако въобще може да се види нещо... без очи. Сега те са просто хора. Урс
Page 123
удуши Кротон, защото мишците му са от желязо, но те са глупци, а бъдещето не може да
принадлежи на глупците.
— За тях животът започва със смъртта.
— Това е все едно да каже някой: денят започва с настъпването на нощта. Ти имаш
ли намерение да грабнеш Лигия?
— Не. Не мога да й заплатя за доброто със зло и се заклех, че не ще го сторя.
— Имаш ли намерение да приемеш учението на Христа?
— Искам, но моята натура го отхвърля.
— А ще можеш ли да забравиш Лигия?
— Не.
— Тогава пътувай.
В този момент робите съобщиха, че закуската е готова, но Петроний, на когото се
стори, че е попаднал на добра мисъл, продължаваше да говори, докато отиваха към
триклиниума:
— Ти си пропътувал част от света, но само като войник, който бърза към
предназначеното място и не се спира по пътя. Ела с нас в Ахея. Цезарят още не се е
отказал от намерението си за това пътуване. Ще се спира навсякъде по пътя, ще пее, ще
събира лаври, ще ограбва храмовете и най-после ще се върне в Италия като триумфатор.
Това ще бъде нещо като шествие на Бакхус и Аполон, въплътени в едно лице. Августиани,
августианки и хиляди цитри — кълна се в Кастор! Това заслужава да се види, защото
светът досега не е виждал нещо подобно.
Той се излегна на софата до масата редом с Евника, а когато един роб слагаше на
главата му венец от анемони, продължаваше да говори:
— Какво си видял ти по време на службата у Корбулон? Нищо! Разгледал ли си
гръцките храмове като мене? Аз повече от две години минавах от ръцете на един водач в
ръцете на друг. Беше ли в Родос, за да видиш мястото, където е бил колосът? Видял ли си
в Панопа и във Фокида глината, от която Прометей е направил хората, или в Спарта
яйцата, снесени от Леда, или в Атина чудната сарматска ризница, изработена от конски
копита; нима си видял кораба на Агамемнон в Евбея или чашата, за модел на която е
послужила лявата гръд на Елена? Видял ли си Александрия, Мемфис, пирамидите, косата
на Изида, отскубната от нея самата от скръб по Озирис? Слушал ли си стенанието на
Мемнон? Светът е широк и не се свършва със Задтибърския квартал! Аз ще придружавам
цезаря, а на връщане ще го оставя и ще замина за Кипър, защото моята златокоса богиня
иска заедно да принесем в Пафос гълъби в жертва на Киприда; а ти трябва да знаеш, че
каквото тя пожелае, това и ще стане.
— Аз съм твоя робиня — рече Евника.
Той облегна увенчаната си глава на гърдите й и каза с усмивка:
— Следователно аз съм роб на робиня. Чаровнице, боготворя те от нозете до
главата.
След това се обърна към Виниций:
— Ела с нас в Кипър. Не забравяй обаче, че преди това трябва да се видиш с
цезаря. Лошо е, че досега не си бил при него; Тигелин е готов да се възползва от това в
твоя вреда. Наистина той лично не те мрази, но не може и да те обича, макар и само за
това, че си мой племенник... Ще кажем, че си бил болен. Трябва да помислим какво ще му
отговориш, ако те запита за Лигия. Най-добре махни с ръка и му кажи, че е била при тебе,
докато ти е омръзнала. Това той ще разбере. Кажи му също, че болестта те е задържала в
къщи, че огорчението ти е повишило температурата, и затова не си могъл да бъдеш в
Неапол и да чуеш песните му, а да оздравееш, ти е помогнала единствено надеждата, че
ще го чуеш. Не се страхувай да преувеличиш. Тигелин съобщи, че ще измисли за цезаря
нещо голямо, но и вулгарно... Страхувам се да не ме подхлъзне. Страхувам се също и от
твоето настроение.
— Знаеш ли — каза Виниций, — че има хора, които не се страхуват от цезаря и
живеят така спокойно, сякаш той не съществува?
— Зная за кого говориш: за християните.
— Да. Те единствени. А какво е нашият живот ако не постоянен страх?
— Остави ме на мира с твоите християни. Не се страхуват от цезаря, защото той
може би не е и чувал за тях; във всеки случай нищо не знае за тях, пък и те го интересуват
Page 124
толкова, колкото изсъхналите листа. Аз ти казвам, че това са некадърници: това ти сам
чувстваш и ако твоята натура се отвращава от тяхното учение, то е за това, че чувстваш
тяхната некадърност. Ти си човек от друга глина и затова остави мен и себе си на мира.
Ние знаем как да живеем и да умрем, а какво могат те, още не се знае.
Тези думи стреснаха Виниций, който се опомни и се замисли дали наистина
добротата и милосърдието на християните не доказва безсилието на техните души.
Струваше му се, че мъжествени и закалени хора не биха могли да прощават така. Мина му
през ума, че сигурно това е причината за отвращението, което неговата римска душа
чувства към това учение. „Знаем как да живеем и да умрем!“ — казваше Петроний. А те?
Те умеят само да прощават, но не разбират нито истинската любов, нито истинската
омраза.
>>